Category: Book Reviews

Studia Militaria Balcanica е поредица от книги, посветена на военната история на Балканите през Средните Векове. Първият том е превод на български на книгата “Византийски Оръжия” от Таксиархис Колиас, вторият е “Мечовете във Византия” с автори Колиас, Йотов и Егер, а третият е посветен на походите на княз Светослав на Балканите. Тук ще представя първите два тома.

Да започнем с първия том – тази книга е публикувана през 1988-а година във Виена от Колиас. Съответно това издание е просто превод на този труд на български. По съществото си, книгата е плод на 10-годишно изследване от автора на различните видове оръжия в извори като различните стратегикони, летописи и прочee, които са се запазили от времето нa Източната Римска Империя. Книгата е разделена на глави за различните оръжия – копия, мечове и саби, брадви и т.н.т. и подробно излага всичките места, където такива оръжия са описани с различните термини за тях през вековете. Там, където има данни за това как оръжията се предполага да са били използвани е включена и тази информация. В книгата няма илюстрации на оръжията, защото това не е обект на изследването и съответно читателят трябва да използва собственото си въображение за отделните типове оръжия. Този труд ще е най-полезен на археолози при по-нататъшни изследвания и може би потенциално на рeeнактори с интерес по темата.

Вторият том е значително по-интересен, защото е посветен на археологически находки, свързани с различни типове дълго хладно оръжие, предполагаемо ползвано от воини на ромейска служба. Тук оръжията са подробно илюстрирани и анализирани в археологическия им контекст и сравнени с подобни находки, вкл. и такива извън пределите на Балканите. Тази книга вече дава директна визуална представа за това как са изглеждали някои от мечовете и палашите (парамериони) на Балканите през ранното средновековие. В книгата са показани само няколко типа, като например липсва меча от Галово и други мечове, за които се предполага че са потенциално произведени във Византия или за нуждите на византийската армия. Това предполага че са замислени бъдещи издания, които да допълнят типологията.

Археологията е интересна с това, че всяка нова находка може да промени представите ни за дадена тема от миналото. Книгите на археологическа тематика са отражение на знанията спрямо определен момент във времето, като е неизбежно бъдещи открития и изследвания да направят предните публикации стари и дори грешни. Но спрямо сегашния момент, тези книги са най-доброто, до което аз имам достъп по отношение на византийските дълги хладни оръжия и съответно ги препоръчвам на всеки с интерес към средновековното оръжие.

Преди няколко дена с помощта на приятел успях да получа книгата “Смилянски Ножове” на Виолин Калчев. Прочетох я почти на един дъх и тук ще споделя моите впечатления.

Самата книга е сравнително малка, само 32 страници, които включват и библиографията плюс рецензията от Симеон Цветков. Форматът е малко нестандартен, квадратен по форма. Кориците са меки, но страниците са от гланцова хартия и снимките са цветни, професионално направени и големи на размери, което е чудесно, защото детайлите по сниманите образци се виждат добре.

Темата, както заглавието показва, са ножове, характерни за Смилян в Родопите. Авторът, с помощта на образци от частни колекции и музеи с известно местонамиране, исторически данни и архивни снимки защитава тезата, че тези ножове са именно от това село, а не от другаде. Това е важна крачка в опитите да бъде възстановено поне отчасти изгубеното знание за българските ножове от Възраждането, защото много малко от тях могат да бъдат определени по географски принцип. Много от информацията, която имаме е за производството в Габрово, което е нормално с оглед на това че там е бил най-големият ножарски център по българските земи, като данните за останалите центрове са изключително оскъдни. Като стил, книгата е написана на академично ниво, което не е изненадващо защото доколкото знам тя води началото си от един научен реферат от преди две години. Това не значи, че е трудна за четене – напротив, смятам че ще е приятно четиво за всеки, който има интерес към българските ножове и българския фолклор като цяло.

“Смилянските Ножове” от Виолин Калчев е всъщност едва втората специализирана книга по темата за българските възрожденки ножове след “Овчарският Нож” на Пламен Митев и хвърля светлина върху един от естетически най-привлекателните типове. Авторът е сред най-големите колекционери и експерти по темата и очаквам с нетърпение следващите му публикации за български възрожденски оръжия.

В замъка Кобург тази година е имало изложба под надслов “Злато и Дамаск – Османското Изкуство на Коване на Остриета”. В нея са били изложени специално подбрани хладни оръжия от частни немски колекции, с остриета от дамаск, предимно булат, със златна украса. Това е доста специфична тема – само хладни оръжия, без огнестрелни или доспехи, ограничени в рамките на Османската Империя и при това само със специални характеристики на острието. Въпреки това са събрани 135 отделни образци на дълго и късо хладно оръжие, всичките от изключително високо художествено и историческо значение. Това е доста впечатляващо, особено като се има предвид че не са събрани от цял куп музеи, а само от частни колекционери. Аз нямах възможност да видя изложбата, но за щастие има публикуван хубав и подробен каталог на нея, който поръчах и този пост е за впечатленията ми от книгата.

Самият каталог е голям формат с твърди корици (но без обложка), с 392 страници. Многото илюстрации са всичките цветни. С оглед на този обем и качество, цената е повече от приемлива – 44 евро. Все още може да бъде поръчан през интернет от AntikMakler в Германия. Пощенските разходи потенциално обаче могат да излязат по-скъпи от книгата, както беше в моя случай, а отделно за тези, които живеят в Европа има и ДДС.

Какво точно има в каталога? Първоначално, има няколко статии посветени на историята на Османската Империя, нейните провинции, металургията и историята на производството на булат и различните технологии за украса със злато. Тези статии сан на немски и английски и дават контекст на експонатите, които следват представени в отделни глави, организирани хронологично. Самите експонати започват с тюркските саби от ранното средновековие, продължават през епохата на Тимуридите и след това разглеждат развитието и украсата на сабите в Османската Империя от 16-и век то края на 19-и век. Обърнато е внимание и на ятаганите, за които има две отделни глави, както и на ханджарите и камите и техните материали и украса. В началото на всяка глава има кратка статия на немски и английски, но самите описания, които са изключително подробни, са само на немски. След края на каталога има няколко кратки статии на немски за отделни материали като рог на носорог, слонова и моржова кост и т.н.т. Книгата завършва с библиография и речник на термини.

Нивото на статиите е високо и книгата като цяло е специализиран труд с подробна и качествена информация по темата, а не просто албум със снимки. Това, че са изложени оръжия от частни колекции, а не от музеи, които не могат да се видят лесно иначе я прави необходима за всеки с интерес по темата. Някои от най-интересните експонати са една ранна сабя от 16-и век от Централна Азия, в изключително добре запазено състояние, няколко ятагана с остриета от булат и редки и другаде непубликувани тимуридски ножове. За мен лично най-голям интерес представляваше главата за оръжия от Алжир и Тунис, където освен хубави стари нимчи, една от които е с помел във форма на змей има и нимчи с дръжки на ятаган и две особено красиви тунизийски пали, които са на едно от челните места в списъка ми с мечтани придобивки.

В заключение, каталогът на изложбата “Злато и Дамаск” е хубаво издание, с добре написани статии, в който са показани 135 редки и важни саби и ножове с големи цветни снимки. Този каталог може да бъде закупен на повече от достъпна цена спрямо момента на публикуването на този пост. Ако някой има дори и далечен интерес към темата, според мен ще е грешка да не се снабди с него сега.

Историята на казаците от възникването им в края на средните векове през възхода им през 17-и век и залезът им през 18-и век е интересна и пълна с въоръжени конфликти. Оръжията, които казаците са ползвали са, както може да се предположи, разнообразна комбинация от оръжията в Русия, Полско-Литовската Уния и Османската Империя. Книгата “Оръжия от Епохата на Казаците” с автори Кирил Ривкин Роман Косарев и Валерий Нефедов е посветена на оръжията от тези няколко века, в които казаците са съществували като практически независими от регионалните сили около тях и дава добра представа за тях с помощта на експонати от множество частни колекции.

Книгата е среден по размер формат с меки корици. Състои се от общо 268 страници, като повечето са каталог на всякакви оръжия – както хладни, така и огнестрелни от частни колекции, публикувани с цветни снимки. Текстът на статиите е на три езика – украински, руски и английски. Описанията са също на тези три езика, но са подробни само на руски и украински.

След въведението, книгата се състои от три раздела, организирани по хронологичен принцип. Първият е за оръжията от 15-и век, вторият за оръжията от разцвета на казаците през 16-и и 17-и век и третият за тези от края на казашката епоха през 18-и век. Към всеки раздел има кратка статия от няколко страници, която разглежда развитието на оръжията в техния исторически контекст. Следва каталог на образци от малки и големи частни колекции, много от които са сравнително нови археологически находки. Във всеки раздел хладните и огнестрелните оръжия са представени заедно, което дава възможност да бъде изградена представа за това как типичният казак е бил въоръжен през вековете.

Много книги са пълни с музейни образци от най-високо технологично и художествено качество, но често липсват по-прости от към украса оръжия. Тази книга е точно обратното – мнозинството от предметите в нея са такива, каквито някога са ползвали обикновените казаци, а не атаманите. Състоянието им, особено на тези, които са иманярски находки е далече от перфектно. На мен лично това ми допада, защото съответства на оръжията, които един колекционер може да очаква реалистично да придобие. Казаците са встрани от моята основна тема, даже много встрани, но книгата на Ривкин, Косарев и Нефедов ми беше интересна и я препоръчвам на всеки с интерес към този регион и епоха.

С времето си давам сметка, че всъщност имам две колекции – една от хладни оръжия и още една, от книги за хладни оръжия. От тази гледна точка, добавянето на някоя трудна за намиране и скъпа книга в библиотеката носи удовлетворение, сравнимо с придобивката на рядка сабя. Книгата на Юнсал Ючел е от тази категория.

Заглавието “Ислямски Мечове, Саби и Ковачи” определено е прекалено широко и не е особено удачно избрано. Реално, книгата е каталог на дългите хладни оръжия в Топ Капъ и Аскери Музея в Истанбул, от зората на Исляма до 16-и век и царуването на Селим Първи. Книгата е публикувана през 2001-ва година, но всъщност съдържа изследванията на Юнсал Ючел по темата, които е писал през 80-те преди да почине през 1986-а година. И до ден днешен, това е най-пълният каталог на тези оръжия, като общо са представени над 90 образци на ранни ислямски мечове и саби.

Изданието е инициатива на Изследователския Център за Ислямска История, Искуство и Култура в Истанбул и е луксозно. Форматът е приличен, с твърди корици и хартията е гланцова, като ръбовете на страниците са позлатени. Мечовете и сабите, приписани на праведните халифи и спътниците на Мохамед са представени с цветни илюстрации, а останалите с черно-бели. Това не е изненадващо с оглед на това, че оригиналният труд е от 80-те, но явно никой не си е дал труда да снима “несвещените” оръжия за изданието в началото на това хилядолетие. Текстът е изцяло на английски.

Авторът е опитал да систематизира ранните ислямски дълги хладни оръжия по разни признаци, но не всичките му заключения са особено убедителни. Най-ценният аспект на книгата е в каталога от оръжия, който няма алтернатива – по-съвременните публикации показват само малка част от мечовете и сабите в тази книга. Уви, не всички стари мечове в колекциите на Топ Капъ и Аскери Музея са представени със снимки, но по-голямата част от тях са публикувани. Това дава възможност на читателите да видят тази забележителна колекция от ранни османски и мамелюкски оръжия, както и редки мечове от епохата на Аюбидите и дори на Абасидите. Мечовете от времето на ранния Халифат са по-спорни, както и самият Ючел е отбелязал. Всички снимани оръжия са придружени от описание и превод на надписите. Има и датировка, но както стана дума вече тя подлежи на обсъждане.

С оглед на цената, на която тази книга се предлага, няма как да я препоръчам на всички. На мен ми трябваше, заради интереса ми към мамелюкските оръжия (и ранните ислямски оръжия като цяло). Радвам се, че я придобих и със сигурност ще я разлиствам и препрочитам някои части от нея редовно.

Тази година коледният ми подарък е книга за тихоокеански бухалки – “Власт и Престиж – Изкуството на Бухалките от Океания” с редактор Стивън Хуупър. Книгата е всъщност каталог на изложба от преди няколко години в галерия във Венеция. Това е тема, по която не знаех почти нищо и тази книга ме въведе в света на тези оръжия. Признавам, че досега ги подценявах като примитивни оръжия, представляващи технология от времето на праисторията, но някои имат интересна история и естетика, която ги прави да са нещо повече от просто една цепеница.

Книгата е публикувана през 2020-та година и е голям формат с твърди корици, с 319 страници. Няма обложка и хартията не е гланцова, но това е позволило по-голям тираж и цената е спрямо датата на този пост съвсем достъпна.

Изложбата е по инициатива на фондацията Джанкарло Лигабуе от Венеция и в нея са участвали европейски музеи и европейски колекционери. Заради пандемията не е имало как да участват музеи и колекционери от Америка и Океания, но дори и така обхватът на изложбата е доста голям и в каталога са показани 126 отделни образци от всички краища на Тихия Океан. Първите стотина страници са статии, посветени на историята на бухалките, тяхната употреба като оръжия, религиозни и церемониални предмети и значението им като произведения на изкуството. Според редактора, между Австралия и краищата на полинезийския триъгълник има около 300 вида бухалки, повечето от които имат подвидове, което създава огромно разнообразие от форми. Идентифицирането на по-простите от тях е сложно, но по-сложните и особени форми са лесно разпознаваеми и някои от тях са много атрактивни – например бухалките Уу от Френска Полинезия.

Не знам дали заради някаква носталгия от романа “Остров Тамбукту”, който четох като дете или заради екзотиката на тихоокеанските дестинации, но ми беше интересно да науча повече за тези острови, хората които са ги намерили и заселили и бухалките от времената на първите им контакти с европейските пътешественици.

Моята тема е сравнително специфична и в повечето случаи търся информация в книги от по-общ характер. Понякога обаче за късмет излизат и книги, които са точно по моите интереси. Пример за това е книгата “Древни Оръжия от Оман: Хладни Оръжия” с автор Винченцо Клариция, публикувана в края на миналата година.

Инициативата за такава книга е на Оманското Министерство на Туризма и Културното Наследство, което е намерило автора и му е дало достъп до музеи в Оман. Клариция не е изследовател на нивото на Елгууд например, а по-скоро специалист по бойни изкуства, но като цяло се е справил прилично с възложената му задача и е описал всички основни типове хладни оръжия от Оман и Оманската Империя в Африка. Изданието е голям формат, за съжаление само с меки корици. Текстът е богато илюстриран с цветни снимки на оръжията, повечето от които са от Националния Музей на Оман, но има и снимки от частни колекции, свалени от интернет, като авторът е споменал това. На една от снимките е моята йеменска нимча, но със сменен фон на фотошоп.

Книгата има няколко раздела. Първият е за дългото хладно оръжие и там са показани старинните омански къси мечове, дългите мечове с конусовидни дръжки и извитите катари. Не са пропуснати и оманските шамшири, както и саби от Йемен, които са ползвани и в Оман. Следва кратка глава за характерните омански кожени щитове, а след това раздел и за ханджарите. Книгата свършва с раздели за брадвичките и копията – предмети, които се срещат по-рядко в колекции. Накрая има бонус апендикс за погребението на воин от 3-ти век сл. Хр., където е разгледано подобно хладното му оръжие. То е очевидно произлизащо от махайрата и е интересно да видим как тези остриета са били ползвани почти навсякъде през древността.

Като се има предвид колко рядко се случва да излезе книга, която да е изцяло по моите теми, не се колебах особено да купя тази веднага щом научих за нея. Би си струвало дори и само заради снимките на оръжията от музеите в Оман, които трудно бих могъл да видя иначе. Текстът в по-голямата си част повтаря неща, които са известни и дискутирани по форуми. Но това не значи, че не научих нищо ново – напротив. Например, няколко меча с цилиндрични дръжки с остриета от португалски рапири затвърждават теорията, че тои вид меч е възникнал в резултат от оманската експанзия в Африка за сметка на Португалия като смесица от африкански форми по отношение на дръжката и западни остриета, първоначално трофейни, а след това внесени по търговски пътища. Отделно ще мога да науча и доста за брадвичките и копията.

Това е първата книга за тази година, но за мен тя се равнява на поне няколко книги от обща тематика, заради това че отговаря идеално на моите собствени интереси.

“Африкански Оръжия и Доспехи” от Кристофър Спринг е може би първата книга, която всеки с интерес към оръжията от черния континент трябва да прочете. Въпреки че вече е на 30 години, тази книга остава най-добрата всеобхватна публикация по темата и предлага отлично въведение за начинаещи колекционери.

Изданието е качествено, с твърди корици и обложка, със страници от гланцова хартия. Има доста снимки, включително и няколко секции с пана с големи цветни илюстрации като приложения към отделните глави. Текстът е на много високо ниво – Спринг е несъмнено специалист по темата и освен че представя основните оръжия и доспехи от различни части на Африка, е опитал и да ги представи така че читателят да може да ги разбере от местна гледна точка, а не само през призмата на нашето западно мислене, което винаги опитва да сведе формата до функцията и когато това не е възможно, да сведе африканските оръжия до абстрактно изкуство. Представянето на отделните предмети в техния исторически и културен контекст е нещо, което никоя друга книга по темата не успява да направи толкова добре, колкото тази и нивото е до голяма степен като нивото на книгите на Елгууд, които са своеобразен връх в специализираната литература за етнографски оръжия.

основният недостатък на книгата е че обемът й не позволява да обхване абсолютно всички африкански оръжия. Когато я купих преди повече от 15 години, бях леко разочарован че изобщо не споменава оръжията от Занзибар, а Северна Африка е представена само с местно произлизащи оръжия като флисата, нимчата и кумаята. Липсва и задълбоченост по някои теми – например огромното разнообразие от ножове от Сахела и Судан е представено съвсем бегло, като самият автор признава че няма как да го обхване в рамките на книгата.

Ако някой иска по-специализирана и подробна информация е необходимо да я търси в други книги, но за тези читатели, които просто искат да навлязат и да се ориентират по отношение на африканските оръжия, на този етап няма по-добър начин да го направят от това да прочетат книгата на Спринг.

Не всички книги по дадена тема за луксозни колекционерски издания, с цветни илюстрации върху гланцова хартия. Има и цял куп научни трудове, като дисертации, доклади и т.н.т., които понякога също съдържат интересна информация. Такъв е случая с Тристан Арбус Бастид, френски антрополог и археолог, който е написал три тома за африкански оръжия. Те са публикувани от Британския Археологически Преглед и периодично подлежат на преиздаване, така че не беше особено трудно да ги намеря и придобия през Амазон.

Книгите са във формат, стандартен за издателя, с меки червени на цвят корици. Първият том е изцяло на френски и е за ножове с право острие и мечове. Това е и най-интересният том, защото сред 504-те екземпляра на оръжия, голяма част са ножове от Западна Африка до Судан, за които реално няма друга книга изобщо. Оръжията са представени с карти на разпространението им, след което има скици на самите образци. Вторият том е за ножове с криви остриета и саби и тeкстът е на френски и английски. Третият е за оръжията с особена форма – ножове за хвърляне, сърповидни мечове и т.н.т., също на двата езика.

Показаните образци са смесица от интересни, стари оръжия и по-нови, в някои случаи откровено сувенирни образци. Основно са от няколко музея, до които авторът е имал достъп. По същество, темата е подобна на книгата на Тири за африканските оръжия, в която също са показани оръжия от качество и тип, достъпни за редовите колекционери, а не подбрани уникални образци. Но ако може да обобщя разликите, те са в книгата на Тири акцентът е върху цветните снимки, а в тритомника на Арбус Бастид върху текст. За мен лично най-ценната част са картите и географските определения на хладните оръжия.

Това със сигурност не е от книгите, които всеки колекционер на оръжия от Африка трябва да има. Но когато човек вече има основните книги за колекционери, такива академични публикации са допълващ източник на информация. Няма такова нещо като прекалено много познания по някоя тема.

В края на миналата година писах за популярната книга на Тири за Ислямски Оръжия от Мароко до Юго-Източна Азия. Освен нея, той е издал и книга изцяло посветена на африканските оръжия. Тази книга страда от същите проблеми като другата, но от друга страна има и някои много добри страни и има своето място в моята библиотека, където фокусът е върху оръжията от черния континент.

Да започнем с това, че книгата е представлява огромен в буквален смисъл труд – същият нестандартен квадратен формат като “Ислямски Оръжия”, но в рамките на над 650 страници. Книгата тежи 4.25 килограма и съчетано с огромния обем, си е направо неудобна за четене. На всяка страница има по една или повече цветни илюстрации, но за съжаление те са с малки размери и не дават подробни детайли на предметите – често показани са само дръжки или оръжия в каниите, като за читателя остава да гадае за формата и особеностите на остриетата. Текстът е меко казано оскъден и повърхностен – в по-голямата част от книгата са дадени само максимално кратки описания, а там където има някакви глави, те съдържат само няколко кратки параграфа обща информация. Неизбежно има и грешно определени предмети.

Тири е създал мегаломански по размери и обхват труд, който като качество на текста е почти безполезен. Но въпреки това има неща в него, които ми се нравят. На първо място, това е, че подобно с другата книга на Тири, илюстрациите са на личната колекция на автора, която се състои почти изцяло от предмети, достъпни за почти всеки колекционер. Също така ми харесва, че Тири е включил целия континент в книгата, включително и Египет и Занзибар, които не присъстват в други книги за африкански оръжия, защото техните оръжейни традиции са свързани с Близкия Изток а не с граничните им африкански народи. Никога не съм бил съгалсен с такова отделяне на части от Африка на “културно-исторически” принцип и спопред мен Египет и оманските колонии имат също толкова място в палитрата и историята на африканските хладни оръжия, колкото и племената от най-затънтените райони на Конго – любима тема на повечето изследователи. В книгата на Тири има снимки на оръжия, каквито не се срещат в други книги за африкански оръжия – например занзибарски нимчи или палаши и шамшири, предполагаемо от Египет. Не на последно място, в края на книгата има кратка глава за туристически сувенири и фалшификати, защото това е книга, написана от колекционер за други колекционери.

“Ислямски и Местни Оръжия в Колониална Африка” е много далече от перфектната книга, но дава добра рамка на бъдещи автори за това, какъв би трябвало да бъде обхвата на един каталог на африкански оръжия.