A Blog for Arms & Armor Collecting
Регионалният Исторически Музей в Пловдив е директно до Археологическия Музей и така е много удобно да бъдат посетени и двата. Музеят проследява историята на Пловдив след Освобождението и съответно оръжията са от Войните за Национално Обединение. Най-интересна за мен беше една шпага, принадлежала на Константин Стоилов, с монограма на Александър Батенберг. Като цяло, музеят е сравнително малък и може да бъде разгледан бързо, за около половин час и по мое мнение си заслужава посещението.
Обиколката на български музеи продължава с Археологическия Музей в Пловдив. Той е на удобно място в центъра на площад Съединение. Не е особено голям и може да бъде разгледан бързо, под един час. Най-интересният експонат е реплика на панагюрското съкровище, но акцентът в този блог е върху оръжията и доспехите. В това отношение, най-интересни са тези от античността. Те включват много интересни образци от бронзовата епоха, тракийска броня и една ромфея (другата не беше изложена когато аз бях там) и един много хубав римски параден шлем с маска. Средновековните експонати са по-малко на брой и предимно от късното средновековие и османското нашествие, но сред тях се открояват две украсени глави на брадви.
В последно време ми провървя откъм придобивки от Судан и успях да се сдобия с две нови каскари. Едната е от класически тип с хубава сребърна дръжка, а другата е със старо острие от 18-и век и необичайна дръжка.
Първата каскара е интересна основно с дръжката си. Тя е покрита със сребърен лист и сребърна тел. Върху ръкохватката украсата е от характерен дизайн, в който в центъра има ромб с четири точки, а в ъглите комети (или звезди). Предполага се че този дизайн е от втората половина на 19-и век и потенциално свързан с махдистите, като може да има връзка с кометата от 1882ра година, която е била знамение когато Махди се е обявил за пророк. Символиката на ромба не е ясна, но е възможно да има корени в езически поверия и талисмани, свързани с плодородие. Тези данни са според Ед Хънли, който разглежда този тип сребърни дръжки подробно в неговите публикации.
Гардът е сравнително прост, с украса от черти в края на разклоненията. Острието е без маркировки и с един дълъг и тесен канал, който свършва чак на върха. Канията е в лошо състояние и от нея са запазени само две парчета, като средната част липсва, но поне я има. Отдавна исках каскара с този тип дръжка.
Докато първата каскара е с дръжка от характерен, сравнително добре документиран тип, втората е с необичайна дръжка. Кръстачката и главата на дръжката са отлети от бронз. Подобни кръстачки се срещат на много каскари с остриета, покрити с ислямски надписи, повечето от които са произвеждани масово в края на махдистката държава и след падането й, като много от тях са с остриета от стоманен лист със съмнителни качества и вероятно предназначени за сувенири по време на викторианската епоха. Моята кръстачка е с по-масивни размери от тези каскари и едното разклонение е било счупено и запоено. Главата на дръжката е без аналог. Ръкохватката е покрита с намотани ленти от кожа, което е един от най-често срещаните методи на каскари от всички периоди.
Най-интересната част на тази каскара е острието. То е европейско, от 18-и век, с един шиорк канал по средата и два успоредни тесни канала от двете страни на широкия канал. В основата на острието има геометрични и растителни гравюри, но техният доста общ характер и лиспата на маркировки не позволяват да определим точния произход на това острие. Такива остриета са били изнасяни за Африка и Близкия Изток през 19-и век, когато вече са спрели да бъдат на мода в Европа и е много вероятно то да е стигнало до Судан преди махдистите. Впоследствие, към края на 19-и век е получило сегашната си дръжка.
Две каскари в колекцията, едната от които запълва важно място, а другата е много интересна. С тях вече станаха половин дузина.
Миналата година, по повод на 140-та годишнина от Съединението и 110-та годишнина от влизането на България в ПСВ, регионалният исторически музей в Търговище е издал каталог на хладното оръжие в музея, озаглавен “По Острието на Историята”. Автори на каталога са директорката на музея Магдалена Жечева, Николай Ставрев и д-р Тоня Любенова, а Симеон Цветков е консултант.
Форматът е голям, но за съжаление кориците са меки. Страниците са гланцови и всички оръжия са представени с големи цветни снимки, вкл. и снимки на детайли по тях където това е уместно, което е изключително хубаво. Книгата е на български и на английски, което е отлично, защото по този начин и чужденци могат да се запознаят с оръжията от музея и историята на някогашните им собственици.
След кратък увод и историческа справка относно войните за национално обединение, има кратка статия за хладните оръжия в музея. Най-интересна е частта с биографиите на оригиналните собственици на оръжията, в тези случаи, в които те са известни. Следва пълен списък на оръжията и след това самият каталог, където всяко оръжие е представено с описание и снимка. Каталогът е условно разделен на къси, дълги и комбинирани хладни оръжия. Късите са допълнително разделени на ками, ножове (каракулаци и тесаци) и щикове. Дългото хладно оръжие е разделено на ятагани и саби. Има и речник с термини, а списъкът на използваната литература е доста къс.
Частта за ятаганите е най-богата на експонати . Интересна е и една кама, която е свързана със знаменосеца на Ботевата чета, но тази връзка е повече плод на легенди отколкото на необорими факти. За съжаление, една габровска кама и много от щиковете са в лошо състояние, с активна ръжда по остриетата. Само можем да се надяваме че от музея ще вземат мерки да почистят и стабилизират тези експонати, преди да бъдат повредени безвъзвратно.
Това е единственият каталог от български музей изцяло посветен на хладното оръжие (изключвам частни колекции). Не само това, ами и като цяло почти липсват каталози на оръжието по музеите в България, така че аз лично само мога да приветствам такива публикации. Ако и останалите регионални музеи последват този пример и публикуват експонатите си, вкл. и тези, които са в хранилища, където почти никой не ги вижда, това ще е от огромна полза за тези, които се опитват да изучават старото оръжие по нашите земи.
Музеят на Възраждането и Учредителното Събрание е в сградата на някогашния конак, построена от Кольо Фичето през 1872-ра година. На третия етаж е възстановена залата, в която се е провело учредителното народно събрание. За мен най-интересната част са експонатите на оръжие от епохата на възраждането, Априлското Въстание и Освободителната Война. Тези експонати нямат нужда от кой знае какъв коментар, така че ето ги направо снимките.
По регионалните исторически, етнографски и археологически музеи в България има много интересни неща по нашата тема. Аз съм бил само в малка част от тях и едва ли някога ще успея да ги посетя всичките, обаче това не пречи да споделя снимки от тези, в които съм бил и съм снимал подробно. Започваме с Археологическия Музей във Велико Търново.
Той е удобно разположен в центъра, съвсем близо до историческия музей, който ще разгледаме в следващ пост. В този музей са изложени находки от праисторията до края на средновековието. Най-интересните експонати са от средновековието, но някои от тях са от други периоди. Например наколенниците са по-скоро от античността, докато някои от ризниците и боздуганите е възможно да са османски и от един-два века по-късно. Впечатление прави едно забрало от шлем басинет, което като стил и с оглед на това че пантите са отстрани а не отгоре най-вероятно е от края на 14-и век и съответно предполагаемо свързано с кръстоносните походи след края на българските средновековни държави. Накрая на експозицията има колекция от изкопани ножчета, някои от които по форма може да са свързани с по-късните и по-големи овчарски ножове.
Това е всичко от Археологическия Музей във Велико Търново, следват други музеи.
От махдистите насам, до нас са достигнали голям брой мечове от Судан, известни сред колекционерите като каскара. Въпреки наличието на много мечове от времето на Махдистката държава и след нея, по-ранните образци са всъщност малко на брой и трудни за намиране. Тук ще покажа каскара, която е по-различна от типичните и която потенциално може да е от преди Махдията.
Първото, с което тази каскара прави впечатление са размерите й, доста по-малки от типичните. Острието е старо европейско, най-вероятно германско острие от 17-и век и е по-тясно и късо от остриетата на каскари от края на 19-и век. По него има характерни за този период символи на полумесец, звезда и ръка, която държи сабя. Сечението е лещовидно постепенно изтънява от основата до върха. Като цяло, това е едно от най-старите остриета, каквито могат да се срещнат на каскара.
Друга интересна особеност е дръжката. Докато гардът е добре изработен от т.нар. “самания” тип (според Хънли), ръкохватката е изработена от приспособен носач за стихове от Корана, каквито са били популярни в Йемен. В тези носачи, изработени от сребро и част от мъжките дрехи и украшения са били слагани малки свитъци, които са служели като амулет за носещите ги. На моя меч носачът е бил ажурен и в него е внимателно изрязан прозорец, така че да може да се вижда зеленото кадифе отдолу. Възможно е това да е съвременна компилация, но според мен е по-скоро нещо правено навремето, заради следните съображения.
Първо, цялата конструкция е направена добре и внимателно, като всички части пасват идеално. Второ, в Судан има прецедент всякакви предмети да бъдат приспособявани за оръжия и доспехи, стига да се струват достатъчно интересни на собственика. Спринг в неговата книга за африкански оръжия показва шлемове с европейски лъжици и вилици закачени за тях като украса. Йемен е от другата страна на Червено Море от Сомалия и Еритрея и в исторически план винаги е съществувал търговски и културен обмен между двата бряга. Каскаратa освен в Судан е ползвана и в Етиопия (някога Абисиния) и Еритрея, като каскара със сребърна дръжка и острие с подобни символи на моето присъства в една литография на френския пътешественик Лефевр от средата на 19-и век.
Трето, трябва да разгледаме и плата под сребърната част на дръжката. При внимателно взиране, се виждат признаци на износеност. Ако го сравним с канията на един индийски ханджар, показан на задната корица на книгата за ислямски оръжия в Метрополитън музея, виждаме прилики в начина, по който плата е изтъркан – на места цветът е по-тъмен, а на други по-светъл. Индийският ханджар е датиран от началото на 17-и век, и каниите като цяло са по-изложени на търкане и директна слънчева светлина. Моят меч със сигурност не е толкова стар, но спокойно може да е от 19-и век.
В крайна сметка каква е тази каскара? Според мен е по-ранен вариант, със старо европейско острие от Еритрея или Абисиния. Каквато и да е истината, на мен лично ми допада от чисто визуална гледна точка.
Днес е последният ден от 2025-а. Тази година, някои от най-приятните моменти свързани с хобито бяха посещенията на музеи и уникалните експонати, които успях да видя там. В Археологическия Музей в София успях да сваря изложбата на хладно средновековно оръжие, събрано там от цялата страна. От ранното средновековие преди пристигането на българите на Балканите до османското нашествие, представените мечове и саби, плюс малко на брой ножове и разнообразни части, изложбата даваше рядка възможност да разгледаме много от най-интересните археологически находки от нашите земи. Изложбата вече отдавна е приключила и каталог за нея доколкото ми е известно засега не е публикуван, така че тези снимки остават мястото, където можем да видим всички тези предмети събрани наведнъж.
В предишен пост показах шлем и налакътници, ползвани от махдистите в Судан. Също като каскарата, която произхожда от прави двуостри мечове с широко острие от времето на мамелюците, защитното въоръжение в Судан през 19-и век е продължение на форми от средновековен Египет. Аз най-сетне успях да придобия една част от броня – наколенник, за който предполагам че е възможно да е мамелюкски.
Мамелюците са били воини роби в Египет, набирани от куманите от степите между Черно и Каспийско Море и черкезите от Северната страна на Кавказ, които са служили на Аюбидите (династията на Саладин) в Египет и Сирия. В средата на 13-и век са решили да завземат властта и след успешен преврат са управлявали до началото на 16-и век, когато са били рqзгромени от Селим Първи и приобщени в състава на Османската Империя. Мамелюците се славят с това, че са успели трайно да спрат монголската експанзия, както и с това, че са завзели Светите Земи обратно и са унищожили всички кръстоносни държави там. Може би в резултат от тези конфликти, защитното въоръжение в Близкия Изток през този период е претърпяло сериозно развитие. Халчестите и ламеларните ризници са заменени от нов тип ризници, които съчетават халки и метални плочки. Това запазва гъвкавостта на тези брони, като усилва защитата на места като гърдите и гърба.
Развита е и защита за крайниците, като краката специално са покрити от два отделни елемента – един подобен на ботуш от няколко метални ленти свързани с халки и друг, който предпазва коляното и бедрото. Самото коляно е покрито от чаша с кръгла или овална форма, с триъгълни елементи от халчеста ризница които се спускат по всички страни около коляното без горната. Нагоре по бедрото защитата продължава то няколко ленти от предимно правоъгълни по форма плочки, свързани помежду си с халки. Целият елемент се закачва към крака с помощта на кожени ремъци.
На моя бедребната защита липсва, като изключим по две плочки в двата горни края. Освен това чашата е повредена и впоследствие подсилена с ново парче и тук там липсва някоя и друга халкае. Халките са занителни с кръгъл нит, като на няколко места нитовете са паднали и халките са се отворили леко. Това не е неочаквано за предмет на половин хилядолетие, който дойде до мен покрит със сеъриозна ръжда. Успях да почистя по-голямата част от ръждата с помощта на хелатиране – процес, за който ще стане дума по-подробно в друг пост.
Наколенникът е украсен с декоративен мотив, съдържащ надпис, най-вероятно с благословен характер, с два полумесеца от двете страни. Подобни декоративни елементи се срещат на разни доспехи от периода. В книгата за ислямски оръжия и доспехи от Метрополитън музея в Ню Йорк има наколенник от източна Мала Азия или Западен Иран с подобен мотив, както и детайли от ризница и шлем. В книгата на Башир Мохамад има доспех за долната част на крака с подобни украси.
През 15-и и 16-и век доспехите ползвани от разните ислямски сили – османлии, керманиди, мамелюци, тимуриди, Ак Кoюнлу и т.н.т. са почти идентични и при липсата на посвещение с името на някой, примерно султан или велик везир е почти невъзможно да бъде определен контекста им. Дори Аскери Музея, който обича да определя колкото се може повече неща като “османски” е определил повечето наколенници като само ислямски, с изключения на два, на чиято табела пише че са тимуридски и един, с табела Ак Кoюнлу. Ак Кoюнлу са туркменска династия, създала кратко съществуваща империя в Месопотамия и Персия, преди да бъде разделена между Османската и Сафавидската Империи. От тази гледна точка няма как да съм сигурен дали моят наколенник е мамелюкски, османски или друг.
Ислямските доспехи от 15-и/16-и век са също толкова трудни за намиране и придобиване като ислямските мечове и саби от този период. В Европа много доспехи са запазени по частни колекции в замъци и градски арсенали, докато в Османската Империя много от брозните и шлемовете са били съсредоточени в арсенала в Света Ирина, част от която през 19-и век е продадена на европейски колекционери. От тях, една голяма част е по музеи, което допълнително ограничава образците, достъпни за колекционерите. Ето защо съм доволен от наколенника, като не знам кога пак ще имам възможност да добавя друго защитно въоръжение в колекцията.
Studia Militaria Balcanica е поредица от книги, посветена на военната история на Балканите през Средните Векове. Първият том е превод на български на книгата “Византийски Оръжия” от Таксиархис Колиас, вторият е “Мечовете във Византия” с автори Колиас, Йотов и Егер, а третият е посветен на походите на княз Светослав на Балканите. Тук ще представя първите два тома.
Да започнем с първия том – тази книга е публикувана през 1988-а година във Виена от Колиас. Съответно това издание е просто превод на този труд на български. По съществото си, книгата е плод на 10-годишно изследване от автора на различните видове оръжия в извори като различните стратегикони, летописи и прочee, които са се запазили от времето нa Източната Римска Империя. Книгата е разделена на глави за различните оръжия – копия, мечове и саби, брадви и т.н.т. и подробно излага всичките места, където такива оръжия са описани с различните термини за тях през вековете. Там, където има данни за това как оръжията се предполага да са били използвани е включена и тази информация. В книгата няма илюстрации на оръжията, защото това не е обект на изследването и съответно читателят трябва да използва собственото си въображение за отделните типове оръжия. Този труд ще е най-полезен на археолози при по-нататъшни изследвания и може би потенциално на рeeнактори с интерес по темата.
Вторият том е значително по-интересен, защото е посветен на археологически находки, свързани с различни типове дълго хладно оръжие, предполагаемо ползвано от воини на ромейска служба. Тук оръжията са подробно илюстрирани и анализирани в археологическия им контекст и сравнени с подобни находки, вкл. и такива извън пределите на Балканите. Тази книга вече дава директна визуална представа за това как са изглеждали някои от мечовете и палашите (парамериони) на Балканите през ранното средновековие. В книгата са показани само няколко типа, като например липсва меча от Галово и други мечове, за които се предполага че са потенциално произведени във Византия или за нуждите на византийската армия. Това предполага че са замислени бъдещи издания, които да допълнят типологията.
Археологията е интересна с това, че всяка нова находка може да промени представите ни за дадена тема от миналото. Книгите на археологическа тематика са отражение на знанията спрямо определен момент във времето, като е неизбежно бъдещи открития и изследвания да направят предните публикации стари и дори грешни. Но спрямо сегашния момент, тези книги са най-доброто, до което аз имам достъп по отношение на византийските дълги хладни оръжия и съответно ги препоръчвам на всеки с интерес към средновековното оръжие.