Author: Teodor Vacev

От махдистите насам, до нас са достигнали голям брой мечове от Судан, известни сред колекционерите като каскара. Въпреки наличието на много мечове от времето на Махдистката държава и след нея, по-ранните образци са всъщност малко на брой и трудни за намиране. Тук ще покажа каскара, която е по-различна от типичните и която потенциално може да е от преди Махдията.

Първото, с което тази каскара прави впечатление са размерите й, доста по-малки от типичните. Острието е старо европейско, най-вероятно германско острие от 17-и век и е по-тясно и късо от остриетата на каскари от края на 19-и век. По него има характерни за този период символи на полумесец, звезда и ръка, която държи сабя. Сечението е лещовидно постепенно изтънява от основата до върха. Като цяло, това е едно от най-старите остриета, каквито могат да се срещнат на каскара.

Друга интересна особеност е дръжката. Докато гардът е добре изработен от т.нар. “самания” тип (според Хънли), ръкохватката е изработена от приспособен носач за стихове от Корана, каквито са били популярни в Йемен. В тези носачи, изработени от сребро и част от мъжките дрехи и украшения са били слагани малки свитъци, които са служели като амулет за носещите ги. На моя меч носачът е бил ажурен и в него е внимателно изрязан прозорец, така че да може да се вижда зеленото кадифе отдолу. Възможно е това да е съвременна компилация, но според мен е по-скоро нещо правено навремето, заради следните съображения.

Първо, цялата конструкция е направена добре и внимателно, като всички части пасват идеално. Второ, в Судан има прецедент всякакви предмети да бъдат приспособявани за оръжия и доспехи, стига да се струват достатъчно интересни на собственика. Спринг в неговата книга за африкански оръжия показва шлемове с европейски лъжици и вилици закачени за тях като украса. Йемен е от другата страна на Червено Море от Сомалия и Еритрея и в исторически план винаги е съществувал търговски и културен обмен между двата бряга. Каскаратa освен в Судан е ползвана и в Етиопия (някога Абисиния) и Еритрея, като каскара със сребърна дръжка и острие с подобни символи на моето присъства в една литография на френския пътешественик Лефевр от средата на 19-и век.

Трето, трябва да разгледаме и плата под сребърната част на дръжката. При внимателно взиране, се виждат признаци на износеност. Ако го сравним с канията на един индийски ханджар, показан на задната корица на книгата за ислямски оръжия в Метрополитън музея, виждаме прилики в начина, по който плата е изтъркан – на места цветът е по-тъмен, а на други по-светъл. Индийският ханджар е датиран от началото на 17-и век, и каниите като цяло са по-изложени на търкане и директна слънчева светлина. Моят меч със сигурност не е толкова стар, но спокойно може да е от 19-и век.

В крайна сметка каква е тази каскара? Според мен е по-ранен вариант, със старо европейско острие от Еритрея или Абисиния. Каквато и да е истината, на мен лично ми допада от чисто визуална гледна точка.

В предишен пост показах шлем и налакътници, ползвани от махдистите в Судан. Също като каскарата, която произхожда от прави двуостри мечове с широко острие от времето на мамелюците, защитното въоръжение в Судан през 19-и век е продължение на форми от средновековен Египет. Аз най-сетне успях да придобия една част от броня – наколенник, за който предполагам че е възможно да е мамелюкски.

Мамелюците са били воини роби в Египет, набирани от куманите от степите между Черно и Каспийско Море и черкезите от Северната страна на Кавказ, които са служили на Аюбидите (династията на Саладин) в Египет и Сирия. В средата на 13-и век са решили да завземат властта и след успешен преврат са управлявали до началото на 16-и век, когато са били рqзгромени от Селим Първи и приобщени в състава на Османската Империя. Мамелюците се славят с това, че са успели трайно да спрат монголската експанзия, както и с това, че са завзели Светите Земи обратно и са унищожили всички кръстоносни държави там. Може би в резултат от тези конфликти, защитното въоръжение в Близкия Изток през този период е претърпяло сериозно развитие. Халчестите и ламеларните ризници са заменени от нов тип ризници, които съчетават халки и метални плочки. Това запазва гъвкавостта на тези брони, като усилва защитата на места като гърдите и гърба.

Развита е и защита за крайниците, като краката специално са покрити от два отделни елемента – един подобен на ботуш от няколко метални ленти свързани с халки и друг, който предпазва коляното и бедрото. Самото коляно е покрито от чаша с кръгла или овална форма, с триъгълни елементи от халчеста ризница които се спускат по всички страни около коляното без горната. Нагоре по бедрото защитата продължава то няколко ленти от предимно правоъгълни по форма плочки, свързани помежду си с халки. Целият елемент се закачва към крака с помощта на кожени ремъци.

На моя бедребната защита липсва, като изключим по две плочки в двата горни края. Освен това чашата е повредена и впоследствие подсилена с ново парче и тук там липсва някоя и друга халкае. Халките са занителни с кръгъл нит, като на няколко места нитовете са паднали и халките са се отворили леко. Това не е неочаквано за предмет на половин хилядолетие, който дойде до мен покрит със сеъриозна ръжда. Успях да почистя по-голямата част от ръждата с помощта на хелатиране – процес, за който ще стане дума по-подробно в друг пост.

Наколенникът е украсен с декоративен мотив, съдържащ надпис, най-вероятно с благословен характер, с два полумесеца от двете страни. Подобни декоративни елементи се срещат на разни доспехи от периода. В книгата за ислямски оръжия и доспехи от Метрополитън музея в Ню Йорк има наколенник от източна Мала Азия или Западен Иран с подобен мотив, както и детайли от ризница и шлем. В книгата на Башир Мохамад има доспех за долната част на крака с подобни украси.

През 15-и и 16-и век доспехите ползвани от разните ислямски сили – османлии, керманиди, мамелюци, тимуриди, Ак Кoюнлу и т.н.т. са почти идентични и при липсата на посвещение с името на някой, примерно султан или велик везир е почти невъзможно да бъде определен контекста им. Дори Аскери Музея, който обича да определя колкото се може повече неща като “османски” е определил повечето наколенници като само ислямски, с изключения на два, на чиято табела пише че са тимуридски и един, с табела Ак Кoюнлу. Ак Кoюнлу са туркменска династия, създала кратко съществуваща империя в Месопотамия и Персия, преди да бъде разделена между Османската и Сафавидската Империи. От тази гледна точка няма как да съм сигурен дали моят наколенник е мамелюкски, османски или друг.

Ислямските доспехи от 15-и/16-и век са също толкова трудни за намиране и придобиване като ислямските мечове и саби от този период. В Европа много доспехи са запазени по частни колекции в замъци и градски арсенали, докато в Османската Империя много от брозните и шлемовете са били съсредоточени в арсенала в Света Ирина, част от която през 19-и век е продадена на европейски колекционери. От тях, една голяма част е по музеи, което допълнително ограничава образците, достъпни за колекционерите. Ето защо съм доволен от наколенника, като не знам кога пак ще имам възможност да добавя друго защитно въоръжение в колекцията.

В пост преди няколко години представих малкият кожен щит от Сомалия, т.нар. “гашан”. Тук продължавам темата с късите (и не толкова късите) хладни оръжия от тази страна – характерните ножове и къси мечове “билао”.

Билао се отличават по характерното, широко двуостро асиметрично острие, което на по-старите образци е с ромбовидно сечение. Дръжките са във формата на буква I и са изработени от рог или слонова кост. Почти винаги, точно под предпазителя, са украсени с лента от метал и/или друг органичен материал с контрастиращ цвят. В другия край на дръжката, главата е с един или три шипа. На по-старите образци тези шипове са изработени от сребро и кухи, така че нямат допълнителна бойна функция, а служат за украса. Каниите са кожени (от агнешка кожа, според Спринг) и от долната страна покриват предпазителя, а от горната страна той влиза в специален прорез и остава открит. Често са украсени с геометрични украси в стила на щитовете гашан. Канията от своя страна е пришита към кожен колан, чрез който ножът е носен отпред на корема.

На моя образец, който предполагам че е от втората половина на 20-и век, острието е плоско, оксидирано в центъра. Дръжката е от слонова кост, разделена от лента черен рог под предпазителя. Шипът е един, от бял метал – сигурно някаква сребърна сплав. Канията е с шевици от различни цветове кожа. От задната страна има гайка за колан, но не и пришит колан.

Освен ножове има и къси мечове. При тях конструкцията е подобна на тази на ножовете, но остриетата са по-тесни и удължени. Аз имам такова билао, което ми е подарък от приятел и на което острието в основата е с шестоъгълно сечение, което преминава в ромбовидно след около трета от дължината. Коланът, дори и да се е свил с времето е толкова къс, че би паснал само на дете или на особено слаб индивид. Като датировка, предполагам че е от средата на 20-и век.

Както повечето африкански оръжия, сомалийските нямат специално посветена литература. Срещат се с по няколко снимки и кратки описания в повечето книги за африкански оръжия – Цирнгибл, Спринг, и т.н.т. Единственото, което не съм представил в блога са сомалийските копия, по простата причина че засега нямам такива. Не знам дали и скоро ще имам, защото копията са много по-трудни за експониране и складиране от другите оръжия, а моето място е ограничено. Напълно е възможно това да е последният пост по темата за Сомалия.

Сабята, която ще покажа тук не е нова придобивка. Имам я от около година и не я бях показал досега, защото все още не съм сигурен какво точно представлява. Отделните компоненти са доста необичайни, както ще стане дума по-надолу.

Причината да купя нимчата беше в предпазителя. След известни проучвания и консултация с колекционер в Алжир, мнението ми в този момент е че това е елемент, характерен за нимчи от крайбрежието на Алжир. Тези полукръгове са европейски дизайн и водят началото си от европейски оръжия като стортата, от които нимчите са вдъхновени през 16-и век. Една от най-старите нимчи, запазени до наши дни в оръжейната на Хофбург във Виена е с предпазител с полукръг. Очевидно сравнително бързо след това местните корсари са преценили, че допълнителната защита от този полукръг не е необходима, защото нимчите от 17-и век са с опростен предпазител без полукръг. Съответно предпазители с полукръг се срещат доста по-рядко на нимчите от Мароко и Алжир, за разлика от занзибарските.

Дръжката също е алжирска. Тя е от биволски или кравешки рог, с по две плитки бразди. Има теория, че тези бразди са остатък от времето, когато алжирските нимчи са имали дръжки украсени с панели от черупка на костенурка, сребро и т.н.т. и очертават там, където някога е бил панелът на по-старите образци. На главата на дръжката има поправка, за съжаление доста нескопосана.

Острието е където нещата почват да стават странни. То е афганско, взето от афгански пулвар от края на 19-и век. В долния край има маркировка от арсенала в Мазар и-Шариф, каквито се срещат на афгански саби от този период. Грубо изработените канали са в конфигурация, също характерна за афгански дълги хладни оръжия. Какво прави това острие на тази дръжка е добър въпрос. Много е възможно някой да ги е съчетал в по-ново време, с цел да създаде нимча на база на стария гард (и потенциално оригинална алжирска дръжка). Виждал съм афганско острие върху турска шашка, също от края на 19-и век, така че е възможно и това острие да е пътувало от Централна Азия до Алжир – остриетата като цяло са пътували из целия свят във всички посоки по търговските пътища на епохата.

Дори и ако приемем че става дума за съвременна компилация, което остава най-вероятното обяснение, предпазителят сам по себе си е достатъчно интересен и рядък. Наличието на полукръг през 19-и век само илюстрира разнообразието и нюансите при дръжките на нимчите.

На около 245 км на юг от Алжир е градът Боу-Саада. Този град, намиращ се на границата с пустинята, в исторически план е бил важен търговски център, където номадите са се събирали да обменят стоки. Отделно от това, Боу-Саада е бил важен ножарски център, като и до ден днешен там се коват два типа специфични ножове, известни като “боу-саади” по името на града. Аз не съм ги събирал особено целенасочено, но имам по един от двата основни типа, което дава възможност да ги представя в блога.

Боу-саади ножовете по своята същност са битови, понякога използвани и за колене на овце. Тези ножове са наричани и ходми, дума която според Ерик Клод е просто местна дума за нож с фиксирано острие. От друга страна, регионът в който Боу-Саада се намира се нарича Ходна и може думата “ходми” да произлиза от там. Според Ерик Клод произлизат от началото на 20-и век, като има рисунка на френски художник ориенталист от 1902-а година, на която е нарисуван алжирски ловец с боу-саади в пояса. Една от отличителните характеристики на тези ножове е издълбана линия на острието, която върви паралелно на режещия ръб и показва широчината му.

Първият тип е по-малък на размери, с едностранно острие, заточено и в двата края преди върха. Дръжката е най-често от дърво, но понякога и от чирени от рог или кост. Ръкохватката е изработена най-често от дърво и по-рядко от рог или кост. Тя е цепната в края, в който влиза опашката на острието. По тази причина и също за украса долния край на дръжката е омотан с медна, бронзова и желязна тел, понякога усукана, който придържа дръжката към острието. Някои дръжки са украсени с концентрични кръгове и черти, а много рядко се срещат и дръжки покрити с декоративен меден лист. По средата на дръжката има пробита дупка за каишка. Остриетата носят клейма на ковачите и понякога украса от геометрични и флорални елементи или кръгове запълнени с жълта и оранжева боя. Каниите са дървени, облечени в кожа с една единствена халка, към която е закачен къс кожен ремък. Този тип боу-саади са били носени затъкнати в пояса.

Моят нож е 26,67 см на дължина. Дръжката е от едно парче тънък светъл рог и е омотана почти цялата с тел така, че дори дупката за каишката по средата на дръжката е закрита. Канията е запазена заедно с кожения ремък.

Вторият тип се отличава от първия по формата на острието, която е триъгълна. Освен това ножовете от този тип са по-големи на размер – моят например е 44.5 см дълъг в канията. Като стана дума за кании, при този тип те са дървени, покрити с кожа или бронзова ламарина, с две гривни откъм отвора за носене на ремък. На моя канията е украсена с шестолистни цветя и геометрични мотиви. Дръжките са от два тънки рогови чирена, занитени към опашката на острието. Преходът между дръжката и острието е изкован в една част с острието и често носи украса под формата на хиксове.

Острието също е украсено с геометрични мотиви – на моя има хиксове, зиг–заговидни линии, които носят асоциация със змии и служат да отблъскват лошото око и накрая нещо като комета, чието значение не ми е ясно. В основата на острието има и четири кръгли дупчици, две от които са изцяло пробити и две само частично. Ерик Клод разделя типовете на географски принцип, като приписва втория тип на бедуините.

Тези ножове имат своя особен селски чар, подобно на българските овчарски ножове. За щастие все още се намират сравнително лесно и на сравнително достъпни цени и имат своето място в колекциите от северно-африкански оръжия.