Author: Teodor Vacev

Преди време в блога бях публикувал кратка статия за ханджарите от южната част на Арабския полуостров. В този пост ще разгледаме ханджари от земите, които граничат с Арабия от север. Това не е статия и не е изчерпателно изложение на всички възможни вариации, а просто разглеждане на някои ханджари, които имах в колекцията до неотдавна. По-рано тази година реших да се разделя с част от оръжията извън основната ми тема за Африка за да отворя място за нови придобивки и това включваше повечето от ханджарите в този пост.

Да започнем по посока на часовниковата стрелка от Палестина. Триъгълният помел отличава тези ханджари, които като цяло са доста прости като изработка и материали. Моят беше без кания, с острие, направено от пила. Големите плоски пили са популярен източник на добра стомана, ползван за изработването на етнографски ножове в много различни места по света. Този е може би най-неатрактивният ханджар в този пост, но за сметка на това със сигурност е бил замислен и направен като оръжие и общо взето нищо друго.

Когато стане дума за Палестина, може би най-традиционният ханджар от региона е шибрията. Този ханджар с особено острие, което е почти право, по-дълго от едната страна и по-късо от другата с лещовидно сечение е ножът на бедуините от Палестина и Йордания. По-старите образци от края на 19-и век са малко по-дълги и извити. Името предполагаемо идва от арабската дума за длан, като първоначално дължината на острието е колкото една човешка длан. В по-ново време тези ханджари са сувенирни и част от традиционния костюм и остриетата са по-къси.

Продължаваме с Голанските Възвишения, домът на Друзите. Тези хора, етнически араби но със своя собствена, монотеистична религия различна от исляма, всъщност наброяват близо един милион души в Сирия, Ливан и Израел. Техните ханджари са известни като “магдали”, от името на града Магдал Шамс в подножието на Голанските Възвишения, където тези ножове са традиционно произвеждани. Остриетата са извити, често с два или повече канала, а каниите са от бронз. Но най-интересната част са дръжките, които на по старите образци са изработени от редуващи се слоеве рог и кост, украсени със седеф и метални пирончета. При по-новите образци са ползвани пластмаса и гума, които правят дръжките още по-шарени.

Продължаваме със сирийски ханджар с острие от булат. Този ханджар ми беше любимият от тази група, заради комбинацията от напълно ефективно и същевременно красиво оръжие. Дръжката е от полиран рог, а канията е дървена, покрита с кожа с накрайници и обков от бронзова ламарина. Острието е типично за ханджар – извито, особено в горния край и с централен ръб до върха. Беше от булат – от т.нар. “шам”, по арабското име на Сирия. Този вид булат няма ярката шарка на персийския булат, като линиите на шарката са къси и едва доловими, което го прави близък на вид до булата по остриетата на мамелюкските майстори в Египет и Сирия през 16-и век. Възможно е този ханджар да е от Кюрдистан или източна Анадола, но най-вероятно е от вътрешността на Сирия.

В колекцията имах още един ханджар с булатно острие от региона където се събират Сирия и Кюрдистан. Този беше малък на размери, с дръжка от рог и бронзова кания. Острието обаче беше с добър контраст на булата и се чудя дали не беше преработено от счупено острие на шамшир. Интересно е че подобен ханджар има показан в книгата “Сабите на Войводите”, може би донесен от Диарбекир след заточение там. Размерите на моя отговаряха на предмет, предназначен за дете.

Тук е ред на типичния кюрдски ханджар. Тези ханджари се познават лесно по дръжката от рог във форма на буквата I и кръглата по сечение ръкохватка. Често върху кръстачката и помела има нитове с декоративни капачки. Остриетата са извити с централен ръб, който стига до върха. Каниите са от две дървени половини, покрити най-често с кожа, а на по-луксозните образци със сребърен лист. Тези ханджари не са редки и често могат да се намерят на достъпни (спрямо повечето други видове ханджари) цени. Не бива да се пренебрегват, защото не рядко имат остриета от булат и са възможни приятни изненади при ецване с киселина (уви, моят ханджар беше с обикновено острие).

Аз все още пазя в колекцията единственият ми персийски ханджар, който имам от повече от 20 години. Той е сравнително късен, от периода Каджар, с характерните за тази епоха изцяло метална конструкция и еьцвани украси по тънко, пламъкообразно и нефункционално острие. Този ханджар е своеобразен паметник на заключителната глава в традиционния оръжеен занаят в Персия – епоха, в която хладното оръжие почти изцяло губи смисъл, персийската армия е модернизирана и търсенето не е от местни воини, а от чуждестранни колекционери на ориенталски сувенири.

Когато бях по-млад, имах амбицията да събирам всякакво ислямско оръжие, но пълна колекция на оръжия от Мароко и Мавритания до остров Минданао е непосилна задача за малък частен колекционер като мен. Като най-широко разпространеното късо хладно оръжие в ислямския свят, ханджарите бяха от любимите ми придобивки навремето, особено когато бях начинаещ и много от тях, особено тези с по-сувенирен характер бяха лесно достъпни за мен. Когато интересите ми се пренасочиха към ислямско оръжие от Африка, тези от Близкия Изток останаха встрани от тази тема и дойде време да дам възможност на други да им се радват. На тяхно място ще дойдат всякакви африкански ножове.

Когато става дума за доспехи, може би най-важният е този, който защитава самото тяло и всички жизнено важни органи. Брони от различни материали и форми са неизменна част от екипировката на войниците от древността до наши дни и в исторически план едно от най-успешните и популярни решения е халчестата ризница – възникнала през античността и ползвана чак то началото на 20-и век в определени места по света. Халчести ризници върху слой от подплата е бил и предпочитаният метод за защита в Сахела и в частност Судан през 19-и век. Придобивката на такава ризница е важна стъпка в колекцията по пътя към събирането на пълното снаряжение на махдистки воин и беше нещо, към което отдавна се стремях.

Причината за популярността на халчестите ризници се крие в много фактори – основният е комбинацията от добра защита, поносима тежест и гъвкавост, която дава пълна свобода на движение. За разлика от други брони, които разчитат на плочи, ризницата може да покрие и такива места като подмишниците и други стави. При повреда, поправките са лесни и могат да се извършват и в полеви условия – счупените халки могат да бъдат заменени с нови без да се налага да бъде разглобена цялата конструкция, както би било необходимо при други видове доспехи, например ламеларните. Поддръжката и чистенето също не са трудни – въргаляне на ризницата в торба или буре с пясък я чисти от ръжда. Производството е трудоемко, заради нуждата от вплитането и занитването на халките една по една, но не изисква сложна апаратура. Всички тези неща обясняват защо ризниците са възприети и ползвани почти навсякъде из стария свят, като в Индия и Северна Африка са останали част от екипировката на тежката конница чак до втората половина 19-и век.

Ризницата е дълга до малко под коленете, с яка отзад на врата и V-образни деколте. Ръкавите стигат до малко под лактите. В долния край е разделена на две, за да не пречи на носене по време на езда. Такъв тип кройка е характерен за много епохи и места по света, от късната античност в Евразия до, както стана дума, Судан по време на Махдията. Изработена е от нитовани халки с кръгли нитове. Този тип халки са най-характерни за Близкия Изток и особено Персия и е много вероятно ризницата да е от там, изработена през 16-и или 17-и век.

Нямам директни доказателства че тази ризница е била ползвана в Судан. Според продавача е дошла от колекция във Великобритания с трофеи от сраженията с махдистите, но това няма как да го потвърдя. Кройката е от тип, популярен в Судан. На места има поправки и сменени халки, което загатва за по-дълъг период на ползване, и като цяло голяма част от ризниците в Судан са били внесени от Персия. В това отношение, тя се вписва до шлема и налакътниците, които имам и засега ще седи с тях върху стойка манекен, заобиколена от судански мечове и щитове.

В последно време ми провървя откъм придобивки от Судан и успях да се сдобия с две нови каскари. Едната е от класически тип с хубава сребърна дръжка, а другата е със старо острие от 18-и век и необичайна дръжка.

Първата каскара е интересна основно с дръжката си. Тя е покрита със сребърен лист и сребърна тел. Върху ръкохватката украсата е от характерен дизайн, в който в центъра има ромб с четири точки, а в ъглите комети (или звезди). Предполага се че този дизайн е от втората половина на 19-и век и потенциално свързан с махдистите, като може да има връзка с кометата от 1882ра година, която е била знамение когато Махди се е обявил за пророк. Символиката на ромба не е ясна, но е възможно да има корени в езически поверия и талисмани, свързани с плодородие. Тези данни са според Ед Хънли, който разглежда този тип сребърни дръжки подробно в неговите публикации.

Гардът е сравнително прост, с украса от черти в края на разклоненията. Острието е без маркировки и с един дълъг и тесен канал, който свършва чак на върха. Канията е в лошо състояние и от нея са запазени само две парчета, като средната част липсва, но поне я има. Отдавна исках каскара с този тип дръжка.

Докато първата каскара е с дръжка от характерен, сравнително добре документиран тип, втората е с необичайна дръжка. Кръстачката и главата на дръжката са отлети от бронз. Подобни кръстачки се срещат на много каскари с остриета, покрити с ислямски надписи, повечето от които са произвеждани масово в края на махдистката държава и след падането й, като много от тях са с остриета от стоманен лист със съмнителни качества и вероятно предназначени за сувенири по време на викторианската епоха. Моята кръстачка е с по-масивни размери от тези каскари и едното разклонение е било счупено и запоено. Главата на дръжката е без аналог. Ръкохватката е покрита с намотани ленти от кожа, което е един от най-често срещаните методи на каскари от всички периоди.

Най-интересната част на тази каскара е острието. То е европейско, от 18-и век, с един шиорк канал по средата и два успоредни тесни канала от двете страни на широкия канал. В основата на острието има геометрични и растителни гравюри, но техният доста общ характер и лиспата на маркировки не позволяват да определим точния произход на това острие. Такива остриета са били изнасяни за Африка и Близкия Изток през 19-и век, когато вече са спрели да бъдат на мода в Европа и е много вероятно то да е стигнало до Судан преди махдистите. Впоследствие, към края на 19-и век е получило сегашната си дръжка.

Две каскари в колекцията, едната от които запълва важно място, а другата е много интересна. С тях вече станаха половин дузина.

От махдистите насам, до нас са достигнали голям брой мечове от Судан, известни сред колекционерите като каскара. Въпреки наличието на много мечове от времето на Махдистката държава и след нея, по-ранните образци са всъщност малко на брой и трудни за намиране. Тук ще покажа каскара, която е по-различна от типичните и която потенциално може да е от преди Махдията.

Първото, с което тази каскара прави впечатление са размерите й, доста по-малки от типичните. Острието е старо европейско, най-вероятно германско острие от 17-и век и е по-тясно и късо от остриетата на каскари от края на 19-и век. По него има характерни за този период символи на полумесец, звезда и ръка, която държи сабя. Сечението е лещовидно постепенно изтънява от основата до върха. Като цяло, това е едно от най-старите остриета, каквито могат да се срещнат на каскара.

Друга интересна особеност е дръжката. Докато гардът е добре изработен от т.нар. “самания” тип (според Хънли), ръкохватката е изработена от приспособен носач за стихове от Корана, каквито са били популярни в Йемен. В тези носачи, изработени от сребро и част от мъжките дрехи и украшения са били слагани малки свитъци, които са служели като амулет за носещите ги. На моя меч носачът е бил ажурен и в него е внимателно изрязан прозорец, така че да може да се вижда зеленото кадифе отдолу. Възможно е това да е съвременна компилация, но според мен е по-скоро нещо правено навремето, заради следните съображения.

Първо, цялата конструкция е направена добре и внимателно, като всички части пасват идеално. Второ, в Судан има прецедент всякакви предмети да бъдат приспособявани за оръжия и доспехи, стига да се струват достатъчно интересни на собственика. Спринг в неговата книга за африкански оръжия показва шлемове с европейски лъжици и вилици закачени за тях като украса. Йемен е от другата страна на Червено Море от Сомалия и Еритрея и в исторически план винаги е съществувал търговски и културен обмен между двата бряга. Каскаратa освен в Судан е ползвана и в Етиопия (някога Абисиния) и Еритрея, като каскара със сребърна дръжка и острие с подобни символи на моето присъства в една литография на френския пътешественик Лефевр от средата на 19-и век.

Трето, трябва да разгледаме и плата под сребърната част на дръжката. При внимателно взиране, се виждат признаци на износеност. Ако го сравним с канията на един индийски ханджар, показан на задната корица на книгата за ислямски оръжия в Метрополитън музея, виждаме прилики в начина, по който плата е изтъркан – на места цветът е по-тъмен, а на други по-светъл. Индийският ханджар е датиран от началото на 17-и век, и каниите като цяло са по-изложени на търкане и директна слънчева светлина. Моят меч със сигурност не е толкова стар, но спокойно може да е от 19-и век.

В крайна сметка каква е тази каскара? Според мен е по-ранен вариант, със старо европейско острие от Еритрея или Абисиния. Каквато и да е истината, на мен лично ми допада от чисто визуална гледна точка.