Преди няколко години се отказах да събирам балканско оръжие заради високите цени и се пренасочих към африкански ислямски оръжия, но понякога възникват възможности, прекалено добри за изпускане. Така се получи с този гръцки ятаган.
Чирените са от биволски рог със сравнително малки уши. Лентата между ушите е украсена с флорални елементи, типични за гръцките оръжия. Преходът към острието е цилиндричен с флорални елементи. Ако някога е бил посребрен, сребърното покритие се е изтъркало. Интересна е една връвчица, поставена за увиване около ръката.
Канията е оригиналната, от две дървени половини обшити с кожа. Накрая завършва със змей, както повечето ятагани.
Острието е също характерно за този тип – украсено със Звезда на Соломон и надписи, обградени с гравирана флорална украса. Не виждам дата, но тези остриета са обикновено от края на 18-и и началото на 19-и век.
Не се вписва в основната ми тема, но седи отлично до няколкото други ятагана в колекцията ми.
Една от особеностите на африканските оръжия, е че там, в по-голяма степен от където и да другаде по света, съществуват форми на оръжие, които нямат никакво практическо бойно предназначение, а са с изцяло церемониален и култов характер. Тези скиптъри попадат в тази категория – с дължина под 40 сантиметра, умален копен връх от едната страна и глинена топка в другия край, те имат нулева стойност на бойното поле. Предназначението им е изцяло ритуално, но какво точно?
Преди да се впуснем в разглеждане на различни теории, нека първо разгледаме въпросните предмети. Състоят се от две пръчки, украсени с бронзова тел. Копийните върхове са от желязо, грубо изработени и оформени, като дървената част е просто вмъкната във втулката без допълнително закрепване чрез нитове. Глинената топка в края е интересна – според една теория, сферо-коничен съд от късното средновековие, или може би специално изработена за целта. На единия от двата скиптъра глиненият накрайник липсва, а от този който се е запазил липсва украса от червени семена от някакво местно растение, които наподобяват коралови мъниста на цвят. В един момент някой се е опитал да е съедини двата скиптъра в един с помощта на конец и бронзова тел в единия край – защо и кога, не е ясно.
Скиптърът от Гръцкото Въстание
Почти идентичен скиптър е показан от Стефан Прадин в статия, озаглавена “Късна Военна Употреба на Сферо-Конични Съдове в Судан през 19-и в.” Там определен като командирска палка, за скиптъра е даден произход – трофей от египетския корпус след битката при Наварино. Два такива скиптъра са били укачени на стена в къщата на гръцкия революционер Атансиос Лидорикис в края на 19-и век заедно с други трофеи от Гръцкото Въстание. С оглед на това, че Лидорикис вече е бил сравнително стар когато е нарисуван негов протрет през 1855 г., можем да заключим че едва ли е бил жив в края на 19-и век, така че скиптърите предхождат Махдиското Въстание в Судан и това да са пленени през 1820-те звучи правдоподобно. Но какво биха могли да правят судански скиптъри в Гърция? Както вече споменахме, част от Османските Войски изпратени да потушат въстанието в Гърция са дошли от васалния на Високата Порта Египет и са били предвождани от Ибрахим Паша, син на Мохамед Али, известния кедив (вицекрал) на Египет. Преди битката при Наварино, в която египетския флот на Ибрахим Паша е разгромен през 1827-а година, Мохамед Али е изпратил третия си син Исмаил Кемил Паша начело на десет хилядна армия да завладee Судан – задача, с която Исмаил Кемил Паша се е справил успешно между 1820-а и 1824-а година, т.е. само няколко години преди египетската кампания в Пелопонес. Нищо чудно с египетския корпус да са дошли и военни части, набрани в Судан и Еритрея – това би обяснили например защо в книгата на Робърт Елгууд за балканското оръжие сред оръжията на гръцките революционери има показано гиле на афарите от Еритрея, вероятно също трофей свързан с победата над египетските войски.
Глиненият накрайник – в дупките е имало червени семена
Теoрията на Прадин е че тези скиптъри са се ползвали като палки, указващи ранка на командири в Судан. Това е добра теория, но уви, не е подкрепена с фактологически доказателства. Също така, не е логично тези палки да бъдат взаимствани от Судан и пренесени в армията на Мохамед Али, изградена по европейски маниер. Другата теория на Прадин, че тези скиптъри ползват сферо-конични съдове от времето на мамелюците също е съмнителна – отворът е прекалено голям за съдове, които предполагаемо са създадени за да превозват подправки или масла през Индийския Океан. Теорията за скиптър/боздуган като символ на военен ранк се базира на асоциации с Централна Азия и Украйна, където боздугани наистина са част от инсигнията на пълководците, но Судан е доста далече от там и в хрoниките за махдистките войни няма данни за такава практика.
Скиптърът от Омдурман, показан от Цирнгибъл
В книгата на германския изследовател на африкански оръжия Манфред Цирнгибъл, озаглавена “Панга На Вису”, има показан подобен скиптър, описан като “копие за танци”, датирано към времето на Махдиското Въстание (1881-1898) и с местпроизхождение Омдурман. Цирнгибъл пише, че тези копия са ползвани от фанатични мюсюлмани по време на церемонии за “пречистване на тялото чрез болка”, по време на които изпадналите в транс фанатици си самопричинявали наранявания и по този начин общували с Аллах. Това звучи доста странно, като засега не съм успял да намеря и проверя дадените от Цирнгибъл източници. Със сигурност към армиите на махдистите е имало и религиозни фигури. На запад те са известни като “лудите дервиши” заради фанатизма и връзките на последователите на Махди със суфизма. Самият Мухамад Ахмад, т. нар. Махди, въпреки че по-рано през живота си е бил суфист, след създаването на Махдията (махдистката държава, нещо подобно на ИСИЛ) забранява суфизма и суфистките ритуали и настоява последователите му да се наричат ансари (помощници), а не дервиши. Въпреки това е резонно да предположим че ритуалите не изчезват напълно, както и атрибутите на дервишите, измежду които един е пръчка, заострена в единия край и с метална топка в другия.
В обобщение, тези скиптъри се срещат сравнително рядко и точното им предназначение на този етап не ми е известно с абсолютна сигурност, но въз основа на информацията публикувана от Цирнгибъл и Прадин, както и историческите данни за Махдисткото Въстание, смятам че тези предмети са били част от атрибутите на религиозните лидери, пътуващи с армията за да повдигат религиозната жар и морала на джихадистите. Съдейки по пословичната храброст на махдистите в безнадеждните за тях битки с британски колониални войски с огромно технологичество превъзходство, моралът и мотивацията на суданските войници не подлежи на съмнение, но британската огнева мощ е била прекалено голяма за армия, въоръжена предимно по средновековен образец.
Всички знаят за Малта, че е малка, но красива държава в средата на Средиземно Море със слаб национален отбор по футбол, който напоследък се явява непреодолимо препятствие за българските национали. Икономиката на тази държава разчита силно на туризма и наистина на трите острова има както природни, така и истоирчески атракции, но най-голямата от тях за мен лично е Дворецът на Великите Магистри в центъра на столицата Ла Валета и по-точно оръжейната на двореца. Самият дворец не е нищо особено и не може да се сравнява с дворците в големите европейски градове. За сметка на това оръжейната има изключително интересна колекция от доспехи и оръжие от началото на 17-и век до края на управлението на рицарите от ордена на Св. Йоан през 1798-а година. Основна част са доспехите на самите рицари – според правилата на ордена, след смъртта на всеки рицар имуществото на рицарите и въоръжението им, с изключение на меч/сабя са ставали притежание на ордена. Към това са добавени и оръжия и доспехи с които е трябвало да бъдат въоръжени и по-нисшите чинове по време на нужда, като например на обсада. След Великата Обсада през 1565 г. до такива поводи не се е стигнало, като рицарите общо взето са се предали на Наполеоновите войски през 1798-а година без особена съпротива, но за щастие доста от всички тези доспехи и оръжия са запазени, въпреки че англичаните са успели да унищожат и изгубят немалка част от оригиналната колекция на оръжейната.
Оръжейната след скорошен ремонт е разделена на две части, като турът започва в половината, посветена почти изцяло на доспехи. Колекцията е подредена така, че посетителят да може да разгледа еволюцията на западно-европейските доспехи от 15-и век до 18-и век, когато употребата им почти изчезва с изключение на кирасирски подразделения. В един момент се получава леко пренасищане, което не раззчупват напълно дори и изящните доспехи на някои от бившите магистри на ордена, изложени в специална витрина, някои от тях без съмнение шедьоври на бронираното изкуство. За сметка на това една голяма витрина с османски доспехи и оръжия, трофеи на рицарите от битките с турците през 17-и век внася необходимо разнообразие. Реално никои от изложените доспехи и оръжия не могат да бъдат директно свързани с Великата Обсада, но това е може би най-голямата колекция в световен мащаб на ранни “нимчи” – харакетрния за северно-африканските пирати абордажен тесак, чиято форма на дръжката впоследствие става популярна в Северна Африка и за дълги саби. Нимчата е предмет на друга тема и потенциално статия по въпроса, но засега е достатъчно да се любуваме на толкова много от тях от 17-и и 18-и век събрани на едно място. Специално внимание заслужава една нимча с дръжка облицована в черупка от костенурка и сребро, както и няколко с много стари европейски или източни остриета. Самите османски доспехи са парадни, с изключение на шлема и ризницата на един от манекените.
В съседната зала където оръжейната продължава са събрани оръжия – както хладни, така и огнестрелни, общо взето всичко от арбалети до артилерия. Най-забележителна е колекцията на оръжейната от рапири, но за съжаление много от тях, както и мечовете за две ръце бяха временно снети от витрините когато аз бях там за реставрация. Интересна е и витрината с ранни щикове за фитилно оръжие. За любителите на огнестрелно оръжие също има много експонати. Към края ми свърши батерията на фотоапарата и последните снимки направих с телефон. Прекарах поне около час и половина в оръжейната и за мен определено тя е в списъка музеи с оръжия, които си струва да бъдат посетени. Малко по-надолу в Ла Валета има и военно-исторически музей, но за него в друг пост.
В предния пост дадох книгите за хладно оръжие на български, които имат място във всяка библиотека. Тук продължавам с книгите на чужди езици, които според мен всеки с интерес по нашата тема би трябвало да има. Някои от тях са по-скъпи в сравнение с книгите на български. Повечето от нас имат определен бюджет за хобито и е нормално да си зададем въпроса, дали си струва да дадем над 100 лева за книга. Все пак в съзнанието ни парите, които ще дадем за книги намаляват това, което остава от бюджета за нови придобивки в колекцията. Тук е добре да си дадем сметка за следните няколко неща. Първо, книгите са основен източник на познания дори и в днешната епоха, като информацията в тях все още значително надхвърля това, което можем да намерим в интернет. Второ, познаването на автентични образци намалява шанса от грешни придобивки и увеличава шанса да разпознаем нещо рядко и потенциално ценно, което не е описано правилно от продавача. Трето, в една хубава книга има много повече образци, отколкото някога можем да съберем в собствената колекция, да не говорим че много от тях никога няма да бъдат достъпни защото са в музеи или заради прекалено високата им цена – чрез книгата все пак можем да ги видим и oпознаем. Разбира се, важно е книгата да е добра – информацията в нея да е максимално изчерпателна и вярна и точно за това е и този пост, в който ще изброя книги, които да послужат за основа на всеки с интерес към изучаването на хладно оръжие.
Ewart Oakeshott “The Archaeology of Weapons” Типологията на Оукъшот остава и до ден днешен основната типология за средновековните европейски мечове. Прочитането на тази книга е необходимо от обща култура, за да знаем какво е тип 10 или тип 13 по отношение на мечовете. За радост книгата е написана така, че се чете лесно, без излишна академичност и проследява историята на дългото хладно оръжие от Западна и Централна Европа от древността до края на ренесанса. За съжаление на Източна Европа и Ислямския свят не е обърнато особено внимание. Друг недостатък е че книгата е първоначално публикувана през 1960 г. а дори и след редактираните преиздавания е минало доста време, през което има нови находки. Но въпреки всичко тази книга остава първата, която всеки с интерес към средновековното хладно оръжие трябва да прочете.
Kirill Rivkin and Brian Isaac “A Study of the Eastern Sword” Това е засега единствената книга, която изследва развитието на сабята като форма от появата на първите саби в Алтай през късната античност до палите и шамширите от Османската Империя и Персия през 19-и век. Книгата е голям формат, с гланцови страници и големи, качествени илюстрации. Включва образци както от големи музеи, така и от частни колекции, много от които не са публикувани другаде. Текстът е по-достъпен и приятен за четене от археологическите статии по темата и дава отговор на много въпроси, свързани със сабите от понтийската степ през средновековието и ранните мамелюкски, турски и перийски саби – все теми, директно свързани с българската история.
George Cameron Stone “A Glossary of the Construction, decoration and Use of Arms and Armor in All Countries and in All Times” Заглавието на книгата е доста амбициозно и разбира се, няма как една книга да обхване всички оръжия от целия свят от древността до наши дни. Въпреки това книгата дава доста добра представа за повечето основни видове оръжия и особено за тези от ислямския свят и юго-източна Азия. Информацията в речника на Стоун е на места остаряла и неточна, но продължава да бъде полезна на начинаещи колекционери като увод в терминологията на оръжия от различни части на света. Преди по-задълбочените книги, все пак е хубаво всеки да е наясно за какво става дума зад имена като шамшир, мандау или нимча. Друг плюс е, че за почти всички оръжия има илюстрации, макар и черно-бели.
Michael Coe, ed. “Swords and Hilt Weapons” Тази книга е посветена на хладните оръжия от древността до наши дни и всъщност се състои от отделни глави, написани от различни автори. След главите, проследяващи развитието на хладните оръжия в Европа, следват глави, посветени на отделни важни региони, като например Ислямския Свят, Индия, Китай, Япония и Африка. Всичко това, съчетано с големия формат и добрите цветни илюстрации дават една добра обща рпедстава за хладното оръжие в световен мащаб.
Martin Brayley “Bayonets: An Illustrated History” Във всяка тема е необходима книга, която да даде обща представа и тази книга постига точно това по отношение на щиковете. В нея са показани основните модели щикове на повечето държави по света и може да послужи за основа на една колекция на основните модели от двете световни войни например. При по-специфичен интерес ще са необходими други, по-задълбочени книги. Форматът е голям, страниците гланцови и илюстрациите качествени и цветни, като само корицата е мека, за съжаление. Отлична книга за начинаещи колекционери на щикове и за това е в този списък.
Robert Elgood “The Arms of Greece and Her Balkan Neighbors in the Ottoman Period” Колебаех за тази книга, защото не е само за хладни оръжия, а включва и огнестрелни и аксесоари. Но понеже балканското оръжие е много близко на всеки от нас и тази книга е най-добрата по въпроса на този етап, реших че има място в този списък. Елгууд е автор, който винаги пише на най-високо академично ниво. Главите му са придружени с бележки, които сочат източника на информацията. Книгата започва с няколко глави, които дават исторически контекст на оръжията от региона. В тази книга е най-добрата глава за ятагани, по мое мнение по-ценна откъм информация от всички каталози на ятагани където не пише почти нищо за историята на тази форма и нейното развитие на Балканите. Книгата е голям формат, с качествени цветни илюстрации и като цяло пример за това, как трябва да изглежда една книга за оръжия от определен географски район.
Александър Въчков “Холодное Оружие Болгарии” Тази книга е тук, а не в предния пост, просто защото е на руски, а не на български. Показани са основните образци саби, както и кортици. Илюстрациите са по-големи от книгата за саби на български. За съжаление пак има някои спорни образци, докато други липсват. Като цяло, тези две книги заедно са необходими на всеки, който иска да колекционира български саби, защото са най-доброто, с което разполагаме спрямо сега.
Представянето на северно-африканските оръжия в моята колекция продължава с така наречената “сбула” – един от по-малко известните ножове от Мароко. Името е споменато от Шарл Бютен в “Catalogue de la collection d’armes anciennes européennes et orientales de Charles Buttin” през 1933 г. Там в табло номер XXXI са показани няколко сбули, една от които е с дръжка като на кумая. Бютен е живял дълго години в Мароко и съответно е познавал местните оръжия доста добре. Впоследствие, през 70-те години Линдерт показва една сбула, за която пише, че е оръжие, носено от фалашите – черни евреи от Етиопия. Източник за това не е посочен, oсвен че предметът е придобит в Етиопия, ты като Линдерт пътува предимно из източна Африка и вероятно това е историята, която е получил от местни търговци, които са му продали въпросната сбула. Тази грешка е повторена от Тири в Maghrib to Moghul, въпреки че самият Тири признава че украсата по каниите е в марокански стил. Впоследствие Тири частично се поправя в книгата си “Islamic and Native Weapons of Colonial Africa 1800-1960”. Очевидно нито Линдерт, нито Тири са били запознати с работата на Бютен. Снимка на стражар (?) със сбула затъкната в пояса, марокански мускет застанал пред врата в стил, характерен за Мароко показва, че Бютен е бил прав и тези дълги ножове са всъщност от Мароко.
Марокански бербер, въоръжен със сбула, мускет “афедали” и барутница тип пчелен кошер
Сбулата е с острие, често скъсено от европейски остриета от саби и палаши, със силно заострен връх. Срещат се и местни остриета, а понякога и остриета от преработени щикове от Гра и Шаспо. Понякога по острието има гравирани символи, наподобяващи латиница, вероятно като символ на качество заради асоциациите със символите по по-ранните европейски остриета. Дръжката е от два рогови чирена, захванати към опашката на острието с нитове и понякога частично или изцяло обковани с бронз. Често украсата на дръжката е от зиг-заг мотиви, които в Магреба се свързват с образа на змия и имат за цел да отблъскват “злото око”. Каниите са дървени, от две половини захванати с метални ленти и понякога покрити с кадифе. Интересно е че дръжката е с I-образна форма и прилича на дръжките на базеларда от Централна Европа от 15-и и 16-и век. Възможно е да има връзка между двете форми, особено ако приемем че мароканските опръжия като форми са се формирали през 16-и и 17-и век в резултат от контакт и войни с Хабсбургите и италианските републики. Напълно възможно и дори веоятно е в някои от сраженията участниците на страната на католиците да са били въоръжени с базеларди.
Дръжки
По дължината, сбулата се явява междинна форма между кумаята и морканския саиф (известен сред колекционерите като нимча) и отговаря на нуждата от оръжие, което да е лесно за носене затъкнато в пояса и същевременно по-дълго от обикновен нож. Друго обяснение може да се крие в обществени норми, забраняващи на хора от прост произход да носят дълго хладно оръжие, но разрешаващ ножовете. Аналог има в различни места и култури – бауервера в Централна Европа, ятагана на Балканите или ножовете за носене на ръка в Сахара и Сахела – все форми, даващи възможност на хора, на които по една или друга причина не им е позволено или възможно да носят меч или сабя, да носят оръжие за самоотбрана.
Типична украса по острието, наподобяваща надписи
Шула
Освен сбулата, в Мароко е известен и по-къс нож, наречен”шула”. Основните разлики със сбулата са в размера и липсата на разклонения (предпазители). Аз имам една шула, на която са добавени предпазители в горния и долния край, така че формата наподобява тази на сбулата, а същевременно на една от сбулите ми разклоненията откъм острието са премахнати, така че явно е било въпрос на лично предпочитание.
Както и за повечето оръжия от тази част на света, за сбулата знаем съвсем малко – в специализираните книги, където това оръжие е публикувано, то дори не е описано правилно, освен в старата книга на Бютен.
Заглавието е малко като надпис от музей – максимално многосмислено като датировка и произход. За съжаление, аз съм като музейните уредници – не знам достатъчно за тези брадви, но знам че са ми интересни като едно от оръжията, които са ползвани и от нашите български предци от времето на ПБЦ. Тази специално е намерена в Украйна, което означава, че може да е хазарска (все пак хазарите владеят тези земи най-дълго през разглеждания период), но също може и да е аланска, печенгска, аварска, маджарска или дори българска. Брадви от този период има много, но тази е с малко по-особена форма на острието и с декорация, под формата на изрязан кръг, ограден с кръгла бронзова набивка. Кръгът е твърде универсален символ и символиката най-вероятно е соларна, но за това само можем да гадаем. Ушите са заоблени, а задният край завършва с полусферична издатина.
По тежест и размери тази брадва е лека, според класификацията на Валери Йотов (под 350 грама леки, над тази тежест – тежки). В книгата на Йотов няма точен аналог, но ако използваме неговата типология, бихме могли да я определим условно като тип 3, вариант В. Със сигурност е с форма, свързана с номадите от понтийската степ, а не с варягите. Ромеите също ползват такива от 9-и век нататък, както е описано в стратегикона на Лъв VI, но с оглед на мястото на намиране шансът да е именно ромейска от Херсонес е малък.
Сечение погледнато от горната страна
Защо им е било на конниците от степта да използват брадви? Най-вероятно за ситуации, в които са в меле с катафракти. Знаем, че срещу стоманен ламеларен доспех, стрелите са общо взето безполезни, дори и когато са със специален връх и изстреляни от много тежък рефлексен лък. Пиките вероятно биха могли да пробият ламеларен доспех, стига да бъде нанесен идеален удар при атаката, но след счупването или загубването на пиката, в мелето между конници са необходими други оръжия. Сабята, палашът и мечът ca чудесни оръжия, но не и срещу метални доспехи . От находките в понтийската степ а и по нашите земи знаем, че екипировката на катафрактите е включвала и боздугани, кистени, бойни чуковe и не на последно място, брадви. Тези брадви са различни от брадвите, употребявани в бита – остриетата са олекотени и не стават за сечене на дърва, като целта е била да се намери оптималната комбинация от бързина и сила. Дръжките са били с дължина от 60 до 100 см и предимството на брадвата е било съсредоточаване на сила в определена точка и сериозна пробивна мощ в резултат от това.
Сечение погледнато от долната страна
Литература за брадвите има, предимно в археологически статии и дипломни работи. Повечето посветена на номадските брадви е от съветски, украински и руски автори. Худяков ги споменава, но в рамките на оръжейния комплекс на различни номади и като цяло не дава добра представа за определяне по хронологичен и етнически принцип. Кочкарев е изследвал 46 брадви в глава за тях и по неговата типология, моята е сигурно втори или трети тип. Интересно е че повечето от брадвите, които той изследва са български от поволожието (Волжска България). Комар и Сухобоков в изследването им на хазарско въоръжение пишат, че в ранните български и хазарски погребения в степта не се срещат брадви, но за сметка на това се срещат много често в аланските катакомби и че традицията в ползването им е с кавказки произход. В книгата на Йотов има над 50 брадви, което означава че дори и ако отделим тези от тях, които са с варяжки или маджарски произход, са били широко ползвани и от българите.
Тази брадва ме мотивира да опитам да науча повече за този тип оръжие от ранното средновековие. Имам още много да чета по темата, но най-интересната част от събирането на старинни оръжия е, че с всяка нова находка представата ни за тях може да се промени.
Освен нови придобивки, представянето на колекцията ми ще включва и тези нeща, които вече са в нея. За начало съм избрал една сабя от вид, за който се знае твърде малко на този етап.
На картата на ислямските оръжия от Северна Африка, отделните региони си имат характерни оръжия – от Мароко са кумаята, сбулата и мароканския саиф (наричан от колекционерите нимча), от Алжир също нимча и флиса на Кабилите, от Сахара и Сахел такубата, от Судан суданския саиф (наричан каскара от колекционерите). Но в източната част на северно-африканското крайбрежие, в Египет и Либия липсват характерни форми. Моето предположение е, че в тези вилаети на Османската Империя, поради близостта с центъра на империята в Истанбул, са били популярни типичните османски оръжия, вкл. и тези от Балканите. Mестни форми в Северна Африка са се зародили в по-западните части на империята, където влиянието е било по-слабо, като например флисата на кабилите, възникнала като имитация на ятаганите на еничерите, разположени там и впоследствие узурпирали властта. Мароко, на чиито гранции експанзията на империята е спряна, съответно се отличава с най-много собствени форми. Алжир и Тунис в голяма част от историята преди европейската колонизация са били само номинално част от Османската Империя, докато Либия остава под директен контрол на Високата Порта чак до 1913 г., а Египет до Наполеоновите войни.
Характерната за този вид дълги хладни оръжия дръжка
Това обаче не е съвсем вярно, защото поне от западната част на Либия има специфична сабя, която обаче е много слабо позната. За този вид сабя е характерна дръжка от рог или дърво от три отделни чати – ръкохватка и долен и горен предпазител. Остриетата са обикновено вносни европейски, от германски и английски саби то 18-и век и началото на 19-и век, вероятно станали военен излишък към края на 19-и век, но популярни и търсени в Тунис и Триполи. Много рядко се срещат и с по-стари прави остриета, отново европейско производство. Тези саби ги няма публикувани никъде, освен една в книгите на Тири, където ca описани като вид такуба. В Кралските Оръжейни в Лийдс има една, описана като тунизийска. Има и една снимка на търговец на оръжия от Триполи, направена от чешки пътешественик в региона между 1898-а и 1906-а година, която пускам и тук. Уви, това е всичко, което знам на този етап.
Астрални елементи по острието
Моята е с извито острие, вероятно от хусарска сабя немско производство с типичните за края на 18-и и началото на 19-и век астрални мотиви – слънце и звезди. Тези маркировки са произлизат от Петер Мюних, солингенски майстор, работил в края на 16-и и началото на 17-и век. Впоследствие са копирани масово, от шотландски баскетхилт мечове до кавказки шашки. Аз имам един марокански саиф с такива маркировки, така че очевидно са били популярни и в Магреба. За щастие е запазена и канията – в някои отношения прилича на такуба, а в други, като например на шева от едната страна, на османска кания. Това всъщност е логично с оглед на мястото, от където предполагаемо са тези саби.
Тези тунизийски и либийски саби(и мечове) не са най-красивите на света, но до голяма степен олицетворяват всичко това, което ме е запалило по ислямските оръжия от Африка – редки за намиране и загадъчни, смесица от местен стил, европейски остриета и близко източно влияние.
Югоизточна Азия е смесица от народи и култури, където се преплитат влиянията на големите световни религии: хиндуизъм, ислям, будизъм и християнство. Това разнообразие е пренесено и при оръжейните форми, като почти всяка област се отличава със специфични образци, характерни само за нея. Но все пак има едно оръжие, което заема основно място сред хладните оръжия из целия малайски архипелаг: криса или кериса (и двете произношения са верни). Късите мечове и кинжалите с това име, въпреки известни разлики, се срещат от Южен Тайланд и Малайския полуостров, през Индонезия чак до Южните Филипини.
Какво всъщност е криса
Във всички крисове има няколко характерни черти, по които те се определят като такива: липсата на гард и разширението на острието в долната му част в близост до ефеса и особените форми в тази част. В този смисъл, противно на всеобщата представа за криса, създадена предимно въз основа на приключенските романи на Емилио Салгари (който през живота си никога не е бил в тази част на света), острието на криса не е задължително вълнообразно. Напротив, много по-често срещани са правите остриета. Съществуват и остриета, частично вълнообразни, на които горната част е права. Вълните на острието се наричат лок и обикновено са нечетен брой, защото се смята че четният брой носи нещастие. Самото острие символизира божеството Нага, изобраявано като дракон с дълго змийско тяло, като вълнообразните остриета представляват Нага в движение, а правите – атакуващ Нага.
Укиран, мендак и ганджа на явански крис
Съставни части и изготовление
Всяка от отделните части на криса има важно символично значение. Острието преминава през отделна стоманена част в долния си край, явяваща се негово естествено продължение, наречена ганджа. Тази дума е производна на малайската дума за предпазител и е възможно тази част да е произлязла от някога съществуващ гард. Долната част на ганджата е единствената част на острието, която се вижда когато оръжието е в ножницата и е украсена с гравировки и/или позлата, особено при по-луксозните образци. След ганджата продължението на острието, което е цилиндрично по форма, продължава през така наречения мендак, или пръстен. Изработван от цветен метал, мендакът понякога е произведение на ювелирното изкуство, излят от злато или сребро и инкрустиран със скъпоценни камъни. Накрая острието е закрепено в дръжката с помощта на лепило или смола.
Укиран, от ляво на дясно: Бали, Ява, във формата на демона Ракшаса, Ява стил кратон и Суматра, стил Джава Демам
Ефесите, укиран на явански, са най-често от дърво, резбовано леко при по-обикновените образци и обилно при по-скъпите. Освен дърво за дръжките се използват още множество материали: сребро и злато украсени със скъпоценни камъни, рог, слонова кост, дори фосилизирана кост от праисторически животни. Ако материалите са разнообразни, то възможните форми са почти неизброими. Като цяло ефесът е сравнително къс, като често дръжката е Г-образна. Дръжките са вид изкуство сами по себе си, тъй като много от тях са статуетки на божества и демони. Една от най-популярните форми е тази на Гаруда, орелът на Вишну.
На остров Ява, след навлизането на исляма и забраните, които тази религия налага над изобразяването на живи същества, е възникнала специфична форма, наречена кратон, на която чрез фина резба на две места са загатнати антропоморфни форми.
Ножниците също се състоят от две части. Долната, широка част се нарича рангка и е винаги изработена от специално подбрано дърво. Понякога е украсена с резба, а при някои филипински образци и със седеф. Горната част, или пендок, която по форма прилича на дълъг тънък ръкав, в който влиза горната част от острието, е изработена от дърво и метален лист, който оставя част от дървото открито, за да се види качеството на дървения материал. Срещат се и ръкави изцяло от метал, както и такива само от дърво. Металната част на пендока обикновено е богато украсена с релефни растителни и зооморфни мотиви.
Крис от Бали: ясно се виждат т. нар. слонски хобот и устни от дясно
Разнообразието във формата на острието, която се нарича дапор, е огромно. Близо до основата, от едната страна на разширението, често има малка извивка като кукичка, която наподобява слонски хобот. При някои образци обаче вместо слонски хобот има изобразен клекнал лъв (т. нар. сингха керис) или главата на дракона Нага (съответно керис нага сасра), като тези два дапора са по-редки и особено търсени от колекционерите (и предмет на фалшификация). Както и всичко останало по криса, формата на острието е изключително важна защото се смята че от нея зависят различни магически качества. Още по-голямо значение се отдава на различните фигури, създадени чрез преплитането на по-светли и по-тъмни ивици стомана, наречени памор. При изковаването на криса ковачът взима парчета стомана и желязо, богато на никел.
Известно е, че в края на 16-и век близо до храмовия комплекс Прамбанан в Ява е паднал железен метеорит с богато съдържание на никел, от който са били направени неизвестен брой крисове. Местните жители възприемат материала от този метеорит като божествен дар и съответно остриетата от него са със статут на свещени. Но като цяло, в действителност броят на остриетата от метеоритно желязо е нищожен на фона на останалите. Повечето стари остриета са направени от желязна руда, извличана по бреговете на няколко острова в индонезийския архипелаг. По-късно, в края на 19-и век, местните ковачи емпу са използвали старо желязо с европейски произход (например части от велосипеди и прочее). След преплитането на отделните парчета и изковаването на острието, паморът се извежда с помощта на киселини, които се втриват в острието. Сместа от арсеник и екстрат от лайм (или зелен лимон), която се използва за целта, е толкова силна, че ако по непредпазливост майсторът проведе процедурата на непроветриво място, има опасност да се отрови от изпаренията.
Памор върху остриета от крис, отгоре надолу: Бали, Ява, Ява и Суматра
Невероятното разнообразие от варианти на отделните части на криса заедно с обичая да се съчетават в един крис части от различен произход правят определянето на отделните образци изключително трудно. Според малайците крисът е живо същество и за него трябва да се полагат грижи като за такова. По тази причина особено ценените и качествени остриета имат ефеси и ножници, сменяни от собствениците многократно според финансовите им възможности, като на запазването на разликите в стиловете не е отделяно внимание.
История и Традиции
Произходът на криса не е съвсем ясен. Според някои автори е произлязъл местно в Ява, като за вдъхновение е послужила формата на костния израстък на рибата меч. Според другa, по-правдоподобна версия крисът е еволюирал от един вид средновековна китайска алебарда. Във всички случаи най-ранните образци са от късното средновековие, според един източници 12 в., а според други по-късно, някъде към 15-16 в.
В малайския свят крисът се е превърнал в най-високо уважаваното оръжие до степен че е чак боготворено. Смята се че крисът е толкова опасен, че дори и когато е в ножницата, ако бъде насочен към някого би го уручасал и затова обикновено е носен или с острието надолу, или нагоре. Когато не е носен, крисът е поставян в специално изработена дървена поставка във формата на човек или демон. През живота си всеки малайски мъж е получавал поне три криса. Първият си е избирал сам според сложна процедура, която е определяла дали дадена дапор и памор са подходящи за него. Вторият е получавал от баща си, и този крис се е предавал като наследство по мъжка линия поколение след поколение, т нар. крис пусака. Третият крис е бил подарък от тъста при сватбата или при негово отсъствие от най-големия брат на булката. По време на война всеки воин е взимал и трите криса, като е окачвал на левия си хълбок своя собствен и той е бил основния използван в битки.
Поради цилиндричната форма на продължението на острието, това оръжие е било неподходящо за нанасяне на разсичащи удари (с изключение на филипинските образци) и е предназначено за пробождане. Техниката на изполване предвижда острието да бъде държано с палец и показалец в долната част в специално предвидена вдлъбнатина, като останалата част от ръката е върху горната част от ефеса. В другата ръка обикновено воинът е държал друг крис, с острието върху предмишницата с върха сочещ към лакъта и с него е парирал противниковото острие. При липса на два криса, за същата цел се е използвала ножницата на криса.
През мирно време крисът е носен на десния хълбок, като се е смятало за изключителна обида ако е бил затъкнат отляво. В дворците в присъствието на владетеля дръжката на криса е трябвало да бъде покрита от препаската, като неспазване на това правило се е наказвало със смърт. Украсата и изработката на криса е трябвало да отговарят на ранга на притежателя. Имало е практика при придобиването на нов крис собственикът му да го изпробва върху първия срещнат беден малаец или китайски имигрант. Поради благородния характер на това оръжие, то се е използвало за екзекуции, като осъденият е коленичил е палачът го е промушвал със специален дълъг крис отвесно надолу през процепа на костите на лявото рамо. Така острието е преминавало почти веднага през сърцето на жертвата и смъртта е настъпвала незабавно, без излишно мъчение.
Филипински крис (горе) за сравнение с явански крис (долу)
Във Филипините крисът се е използвал от народностите Моро в южната част на архипелага. Той се различава от малайските образци по това, че острието е по-дълго и по-широко и е предназначена не за пробождащ, а за разсичащ удар. Освен това остриетата във Филипините са по-рядко от дамаска стомана, но дори и при най-фунционалните от тях продължението на острието остава цилиндрично, което е основната конструктивна слабост на криса. По-луксозните образци са украсени със седеф и сребро по дръжката и ножницата и понякога медни инкрустации върху острието.
Крисът е не само интересно екзотично оръжие, но и произведение на изкуството, а според малайците и талисман с магически сили. Всяка от тези отделни причини, а може би най-вече тяхната комбинация, го правят желан и ценен от колекционерите и любителите на хладно оръжие.
Библиография
Coe, Michael D., ed., “Swords and Hilt Weapons” New York, 1989
Frey, Edward, “The Kris: Mystic Weapon of the Malay World” New York, 2003
Stone, George Cameron, “Glossary of the Construction, Decoration and Use of Arms and Armor in all Countries, And in all Times” New York, 1999
Наколекционеритена хладни оръжия са известни група къси саби, обикновено с Р-образна дръжка от рог, определени в каталога на Антъни Тири “Ислямски Оръжия: Магриб до Могул” като берберски, по-точно от Южно Мароко и някогашната Испанска Сахара. На какво се базира това определение не е ясно. Тири само споменава, че в резултат на испанското присъствие в тази част на Мароко е имало силно испанско влияние и внос на испански остриета.
Освен дръжките, другите характерни черти на тази група саби са късите, често скъсени от по-дълги саби остриета с един широк канал. На някои, върхът завършва с шип разположен от към гърба на острието. Каниите са кожени и завършват с продължение, което завива под прав ъгъл спрямо дръжката и острието.
Част от надписа Para Los Valientes Dominicanos
Преди години добавих една такава сабя вколекцията си, с идеята че е част от арсенала на Северна Африка. При почистването на острието се прояви надпис на испански: Para Los Valientes Dominicanos (За Храбрите Доминиканци). Това ми се стори леко необичайно като за берберско оръжие. След известно време се появи друга къса сабя, пак с надпис на испански, този път No Me Saques Sin Razon (Не Ме Вади Без Причина). Това е доста популярно испанско мото върху оръжия предимно от Новия Свят от 18-и и 19-и век. Аз добавих и нея вколекцията си, а обяснението за испанските надписи беше че в Южно Мароко по време на испанското колониално присъствие са внесени испански остриета, приспособени от берберите за техните саби.
Надписът No Me Saques Sin Razon
Впоследствие в интернет намерих снимки на още една такава сабя с испански надпис, който беше Para Los Valientes Cibaenos (За Храбрите Сибаеньос), по името на Сибао, регион в Доминиканската Република. За съжаление, тя не е в моята колекция. Три надписа на испански, от които два с директна асоциация с Доминиканската Република не са съвпадение, а доста ясна тенденция, сочеща към произход от испаноговорящата част на Хиспаньола.
Витрината в Монтжуик
По-старите изследователи като Стоун и Бютен не показват тези оръжия в книгите си. Това само по себе си нищо не доказва, но Бютен специално епрекарал дълго време в Мароко и дорри е написал книга за мароканските саби и ножове, така че е малко странно да пропусне тези образци, ако наистина са от там. В някогашния военен музей в парка Монтжуик в Барселона в една от витрините има две такива саби, заедно с други испански колониални оръжия от Мексико и Карибите. Снимката беше направена от Тошко Станев, но уви, на нея надписът не се виждаше. Когато отидох в Барселона, музят тъкмо беше закрит, за да бъде пренесен другаде, защото сградата, в която се помещаваше трябвало да бъде превърната в мемориал на жертвите на Франко и в град като Барселона със стотици музеи за неща от модерното изкуство до шоколада нямало място за музей на оръжия.
За щастие, Испанският Национален Военен Музей, макар и преместен от центъра на Мадрид в Алкасара в Толедо, все още съществува. Там, из една от залите посветени на испанската армия през 19-и век и разпадането на Испанската Колониална Империя има една витрине, с една такава сабя, за която пише просто и ясно, че е “Мачете от Доминиканската Република”.
Доминиканско Мачете в Музея в Толедо
Надписът в Музея в Толедо
Това трябваше да е краят на мистерията, но беше намерена снимка на витрината от Монтжуик, на която едва едва се вижда надпис, според който това са “марокански мачетета с английски остриета”, предполагаемо от саби за леката кавалерия М.1796. Надписът е бил сложен от Дон Хуан Калво, изследовател на испански колониални оръжия. Запитване до Сеньор Калво обаче произведе следния отговор: Los machetes de su interés, tengo entendido son dominicanos, propios de la etnia de la Isla de Santo Domingo. Esto me fue informado con posterioridad a la clausura del Museo, por lo que en su ficha me limite a anotar el origen apuntado por el coleccionista que cedió estas piezas. В превод: “Тези мачетета, към които проявяваш интерес, доколкото разбирам, са доминикански, притежавани от етническото население на остров Санто Доминго(друго име за Хиспаньола). Бях информиран за тях след закриването на музея и направих бележка за произхода им след като това ми беше посочено от колекционера, който е дарил тези екземпляри.”
За мен това слага точка на теорията за берберски произход и употреба на тези мачетета. Очевидно е, че са от Доминканската Република, от средата на 19-и век и ползвани във войната срещу Хаити. Уви, засега няма снимка на доминикански войници с тези мачетета, но съществуващите факти сочат единствено и само в тази посока. В крайна сметка, моите две мачетета не се вписват вколекцийта ми от африкански ислямски оръжия, но пък остава удовлетворението от разрешаването на загадката за произхода им.
Торонто е най-големия град в Канада и има много забележителности, за които си заслужава да бъде постен, като Ниагарския Водопад например. Към тях можем да добавим и Кралския Музей на Онтарио, който е разположен в центъра на града и до който се стига лесно с метрото. Колекциите на музея са доста разнообразни, от предмети на изкуството от цял свят от древността до наши дни до скелети на динозаври, минерали и препарирани животни. Това е удобно в случай на семейно посещение, защото дава възможност на останалите членове на семейството да гледат това, което на тях им е интересно докато ние разглеждаме сбирките от оръжия.
Самите оръжия са разпръснати из музея – има ги в залите за древна Гърция и Рим, Китай, Корея и Япония, Африка и т.н.т., вкл.и в детския кът кедто по някаква причина има пълен комплект доспехи и разни оръжия от Индия в една витрина. Най-интересните части обаче са съсредоточени на две места – специлани зали, посветени на историята на европейските оръжия от средновековието до Първата Световна Война и залите с колекции от произведения на изкуството от Близкия Изток и Централна Азия.
