На около 245 км на юг от Алжир е градът Боу-Саада. Този град, намиращ се на границата с пустинята, в исторически план е бил важен търговски център, където номадите са се събирали да обменят стоки. Отделно от това, Боу-Саада е бил важен ножарски център, като и до ден днешен там се коват два типа специфични ножове, известни като “боу-саади” по името на града. Аз не съм ги събирал особено целенасочено, но имам по един от двата основни типа, което дава възможност да ги представя в блога.
Боу-саади ножовете по своята същност са битови, понякога използвани и за колене на овце. Тези ножове са наричани и ходми, дума която според Ерик Клод е просто местна дума за нож с фиксирано острие. От друга страна, регионът в който Боу-Саада се намира се нарича Ходна и може думата “ходми” да произлиза от там. Според Ерик Клод произлизат от началото на 20-и век, като има рисунка на френски художник ориенталист от 1902-а година, на която е нарисуван алжирски ловец с боу-саади в пояса. Една от отличителните характеристики на тези ножове е издълбана линия на острието, която върви паралелно на режещия ръб и показва широчината му.
Първият тип е по-малък на размери, с едностранно острие, заточено и в двата края преди върха. Дръжката е най-често от дърво, но понякога и от чирени от рог или кост. Ръкохватката е изработена най-често от дърво и по-рядко от рог или кост. Тя е цепната в края, в който влиза опашката на острието. По тази причина и също за украса долния край на дръжката е омотан с медна, бронзова и желязна тел, понякога усукана, който придържа дръжката към острието. Някои дръжки са украсени с концентрични кръгове и черти, а много рядко се срещат и дръжки покрити с декоративен меден лист. По средата на дръжката има пробита дупка за каишка. Остриетата носят клейма на ковачите и понякога украса от геометрични и флорални елементи или кръгове запълнени с жълта и оранжева боя. Каниите са дървени, облечени в кожа с една единствена халка, към която е закачен къс кожен ремък. Този тип боу-саади са били носени затъкнати в пояса.
Моят нож е 26,67 см на дължина. Дръжката е от едно парче тънък светъл рог и е омотана почти цялата с тел така, че дори дупката за каишката по средата на дръжката е закрита. Канията е запазена заедно с кожения ремък.
Вторият тип се отличава от първия по формата на острието, която е триъгълна. Освен това ножовете от този тип са по-големи на размер – моят например е 44.5 см дълъг в канията. Като стана дума за кании, при този тип те са дървени, покрити с кожа или бронзова ламарина, с две гривни откъм отвора за носене на ремък. На моя канията е украсена с шестолистни цветя и геометрични мотиви. Дръжките са от два тънки рогови чирена, занитени към опашката на острието. Преходът между дръжката и острието е изкован в една част с острието и често носи украса под формата на хиксове.
Острието също е украсено с геометрични мотиви – на моя има хиксове, зиг–заговидни линии, които носят асоциация със змии и служат да отблъскват лошото око и накрая нещо като комета, чието значение не ми е ясно. В основата на острието има и четири кръгли дупчици, две от които са изцяло пробити и две само частично. Ерик Клод разделя типовете на географски принцип, като приписва втория тип на бедуините.
Тези ножове имат своя особен селски чар, подобно на българските овчарски ножове. За щастие все още се намират сравнително лесно и на сравнително достъпни цени и имат своето място в колекциите от северно-африкански оръжия.
