Category: Collection

От махдистите насам, до нас са достигнали голям брой мечове от Судан, известни сред колекционерите като каскара. Въпреки наличието на много мечове от времето на Махдистката държава и след нея, по-ранните образци са всъщност малко на брой и трудни за намиране. Тук ще покажа каскара, която е по-различна от типичните и която потенциално може да е от преди Махдията.

Първото, с което тази каскара прави впечатление са размерите й, доста по-малки от типичните. Острието е старо европейско, най-вероятно германско острие от 17-и век и е по-тясно и късо от остриетата на каскари от края на 19-и век. По него има характерни за този период символи на полумесец, звезда и ръка, която държи сабя. Сечението е лещовидно постепенно изтънява от основата до върха. Като цяло, това е едно от най-старите остриета, каквито могат да се срещнат на каскара.

Друга интересна особеност е дръжката. Докато гардът е добре изработен от т.нар. “самания” тип (според Хънли), ръкохватката е изработена от приспособен носач за стихове от Корана, каквито са били популярни в Йемен. В тези носачи, изработени от сребро и част от мъжките дрехи и украшения са били слагани малки свитъци, които са служели като амулет за носещите ги. На моя меч носачът е бил ажурен и в него е внимателно изрязан прозорец, така че да може да се вижда зеленото кадифе отдолу. Възможно е това да е съвременна компилация, но според мен е по-скоро нещо правено навремето, заради следните съображения.

Първо, цялата конструкция е направена добре и внимателно, като всички части пасват идеално. Второ, в Судан има прецедент всякакви предмети да бъдат приспособявани за оръжия и доспехи, стига да се струват достатъчно интересни на собственика. Спринг в неговата книга за африкански оръжия показва шлемове с европейски лъжици и вилици закачени за тях като украса. Йемен е от другата страна на Червено Море от Сомалия и Еритрея и в исторически план винаги е съществувал търговски и културен обмен между двата бряга. Каскаратa освен в Судан е ползвана и в Етиопия (някога Абисиния) и Еритрея, като каскара със сребърна дръжка и острие с подобни символи на моето присъства в една литография на френския пътешественик Лефевр от средата на 19-и век.

Трето, трябва да разгледаме и плата под сребърната част на дръжката. При внимателно взиране, се виждат признаци на износеност. Ако го сравним с канията на един индийски ханджар, показан на задната корица на книгата за ислямски оръжия в Метрополитън музея, виждаме прилики в начина, по който плата е изтъркан – на места цветът е по-тъмен, а на други по-светъл. Индийският ханджар е датиран от началото на 17-и век, и каниите като цяло са по-изложени на търкане и директна слънчева светлина. Моят меч със сигурност не е толкова стар, но спокойно може да е от 19-и век.

В крайна сметка каква е тази каскара? Според мен е по-ранен вариант, със старо европейско острие от Еритрея или Абисиния. Каквато и да е истината, на мен лично ми допада от чисто визуална гледна точка.

В предишен пост показах шлем и налакътници, ползвани от махдистите в Судан. Също като каскарата, която произхожда от прави двуостри мечове с широко острие от времето на мамелюците, защитното въоръжение в Судан през 19-и век е продължение на форми от средновековен Египет. Аз най-сетне успях да придобия една част от броня – наколенник, за който предполагам че е възможно да е мамелюкски.

Мамелюците са били воини роби в Египет, набирани от куманите от степите между Черно и Каспийско Море и черкезите от Северната страна на Кавказ, които са служили на Аюбидите (династията на Саладин) в Египет и Сирия. В средата на 13-и век са решили да завземат властта и след успешен преврат са управлявали до началото на 16-и век, когато са били рqзгромени от Селим Първи и приобщени в състава на Османската Империя. Мамелюците се славят с това, че са успели трайно да спрат монголската експанзия, както и с това, че са завзели Светите Земи обратно и са унищожили всички кръстоносни държави там. Може би в резултат от тези конфликти, защитното въоръжение в Близкия Изток през този период е претърпяло сериозно развитие. Халчестите и ламеларните ризници са заменени от нов тип ризници, които съчетават халки и метални плочки. Това запазва гъвкавостта на тези брони, като усилва защитата на места като гърдите и гърба.

Развита е и защита за крайниците, като краката специално са покрити от два отделни елемента – един подобен на ботуш от няколко метални ленти свързани с халки и друг, който предпазва коляното и бедрото. Самото коляно е покрито от чаша с кръгла или овална форма, с триъгълни елементи от халчеста ризница които се спускат по всички страни около коляното без горната. Нагоре по бедрото защитата продължава то няколко ленти от предимно правоъгълни по форма плочки, свързани помежду си с халки. Целият елемент се закачва към крака с помощта на кожени ремъци.

На моя бедребната защита липсва, като изключим по две плочки в двата горни края. Освен това чашата е повредена и впоследствие подсилена с ново парче и тук там липсва някоя и друга халкае. Халките са занителни с кръгъл нит, като на няколко места нитовете са паднали и халките са се отворили леко. Това не е неочаквано за предмет на половин хилядолетие, който дойде до мен покрит със сеъриозна ръжда. Успях да почистя по-голямата част от ръждата с помощта на хелатиране – процес, за който ще стане дума по-подробно в друг пост.

Наколенникът е украсен с декоративен мотив, съдържащ надпис, най-вероятно с благословен характер, с два полумесеца от двете страни. Подобни декоративни елементи се срещат на разни доспехи от периода. В книгата за ислямски оръжия и доспехи от Метрополитън музея в Ню Йорк има наколенник от източна Мала Азия или Западен Иран с подобен мотив, както и детайли от ризница и шлем. В книгата на Башир Мохамад има доспех за долната част на крака с подобни украси.

През 15-и и 16-и век доспехите ползвани от разните ислямски сили – османлии, керманиди, мамелюци, тимуриди, Ак Кoюнлу и т.н.т. са почти идентични и при липсата на посвещение с името на някой, примерно султан или велик везир е почти невъзможно да бъде определен контекста им. Дори Аскери Музея, който обича да определя колкото се може повече неща като “османски” е определил повечето наколенници като само ислямски, с изключения на два, на чиято табела пише че са тимуридски и един, с табела Ак Кoюнлу. Ак Кoюнлу са туркменска династия, създала кратко съществуваща империя в Месопотамия и Персия, преди да бъде разделена между Османската и Сафавидската Империи. От тази гледна точка няма как да съм сигурен дали моят наколенник е мамелюкски, османски или друг.

Ислямските доспехи от 15-и/16-и век са също толкова трудни за намиране и придобиване като ислямските мечове и саби от този период. В Европа много доспехи са запазени по частни колекции в замъци и градски арсенали, докато в Османската Империя много от брозните и шлемовете са били съсредоточени в арсенала в Света Ирина, част от която през 19-и век е продадена на европейски колекционери. От тях, една голяма част е по музеи, което допълнително ограничава образците, достъпни за колекционерите. Ето защо съм доволен от наколенника, като не знам кога пак ще имам възможност да добавя друго защитно въоръжение в колекцията.

В пост преди няколко години представих малкият кожен щит от Сомалия, т.нар. “гашан”. Тук продължавам темата с късите (и не толкова късите) хладни оръжия от тази страна – характерните ножове и къси мечове “билао”.

Билао се отличават по характерното, широко двуостро асиметрично острие, което на по-старите образци е с ромбовидно сечение. Дръжките са във формата на буква I и са изработени от рог или слонова кост. Почти винаги, точно под предпазителя, са украсени с лента от метал и/или друг органичен материал с контрастиращ цвят. В другия край на дръжката, главата е с един или три шипа. На по-старите образци тези шипове са изработени от сребро и кухи, така че нямат допълнителна бойна функция, а служат за украса. Каниите са кожени (от агнешка кожа, според Спринг) и от долната страна покриват предпазителя, а от горната страна той влиза в специален прорез и остава открит. Често са украсени с геометрични украси в стила на щитовете гашан. Канията от своя страна е пришита към кожен колан, чрез който ножът е носен отпред на корема.

На моя образец, който предполагам че е от втората половина на 20-и век, острието е плоско, оксидирано в центъра. Дръжката е от слонова кост, разделена от лента черен рог под предпазителя. Шипът е един, от бял метал – сигурно някаква сребърна сплав. Канията е с шевици от различни цветове кожа. От задната страна има гайка за колан, но не и пришит колан.

Освен ножове има и къси мечове. При тях конструкцията е подобна на тази на ножовете, но остриетата са по-тесни и удължени. Аз имам такова билао, което ми е подарък от приятел и на което острието в основата е с шестоъгълно сечение, което преминава в ромбовидно след около трета от дължината. Коланът, дори и да се е свил с времето е толкова къс, че би паснал само на дете или на особено слаб индивид. Като датировка, предполагам че е от средата на 20-и век.

Както повечето африкански оръжия, сомалийските нямат специално посветена литература. Срещат се с по няколко снимки и кратки описания в повечето книги за африкански оръжия – Цирнгибл, Спринг, и т.н.т. Единственото, което не съм представил в блога са сомалийските копия, по простата причина че засега нямам такива. Не знам дали и скоро ще имам, защото копията са много по-трудни за експониране и складиране от другите оръжия, а моето място е ограничено. Напълно е възможно това да е последният пост по темата за Сомалия.

Сабята, която ще покажа тук не е нова придобивка. Имам я от около година и не я бях показал досега, защото все още не съм сигурен какво точно представлява. Отделните компоненти са доста необичайни, както ще стане дума по-надолу.

Причината да купя нимчата беше в предпазителя. След известни проучвания и консултация с колекционер в Алжир, мнението ми в този момент е че това е елемент, характерен за нимчи от крайбрежието на Алжир. Тези полукръгове са европейски дизайн и водят началото си от европейски оръжия като стортата, от които нимчите са вдъхновени през 16-и век. Една от най-старите нимчи, запазени до наши дни в оръжейната на Хофбург във Виена е с предпазител с полукръг. Очевидно сравнително бързо след това местните корсари са преценили, че допълнителната защита от този полукръг не е необходима, защото нимчите от 17-и век са с опростен предпазител без полукръг. Съответно предпазители с полукръг се срещат доста по-рядко на нимчите от Мароко и Алжир, за разлика от занзибарските.

Дръжката също е алжирска. Тя е от биволски или кравешки рог, с по две плитки бразди. Има теория, че тези бразди са остатък от времето, когато алжирските нимчи са имали дръжки украсени с панели от черупка на костенурка, сребро и т.н.т. и очертават там, където някога е бил панелът на по-старите образци. На главата на дръжката има поправка, за съжаление доста нескопосана.

Острието е където нещата почват да стават странни. То е афганско, взето от афгански пулвар от края на 19-и век. В долния край има маркировка от арсенала в Мазар и-Шариф, каквито се срещат на афгански саби от този период. Грубо изработените канали са в конфигурация, също характерна за афгански дълги хладни оръжия. Какво прави това острие на тази дръжка е добър въпрос. Много е възможно някой да ги е съчетал в по-ново време, с цел да създаде нимча на база на стария гард (и потенциално оригинална алжирска дръжка). Виждал съм афганско острие върху турска шашка, също от края на 19-и век, така че е възможно и това острие да е пътувало от Централна Азия до Алжир – остриетата като цяло са пътували из целия свят във всички посоки по търговските пътища на епохата.

Дори и ако приемем че става дума за съвременна компилация, което остава най-вероятното обяснение, предпазителят сам по себе си е достатъчно интересен и рядък. Наличието на полукръг през 19-и век само илюстрира разнообразието и нюансите при дръжките на нимчите.

На около 245 км на юг от Алжир е градът Боу-Саада. Този град, намиращ се на границата с пустинята, в исторически план е бил важен търговски център, където номадите са се събирали да обменят стоки. Отделно от това, Боу-Саада е бил важен ножарски център, като и до ден днешен там се коват два типа специфични ножове, известни като “боу-саади” по името на града. Аз не съм ги събирал особено целенасочено, но имам по един от двата основни типа, което дава възможност да ги представя в блога.

Боу-саади ножовете по своята същност са битови, понякога използвани и за колене на овце. Тези ножове са наричани и ходми, дума която според Ерик Клод е просто местна дума за нож с фиксирано острие. От друга страна, регионът в който Боу-Саада се намира се нарича Ходна и може думата “ходми” да произлиза от там. Според Ерик Клод произлизат от началото на 20-и век, като има рисунка на френски художник ориенталист от 1902-а година, на която е нарисуван алжирски ловец с боу-саади в пояса. Една от отличителните характеристики на тези ножове е издълбана линия на острието, която върви паралелно на режещия ръб и показва широчината му.

Първият тип е по-малък на размери, с едностранно острие, заточено и в двата края преди върха. Дръжката е най-често от дърво, но понякога и от чирени от рог или кост. Ръкохватката е изработена най-често от дърво и по-рядко от рог или кост. Тя е цепната в края, в който влиза опашката на острието. По тази причина и също за украса долния край на дръжката е омотан с медна, бронзова и желязна тел, понякога усукана, който придържа дръжката към острието. Някои дръжки са украсени с концентрични кръгове и черти, а много рядко се срещат и дръжки покрити с декоративен меден лист. По средата на дръжката има пробита дупка за каишка. Остриетата носят клейма на ковачите и понякога украса от геометрични и флорални елементи или кръгове запълнени с жълта и оранжева боя. Каниите са дървени, облечени в кожа с една единствена халка, към която е закачен къс кожен ремък. Този тип боу-саади са били носени затъкнати в пояса.

Моят нож е 26,67 см на дължина. Дръжката е от едно парче тънък светъл рог и е омотана почти цялата с тел така, че дори дупката за каишката по средата на дръжката е закрита. Канията е запазена заедно с кожения ремък.

Вторият тип се отличава от първия по формата на острието, която е триъгълна. Освен това ножовете от този тип са по-големи на размер – моят например е 44.5 см дълъг в канията. Като стана дума за кании, при този тип те са дървени, покрити с кожа или бронзова ламарина, с две гривни откъм отвора за носене на ремък. На моя канията е украсена с шестолистни цветя и геометрични мотиви. Дръжките са от два тънки рогови чирена, занитени към опашката на острието. Преходът между дръжката и острието е изкован в една част с острието и често носи украса под формата на хиксове.

Острието също е украсено с геометрични мотиви – на моя има хиксове, зиг–заговидни линии, които носят асоциация със змии и служат да отблъскват лошото око и накрая нещо като комета, чието значение не ми е ясно. В основата на острието има и четири кръгли дупчици, две от които са изцяло пробити и две само частично. Ерик Клод разделя типовете на географски принцип, като приписва втория тип на бедуините.

Тези ножове имат своя особен селски чар, подобно на българските овчарски ножове. За щастие все още се намират сравнително лесно и на сравнително достъпни цени и имат своето място в колекциите от северно-африкански оръжия.

Ножовете на народността Беджа от източната част на Судан са характерни както с дръжките си във формата на буквата “х”, така и с остриетата си, някои от които са без аналог другаде в света. Този пост е въведение към тях.

Беджа са мюсюлмани сунити принадлежащи към кушитската лингвистична група. Обитават източната пустиня в Судан от хилядолетия, но са ислямизирани и арабизирани чак през 15-и век. На световната сцена стават известни чрез махдистките войни, в които едно от племената Беджа – т.нар. Хадендоа взима участие на страната на махдистите под ръководството на Осман Дигна, един от най-успешните махдистки военачалници. Въоръжени с копия, мечове (каскара) и щитове, тези воини са се сражавали до самия край на махдистката държава и са впечатлили британците с храбростта си.

Ножовете им са своеобразни и се отличават по дръжката във форма на ръкописно “х”. Дръжките са обикновено направени от твърда дървесина. Понякога са украсени с с геометрични мотиви или дори със сребро. Според Едвин Хънли и неговата статия за пазара на хладни оръжия в Касала през 80-те, остриетата са разделени на следните основни типове. Извитите остриета са известни като “джамбия”. Тези с острие като ченгел са известни като “ханджар”. Тези с право острие, което се разширява към върха, като “ансари”. И накрая, тези със своеобразно острие което започна право, но после се извива като кука, като “соат’ал”.

Аз имам два Беджа ножа в колекцията. Първият е от типа джамбия, който е и най-често срещания. Думата явно е взета директно от Йемен и се прилага за извити остриета, подобни на ханджарите от всички краища на ислямския свят. Моят е с дръжка украсена с линии и кръгове и кания от нещавена козя(?) кожа. Придобих този нож преди много години и дълго време беше единствения ми Беджа нож.

Тази година обаче добавих още един, този път от типа “соат’ал”. Думата значи черен дроб и според легендата веднъж такъв нож бил хвърлен по лъв и отсякъл черния дроб на лъва на две. Дръжката е без украса, за разликата от канията и колана. Те са от твърда кожа с украса от геометрични и флорални мотиви. Самата кания е изцяло отворена от едната страна, за да може остриета със сложната си форма да влезе в нея. Интересно е че в долния край е усилена с тънка лента крокодилска кожа. Не съм сигурен как да го датирам – от Хънли знаем, че производството е продължило поне до края на 20-и век, ако не и до сега. Според мен втората половина на 20-и век е най-вероятно. Най-старият известен образец на соат’ал е в етнографския музей в Лейден в Холандия и събран през 1882-83-та година от холандския пътешественик Хуан Мария Шувер. Шувер е бил репортер на Балканите по време на Руско-Турската Освободителна Война, а след като е получил богато наследство през 1879-а година е изпълнил мечтата си да пътешества дълбоко във вътрешността на Африка, където е убит с копие от воин Динка в Южен Судан през Август 1883-та.

Образецът в Лейден показва, че тези ножове са били ползвани по времето на махдистите, ако не и по-рано. Както и с много други оръжия от части на Африка, до които европейски пътешественици на са стигнали преди края на 19-и век, нямаме по-стари образци, но за сметка на това изглежда че традицията в носенето на тези ножове и производството им продължава и в наши дни. Сега ми остава да добавя и другите типове в колекцията до двата, които вече имам.

Първата ми придобивка за годината е кумая от края на 19-и век. Заедно с нея е добър момент да покажа и една кумая придобита миналата година, която не е от съсщото качество и сама по себе си не би заслужила пост. Акцентът със сигурност ще е върху по-старата от двете.

Нека първо разгледаме по-интересния от двата ханджара. Тази кумая е дълга общо 36 см, като острието е 21 см. Дръжката е от кост (камилска?) със сребърна розетка, а канията е покрита със зелен плат и сребърни пластини. Втулката на дръжката, в която канията влиза също е сребърна. Сребърните части имат множество маркировки. На всичките е сложено голямо кръгло клеймо на Маракеш и числото 06, за 1306-а година по Хиджра, която съответства на 1888-а. Впоследствие са добавени и маркировки “глава на овен”, които възникват през 1925-а година като атестат за сребърна проба. Според продавачът, среброто е от 86% проба.

Два ханджара в подобен стил са показани в каталога на Ерик Клод, също от Маракеш и с клейма които ги датират съответно едната от края на 19-и век, а другата от 1870-75г. До сега нямах кумая с клеймо по сребърните части, което да я датира с точност в края на 19-и век.

Освен тази кумая, преди повече от половина година добавих и една по-обикновена в колекцията. Тя не е толкова интересна като другата, но ето снимки и на нея, както и на растящата колекция от този тип ханджари. С оглед на разнообразието от стилове, има много още много на къде да расте.

Тази година нямах много придобивки – понякога просто не излизат много неща, които да са в моята тема. Но за края на годината успях да добавя нещо доста интересно в колекцията – ятаган, който по причини които ще изложа по-надолу, смятам че е от по-ранен тип, от времето на Голямата Турска Война в края на 17-и и началото на 18-и век.

Ятаганът е сравнително къс – 62 сантиметра дължина от върха до края на дръжката. Други образци на подобни ранни ятагани от този период са в същия диапазон от 55см до 70 см. Най-ранните ятагани от началото на 16-и век, като този в музея в Доха, Катар (74.5 см) или ятагана на Сюлейман Великолепни в Метрополитън (59 см) са също сравнително къси. Това не е изненадващо – ятаганът е просто голям нож и най-дългите образци са от втората половина на 19-и век, като някои зейбекски ятагани. Радващото за моя е че е в много добро запазено състояние, заедно с оригиналната кания.

Канията е от тънко дърво, облечено в черна кожа с фин шев по горния ръб. Други запазени образци имат сребърни накрайници, за които подозирам че може да са добавени в централна Европа по ятагани, пленени по време на австрийското настъпление в Западните Балкани след Втората Обсада на Виена през 1683-а година. При внимателно разглеждане на моя е ясно, че никога не е имал метални накрайници на канията, защото шарките от украсената страна стигат до върха, докато откъм входа на канията се вижда как характерната скоба е направена от самата кожа. Дръжката е от два чирена от слонова кост с лека патина. Те са сравнително дебели, но няма характерните за по-късните ятагани уши. Материалът също е от значение – през 19-и век почти всички бели чирени са от моржова, а не слонова кост. Главата на дръжката е с триделна форма, малко като дръжките на карабелите, които също са популярни в Османската Империя по това време. Лентата между чирените и паразванът са от калай с тънък сребърен обков с ниело флорална украса.

Острието е най-интересната част. Както стана дума, то е сравнително късо, но за сметка на това широко и с по-изразено удебеление в горния край в сравнение с елегантните тънки и дълги остриета които сме свикнали да виждаме на ятаганите от 19-и век. До известна степен формата има прилики с махайрите от античността. Самото острие е от няколко компонента – режещ ръб от закалена стомана, няколко ленти турска панделка в средата и Т-образен гръб. От едната страна има клеймо на майстора. Интересно е че много от ятаганите от този период са с остриета с ленти турска панделка. Такъв тип конструкция явно е бил популярен, ако не другаде то със сигурност поне на Балканите, защото във фолклора се пee за саби диплянки (т.е., с ленти турска панделка) в контраст със сабите дамаскини (от булат) – има ги в песните за Крали Марко, Св. Георги който се бие с ламята и т.н.т.

Ятагани с такава форма на острието има в музеи и частни колекции, като някои дори са публикувани. Първият образец е във Военно-Историческия Музей във Виена, във витрината с трофеи от Голямата Турска Война. За съжаление не му знам размерите и снимката, която съм направил в началото на този век не е перфектна, но характерната форма на острието е видна.

Следващият образец е от книгата за турските трофеи в Карлсруе, които датират от същата Голяма Турска Война. Този ятаган е 75 см на дължина.

Имам в архива си снимка на ятагани от музея на Баварската Армия в Инголщат. За съжаление не можах да отида до този музей миналото лято, когато бях наблизо и не знам дали това е част от постоянната експозиция или някаква изложба, но е интересно че този ятаган е с накрайници и гривна с халки за носене през рамо.

И накрая, в каталога “Злато и Дамаск”, за който пуснах пост преди няколко седмици има един подобен ятаган, с дръжка с глава като моята, който е цели 80 см дълъг и острието с внушителните 9 ленти турска панделка.

Интересно е че извън частните колекции, запазените ятагани от този тип са в музеи в Австрия и Германия и свързани с конфликта между Османската Империя и Свещената Лига в края на 17-и век. В колекциите на турските и балканските музеи няма такива ятагани, но това има потенциално логично обяснение. Устройството на Османската Империя е такова, че няма достигнали до наши дни потомствени колекции от оръжие както в замъците от Централна и Западна Европа. Имперските колекции в Истанбул пазят сабите на османските владетели, дипломатически подаръци и военни трофеи. По-обикновените оръжия са били рециклирани. Моят ятаган е добре запазен, което може да бъде само в резултат от добро съхранение в продължение на няколко века. Това няма как да се случи в нормални битови условия или в някоя изоставена постройка, така че почти сигурно е бил част от колекция, вероятно една от тези, които са съдържали трофеи от Голямата Турска Война.

Стари, редки и добре запазени османски, а и не само османски оръжия винаги са добре дошли в моята колекция, без значение дали имат пряко отношение към любимата ми тема за ислямските оръжия от Африка. Това е един добър завършек на годината за мен, Весели Празници на всички!

Освен ислямските оръжия, в Африка има и цял куп други оръжия, които предлагат огромно разнообразие от форми. Не ми е цел да ги събирам, но от време на време някои от тях неизбежно ще попадат в колекцията и това дава възможност да ги разгледаме. В случая представям “икула”, ножа на мира на народността Куба от сърцето на африканския континент, на територията на днешната ДР Конго.

Самият нож е дълъг около 37.5 см. Острието е широко и листовидно, симетрично и еднакво от двете страни. В средата има централен ръб, като от двете страни има множество тесни канали, които следват извивките на острието. Дръжката е от дърво, с набивки от светъл метал – може би алуминий или цинк, които образуват сложни плетеници. С ножа дойде стар етикет, на който пише че е събран в Западен Касай, което е бивша провинция на ДР Конго (някога Заир). Няма дата, но предполагам че е от средата на 20-и век или може би дори малко по-рано.

Произходът на тези ножове е вероятно в ножове от Бенин – фигурите на известните релефи от Бенин размахват подобни ножове. Куба са едни от многото Банту народи, които са завладели голяма част от Африка. По времето на експанзията им, основното им оръжие е бил ножът за хвърляно “шонго” и самите Куба са се наричали Бушонго, т.е. хората на ножа за хвърляне. Кралството, което са създали в Конго е съществувало близо 800 години, и въпреки че нямат писменост, Куба пазят подробни данни за всичките си владетели. Според преданията, крал Шамба Болонгонго, който е царувал между 1600-та и 1620-тата година е решил да спре войните и е заместил шонго-то, ножа на войната с нов нож на мира, икула-та. Очевидно е че този нож е символичен, а не боен и старейшините на Куба го носят и до ден днешен като важен атрибут.

Този нож не е нищо специално и като цяло не е особено рядък и труден за намиране, но олицетворява перфектно оръжията от Африка на юг от екватора. Много от тях не са функционални оръжия, а предмети с особена символика, чието предназначение е културно а не бойно.

Напоследък не съм имал нови нимчи или такуби, но пък за сметка на това мога да покажа нещо, което не много хора са виждали и познават. Това е един от многото видове ножове за хвърляне, наречен сенгесе от народността Матакам, която обитава планините Мандара в северната част на днешните Камерун и Нигерия.

Ножът е класифициран от Вестердийк като тип 5 от група III в неговата книга за ножовете за хвърляне. Общата дължина е 60 см. Формата на острието е като тройка и е украсено с прости насечки. Дръжката е дълга, с квадратно сечение. Долният край на дръжката е като шпатула и с кука за закачане на ремък, който е закрепен и в горния край на дръжката за специална гривна. Снимки от края на 19-и век и началото на 20-и век показват тези ножове носени през рамо на ремъка или понякога с острието облегнато на рамото. Част от дръжката е покрита с кожени ивици .

Според Вестердийк и Цирнгибл, този нож е бил символ на престиж и социален статус. Мъжете са го носели като атрибут по време на събори и важни срещи. Възможно е и да е бил ползван като валута, както други ножове за хвърляне. В по-съвременни дни такива ножове се произвеждат като сувенири за туристи и се отличават по намален размер в сравнение с автентичните стари образци.

Планините Мандара са вулканичен масив по северната граница на днешните Камерун и Нигерия. Едно време те са образували своеобразна граница на Халифата Сокото, където отвореното пространство на Сахела е свършвало и тежката конница на халифата и предшестващите го градове-държави на Хауса е губела ефективност. Съответно тези планини са били убежище на цял куп езически племена, които не са приели исляма – Матакам е било едно от тях. Името Матакам се предполага че произлиза от езика Фулани на преобладаващия етнос в Сокото и означава “голите хора”. Това загатва за пренебрежителното отношение на фуланите към тези хора и ниското им, от фуланска гледна точка, ниво на развитие. Основната им религия е била анималистична, като днес почти половината са християни, а една трета мюсюлмани.

Този нож е на границата, макар и по-скоро от грешната й страна на това кое е ислямско африканско оръжие и кое не. Въпреки това езичниците от този регион са били в директен контакт и конфликт с мюсюлманите от Сахела и формата на сенгесе ножовете за хвърляне е специфична и интересна. Комбинацията от тези исторически, географски и чисто естетически фактори ми беше достатъчна, за да го купя, като това е едва вторият нож за хвърляне в колекцията ми – другият на народността Тебу вече съм го представил. С времето се надявам да добавя и други ножове за хвърляне към тях.