Преди няколко дена с помощта на приятел успях да получа книгата “Смилянски Ножове” на Виолин Калчев. Прочетох я почти на един дъх и тук ще споделя моите впечатления.
Самата книга е сравнително малка, само 32 страници, които включват и библиографията плюс рецензията от Симеон Цветков. Форматът е малко нестандартен, квадратен по форма. Кориците са меки, но страниците са от гланцова хартия и снимките са цветни, професионално направени и големи на размери, което е чудесно, защото детайлите по сниманите образци се виждат добре.
Темата, както заглавието показва, са ножове, характерни за Смилян в Родопите. Авторът, с помощта на образци от частни колекции и музеи с известно местонамиране, исторически данни и архивни снимки защитава тезата, че тези ножове са именно от това село, а не от другаде. Това е важна крачка в опитите да бъде възстановено поне отчасти изгубеното знание за българските ножове от Възраждането, защото много малко от тях могат да бъдат определени по географски принцип. Много от информацията, която имаме е за производството в Габрово, което е нормално с оглед на това че там е бил най-големият ножарски център по българските земи, като данните за останалите центрове са изключително оскъдни. Като стил, книгата е написана на академично ниво, което не е изненадващо защото доколкото знам тя води началото си от един научен реферат от преди две години. Това не значи, че е трудна за четене – напротив, смятам че ще е приятно четиво за всеки, който има интерес към българските ножове и българския фолклор като цяло.
“Смилянските Ножове” от Виолин Калчев е всъщност едва втората специализирана книга по темата за българските възрожденки ножове след “Овчарският Нож” на Пламен Митев и хвърля светлина върху един от естетически най-привлекателните типове. Авторът е сред най-големите колекционери и експерти по темата и очаквам с нетърпение следващите му публикации за български възрожденски оръжия.
На около 245 км на юг от Алжир е градът Боу-Саада. Този град, намиращ се на границата с пустинята, в исторически план е бил важен търговски център, където номадите са се събирали да обменят стоки. Отделно от това, Боу-Саада е бил важен ножарски център, като и до ден днешен там се коват два типа специфични ножове, известни като “боу-саади” по името на града. Аз не съм ги събирал особено целенасочено, но имам по един от двата основни типа, което дава възможност да ги представя в блога.
Боу-саади ножовете по своята същност са битови, понякога използвани и за колене на овце. Тези ножове са наричани и ходми, дума която според Ерик Клод е просто местна дума за нож с фиксирано острие. От друга страна, регионът в който Боу-Саада се намира се нарича Ходна и може думата “ходми” да произлиза от там. Според Ерик Клод произлизат от началото на 20-и век, като има рисунка на френски художник ориенталист от 1902-а година, на която е нарисуван алжирски ловец с боу-саади в пояса. Една от отличителните характеристики на тези ножове е издълбана линия на острието, която върви паралелно на режещия ръб и показва широчината му.
Първият тип е по-малък на размери, с едностранно острие, заточено и в двата края преди върха. Дръжката е най-често от дърво, но понякога и от чирени от рог или кост. Ръкохватката е изработена най-често от дърво и по-рядко от рог или кост. Тя е цепната в края, в който влиза опашката на острието. По тази причина и също за украса долния край на дръжката е омотан с медна, бронзова и желязна тел, понякога усукана, който придържа дръжката към острието. Някои дръжки са украсени с концентрични кръгове и черти, а много рядко се срещат и дръжки покрити с декоративен меден лист. По средата на дръжката има пробита дупка за каишка. Остриетата носят клейма на ковачите и понякога украса от геометрични и флорални елементи или кръгове запълнени с жълта и оранжева боя. Каниите са дървени, облечени в кожа с една единствена халка, към която е закачен къс кожен ремък. Този тип боу-саади са били носени затъкнати в пояса.
Моят нож е 26,67 см на дължина. Дръжката е от едно парче тънък светъл рог и е омотана почти цялата с тел така, че дори дупката за каишката по средата на дръжката е закрита. Канията е запазена заедно с кожения ремък.
Вторият тип се отличава от първия по формата на острието, която е триъгълна. Освен това ножовете от този тип са по-големи на размер – моят например е 44.5 см дълъг в канията. Като стана дума за кании, при този тип те са дървени, покрити с кожа или бронзова ламарина, с две гривни откъм отвора за носене на ремък. На моя канията е украсена с шестолистни цветя и геометрични мотиви. Дръжките са от два тънки рогови чирена, занитени към опашката на острието. Преходът между дръжката и острието е изкован в една част с острието и често носи украса под формата на хиксове.
Острието също е украсено с геометрични мотиви – на моя има хиксове, зиг–заговидни линии, които носят асоциация със змии и служат да отблъскват лошото око и накрая нещо като комета, чието значение не ми е ясно. В основата на острието има и четири кръгли дупчици, две от които са изцяло пробити и две само частично. Ерик Клод разделя типовете на географски принцип, като приписва втория тип на бедуините.
Тези ножове имат своя особен селски чар, подобно на българските овчарски ножове. За щастие все още се намират сравнително лесно и на сравнително достъпни цени и имат своето място в колекциите от северно-африкански оръжия.
Топ Капъ е сред главните забележителности на Истанбул и е трудно човек да го пропусне. Освен за архитектурата и разните съкровища, посещението на двореца си заслужава и заради прекрасните оръжия, които са изложени в него.
Оръжия има на няколко места в двореца. Първото и най-очевидното е оръжейната. В нея можем да намерим лични оръжия на султаните, техни подаръци и трофеи от други държави и избрани образци османско и друго ислямско оръжие с висока художествена и/или историческа стойност. За съжаление тълпите са големи и имах само кратки мигове в които да снимам витрините преди някой да ги закрие и това в комбинация с черния фон и слабото осветление направи снимките трудни.
Освен в оръжейната има и детски оръжия и богато украсени пръстени за стрелци с лък сред колекцията от дрехи. По-важни обаче са оръжията, които се помещават сред ислямските реликви и които се приписват на пророка Мохамед и праведните халифи. Тези мечове и саби сме ги обсъждали и вероятността дори някои от тях да са от зората на исляма е ниска, но със сигурност са поне от късното средновековие. Това само по себе си ги прави изключително важни и интересни, а и няколко са много красиво украсени.
Последното място с оръжия е съкровищницата, където са изложени още от султанските оръжия и доспехи и най-богато украсените образци оръжие в колекцията на двореца. За щастие и съкровищницата и сред реликвите осветлението е адекватно и можах да направя по-добри снимки.
С това обиколката на Топ Капъ приключва. Колекцията от оръжия е много по-малка от тази на Аскери Музея, но за сметка на това качеството на експонатите е от възможно най-високо ниво. Със сигурност този дворец е място, което бих посетил отново.
Аскери Музеят в Истанбул дълго време беше начело в списъка ми с музеи, в които не съм бил, но които много искам да посетя. Причината за това е че над половината от експозицията се състои от ислямски оръжия и доспехи, много от тях ранни, което отличава този музей от другите в Европа, а и в света. Мечтата да го разгледам беше осъществена преди няколко седмици и тук мога да споделя снимките, които направих.
Музеят е на два етажа, като първият е посветен на османския период. Първите няколко зали имат сцени от различни моменти в историята, които пресъздават битки от времето на хуните то възхода на Османската Империя. Тях не съм снимал, защото предпочетох да се съсредоточа върху самите експонати. Те започват с двата най-ранни османски артефакта – сабята на Кьосе Михал, един от сподвижниците на Осман и шлемът на Орхан Гази, вторият по ред османски владетел. За мен по-интересни бяха няколкото мамелюкски меча и брадви, както и два меча от династията на Аюбидите. Залите на първия етаж за пълни с всякави оръжия и доспехи от всички краища на Османската Империя, както и трофеи взети във войните срещу европейските християнски сили между 16-и и 19-и век. С изключение на мамелюкските и някои персийски предмети, почти всички ислямски експонати са определени просто като османски, включително и тези от Северна Африка, Балканите и Арабия. Един суданско-египетски меч от 19-и век пък е припознат за византийски от 15-и век, просто защото е трябвало да бъде изнамерен някакъв трофей от завладяването на Константинопол през 1453-та година.
Вторият етаж е посветен на Първата Световна Война и последвалата война срещу Гърция и създаването на съвременната турска армия след края на Османската Империя. Тук не прекарах толкова дълго, колкото на първия етаж, но снимах някои от по-интересните експонати. Времето ми беше ограничено – имах около два часа да разгледам всичко и милитарията не ми е толкова интересна колкото старите оръжия. Към музея има и двор с експонати на артилерия, самолети и други военни машини, от които единствените които ми бяха интересни бяха бронзовите бомбарди от 15-и век, някои вероятно от времето на обсадата през 1453-та година.
Музеят не се намира близо до други туристически атракции, но не е трудно да се стигне до него с градския транспорт, който е добре организиран. Всеки с интерес по темата старинно оръжие обезателно трябва да го посети. Оставям снимките да говорят сами по себе си.
Ножовете на народността Беджа от източната част на Судан са характерни както с дръжките си във формата на буквата “х”, така и с остриетата си, някои от които са без аналог другаде в света. Този пост е въведение към тях.
Беджа са мюсюлмани сунити принадлежащи към кушитската лингвистична група. Обитават източната пустиня в Судан от хилядолетия, но са ислямизирани и арабизирани чак през 15-и век. На световната сцена стават известни чрез махдистките войни, в които едно от племената Беджа – т.нар. Хадендоа взима участие на страната на махдистите под ръководството на Осман Дигна, един от най-успешните махдистки военачалници. Въоръжени с копия, мечове (каскара) и щитове, тези воини са се сражавали до самия край на махдистката държава и са впечатлили британците с храбростта си.
Ножовете им са своеобразни и се отличават по дръжката във форма на ръкописно “х”. Дръжките са обикновено направени от твърда дървесина. Понякога са украсени с с геометрични мотиви или дори със сребро. Според Едвин Хънли и неговата статия за пазара на хладни оръжия в Касала през 80-те, остриетата са разделени на следните основни типове. Извитите остриета са известни като “джамбия”. Тези с острие като ченгел са известни като “ханджар”. Тези с право острие, което се разширява към върха, като “ансари”. И накрая, тези със своеобразно острие което започна право, но после се извива като кука, като “соат’ал”.
Аз имам два Беджа ножа в колекцията. Първият е от типа джамбия, който е и най-често срещания. Думата явно е взета директно от Йемен и се прилага за извити остриета, подобни на ханджарите от всички краища на ислямския свят. Моят е с дръжка украсена с линии и кръгове и кания от нещавена козя(?) кожа. Придобих този нож преди много години и дълго време беше единствения ми Беджа нож.
Тази година обаче добавих още един, този път от типа “соат’ал”. Думата значи черен дроб и според легендата веднъж такъв нож бил хвърлен по лъв и отсякъл черния дроб на лъва на две. Дръжката е без украса, за разликата от канията и колана. Те са от твърда кожа с украса от геометрични и флорални мотиви. Самата кания е изцяло отворена от едната страна, за да може остриета със сложната си форма да влезе в нея. Интересно е че в долния край е усилена с тънка лента крокодилска кожа. Не съм сигурен как да го датирам – от Хънли знаем, че производството е продължило поне до края на 20-и век, ако не и до сега. Според мен втората половина на 20-и век е най-вероятно. Най-старият известен образец на соат’ал е в етнографския музей в Лейден в Холандия и събран през 1882-83-та година от холандския пътешественик Хуан Мария Шувер. Шувер е бил репортер на Балканите по време на Руско-Турската Освободителна Война, а след като е получил богато наследство през 1879-а година е изпълнил мечтата си да пътешества дълбоко във вътрешността на Африка, където е убит с копие от воин Динка в Южен Судан през Август 1883-та.
Образецът в Лейден показва, че тези ножове са били ползвани по времето на махдистите, ако не и по-рано. Както и с много други оръжия от части на Африка, до които европейски пътешественици на са стигнали преди края на 19-и век, нямаме по-стари образци, но за сметка на това изглежда че традицията в носенето на тези ножове и производството им продължава и в наши дни. Сега ми остава да добавя и другите типове в колекцията до двата, които вече имам.
Първата ми придобивка за годината е кумая от края на 19-и век. Заедно с нея е добър момент да покажа и една кумая придобита миналата година, която не е от съсщото качество и сама по себе си не би заслужила пост. Акцентът със сигурност ще е върху по-старата от двете.
Нека първо разгледаме по-интересния от двата ханджара. Тази кумая е дълга общо 36 см, като острието е 21 см. Дръжката е от кост (камилска?) със сребърна розетка, а канията е покрита със зелен плат и сребърни пластини. Втулката на дръжката, в която канията влиза също е сребърна. Сребърните части имат множество маркировки. На всичките е сложено голямо кръгло клеймо на Маракеш и числото 06, за 1306-а година по Хиджра, която съответства на 1888-а. Впоследствие са добавени и маркировки “глава на овен”, които възникват през 1925-а година като атестат за сребърна проба. Според продавачът, среброто е от 86% проба.
Два ханджара в подобен стил са показани в каталога на Ерик Клод, също от Маракеш и с клейма които ги датират съответно едната от края на 19-и век, а другата от 1870-75г. До сега нямах кумая с клеймо по сребърните части, което да я датира с точност в края на 19-и век.
Освен тази кумая, преди повече от половина година добавих и една по-обикновена в колекцията. Тя не е толкова интересна като другата, но ето снимки и на нея, както и на растящата колекция от този тип ханджари. С оглед на разнообразието от стилове, има много още много на къде да расте.
Тази година нямах много придобивки – понякога просто не излизат много неща, които да са в моята тема. Но за края на годината успях да добавя нещо доста интересно в колекцията – ятаган, който по причини които ще изложа по-надолу, смятам че е от по-ранен тип, от времето на Голямата Турска Война в края на 17-и и началото на 18-и век.
Ятаганът е сравнително къс – 62 сантиметра дължина от върха до края на дръжката. Други образци на подобни ранни ятагани от този период са в същия диапазон от 55см до 70 см. Най-ранните ятагани от началото на 16-и век, като този в музея в Доха, Катар (74.5 см) или ятагана на Сюлейман Великолепни в Метрополитън (59 см) са също сравнително къси. Това не е изненадващо – ятаганът е просто голям нож и най-дългите образци са от втората половина на 19-и век, като някои зейбекски ятагани. Радващото за моя е че е в много добро запазено състояние, заедно с оригиналната кания.
Канията е от тънко дърво, облечено в черна кожа с фин шев по горния ръб. Други запазени образци имат сребърни накрайници, за които подозирам че може да са добавени в централна Европа по ятагани, пленени по време на австрийското настъпление в Западните Балкани след Втората Обсада на Виена през 1683-а година. При внимателно разглеждане на моя е ясно, че никога не е имал метални накрайници на канията, защото шарките от украсената страна стигат до върха, докато откъм входа на канията се вижда как характерната скоба е направена от самата кожа. Дръжката е от два чирена от слонова кост с лека патина. Те са сравнително дебели, но няма характерните за по-късните ятагани уши. Материалът също е от значение – през 19-и век почти всички бели чирени са от моржова, а не слонова кост. Главата на дръжката е с триделна форма, малко като дръжките на карабелите, които също са популярни в Османската Империя по това време. Лентата между чирените и паразванът са от калай с тънък сребърен обков с ниело флорална украса.
Острието е най-интересната част. Както стана дума, то е сравнително късо, но за сметка на това широко и с по-изразено удебеление в горния край в сравнение с елегантните тънки и дълги остриета които сме свикнали да виждаме на ятаганите от 19-и век. До известна степен формата има прилики с махайрите от античността. Самото острие е от няколко компонента – режещ ръб от закалена стомана, няколко ленти турска панделка в средата и Т-образен гръб. От едната страна има клеймо на майстора. Интересно е че много от ятаганите от този период са с остриета с ленти турска панделка. Такъв тип конструкция явно е бил популярен, ако не другаде то със сигурност поне на Балканите, защото във фолклора се пee за саби диплянки (т.е., с ленти турска панделка) в контраст със сабите дамаскини (от булат) – има ги в песните за Крали Марко, Св. Георги който се бие с ламята и т.н.т.
Ятагани с такава форма на острието има в музеи и частни колекции, като някои дори са публикувани. Първият образец е във Военно-Историческия Музей във Виена, във витрината с трофеи от Голямата Турска Война. За съжаление не му знам размерите и снимката, която съм направил в началото на този век не е перфектна, но характерната форма на острието е видна.
Следващият образец е от книгата за турските трофеи в Карлсруе, които датират от същата Голяма Турска Война. Този ятаган е 75 см на дължина.
Имам в архива си снимка на ятагани от музея на Баварската Армия в Инголщат. За съжаление не можах да отида до този музей миналото лято, когато бях наблизо и не знам дали това е част от постоянната експозиция или някаква изложба, но е интересно че този ятаган е с накрайници и гривна с халки за носене през рамо.
И накрая, в каталога “Злато и Дамаск”, за който пуснах пост преди няколко седмици има един подобен ятаган, с дръжка с глава като моята, който е цели 80 см дълъг и острието с внушителните 9 ленти турска панделка.
Интересно е че извън частните колекции, запазените ятагани от този тип са в музеи в Австрия и Германия и свързани с конфликта между Османската Империя и Свещената Лига в края на 17-и век. В колекциите на турските и балканските музеи няма такива ятагани, но това има потенциално логично обяснение. Устройството на Османската Империя е такова, че няма достигнали до наши дни потомствени колекции от оръжие както в замъците от Централна и Западна Европа. Имперските колекции в Истанбул пазят сабите на османските владетели, дипломатически подаръци и военни трофеи. По-обикновените оръжия са били рециклирани. Моят ятаган е добре запазен, което може да бъде само в резултат от добро съхранение в продължение на няколко века. Това няма как да се случи в нормални битови условия или в някоя изоставена постройка, така че почти сигурно е бил част от колекция, вероятно една от тези, които са съдържали трофеи от Голямата Турска Война.
Стари, редки и добре запазени османски, а и не само османски оръжия винаги са добре дошли в моята колекция, без значение дали имат пряко отношение към любимата ми тема за ислямските оръжия от Африка. Това е един добър завършек на годината за мен, Весели Празници на всички!
В замъка Кобург тази година е имало изложба под надслов “Злато и Дамаск – Османското Изкуство на Коване на Остриета”. В нея са били изложени специално подбрани хладни оръжия от частни немски колекции, с остриета от дамаск, предимно булат, със златна украса. Това е доста специфична тема – само хладни оръжия, без огнестрелни или доспехи, ограничени в рамките на Османската Империя и при това само със специални характеристики на острието. Въпреки това са събрани 135 отделни образци на дълго и късо хладно оръжие, всичките от изключително високо художествено и историческо значение. Това е доста впечатляващо, особено като се има предвид че не са събрани от цял куп музеи, а само от частни колекционери. Аз нямах възможност да видя изложбата, но за щастие има публикуван хубав и подробен каталог на нея, който поръчах и този пост е за впечатленията ми от книгата.
Самият каталог е голям формат с твърди корици (но без обложка), с 392 страници. Многото илюстрации са всичките цветни. С оглед на този обем и качество, цената е повече от приемлива – 44 евро. Все още може да бъде поръчан през интернет от AntikMakler в Германия. Пощенските разходи потенциално обаче могат да излязат по-скъпи от книгата, както беше в моя случай, а отделно за тези, които живеят в Европа има и ДДС.
Какво точно има в каталога? Първоначално, има няколко статии посветени на историята на Османската Империя, нейните провинции, металургията и историята на производството на булат и различните технологии за украса със злато. Тези статии сан на немски и английски и дават контекст на експонатите, които следват представени в отделни глави, организирани хронологично. Самите експонати започват с тюркските саби от ранното средновековие, продължават през епохата на Тимуридите и след това разглеждат развитието и украсата на сабите в Османската Империя от 16-и век то края на 19-и век. Обърнато е внимание и на ятаганите, за които има две отделни глави, както и на ханджарите и камите и техните материали и украса. В началото на всяка глава има кратка статия на немски и английски, но самите описания, които са изключително подробни, са само на немски. След края на каталога има няколко кратки статии на немски за отделни материали като рог на носорог, слонова и моржова кост и т.н.т. Книгата завършва с библиография и речник на термини.
Нивото на статиите е високо и книгата като цяло е специализиран труд с подробна и качествена информация по темата, а не просто албум със снимки. Това, че са изложени оръжия от частни колекции, а не от музеи, които не могат да се видят лесно иначе я прави необходима за всеки с интерес по темата. Някои от най-интересните експонати са една ранна сабя от 16-и век от Централна Азия, в изключително добре запазено състояние, няколко ятагана с остриета от булат и редки и другаде непубликувани тимуридски ножове. За мен лично най-голям интерес представляваше главата за оръжия от Алжир и Тунис, където освен хубави стари нимчи, една от които е с помел във форма на змей има и нимчи с дръжки на ятаган и две особено красиви тунизийски пали, които са на едно от челните места в списъка ми с мечтани придобивки.
В заключение, каталогът на изложбата “Злато и Дамаск” е хубаво издание, с добре написани статии, в който са показани 135 редки и важни саби и ножове с големи цветни снимки. Този каталог може да бъде закупен на повече от достъпна цена спрямо момента на публикуването на този пост. Ако някой има дори и далечен интерес към темата, според мен ще е грешка да не се снабди с него сега.
Сестра ми беше в Катар тази година и ми изпрати снимки на оръжия от два музея в Доха. Тези снимки са общо две дузини и това дава възможност в този пост да дам повече информация за експонатите в сравнение с предишни постове, където снимките са десетки или дори стотици и този обем не позволява такива подробности. А що се отнася до самите експонати, много от тях определено заслужават внимание.
Да започнем с Музея за Ислямско Изкуство, където се помещават шедьоври на приложното изкуство, събрани от всички краища на ислямския свят. За разлика от европейските колекции, които обикновено са създадени назад в миналото, тази колекция е сравнително нова и е съставена от предмети, които са били в продажба в близки години – т.е. неща, достъпни за съвременните колекционери (стига да имат покупателната способност на петролен шейх, малка но важна подробност).
Започваме с най-старите експонати, които за мен лично са и най-интересни. На първата снимка виждаме дълги хладни оръжия и шлемове от средновековието. От ляво на дясно, първият меч е саиф бадауи от 15-век, който идва от Мамелюкския Султанат в Египет. Този тип мечове е на първо място в списъка ми със желани придобивки и съм писал за него преди. Следващият меч е къс меч от Оман, който макар и архаичен на вид не е от Средните Векове, а е по-скоро от 18-и или в най-добрия случай 17-и век. Интересното на този е че се вижда шарка от композитен дамаск (дамаск в случая не е дори правилния термин, но няма да задълбаваме на металургични теми в този пост), което е нещо изключително рядко за този тип. Следващият меч е най-интересният, защото е т.нар. тип Галово, по името на селото близо до Враца, където подобен меч в добре запазено състояние, но без помел, е открит и описан още 60-те години. В частна българска колекция има много подобен бронзов гард, публикуван от Валери Йотов. Този меч в Катар е с почти идентичен гард и е купен от аукцион на Кристис, където е бил описан като фатимидски или аюбидски от 10-и до 14-и век. По-вероятно е да е ромейски (византийски) от 10-11 век, като българските находки. Няма данни къде е намерен, така че може и да е от България. Сабята най-отдясно е вероятно от Златната Орда. За шлемовете не знам достатъчно, но по-високият отляво е вероятно сасанидски.
На следващата снимка има доспехи – шлемове, наколенници и шлемове за коне. Интересна е маската между тях. Всичките тези предмети са от късното средновековие, от 15-и и 16-и век и са османски, тимуридски или потенциално Ак Коюнлу. Има възможност единият от шлемовете за кон да е мамелюкски от Египет или Сирия.
На следващата снимка виждаме лъкове, стрели и колчани. Аз не знам достатъчно по тази тема за да мога да направя разлика между османски и могoлски лъкове, например и за съжаление нямаме снимка на табелката с описание.
Следва центъра на залата с оръжия и доспехи – османски конник в пълна броня, с боздуган и щит. В света има седемнадесет запазени османски конни доспехи и е нормално музеят да е гордее с този експонат. Всички доспехи са маркирани със знака на арсенала в Света Ирена в Истанбул. Конната броня и повечето от бронята на конника са от 15-и век, с изключение на щита и шлема, които са малко по-късни, от първата половина на 16-и век.
Следва витрина с торадар – фитилна пушка от Индия и три рога за барут. Пушката е с украса от слонова кост, а цевта и страничните плоскости са от дамаск с позлата, като позлатата изглежда следва вълните на дамаската стомана. Горният барутник е от фино резбована слонова кост, а долния с формата на бивол изглежда като от стомана на снимката и е възможно да е целия от булат. Средният не знам от какъв материал е.
Оставаме в Индия и Моголската Империя със следващата витрина, която съдържа ханджари и кардове (ножове с прав гръб) с остриета от булат и дръжки от различни скъпоценни материали – ахат, лапис лазули, слонова кост, злато и сребро и различни скъпоценни камъни и перли.
На следващата снимка виждаме хубав персийски шамшир от булат с арабски златен накрайник на канията. В същата витрина има и два тулвара от много високо качество. Но най-интересният експонат е ятагана между тях. Според надписа е принадлежал на Стьепан Херцегович, босненски благородник от Херцег Нови, впоследствие приел исляма и служил като Велик Везир при Баязид Втори под името Херцегзаде Ахмад Паша. Това датира този ятаган в края на 15-и и началото на 16-и век, което го прави потенциално най-стария запазен ятаган в света. Още по-впечатляващо е че е запазен с оригиналната дръжка и кания.
Следващият експонат е доста кичозната шашка на Ахмад Шах Каджар, последният персийски шах от династията Каджар, царувал между 1909-а и 1925-а година. Острието е от булат, едно от последните такива преди технологията да бъде временно загубена.
Завършваме с могoлски ханджар и ханджарли с дръжки със скъпоценни камъни. Тези ножове са публикувани в книгата “Скъпоценни Индийски Оръжия”, за която съм писал в блога. Те могат да бъдат разглеждани както като произведения на оръжейното изкуство, така и на бижутерийното. Интересен е контрастът между тези ножове и обикновения ромейски меч, с отлят бронзов масово произвеждан гард. Кой знае, може мечовете на василевските от Константинопол да са били също толкова отрупани със скъпоценни камъни, но те не са достигнали до нас.
Вторият музей е Националният Исторически Музей на Катар. Тук експонатите са свързани директно с историята на Катар, основно на шейховете. За тези снимки няма нужда от подробни коментари – табелките които са снимани дават достатъчно информация. Сабите специално са типични за Арабия и много от тях имат хубави вносни европейски остриета или остриета от персийски булат.
С това виртуалният тур приключва. Може би някой ден ще имам повод и възможност да видя тези музеи на живо, но засега тези снимки са достатъчни за да получа осбхта идея за това какво е изложено. Въз основа на предмети публикувани в различни книги подозирам, че това е само малка част от цялата колекция на шейха на Катар от специално подбрани оръжия и доспехи от най-високо качество и/или историческа стойност. Интересното е че за разлика от колекциите на повечето европейски музеи, които или не се променят или добавят нови експонати с много бавни темпове, при тази колекция има всички предпоставки тя да продължи да расте и то сравнително бързо. Така че след някоя и друга година, стига да има кой да сподели снимки или видео, ще можем да направим сравнение и да видим какво е добавено.
Освен ислямските оръжия, в Африка има и цял куп други оръжия, които предлагат огромно разнообразие от форми. Не ми е цел да ги събирам, но от време на време някои от тях неизбежно ще попадат в колекцията и това дава възможност да ги разгледаме. В случая представям “икула”, ножа на мира на народността Куба от сърцето на африканския континент, на територията на днешната ДР Конго.
Самият нож е дълъг около 37.5 см. Острието е широко и листовидно, симетрично и еднакво от двете страни. В средата има централен ръб, като от двете страни има множество тесни канали, които следват извивките на острието. Дръжката е от дърво, с набивки от светъл метал – може би алуминий или цинк, които образуват сложни плетеници. С ножа дойде стар етикет, на който пише че е събран в Западен Касай, което е бивша провинция на ДР Конго (някога Заир). Няма дата, но предполагам че е от средата на 20-и век или може би дори малко по-рано.
Произходът на тези ножове е вероятно в ножове от Бенин – фигурите на известните релефи от Бенин размахват подобни ножове. Куба са едни от многото Банту народи, които са завладели голяма част от Африка. По времето на експанзията им, основното им оръжие е бил ножът за хвърляно “шонго” и самите Куба са се наричали Бушонго, т.е. хората на ножа за хвърляне. Кралството, което са създали в Конго е съществувало близо 800 години, и въпреки че нямат писменост, Куба пазят подробни данни за всичките си владетели. Според преданията, крал Шамба Болонгонго, който е царувал между 1600-та и 1620-тата година е решил да спре войните и е заместил шонго-то, ножа на войната с нов нож на мира, икула-та. Очевидно е че този нож е символичен, а не боен и старейшините на Куба го носят и до ден днешен като важен атрибут.
Този нож не е нищо специално и като цяло не е особено рядък и труден за намиране, но олицетворява перфектно оръжията от Африка на юг от екватора. Много от тях не са функционални оръжия, а предмети с особена символика, чието предназначение е културно а не бойно.
