Не са много хладните оръжия в света, които освен средство за самозащита са и символ на мъжественост и свобода, индикатор на
социален статус, сакрален инструмент ползван при клетви и договори и съкровище, в което е съхранена голяма част от семейното бoгатство. Ханджарът (джамбията) е всичко това. Обемът на тази статия е твърде малък за да проследи всички варианти на този тип ножове от Мароко до Югоизточна Азия и нейната цел е да запознае българските читатели накратко с ханджарите и джамбиите от южната част на Арабския полуостров, където този тип оръжие е възникнал и където и до ден днешен неговото културно значение е най-силно.
Джамбията най-вероятно е възникнала в периода между 15-и и 17-и век под влияние на извитите ханджари от Персия и Османската Империя. Първите писмени сведения с това име датират от един списък с оръжия на могулския император Акбар I от началото на 17-и век. Във всички случаи, през 18-и век джамбията вече е била с форма, много сходна със сегашната й, съдейки по един образец, взет от датската експедиция на Карстен Нийбур през 1760-те. В колекцията на австралийския изследовател Стив Грейси съществува кания с още по-ранна датировка върху сребърния накрайник – 1707 г. В този период е и една от малкото епохи на икономически възход в Йемен, в резултат от бума на кафе в Европа. Това дава възможност дръжките да са от рог на носорог, а каниите украсени със сребро.
В Йемен има два основни вида джамбия, които указват произхода на собствениците. До 1962-ра година, когато пада монархията, йеменското общество е било силно разделено на социални слоеве. На робите и нисшите слоеве е било забранено да притежават собственост и да носят джамбия. Джамбии са носени само от двата по-висши класа – Манасиб, или свободните мюсюлмани от бедуински произход и Саиди – кадии, имами и други хора на висока служба, които твърдят, че произхождат директно от Пророка Мохамед. Двата вида джамбия са с идентични дръжки и остриета и се различават само по канията и начина на носене. Т.нар. тума джамбия е запазена само за Саиди класа и е с малка извивка и заострен накрайник, облечен в сребро. На края на накрайника обикновено има малък сферичен или овален елемент, който прилича на вид на скилидка чесън, или тума на арабски, а от там и името на типа каня. Асиб джамбията,от Манасиб е за всички останали с парво да носят оръжие и се отличава с по-силно извитата кания. Масово, асиб каниите сапокрити с кафява кожа, но понякога се случва да са целите обковани със сребро, в зависимост от финансовото състояние на собственика. Разлика има и в начина на носене – тумата се носи отляво на хълбока и наклонена, докато асиб джамбията се носи отпред на тялото и отвесно. Според традицията, момчетата получават джамбия като символ на мъжественост през пубертета, а в някои области при обрязването.
Джамбията е основно оръжие за близък бой. Според сведенията на пътешествениците от 19-и век, традиционният хват е с вътрешната извивка навън с цел удар да бъде нанесен с върха на острието. Ползвана е била както по време на война, така и за разрешаване на спорове, особено в по-селските райони. Значението на джамбията не е само бойно, но и сакрално – например, при сключване на договор един от обичаите е да бъде положена клетва, като участниците кръстосват остриетата на джамбиите си.
С идването на Исляма в Йемен през 7-ми век са наложени правила върху украшенията, които един мъж може да носи. Те са ограничени до един единствен пръстен и до украсата на оръжието. Насърчава се носенето на сребро пред златото и съответно джамбията, стига собственикът да има достатъчно парични средства, е украсена със сребърни елементи,изработени от евреи бижутери, които до 50-те години са живяли в Йемен от незапомнени поколения. Основен източник на среброто за джамбии са били претопени стари сребърни елементи и бижута, както и внoсни сребърни монети. Особено популярен е бил австрийският талер с изображението на Мария Тереза, направен от сребро проба .833 и с тежест около 28 грама. Ползвани са и османски и индийски сребърни монети, но с по-ниска популярност заради по-ниското съдържание на сребро. При поръчката на канията, клиентът е доставял сребърния материал, като той винаги е бил малко над това, от което бижутерят е имал нужда, като разликата е била заплащането на майстора. На старите кании отзад имa клеймо с името на майстора и пробата на сплавта – например 75% проба се нарича “муклас”, 50% “нусфи”, 25% “руби”. В миналото, на много места мъжете са носели почти едни и същи дрехи, като само разликата в джамбията е указвала разликата в социалното положение.
Дръжката също е важна част от джамбията, като най-предпочитаният материал е рог от носорог. След забраните през 80-те във връзка сусилията носорозите да бъдат спасени от изчезване, стойността на рога от носорог е станала още по-висока и притежаването на стара дръжка от него въпрос на престиж и семейна гордост. Йемен е една от най-бедните държави в света, особено на фона на богатите на петрол съседни страни и често богатството на цяло едно семейство е съсредоточено в някоя стара джамбия със сребърна украса и дръжка от рог на носорог. Дръжката също като канията , особено при по-старите образци е украсена със сребро – от набити сребърни пирончета до масивен сребърен обков. В миналото, златният венециански дукат е бил популярна украса под нитовете, а в по-ново време много джамбии са украсени с пластини от жълт метал, наподобяващи венецианската монета. Остриетата са широки в основата, от която се стесняват до върха и с характерната извивка. Почти всичките са усилени с централен ръб. В миналото, в Йемен се е ковала тигелна стомана, т. нар. “булат”, но много малкo стари джамбии с булатни остриета са запазени. В по-ново време остриета са изработвани от две половини стоманен лист, пресовани във форма и заварени едно към друго по ръба. Впоследствие мястото на заварката е изпилено, за да не личи и такива остриета се познават по по-лекото тегло и звънтенето на кухо.
Основните типове джамбия са тума и асиб, но освен тях съществува огромно разнообразие от форми на регионален и социален принцип. За търговци и занаятчии от градските центрове, които не са Саиди по прoизход и същевременно не са и част от племената от селско-стопанските райони, съществува специална джамбия, наречена “джехаз”. На форма канията е като тума, но с по-малки размери и без сребърен накрайник, а просто облечена в кожа. Съществува и специална джамбия за градските викачи, т.нар. даушани, но тя е по-рядка и за съжаление нямам образец в колекцията, който да споделя тук.
В Южната част на Йемен, в Хадрамаут, е популярен характерен тип асиб джамбия, известна сред колекционерите като “гусби”. Гусби въщност се отнася до определен стил острие и по-правилното наименование е бедуинска асиб джамбия. Отличава се по драматично извитата кания, завършваща с островърх метален (предимно бронзов, понякога сребърен) накрайник, който често свършва на едно нивo със средата на ръкохватката. Канията е покрита с кафеникава кожа, а металните части са традиционно украсени с карнеоли или в по-ново време, с червено стъкло/пластмаса.
Асир е регион на север от Йемен, днес в рамките на Саудитска Арабия, който изторически е бил част от Йемен преди 1930-те. Местното название на джамбията е сабики или дария и се отличава с по-голямата дължина, достигаща размер на къса сабя при някои образци. Сред колекционерите понякога този тип са известни като”уахабитски джамбии”, което е абсолютно неточно – местните жители не само не са уахабити, но и дълго време са оказвали въоръжена съпротива на уахабитите и саудитските им наследници. Различните на вид сабики указват племенната принадлежност на собствениците – например Бени Шахр, Бени Малик, Бени Карн.
Един от най-красивите типове джамбия е популярен сред колекционерите като “мекански” по името на най-свещения гард за мюсюлманите, но всъщност се среща от Хеджаз до Аден и правилното название е “абди”. За съжаление аз нямам такава джамбия в колекцията, но това е джамбията, която Лорънс Арабски носи на повечето си снимки. Неговата е с кания и дръжка, изработени от злато – Лорънс е имал на разположение сериозна сума златни британски монети, дадени му като средства с които да разпалва бунтовна дейност сред арабите срещу Османската Империя през Първата Световна Война.
В исторически план винаги е имало серозен културен обмен между Индия и Южна Арабия. Много индийски търговци и занаятчии са мигрирали в Йемен, докато араби от Йемен са отивали на гурбет в Индия, основно като наемници в Хайдерабад например, където някои от наследниците им живеят и до ден днешен. В Индия са произвеждани джамбии с йеменски стил, но с местни декоративни елементи, които ги отличават от традиционните арабски джамбии. Част от тях е стигнала до Южна Арабия със завръщането на собственицвите им, а и индийските занаятчии също са допринесли в стиловото развитие на украсата през вековете.
В съседен Оман, джамбията е известна под думата, използвана за този тип ножове в останалия ислямски свят – “ханджар” и носи същото значение и важност като в Йемен. През 18-и век, влиянето на Йемен върху Оман по отношение на опръжието е било силно, например архаичните омански къси мечове са известни като “саиф Ямани”, т.е. йеменски мечове. Оманските ханджари са всичките с ножница от типа Асиб и се отличават с формата на дръжката, наподобяваща буква Т. Рогът от носорог също е най-предпочитсания материал и както дръжката, така и канията на по-добрите образци са украсени със сребро. С разрастването на Оманската Империя по крайбрежието на Африка, оманските ханджари са символ и на мъжете от места като Занзибар, където столицата на империята е временно преместена от Мускат. През 19-и век се е появил и друг характерен за Оман стил – т.нар. Саиди или кралски стил, макар че този тип ханджари са носени от всякакви хора, не непременно само от управляващото семейство. Според легендата, една от жените на Сайид бин Султан, владетелят на Оман и Занзибар през първата половина на 19-и век, е била принцеса от персийски произход. Тя, предполагаемо отегчена от семплия стил на дръжката на ханджара му, е направила дизайн за дръжка с повече сребърна украса и така е възникнал Саиди стилът. Първата снимка на такъв ханджар е на султан Сеид Маджид бин Сайид Султан (1856-1870). Оманската Империя е имала владения и по крайбрежието на днешен Пакистан и съответно на някои ханджари се срещат централно азиатски влияния, като тюркоази и кадифе.
Джамбията е едно от малкото традиционни оръжия по света, което е останало в употреба до днес. Съвременни автоматични оръжия са заменили старите фитилни пушки, мечове и саби, но повечето мъже и в Йемен, и в Оман продължават да носят джамбия с ежедневното си облекло. Има я даже и на оманските герб и флаг. Това е, защото тя е не просто оръжие, а най-важният мъжки атрибут в тези страни – символ на национална принадлежност, социален статус и наследствена гордост.
Библиография
Elgood, Robert, “The Arms and Armour of Arabia in the 18th-19th and 20th Centuries” 1994
Gracie, Stephen, “Jambiya: Daggers from the Ancient Souqs of Yemen” 2010
www.OmaniSilver.com