Напоследък не съм имал нови нимчи или такуби, но пък за сметка на това мога да покажа нещо, което не много хора са виждали и познават. Това е един от многото видове ножове за хвърляне, наречен сенгесе от народността Матакам, която обитава планините Мандара в северната част на днешните Камерун и Нигерия.
Ножът е класифициран от Вестердийк като тип 5 от група III в неговата книга за ножовете за хвърляне. Общата дължина е 60 см. Формата на острието е като тройка и е украсено с прости насечки. Дръжката е дълга, с квадратно сечение. Долният край на дръжката е като шпатула и с кука за закачане на ремък, който е закрепен и в горния край на дръжката за специална гривна. Снимки от края на 19-и век и началото на 20-и век показват тези ножове носени през рамо на ремъка или понякога с острието облегнато на рамото. Част от дръжката е покрита с кожени ивици .
Според Вестердийк и Цирнгибл, този нож е бил символ на престиж и социален статус. Мъжете са го носели като атрибут по време на събори и важни срещи. Възможно е и да е бил ползван като валута, както други ножове за хвърляне. В по-съвременни дни такива ножове се произвеждат като сувенири за туристи и се отличават по намален размер в сравнение с автентичните стари образци.
Планините Мандара са вулканичен масив по северната граница на днешните Камерун и Нигерия. Едно време те са образували своеобразна граница на Халифата Сокото, където отвореното пространство на Сахела е свършвало и тежката конница на халифата и предшестващите го градове-държави на Хауса е губела ефективност. Съответно тези планини са били убежище на цял куп езически племена, които не са приели исляма – Матакам е било едно от тях. Името Матакам се предполага че произлиза от езика Фулани на преобладаващия етнос в Сокото и означава “голите хора”. Това загатва за пренебрежителното отношение на фуланите към тези хора и ниското им, от фуланска гледна точка, ниво на развитие. Основната им религия е била анималистична, като днес почти половината са християни, а една трета мюсюлмани.
Този нож е на границата, макар и по-скоро от грешната й страна на това кое е ислямско африканско оръжие и кое не. Въпреки това езичниците от този регион са били в директен контакт и конфликт с мюсюлманите от Сахела и формата на сенгесе ножовете за хвърляне е специфична и интересна. Комбинацията от тези исторически, географски и чисто естетически фактори ми беше достатъчна, за да го купя, като това е едва вторият нож за хвърляне в колекцията ми – другият на народността Тебу вече съм го представил. С времето се надявам да добавя и други ножове за хвърляне към тях.
С времето си давам сметка, че всъщност имам две колекции – една от хладни оръжия и още една, от книги за хладни оръжия. От тази гледна точка, добавянето на някоя трудна за намиране и скъпа книга в библиотеката носи удовлетворение, сравнимо с придобивката на рядка сабя. Книгата на Юнсал Ючел е от тази категория.
Заглавието “Ислямски Мечове, Саби и Ковачи” определено е прекалено широко и не е особено удачно избрано. Реално, книгата е каталог на дългите хладни оръжия в Топ Капъ и Аскери Музея в Истанбул, от зората на Исляма до 16-и век и царуването на Селим Първи. Книгата е публикувана през 2001-ва година, но всъщност съдържа изследванията на Юнсал Ючел по темата, които е писал през 80-те преди да почине през 1986-а година. И до ден днешен, това е най-пълният каталог на тези оръжия, като общо са представени над 90 образци на ранни ислямски мечове и саби.
Изданието е инициатива на Изследователския Център за Ислямска История, Искуство и Култура в Истанбул и е луксозно. Форматът е приличен, с твърди корици и хартията е гланцова, като ръбовете на страниците са позлатени. Мечовете и сабите, приписани на праведните халифи и спътниците на Мохамед са представени с цветни илюстрации, а останалите с черно-бели. Това не е изненадващо с оглед на това, че оригиналният труд е от 80-те, но явно никой не си е дал труда да снима “несвещените” оръжия за изданието в началото на това хилядолетие. Текстът е изцяло на английски.
Авторът е опитал да систематизира ранните ислямски дълги хладни оръжия по разни признаци, но не всичките му заключения са особено убедителни. Най-ценният аспект на книгата е в каталога от оръжия, който няма алтернатива – по-съвременните публикации показват само малка част от мечовете и сабите в тази книга. Уви, не всички стари мечове в колекциите на Топ Капъ и Аскери Музея са представени със снимки, но по-голямата част от тях са публикувани. Това дава възможност на читателите да видят тази забележителна колекция от ранни османски и мамелюкски оръжия, както и редки мечове от епохата на Аюбидите и дори на Абасидите. Мечовете от времето на ранния Халифат са по-спорни, както и самият Ючел е отбелязал. Всички снимани оръжия са придружени от описание и превод на надписите. Има и датировка, но както стана дума вече тя подлежи на обсъждане.
С оглед на цената, на която тази книга се предлага, няма как да я препоръчам на всички. На мен ми трябваше, заради интереса ми към мамелюкските оръжия (и ранните ислямски оръжия като цяло). Радвам се, че я придобих и със сигурност ще я разлиствам и препрочитам някои части от нея редовно.
По принцип извън етнографските оръжия, единствените стандартни модели, които събирам са българските. Но в колекцията имам една американска сабя, която намерих преди години в един магазин за вещи втора употреба на цена, на която не можех да я подмина. Сабята е много атрактивна и реших да си я запазя, дори и да не се връзва с нищо друго в колекцията.
Тези саби с помел във формата на орлова глава се появяват в американската армия след революцията и в различни варианти съществуват чак до Гражданската Война. Те са били носени от офицери, които са си ги набавяли чрез частни поръчки и съответно съществуват огромен брой разновидности. Има даже цяла книга в два тома за тези саби, но аз не съм я чел. Моята сабя е вероятно от периода 1836-1840, на офицер от гражданското опълчение и произведена в Англия. Това го научих от колекционер, който специализира в тази тема и нямам основания да се съмнявам в него. За съжаление от канията е останала само една част, но дръжката и острието са в сравнително добро състояние.
Дръжката се състои от ръкохватка от кокал и предпазител и помел отлети от бронз. Ръкохватката е максимално проста – едно парче полиран кокал, с диагонална насечка. Помелът както вече стана дума е с форма на глава на орел, с разтворен клюн, като и предпазителят завършва в орлова глава. Останалата украса по предпазителя е с флорални мотиви.
Острието е най-забележителната част. Украсено е от двете страни с оксидация и позлата, като то едната страна синята оксидация е сравнително добре запазена, докато от другата е по-изтъркана и изглежда черна, но пък позлатата се вижда по-добре. Мотивите са характерни за периода военни трофеи и цветя. Освен това и от двете страни има посребрени панели с ецвани флорални мотиви. По всичко изглежда че за офицерите от гражданското опълчение на Съединените Щати в края на първата половина на 19-и век естетическите качества на сабите им са били важни. В това отношение не се различават от офицерите на европейските сили от същата епоха.
Това общо взето изчерпва всичко, което мога да споделя за първата и най-вероятно и последната американска сабя в колекцията ми. Нямам интерес към темата американско хладно оръжие, но тази сабя е сама по себе си красив предмет, който се радвам да притежавам.
В този пост продължавам с размислите си по любимата ми тема – нимчите и техния произход. Тук ще разгледам две нимчи – една продадена в скорошен аукцион на Бонамс и още една, публикувана преди повече от век от Шарл Бютен. Двете се отличават с това, че помелът на дръжката е във форма на глава – на едната на лъв, а на другата на чудовище. Това е не само необичайно за тези дълги хладни оръжия, но също така дава потенциални улики за произхода на формата на ръкохватката.
Мечът, продаден в аукцион на Бонамс
По отношение на предпазителя, както е ставало дума в предишни постове, той е почти сигурно взаимстван от южно-европейски оръжия и в частност италианската сторта. Този аргумент е направен по убедителен начин от Антъни Норт още през 1975-а година. Но ръкохватките на нимчите нямат нищо общо с тези на сторта или други оръжия от Средиземноморието от 16-и и 17-и век, когато се предполага нимчата като форма да се е появила. Техният произход трябва да бъде търсен другаде.
Първата нимча е от аукцион на Бонамс през 2015-а година. Тя е с право, двуостро острие без надписи и маркировки, каквито се срещат на нимчи а и на други дълги хладни оръжия от Оман и източното крайбрежие на Африка. Дръжката е облицована със сребро с флорални украси, като помелът има формата на лъвска глава. Тези украси и лъвската глава загатват за предмет, произведен в Индия. Предпазителят е с три характерни разклонения и полукръгъл пръстен. По средата на пръстена има четирилистно цвете, което на форма прилича на четирилистните цветя, които се срещат на занзибарските нимчи и които може би са по-късна, опростена форма на този мотив. Същевременно краищата на разклоненията са във формата на многостенни цветни пъпки, което е характерно за алжирските нимчи от 17-и и 18-и век. Цялата комбинация е доста забележителна – това е оръжие, произведено най-вероятно в Индия, с предпазител, който комбинира характеристики на нимчи едновременно от Магреба и от Оман/Занзибар.
Номер 1005 в Бютен
Другата нимча е публикувана в книгата на Шарл Бютен, под номер 1005 в табла ХХХ и XXXII. Бютен пише, че тази нимча е “арабска” и я датира като 16-и или 17-и век. Той е живял и работил в Мароко, така че със сигурност е знаел кои оръжия са от Магреба и кои, не. Дали датировката му е вярна е друг въпрос, но това оръжие изглежда като да е поне толкова старо, колкото другите стари запазени нимчи достигнали до нас, т.е. 17-и век най-късно. Тази нимча е интересна с много неща. Острието е дълго (89 см) и извито и Бютен го определя като европейско, вероятно дори френско. Помелът е във формата на глава на чудовище, нещо уникално за този тип оръжия. Предпазителят е без пръстен, като разклоненията също завършват в глави на чудовища. Разклонения като глави на чудовища има на занзибарските нимчи от тип 3 по моята типология, като на по-качествените образци чудовищата не са просто стилизирани, но се виждат добре (за справка книгата на Хейлс).
Какво е значението на това, че две нимчи имат помели във формата на животно и чудовище? Като за начало, това е нещо изключително рядко за ислямските оръжия. Не че по тях не се срещат чудовища – на краищата на предпазителите на мечове и саби от 16-и век има глави на дракони, а на каниите на ятаганите много от накрайниците са като змейове чак до края на 19-и век. Но помелите и ръкохватките, почти никога, с изключение на Индия и Малайския архипелаг. В индия има дръжки като тигри, лъвове, коне, овни и други животни, а в Индонезия много от дръжките са като хиндуистки божества, а сред налагането на исляма в отделни части формата просто става стилизирана. Късите саби “кастане” в Цейлон също са дръжки във формата на лъв. Възможно е ръкохватките на нимчите да са стилизирана форма на глава на чудовище.
Ако погледнем дръжката на една занзибарска нимча, виждаме елементи по нея, които може да са украса, но също така може и да са остатъци от изображение на звяр или дракон. Триъгълниците по средата на помела изглеждат като уста, елементите откъм долната страна на помела като грива, а характерната за всички такива дръжки издатина в ъгъла на ръкохватката може да е остатък от рога или уши. Съвкупността на всички тези елементи предполага че не са просто случайна украса, така че е много примамливо да ги видим като стилизирана глава. Причините за опростяването на изображението може да са религиозни – изобразяването на живи същества според някои интерпретации на Корана представлява идолопоклонничество, но също така може и да са практични – масово производство на дръжки всяка с детайлна глава на дракон или лъв би било прекалено трудоемко и скъпо.
Ако ръкохватката на нимчата е с вдъхновение от Юго-Източна Азия, а предпазителят от Средиземноморието, как се е получила комбинацията между двете? Отговорът е в това, което през 16-и век се е намирало между Персийския Залив и Арабско Море на изток и Алжир на запад – Османската Империя, по време на върха на военноморската й сила. По същото време, в което Хайредин Барбароса е наложил османско превъзходство във Средиземноморието и е завладял голяма част от Северна Африка за Високата Порта, Пири Реис е водил военноморски кампании срещу португалските колонии в Персийския Залив. В същата година, в която е била Великата Обсада на Малта – 1565-а, е имало османска експедиция до Аче в Северна Суматра с военна помощ срещу Португалия. В рамките на няколко десетилетия, т.е. цяло едно поколение, османски капитани и моряци са воювали както в Средиземно Море, така и в Индийския Океан. В тези условия, не е трудно да си представим как на някой му е хрумнало да сложи индийска или индонезийска ръкохватка на италианска сторта. Резултатът е емблематична дръжка, останала популярна от Мароко до Коморските острови чак до края на 19-и век, четири века след залеза на османските военноморски начинания по тези краища на света.
Тази година коледният ми подарък е книга за тихоокеански бухалки – “Власт и Престиж – Изкуството на Бухалките от Океания” с редактор Стивън Хуупър. Книгата е всъщност каталог на изложба от преди няколко години в галерия във Венеция. Това е тема, по която не знаех почти нищо и тази книга ме въведе в света на тези оръжия. Признавам, че досега ги подценявах като примитивни оръжия, представляващи технология от времето на праисторията, но някои имат интересна история и естетика, която ги прави да са нещо повече от просто една цепеница.
Книгата е публикувана през 2020-та година и е голям формат с твърди корици, с 319 страници. Няма обложка и хартията не е гланцова, но това е позволило по-голям тираж и цената е спрямо датата на този пост съвсем достъпна.
Изложбата е по инициатива на фондацията Джанкарло Лигабуе от Венеция и в нея са участвали европейски музеи и европейски колекционери. Заради пандемията не е имало как да участват музеи и колекционери от Америка и Океания, но дори и така обхватът на изложбата е доста голям и в каталога са показани 126 отделни образци от всички краища на Тихия Океан. Първите стотина страници са статии, посветени на историята на бухалките, тяхната употреба като оръжия, религиозни и церемониални предмети и значението им като произведения на изкуството. Според редактора, между Австралия и краищата на полинезийския триъгълник има около 300 вида бухалки, повечето от които имат подвидове, което създава огромно разнообразие от форми. Идентифицирането на по-простите от тях е сложно, но по-сложните и особени форми са лесно разпознаваеми и някои от тях са много атрактивни – например бухалките Уу от Френска Полинезия.
Не знам дали заради някаква носталгия от романа “Остров Тамбукту”, който четох като дете или заради екзотиката на тихоокеанските дестинации, но ми беше интересно да науча повече за тези острови, хората които са ги намерили и заселили и бухалките от времената на първите им контакти с европейските пътешественици.
Ротенбург е малко градче в северо-западния край на Бавария, с много добре архитектура от късното средновековие. В един бивш манастир в единия край на Ротенбург се намира градският музей, в който се помещава колекцията Бауман. Херман Бауман е местен индустриалец, който е събирал старинни оръжия в продължение на 40 години. Колекцията е пример за това какво може да бъде постигнато благодарение на комбинация на страст и финансови възможности. Посетителят първо влиза в голяма зала, пълна с оръжия и доспехи от късното средновековие до 1700-те. За съжаление някои от предметите са със съмнителен произход. Най-яркият пример за това е са изложени археологически на меч, с острие от композитен дамаск, измислен сребърен ефес и кания от омански меч. Който го е правил, го е доукрасил с позлатен надпис от едната страна и гравиран надпис като на мечовете от арсенала на мамелюците в Александрия от другата. Такива неща са нормални – на всеки от нас се е случвало да прави грешки и да се набута с ментета, колкото и да се стараем да го избегнем. Сега прадстевете си да колекционирате с размаха на Херман Бауман в продължение на четири десетилетия – ще има грешки, няма как. Но за съжаление такива предмети поставят под съмнение и останалите в колекцията и човек се чуди кои са истински и кои, реплики или доукрасени за вдигане на стойността.
След като приключим с тази зала, малък коридор с експонати от 30-гоидишната война ни води в една малка стаичка, където са изложени археологически находки на оръжия от ранното средновековие, античността и чак до каменната ера. След тази стая мислех че това е всичко и тръгнах набързо през манастира, но попаднал на още една голяма зала, посветена на ловните оръжия. Правилото във всеки немски музей с оръжия да има и цял куп ловни не е нарушено и тук. Качеството и количеството са впечатляващи, а най-интересните експонати са един калъч на Жером Бонапарт и една ловна шпага на Мария Антоанета. Това вече е краят на колекцията, но човек спокойно може да прекара цял ден само в този музей, а аз имах само около час. Въпреки съмнителните експонати, колекцията ми хареса много и с удоволствие бих се върнал някой ден да разгледам пак.
Историческият Музей във Франкфурт не е особено голям, но е интересен с една секция в него, наречена “Музей на Колекционерите”, където са изложени колекциите на местни колекционери. Те включват колекция от средновековни оръжия и доспехи и колекция от огнестрелни оръжия, които е събрал прачичото на Фрида Кало. Сред оръжията са изложени и саби с позлатени и оксидирани остриета на семейство Глаут, ковачи на хладно оръжие от Франкфурт. За мен много интересна беше колекцията на пътешественик от Франкфурт, който е обикалял из Судан в началото на 19-и век. Тя включва два налакътника и едно желязо за хвърляне. Налакътниците са различни, като единият е вероятно от Персия а другият османски, но някой в Судан ги е ползвал като комплект.
От всички музеи в Германия, този който най-много ми хареса беше Германският Национален Музей в Нюрнберг. Едно от крилата е посветено изцяло на оръжия и доспехи, от средновековието то 18-и век. Още първата витрина съдържа нещо много рядко и интересно – запазен голям шлем. Следват куп експонати от късното средновековие и ренесанса. Прави впечатление един палаш от 16-и век с изцяло гравирано острие. Оръжията и доспехите от 30-годишната война са представени добре както в качество, така и в количество и сред тях има палаш с т. нар. календарно острие. Оръжейната експозиция завършва с подбрани ловни оръжия, както е почти във всеки германски музей.
Но това не е краят на интересните неща в музея. Той съдържа и колекция от артефакти от античността и ранното средновековие, сред които има много хубави оръжия и шлемове. На мен най-интересни ми бяха оръжията от епохата на великото преселение на народите и ранното средновековие. Любимият ми експонат бяха два меча с надпис Улфберт, богато украсени предпазители. Като цяло прекрасен музей, в който бих могъл да прекарам половин ден само да разглеждам оръжията.
Старият град в Нюрнберг със запазените стени и старите църкви е безспорно атрактивен за туристи, а най-интересната част е старият замък на върха на хълма. От моя гледна точка най-хубавата част на замъка е колекцията от оръжия от късното средновековие до края на 17-и век. Колекцията съдържа много важни и интересни образци. Като за начало, има няколко меча от високото средновековие, археологически находки от околността. В музея на замъка се намират и някои от най-ранните европейски огнестрелни оръжия. Като става дума за огнестрелно оръжие, не можем да пропуснем и две малки оръдия с трофейни османски цеви. Между хладното оръжие от 16-и и 17-и век се откроява едно т. нар. календарно острие, чиято цяла повърхност е гравирана. Към края на експозицията пък има впечатляваща бройка цвайхендери – легендарните мечове за две ръце на ландскнехтите от времето на 30-годишната война.
Династията Вителсбах е управлявала в Бавария близо хилядолетие, от 11-век то края на ПСВ. Техният дом в Мюнхен, така наречената Резиденция е разширяван многократно по времето на баварските електори и крале и днес е внушителен по размери и украса дворцов комплекс. Съкровищницатa на Вителсбахите също е впечатляваща и съдържа и доста оръжия, предимно церемониални мечове, но също така и някои богато украсени оръжия. За мен най-интересни бяха група османски ножчета от 17-и и 18-и век. Като бонус, добавям и няколко снимки от Градския Музей в Мюнхен, в който има една зала с оръжия от късното средновековие и ренесанса.
