Author: Teodor Vacev

Едно време, преди да се фокусирам върху ислямски оръжия от Африка, събирах ислямски оръжия от цял свят. Едни от най-интересните бяха оръжията от Юго-Източна Азия, по-специално тези от Индонезия и Филипините. Тяхното разнообразие е огромно и съответно не бях дори близо до това да събера основните типове. Впоследствие, продадох всички от тях с изключение на крисовете, за да освободя средства и място за африканските оръжия, които исках. Тук простo ще покажа индонезийските оръжия, които някога имах, като текстът ще е максимално кратък.

Започваме в северния край на Суматра с оръжия от султанатa Аче, който е сред най-старите мюсюлмански държавни образувания в Индонезия. Щитът е отлят от бронз и се нарича “пюрис”. Късият меч е “сикин панджанг” и дръжката символизира челюстите на крокодил. Най-интересен беше ножът, наречен “ренконг” с острие с ятагановидна извивка от дамаска стомана.

В цяла Индонезия едно от най-популярните оръжия е педнагът, или нещо като мачете. В колекцията имах два от Суматра, с дръжки с помели като главата на чудовището Макара от хиндуистката митология. И двата суматренски педанга бяха с остриета от памор, т.е. композитен дамаск.

В Суматра живеят и батаките, чиито къси саби “писо поданг” са директно вдъхновени от индийския тулвар. Остриетата пък наподобяват европейски тесаци от 18-и век, вероятно взаимствани от оръжията на холандската източно-индийска компания.

Прехвърляме се на Ява, където едно от основните оръжия е т. нар. педанг лурус, или прав педанг. Имах хубав такъв с кания и дръжка обковани в сребро и острие от памор.

Имах и още един педанг, закойто предполагам че е от Ява. В основата на острието имаше позлатено лъвче.

Бадекът е малък нож от Ява. Моят беше с памор и дупка, поставена нарочно за да служи за магически цели – ако човек погледне през нея и още някакъв специален предмет, например парче стъкло има поверие, че ще придобие това,което гледа. Аз имах само ножа, така че не мога да потвърдя дали е вярно.

Видовете ножове в Индонезия са страшно много. Един от тях е тумбук лада. Моят беше сравнително нов, с дръжка от рог във формата на папагал.

Време е да се пръхвърлим на Борнео, островът на белия раджа Джеймс Бруук (злодеят от романите за Сандокан) и даяките, ловци на глави. Тяхното оръжие е мандауто и аз разбира се имах едно в колекцията.

По-малко известни от даяките, но не по-малко свирепи воини са мурутите от северо-източния край на Борнео. Тяхното оръжие е пакаюна, една от по-редките къси саби от Индонезия. С това,може би най-интересно от всичките изндонезийски оръжия в някогашната ми колекция, завършваме и тази тема.

Нимчите от северо-западна Африка са сравнително добре познати. Но има нимчи и от другата страна на континента, от източното крайбрежие, от места като Занзибар и Коморските острови, които условно ще наричам тук занзибарски. Те са много подобни на мароканските и алжирските, до степен че лесно могат да бъдат сбъркани за такива, но всъщност си имат своите особености, които ги правят различни. Като цяло източно африканските нимчи са сравнително по-редки, но аз имам две от тях, което ми дава възможност тук да разгледам приликите и разликите с мароканските.

Дръжките на нимчите от Магреба и на тези от източна Африка са толкова подобни като форма, така че е сигурно, че има връзка. Каква точно е връзката обаче е неясно, засега. Ако приемем че първо този тип дръжка е възникнала в Магреба, възниква въпроът как е стигнала до другия край на континента. Възможно е това да е станало по пътищата на керваните през Османската Империя, обаче липсата на саби с такива дръжки в Източното Средиземноморие подлага тази хипотеза на съмнение. Друг вариант е нимчите да са стигнали до Индийския Океан чрез португалците и тяхната империя. Разбира се, възможно е пътят да е бил обратен – от Индийския Океан към Средиземно Море. Ако тези дръжки са абстрактен, силно стилизиран дракон или чудовището от хиндуистката митология Макара, тогава може да има паралели с кастането от ШриЛанка и различните видове тесаци от Юго-Източна Азия, например тези от Малайския архипелаг.

Първо, нека да сравним две дръжки – едната от мароканска нимча, другата от занзибарска. Формата на ръкохватката е различна – при мароканските, дръжката е почти под прав ъгъл. При тези от Индийския Океан, главата на дръжката е леко извита. Друга важна разлика е, че на т. нар. занзибарски нимча на главата има ясно изразени “уши”или “рога” в края. И на двата вида, опашката на озтрието е заклепена към главата на дръжката, но на занзибарските това място е покрито с декоративен елемент, който според една теория наподобява морска костенурка – животно с важно символично значение по африканското крайбрежие на Индийския Океан. Предпазителите също са различни – мароканският е с три разклонения и дъгата,която предпазва пръстите е права, докато на занзибарския вместо три разклонения, има полукръг. При занзибарските предпазители дъгата над пръстите обикновено е извита.

Каниите, стига да са запазени, също имат разлики – занзибарските са украсени с омански декоративни мотиви,а мароканските – с марокански. Това се вижда най-добре върху металните части – накрайници и гривни.

Остриетато е сравнително късо – 77.5 см, почти прaво и със сложна система от канали. Остриета с такава форма са били популярни в Южна Арабия през 19-и век и се срещат и на други саби, например на сабите от Хадрамаут (Южен Йемен). Според Елгууд, по време на черкезката диаспора, една част от черкезите са се заселили в разни части на Арабия и са донесли с тях и шашките си. Тези арабски остриета всъщност доста приличат на остриета от шашка и е вероятно дори и повечето от тях да не са взети директно от шашки, да са били повлияни от кавказките остриета. Това обаче се отнася за втората половина на 19-и век, а на дръжки от този тип се срещат разнообразни остриета, включително и по-стари прави остриета от мечове европейско производство. Уви, аз нямам такова в колекцията засега.

Но за да бъде идентификацията по-сложна, първата нимча от Арабия или Източна Африка която придобих е малко по-различна от класическия тип. Дръжката е с ръкохватка от рог, но по-плоска и не толкова масивна, колкото другата, като предпазителят е от месингов лист и само с две разклонения. Ръкохватката е все пак от занзибарския тип – с извита глава с уши и отдолу се вижда дупката, където някога е имало “костенурка”. Острието е от тип, характерен за абордажни тесаци от края на 18-и век и популярен в целия Индийски Океан. Острието и дръжката са стари поне колкото другата нимча,потенциално дорипо-стари. Възможно е предпазителят да е сложен по-късно, но може и да е оригинален. Защо е предпочетен пред по-масивен стоманен предпазител, не знам.

За съжаление в специализираната литература информация за тези изотчно африкански нимча почти изцяло липсва. Има ги публикувани бегло в книгата на Елгууд за арабското оръжие, но понеже са по-характерни за Занзибар, Суахили крайбрежието и Коморите, а не за Южна Арабия, не им е обърнато особено внимание. Авторите на книги за африканско оръжие пък ги намират за арабски оръжия, донесени от оманците в Африка и съответно изобщо не ги разглеждат. Има ги в каталозите на Тири, но там са просто снимани и толкова. Тири като цяло предимно показва образци без да задълбава в каквито и да е подробности за историята им. Съчетано със сравнителната рядкост на тези саби и мечове, всичко това спомага за мистериозността им.

Дължина 90 см
Тежест 600 гр

Преди борисовите и фердинандовите саби, преди шашките и палите, преди дори и мечовете от Второто Българско Царство, историята на дългото българско хладно оръжие започва с мечовете, палашите и сабите на българите на Кубрат и Аспарух. Мечът (или палашът) на Кан Кубрат е добре известен. За съжаление от острието не се е запазило почти нищо, а дръжката е от тип, който се свързва с Източна Азия и според Кирил Ривкин е характерна за церемониални оръжия.

Мнозинството от дългите хладни оръжия, ползвани в степта на север от Черно Море между 7-и и 10-и век са доста по-различни. Условно ги наричаме хазарски, просто защото тези земи са били под влатта на Хазарския Хаганат през този период. Хазарите са оставили след себе си много от древните селища в степта – според много историци те са основали дори и Киев, както и изключително много остриета с прилично качество спрямо тогавашното технологично развитие. Икономиката на хаганата е била основана на данъците върху търговските пътища, минаващи през степите, на селско стопанство и очевидно на коването на оръжия и доспехи. Палашите и сабите са произвеждани в толкова големи количества, че на теротирията на Украйна и Русия до тук са изкопани хиляди от тях. Това говори не само за милитаризирания характер на обществото, но и за сериозен производствен капацитет.

Това изобилие от находки дава възможност и на колекционери като мен да се сдобият с образци от дългите хладни оръжия от този период. Моята сабя е типична за 8-и и 9-и век, с почти право острие с ромбично сечение. В основата има ясно изразено удебеление, по аналогия с хабаки-то на японските мечове или т.нар. “тунку”, а върхът е двустранно заострен – наченки на йелман, за да позволи освен сечащи и мушкащи удари. Тези особености са характерни и за източно азиатските саби, като и двата типа имат общ прародител някъде в Алтай. Но предпазителят е съвсем различен от източните и много по-характерен за европейските оръжия. По това време започва обособяването на сабите от степта между Черно и Каспийско Море от тези в източна Азия и впоследствие развитието води до сабята в Европа и Близкия Изток във формите, в които е позната и днес, вкл. и стандартните модели на въоръжение в европейските армии.

В България сред археологическите находки няма точно такъв тип острие. По това време, Българската Държава е вече утвърдена на Балканите, приела христянството и културно под много по-силно византийско, отколкото степно влияние. С приемането на християнството отпада и практиката на погребения с оръжие в тях. Това може би обяснява до известна степен защо находките в България са стотици пъти по-малко като бройка в сравнение с тези от Украйна да речем. Позлван ли е бил този тип острие в Първата Българска Държава? Засега няма фактологически доказателства за това, но с оглед на малкия брой находки е възможно просто такъв тип острие все още да не е намерено или просто да не се е запазило. А ако някой ден бъде намерено такова острие в България, мястото му е в музей, със съответната археологическа документация, а не в моята колекция. За мен обаче тази сабя, изкопана някъде в Украйна е най-близкият вариант на това да имам образец и от ранните български хладни оръжия в колекцията си. Останалото е въпрос на попълване на колекцията с нещата между нея и офицерските и подофицерските саби М 1927.

Както Казазян пише, в сравнение с щиковете за М88, тези за М95 са маркирани с лъвчета доста по-рядко. Това обаче не пречи да разгледаме вариантите.

Първият е производство за Зимсон, като маркировката е същата като на щиковете за М88 производени от тази фирма – малко лъвче в основата напречно на острието.Много от щиковете за М95 са останали на склад в БНА след края на Втората Световна Война и съответно често са подменяни чирени и дори и кръстачките.

Вторият щик е на ŒWG, като лъвчето пак е в основата на острието, но този път успоредно.

Третият е произведен в Будапещ FGGY. Лъвчето е малко по-различно от това, слагано то другите производители.

Това са и всички производители на щикове за М95 с българска маркировка. Имам и един единствен подофицерски щик с лъвче, унгарско производство. Той е от щиковете, преработени на прадни ножове за офицерския състав на 28-и Стремнски Пехотен Полк през Първата Световна Война. Чирените са подменени с рогови и украсени с вензела на цар Фердинанд I. Лопусът също е специална изработка.

И накрая, тук е мястото и на преправката на Софийски Арсенал за М95 от гръцки Манлихер Шьонауер М1903. Интересно е че на моят образец бутонът е от обратната страна на дръжката в сравнение с щиковете за М95.

Някои от лопусите за М95 също са маркирани с лъвче и надпис на военното министерство и интендантството, където са били съхранявани.

Българското хладно oръжие винаги ще бъде един от интересите ми и обхваща всичко от оръжието на народите от древността, част от българския етногенезис, до стандартните модели на въоръжение след възстановяването на белгарската държава през 1878-а година. От последните, щиковете са най-масови и съответно най-достъпни. В книгата на Агоп казазян са описани подробно моделите на въоръжение в България от Освобождението насам и една от целите ми е да опитам да ги събера. Най-интересни са тези щикове, които са воювали във войните за национално обединение и сред тях основно място заемат щиковете за Манлихер. Аз лично предпочитам тези, които със сигурност са били ползвани от български войници и съответно съм наблегнал на щикове, маркирани с българско лъвче, защото те са специално направени за България, както и щиковете, произвеждани в България. В този пост ще разгледам щиковете за Манлихер М88, а в следващ пост и тези за Манлихер М95.

Първите два щика са обикновени войнишки щикове, производство на германската фирма Зимсон и Компания от Зул. Тези щикове са произвеждани по специална българска поръчка и са маркирани с малко лъвче в основата напречно на острието. Като цяло щиковете за М88 са често в лошо състояние, защото много от тях са съхранявани в лоши условия сред населението. Тези два са в добро състояние като за щикове М88 и затова съм ги запазил, нищо че производителят се дублира. Единият от щиковете с маркиран с лъвче и върху куката на канията.

Следващият щик е пак войнишки за М88, но производство на Щаер в Австрия. Тези щикове с маркировка ŒWG – Österreichischen Waffenfabriks-Gesellschaft са и най-масови, но малък процент имат и маркировка с лъвче, обикновено върху кръстачката.

В Щаер са произвеждани и повечето подофицерски щикове, като и някои от тях имат маркировка с лъвче – на първия е малко лъвче върху кръстачката.

На втория лъвчето е по-голямо и контурно.

Последният щик за М88, който имам е производство на Аврамов и Ковачев (А&К) от Габрово. За съжаление и канията, и острието са били хромирани някога, но с оглед на редкостта и сантименталната стойност на тези щикове, първите произвеждани в България след Освобождението, това е сравнително малък проблем. Тези щикове също имат българска приемна маркировка – контурно лъвче на кръстачката.

Според Казазян, всички щикове за Манлихер М88 купени от България са с българска приемна маркировка. Разликата в маркировката е заради различни маркиращи инструменти. Според мен в Зимсон маркировката е нанасяна фабрично, като същата е нанасяна и на щикове за М95, както ще видим в следващия пост.

В Северна Африка от атлантическото крайбрежие до Сомалия има разнообразни ножове, но информацията за тях е оскъдна. Ханджари като този са известни на колекционерите, но не са публикувани никъде засега. Въз основа на една пощенска марка го определяме като от днешната държава Мавритания. Почти сигурно произлиза от мароканската кумая и е донесен на юг по тези земи от бербери от Атласките планини.

Остриетата са прави в първите две трети и извити в последната третина, също като на кумаята. На моя, в основата на острието то е захванато към дръжката с две бронзови пластини. Ръкохватката е иразботена от някаквио екзотично дърво от два цвята, и нанизана на опашката на острито. В края, опашката е заклепена към помела, а над заклепването е сложен декоративен елемент от слоеве дърво и бронз. Канията е кожена, украсена с геометирчни мотиви, бронзови ленти и бронзова тел. Накрайнците също са от бронз, както и обкова по ръбовете в долния край.

С оглед на състоянието датира от началото на 20-и век или може би дори от края на 19-и век. Качеството на изработка е добро и загатва, че както и на други места в ислямския свят, ханджарът е символ на статута на този който го носи като на пълнолетен и пълноправен мъж.

След като показах мароканските къси хладни оръжия в колекцията, дойде време и за дългите. Сред колекционерите, тези саби и мечове са известни като “нимча”. Произходът на думата е персийски и означава “половинка” – т.е. оръжие с половин дължина. Това име е останало от времето, когато тези оръжия са се появили в Средиземноморието, основно в ролята на абордажен тесак с късо криво острие с голямо разширение към върха. Дръжката е характерна, от едно парче рог в Г-образна форма и предпазител, с три къси разширения паралелни на острието и едно по-дълго надолу към помела, което служи да пази пръстите. Западните колекционери от края на 19-и век и началото на 20-и век използват думата нимча за всякакви дълги хладни оръжия с този тип дръжка, което всъщност не е правилно. Сред местните, тези оръжия са известни просто като саиф, арабската дума за дълго хладно оръжие и много от тях са с остриета от кавалерийски саби със съответната дължина, която е всичко друго но не и наполовина от нормалната. Но тук няма нужда да задълбаваме нито в семантика, нито в подробности за произхода на тези саби и мечове. Най-разпоространената теория е че този тип дръжка е възникнала през 16-и век в резултат от войните между мюсюлмани и християни в Средиземно Море, под силно италиaнско и испанско влияние. Как са изглеждали по-ранните образци можем да видим на снимките от оръжейната в Малта тук:

Тук ще използвам термина “нимча”, за по-просто от “марокански саиф” и ще покажа трите марокански нимчи в колекцията ми спрямо сега. Първата е най-дългата и най-късната от трите. Острието изглежда като европейско острие от кавалерийска сабя от втората половина на 19-и век, най-вероятно френско или ако е местно производство, наподобява такова. С оглед на това че няма данни за сериозна местна ковашка индустрия в Мароко, както и на разнообразието от вносни остриета, по-вероятно е острието да е европейско производство. Дръжката е от масивно парче рог на носорог, което не е избегнало атаки на дерместиди през годините и има поправки, като предпазителят е захванат за дръжката с тел. Добре се вижда как опашката минава през дръжката и е заклепена над помела – този тип нанизна конструкция е нормален за европейските оръжия, но не и за ислямските, повечето от които са с чирени нитовани към опашката.

Втората нимча е скъсено острие от палаш – виждал съм и други подобни скъсени нимча от по-дълги мечове и палаши и подозирам че е направено нарочно. На острието са гравирани астрономически символи – слънцето, луната и звезди. Тези маркировки са ползвани от солингенския майстор Петер Мюних, работил в началото на 17-и век, впоследствие копирани многократно. През 18-и век такива остриета са изнасяни от Солинген за Британия, където са били популярни, особено за шотландските баскетхилтове. Това острие вероятно е от края на 18-и век. Дръжката е в лошо състояние, с множество дупки от дерместиди и едно от разклоненията е счупено. От какво животно е рога, не съм сигурен.

Третата нимча е единствената, към която имам и кания, въпреки че канията й е виждала и по-добри времена- тя е типична, изработена от две дървени половини покрити с тъмна кожа. Дръжката е от биволски рог, като е запазена и гривната под предпазителя, на която се виждат характерни за Мароко растителни декоративни мотиви. От предпазителя липсва долното разклонение, но е интересно че две от другите разклонения не завършват с характерните топки, а са извити под прав ъгъл спрамо острието – може би това е някаква атавистична черта от по-стари дръжки, на някои от които разклоненията образуват полукръг.

Острието е от английски тесак М. 1751, маркирано от двете страин с т.нар. бягаща лисица, маркировка ползвана от ковачи в Бирмингам. Произходът на маркировката е от т.нар. тичащ вълк, който се появява като маркировка в края на 14-и век в Пасау и впоследствие е копиран къде ли не. През 17-и век няколко семейства от Солинген са се преселили в Шотли Бирдж в Англия и са донесли маркировката с тях. През 18-и век, ковач на име Самюел Харви от Бирмингам копира тази маркировка и е възможно това да е всъщност едно от неговите остриета.

Макар и само три, нимчите които имам показват всички характерни черти на това оръжие в Мароко, както и малка част от разнообразието от вносни, предимно европейски остриета. Това кратко въведение в света на “нимчите” свършва тук, но темата е голяма и интересна.