Такуби с европейски остриета се срещат сравнително често. От нашата съвременна колекционерска гледна точка, старите европейски остриета от 18-и век и по-рано са най-интересни, но те са сравнително редки. Много по-често се срещат остриета от 19-и век с три тесни канала и маркировка с два полумесеца, известнa в Африка като “дукари”. Многобройни работилници в Солинген са произвеждали масово тези остриета, с дизайн копиращ европейски мечове от 17-и век, за да задоволят търсенето във вътрешността на Африка. Произвеждани са и са внасяни в пристанищата по Северна и Западна Африка с десетки хиляди, така че не е изненадващо, че много от тези остриета са се запазили до наши дни.
Тези европейски остриета са били високо ценени в Сахела и са били позлвани дълго. Дръжките са били подменяни и опашката на острието се е изхабявала. Едно от решенията на този проблем е било острието да бъде вложено в парче мека стомана с нова опашка. Този тип конструкция се вижда добре на моето острие. Друга характеристика на европейски остриета, ползвани дълго е изтъняването на острието и понякога дори лека промяна в геометрията му от многократно заточване. Според друга теория, силното заточване е с цел острието да бъде олекотено. Двата полумесеца е най-популярната маркировка в Сахела. Дълбокият печат и високите детайли са знак на европейско острие. Всички признаци по острието сочат, че това е едно от солингенските остриета от 19-и век, специално произведени за износ за Африка.
Дръжката и канията са по-нови, най-вероятно от първата половина на 20-и век, съдейки по формата на помела. По-ранните помели са сферични, а по-късните стават плоски. Етническата принадлежност е по-трудна за определяне, защото стилът на кожената украса по канията е характерен за целия регион – от туарегите чак до южните граници на някогашния Халифат Сокото в днешните Нигерия и Камерун.
Като цяло, тази такуба е доста тривиална – една от многото с вносно европейско острие с три канала, но нямах такава и винаги съм искал да добавя един такъв типичен образец в колекцията до другите.
Някои от най-важните оръжейни колекции са частните колекции. Колекцията Ватеви е в тази категория и за радост, освен че преди няколко години част от нея беше изложена в Археологическия Музей в Пловдив, постепенно върви и публикуването й. Засега са издадени две книги: първата, посветена на сбирката от около 500 боздугана от средновековието и втората, каталог на оръжията и доспехите от древността. Тук ще разгледам каталога на античните оръжия, а боздуганите ще ги оставя за по-нататъшен пост.
В началото на книгата е научната част – описания на отделните групи предмети и сравнения с публикувани подобни находки от България и чужбина. Акцентът е върху използването на оръжията и доспехите по нашите земи, първоначално от траките, а впоследствие от римските легионери разположени на Балканите. Следва самият каталог, където оръжията са представени с големи, цветни снимки така че детайлите по тях да се виждат добре. Накрая книгата завършва с кратък анонс че следващия том, посветен на средновековните оръжия в колекция Ватеви се подготвя за печат. В анонса са показани два върха на копия и един тризъбец.
Цената на книгата е сравнително висока – 130 евро. При покупка на двете книги – тази и за боздуганите има малка отстъпка от 20 евро общо. При тази цена, струва ли си покупката? За тези с голям интерес към античното оръжие от нашите земи, книгата е определено необходима, защото показва голям брой разнообразни находки, някои с много високо качество, които допълват публикуваните оръжия в музеите. В сравнение с каталога на колекцията на Васил Божков, където текстът от Иван Маразов е основно посветен на художествения аспект на предметите, тук информацията е изцяло за оръжията като оръжия, което на мен лично ми допада повече като подход. В заключение, очаквам следващия каталог, където ще бъдат публикувани средновековните оръжия в колекцията Ватеви с нетърпение.
От Южен Алжир до Северна Нигерия и от Мали до Чад, емблематичното оръжие на Западна Африка е такубата. Тези мечове произлизат от римските и ислямските мечове от късната античност и ранното средновековие. Нямат богатата украса на хладните оръжия от останалия ислямски свят, но чарът им е в практичната им естетика. Ще използвам седемте такуби в моята колекция за да покажа този чар и разнообразието на такубата.
Сахелът е регион в Африка, който се явява лента от полупустиня между Сахара и саваната. Името произлиза от арабската дума за бряг и явно е вдъхновено от облекчението, което кeрваните са усещали, когато най-после са прекосявали най-голямата пустиня в света. Европейските пътешественици са достигнали тези земи чак през 19-и век, но европейските остриета са стигнали там поне век-два по-рано. Така на най-старата такуба, която имам, острието е от 17-и век от Северна Италия, съдейки по формата и маркировките. Оригинално е било едноостро, но след попадането си в Африка е било заточено и от тъпата страна. Заобленият помел е характерен за по-ранни дръжки, от първата половина на 19-и век. Украсата на гарда се свързва с туарегите, например тези от Кел Ахогар. Техните основни поминъци са били животновъдството и таксуването (или ограбването) на каравните през Сахара и съответно туарегите първи са имали достъп до остриетата, внесени от Европа в пристанищата на Северна Африка с цел да бъдат продадени в градовете в Сахела като Тимбукту, Гао, Кано и т.н.т.
Европейските остриета са били високо ценени в Сахела. Основната причина е, че регионът е беден на желязна руда. Европейски пътешественици пишат, че голи остриета могат да постигнат в Тимбукту цена, няколко пъти по-висока от това, което струват в Европа. Тази разлика в цените е създавала условия стари, излязли от мода европейски остриета да бъдат изнасяни за Северна Африка, откъдето са поемали с караваните на юг. Днес това дава възможност на колекционерите да намерят такуби със стари, ценни остриета.
Много големи и важни империи са били създадени в Сахела. Канем Борну е от ранните ислямски империи, чиято династия управлява в централната част на Северна Африка близо хилядолетие. Канурските владения са обхващали и северната част на днешен Камерун, където е едно от малкото находища на добра желязна руда в целия Сахел. Една от любимите ми такуби е с острие местно производство, от Канем Борну. Маркировките по острието са имитации на европейски маркировки, с цел да покажат, че това е качествено острие. Явно някой наистина е ценял острието високо, защото то е закрепено към сегашната дръжка с помощта на конструкция като сандвич в основата. Това се среща на такуби, на които опашката е позихабена с времето и се налага да се търси алтернативен метод за сигурно закрепване, различен от типичното разклепване на опашката над помела. Когато стане дума за меч, всеки има образ, който изниква в съзнанието. Моят е много близо до тази такуба като форма и пропорции.
Друг важен център в Сахела са били Хауса градовете държави в днешна Северна Нигерия, които са воювали непрекъснато помежду си преди да бъдат обединени в халифата Сокото през 19-и век. Следващата доста впечатляваща такуба е от там, съдейки по флоралната украса по бронзовата дръжка. Острието е местно производство, чиито канали имитират солингенските остриета, произвеждани през втората половина на 19-и век специално за износ за Африка. Разликата е, че каналите са 5, вероятно с цел да покажат по-специалния статус на някогашния собственик. Самото острие е дълго, широко и по-тежко от нормалното, с лещовидно сечение и като цяло доста добре изработено.
Следващата такуба е с местно широко острие. Това е все още в рамките на функционалното, но някои такуби с такива широки остриета достигат размери и пропорции, които няма как да имат практическо приложение. В резултат от високата стойност на желязото и стоманата в Сахела, притежаването им е било въпрос на престиж. Такива мечове с широки остриета са били раздавани на висши дворцови служители, бодигардове и други, като знак на ранка и службата им.
Двете малки такуби са от Камерун – декоративните мотиви по каниите съвпадат с други мечове от региона, например такубата с широко острие или тази от Канем Борну. Защо помелът има шип, не е ясно. И двете са с местни остриета – едната с три грубо изработени канала, имитиращи каналите на солингенските остриета, другата с ромбовидно сечение. Основно такубата се свързва с тежката кавалерия в региона, екипирана с доспехи от дебел плат и халчести ризници, наподобяваща на вид и бойно предназначение европейските средновековни рицари. Но освен тежката конница, в армиите е имало и спомагателни войски, вкл. и пеши стрелци с лъкове. Тези по-малки по размери такуби най-вероятно са били носени именно от такива стрелци, като вторично оръжие за ръкопашен бой.
Последната такуба е туарегска и съвременна, от втората половина на 20-и век. Такубата е изгубила значението си на основно оръжие в епохата на автомати АК-47 втора и трета ръка, но културното значение все още е силно и мечовете са важен мъжки атрибут и се ползват по време на танци и други церемонии. Остриетата се правят основно от ресори на пикапи, заради здравината и еластичността им. Усилията положени в изработването на кожената кания са същите, като при старите образци.
Такубата е от любимите ми оръжия и по темата може да се напише много, но този пост е само въведение в света на това оръжие и тук е добър момент да спрем. Със сигурност това не е последния пост за тези мечове.
Има много видове ятагани – босненски, гръцки, зейбекски, истанбулски, фочански и прочee. Аз обаче исках алжирски, за темата ми ислямски оръжия от Африка. Мисля, че най-после успях да придобия такъв. Както стана дума в поста за флисата, в Западните Балкани са били произвеждани ятагани за износ за Северна Африка и по-специално Алжир. Отличават се основно по дръжката, която е с малки, триделни уши. Много често дръжките са от рог на носорог или слонова кост. Интересно е, че остриетата често са с турска панделка – може би трябва да опитам да полирам и ецна моето някой ден.
Острието на моя е типично острие на ятаган. Дръжката е с чирени от слонова кост, с малки и триделни уши, макар и от малко по-различна от типичната форма. Обковът на дръжката – лента, паразвани и пера е от посребрен калай с флорални мотиви. Всички тези характеристики съответстват на дръжка на алжирски ятаган.
Канията също сочи към Северна Африка и вероятно е направена там. Тя е дървена, обкована в месингова тенекия. По-стaрата част от обкова е откъм долния край и по-светла на цвят, с по-сложна украса, докато другата, по-тъмна половина е слагана по-късно и украсена по-грубо с мотиви от точки и кръстчета. В горния край е добавено и ухо за лента или връв за носене. Както знаем от флисите, алжирският метод на носене е не в пояса, а на лента или връв. Накрайникът изглежда като напръстник и прилича много на накрайника на флисата, която вече коментирахме. Комбинацията от тези елементи по канията не оставя съмнение, че този ятаган някога е бил ползван в Северна Африка.
Възможно е и някога ятаганът да е бил със сребърни кания и чирени, но с времето да са се захабили и да се е наложило да бъдат сменени, което е станало в Северна Африка. Това би обяснило до известна степен защо в ушите има малка разлика – просто местният майстор така е интерпретирал класическата дръжка.
С този ятаган, броят им в колекцията ми става едва пет, но пък за сметка на това са разнообразни.
В рога на Африка, от другата страна на ислямския свят, една православна нация изолирана от останалите християни е успяла да запази религията си и независимостта си през вековете. Обект на мюсюлмански нашествия от времето на експанзията на арабския халифат чак до махдистите в края на 19-и век, етиопците успешно за отбъснали враговете си. Впоследствие са останали една от малкото независими нации в Африка, когато почти целият континент е бил поделен между европейски колониални интереси. През 1896-а година при Адуа те са разгромили италианците в един от малкото случаи, когато африканска армия е постигнала победа срещу съвременно екипирана европейска армия. Тази успешна съпротива буди уважение и тук ще покажа част от оръжията, с които етиопските успехи са били извоювани.
И в Етиопия, както и в заобикалящите я ислямски земи, традиционното дълго хладно оръжие е бил мечът. Даже етиопците са въприели арабската дума за дълго хладно оръжие – “сеиф”, като термин за обозначение на меч. В края на 19-и век, в Етиопия са внасяни остриета, украсени с етиопския герб и символика и произвеждани в цяла Европа. Моят меч е от тези специално предназначени за етиопския пазар, със скъсено острие и дръжка, сложена в по-късен момент, когато оригиналната е била загубена по някаква причина.
През 19-и век сабята навлиза и в Етиопия, където е въприета бързо. Етиопската дума за сабя е “гураде”. Ползвани са всякакви остриета европейско производство – както специална поръчка за Етиопия със съответната украса, така и военен излишък. Първото гураде, което имам е с острие от английската сабя за лека кавалерия модел 1796. Този тип остриета са популярни в цял свят и в Близкия Изток и Индия ги ползват дълго след края на наполеоновите войни. Моето е с дръжка от бакелит, така че това старо острие е билоползвано и през 30-те.
Второто гураде е с острие от Руска офицерска сабя модел 1865, произведено в Златоуст през 1875-а година. По време на разпределението на територии в Африка между европейските държави, Руската Империя седи встрани и не участва директно, основно поради липса на ресурси. Но руснаците решават да опитат по друг начин – чрез сближаване с етиопците, по линия на общата православна вяра. Вместо скъпи военни експедиции са изпратени доктори и офицери като военни съветници. Тези опити в крайна сметка не са довели до нищо, но явно остриета от руски саби са останали в Етиопия и рядко се срещат с местни дръжки.
Късото хладно оръжие е представено от различни ножове и ханджари. Един особен тип ножове се отличават с проста изработка на острие и дръжка, но красиви кании с фин метален обков. Според някои това са дворцови ножове, носени от хора на специална служба, но това едва ли е вярно. Металният обков е всъщност от накрайниците на кании от мечове и саби. Тези мечове и саби наистина са били давани на генерали и други с висок социален статус, но е очевидно че в един момент са били преработени. Моята хипотеза е различна. В средата и втората половина на 20-и век, особено след международната забрана върху рога от носорог, в Йемен са търсели други източници на материал за дръжки. Такъв е намерен в старите етиопски мечове и саби, много от които са с дръжки от рог на носорог и достатъчно дебели, за да позвоят преработване в дръжки от джамбия. Много от тях са изнесени за Йемен, като остриетата там също са усвоени като са им сложени дръжки в йеменски стил, но от каниите не е имало нужда. Вместо да бъде изхвърлен, красивият обков на каниите е преработен в кании за ножове.
Етиопската армия до втората половина 19-и век е била въоръжена основно по средновековен маниер. Копието е било основно оръжие както на пехотата, така и на конницата и се е запазило като основна част от въоръжението дори и след навлизането на съвременно огнестрелно оръжие, вкл. и по време на италианското нашествие през 30-те години на 20-и век. Понеже са по-трудни за пренасяне и съхраняване заради размерите, копията се срещат по-рядко в колекциите от сабите и мечовете, но аз имам едно, с дължина към 195 см. То е прекалено леко за да се използва като кавалерийска пика, но пък би ставало за хвърляне. Главата е украсена с кръстове, показващи по недвусмислен начин религиозната принадлежност на някогашните собственици на копието.
Доспехите често се свеждат само до кръгъл кожен щит. Направен от дебела кожа, той не покрива голяма част от тялото, но дава възможност да се използва за блокиране на удари с едната ръка, докато другата държи меч или сабя. През 20-ти век,когато съвременното огнестрелно оръжие ставе достъпно, щитът придобива церемониална форма и богато украсени щитове със сребро и позлата са подарявани от императора на приближените му генерали, като символ на техния ранк.
Колекцията ми от етиопско оръжие в никакъв случай не е пълна – например нямам шотел, специфичната сърповидна сабя с обратна извивка. Но въпреки това, показаното тук дава прилична представа за типичното въоръжение на етипските воини от най-славния период в модрената история на тази нация.
Тази година за радост на колекционерите на хладно оръжие излязоха няколко интересни книги на български. Сред тях е книгата на Красимир Ганчев за кортиците на Царство България. Аз я получих като подарък от приятел, за което съм му много благодарен.
Книгата на Ганчев е голям формат, което позволява качествени цветни илюстрации. Хартията е леко тънка, но това не е фатално. Както е ясно от самото заглавие, предмет на книгата са само кортиците от времето на Царство България, преди рефрендума, с който България става република. Авторът също така още в увода обяснява, че няма да разглежда ерзаци, заради липсата на документация и пoдробна информация за тях и съответно чисто спекулативния характер на това, което би могъл да напише по въпроса.
В самата книга всички отделни видове кортици от царско време са разгледани един по един, включително и кортиците и ножовете на Бранник. Първото, което прави впечатление е че освен кортиците са оподробно разгледани и аксесоарите към тях – носачи и лопуси. Авторът, по подобие на някои издания за кортици на Вермахта, е решил да даде и ориентировъчни цени за всеки вид кортик. Това е полезно за колекционерите, но тези цени са условни и с времето със сигурност ще се променят с инфлацията и повишен или понижен интерес към темата. По-важно предимство на книгата, от колеционерска гледна точка, е подробното разглеждане на автентични образци и реплики, богато илюстрирано със снимки на целите изделия както и на някои дребни, но важни детайли. Този подход е нож с две остриета, защото помага и на фалшификаторите да подобрят качеството на продукцията си, така че в един момент тя да стане почти невъзможна за различаване от оригиналите, но на този етап колекционерите могат да научат как да избегнат репликите, които циркулират на пазара в момента.
Няма как да не възникне въпросът за сравнение между тази книга и второто издание на Тодор Предов. Книгата на Предов е по-всеобхватна, защото включва и кортици ранни републикански емисси, соц кортиците и съвременните кортици. Но за съжаление, някои от образците показани в книгата на Предов са съмнителни, като например музикантския кортик, който всъщност е компилация от острие от общовойскови кортик и други потенциално съвременни елементи. Изводът е, че ако някой е решил да купува кортик от царско време, консултация с книгата на Ганчев е препоръчителна. Книгата на Предов също е полезна, особено с информацията за моделите след 1946-а, но не помага по отношение на разпознаването на автентичните образци и някои от показаните екземпляри в нея са реплики, които могат да подведат начинаещи колекционери.
В крайна сметка и двете книги заедно като цена са не повече от една десета от цената на хубав царски кортик. Между двете, книгата на Ганчев е по-тясно специализирана да бъде колекционерско помагало.
Когато стане дума за оръжия от Северна Африка, едно от първите неща, което изниква в съзнанието е флисата на кабилите от Алжир. Но каква е историята на това оръжие и откъде води началото си? С помощта на последната ми придобивка ще покажа най-вероятната за мен теория, а именно, че флисата произлиза от ятагана.
Алжирски ятаган от Кралския Музей на Онтарио
Алжир е завладян от Османската Империя през 16-и век в битки с Хабсбургите и алжирските паши и бейлербейове остават васални на Високата Порта до 1830-а година и френското нашествие. Османското присъствие е ограничено по крайбрежието, без опити за проникване във вътрешността. Кабилите, които живеят в атласките планини в северната част също са оставени свободни от османската администрация. Управляващият елит се състои от еничери, набирани от Мала Азия и Балканите чак до 19-и век, включително и от български градове като Гюмюрджина, Димотика, Кюстендил, Татар-Пазарджик, Русчук и прочее, както е описано в османските регистри. Тези еничери са донесли и характерните за Балканите оръжия с тях, включително и ятагана. Отделно на Балканите са произвеждани ятагани, специално предназначени за износ за Алжир, за които са характерни дръжки с чирени най-често от рог на носорог с много малки уши и триделен помел. Притежаването на такъв ятаган е било въпрос на престиж, защото е показвал произхода на собственика от еничерския елит.
Сравнение между флиса и ятаган
Кабилите със сигурност са виждали ятаганите на османските си съседи. Не е трудно да си представим, че са се опитвали да ги копират, като с времето формата се е развила и някои екземпляри са по-дълги от един метър. Името флиса е по името на кабилското племе “ифлисен”, което към периода на френското нашествие е било известно с ковачите си, които са произвеждали флиси в над стотина работилници в селата на племето. Най-старите флиси в западните колекции с доказана дата са от началото на 19-и век. За съжаление не е имало практика остриетата да бъдат датирани.
Моята последна придобивка се явява интересно междинно звено между флисите, които по размери и форма са почти като ятаган (или каракулак) и дългите варианти. Дължината е 72 см, а само на острието 61 см. Острието е с лека ятагановидна извивка, а в основата му декоративните елементи приличат на обкова в основата на ятаган.
Приликите продължават в дръжката, която е с ядка. За разлика от ятаганите и овчарските ножове тя е доста по-дълга и стига до средата на дръжката. Другата половина е от дърво, обковано с бронзова ламарина в зооморфна форма. Помелът е стилизирана глава на животно, може би орел или друга хищна птица или бозайник. Украсата е типична за флисите, като някои от елементите, например по гърба на острието символизират змия и предназначението им е да отблъскват “злото око”.
Приликите с ятаганите са още по-очевидни в канията. Повечето флиси са с дървени кании с резба от триъгълни и зиг-заг мотиви, но тази е дървена облечена с кожа, с метални накрайници. Интересно е че наустникът е с форма като ключалка както е на почти всички ятагани и част от дръжката влиза в канията. Напасването е доста добро, защото дори когато е обърната с дръжката надолу, флисата не изпада. От предната страна канията е бродирана с флорален(?) елемент.
Има обаче и разлики с класическия ятаган, особено по отношение на острието. То е по-право и по-тясно от това на ятаган, а върхът е остър и двустранно заточен в последната една трета. Сечението също е различно – триъгълно, като острието е изключително дебело откъм гърба в основата, след което постепенно се стеснява към върха. Целта на кабилските ковачи ебила да създадат оръжие, което да комбинира отличните сечащи характеристики на ятагана и възможността за мушкащи удари. Това обаче е за сметка на по-висока тежест и по-лош баланс в сравнение с ятаганите. Друга причина за голямата ядка и дебелия гръб е ниското качество на острието, в което личат доста пукнатини и други дефекти. В крайна сметка, кабилските селски ковачи са направили каквото са могли, но просто не са били на нивото на ковачите от Балканите и Мала Азия. Интересно ми е как е балансът на дългите флиси, дълги над метър, но сигурно не е особено добър.
Засега нямам от най-дългите флиси, но за сметка на това имам флиса с размер на нож за сравнение. На ножа канията е по-традиционна, с гайка за окачване на колана. Тук острието е доста просто, но все пак ставе дума повече за инструмент за ежедневно ползване, отколкото за оръжие.
В заключение, приликите между флисата и ятагана са прекалено много, за да няма връзка между двете оръжия. Кабилите са почерпили вдъхновение от ятагана, но също така са внесли и собствени промени в дизайна. Резултатът е специфично за този район на Алжир оръжие, с разнообразие от форми и размери от нож до дълги над метър саби.
Най-интересният музей в Испания е националния военно-исторически музей, който обаче не е в Мадрид, а в замъка в Толедо. В това няма нищо лошо, защото Толедо е само на час път от Мадрид с бърз влак и само по себе си е много приятно за посещение градче. Експозицията опитва да проследи военната история на Испания от античността и битките на келт-иберите с Рим, но реално наистина започва с обединението на Кастилия и Леон и завършека на реконкистата. От тогава са и моите любими експонати – мечовете “хинета” на Боабдил, последния владетел на Гранада. Този тип мечове е донесен в Испания от берберите, чието име носи и дръжката произлиза от древните арабски мечове, но е богато украсена в мавърски стил. Предполага се, че тези мечове са били носени от хора на всиши позиции в Гранада като символ на статуса и ранка им. Много рядък меч, в цял свят няма и десет такива мечове или дори само части от тях. Има разбира се и трофеи от Лепанто и зали, посветени на периода на най-голяма военна мощ на Испания. Следват Наполеоновите Войни, в които Испания е била основен театър на военните действия между англичани и французи, после останалите войни, вкоито Испания е участвала чак до Гражданската Война. В избите на замъка се помещава колекцията от образци хладно и огнестрелно оръжие, някога на официално въоръжение в испанската армия – за няколко стотин години история моделите са доста. Има натрупана и всякаква артилерия, от примитивни бомбарди до оръдия от 20-и век. Не липсват и етнографски оръжия, особено от места, в които испанците са били активни като Мароко и Филипините например. В музея се помещава и колекцията Мединачели, изградена през 18-и век от обекти от предните няколко века. Според сайта на музея в него има над 4,300 хладни и 5,000 огнестрелни оръжия и стотината снимки тук давит само малка представа за това, какво ни очаква вътре.
В предишен пост показах индонезийските оръжия, които някога имах, а тук продължавам с филипинските. Като става дума за Филипините, там има голямо разнообразие от оръжия и сериозни разлики между северната част, успешно колонизирана от испанците и южните острови, където мюсюлманите, наречени от испанците Моро успешно отстояват независимостта си в продължение на векове. Моят интерес беше към Моро оръжията, както се вижда тук.
Започваме с два криса. Първоначално, филипинските крисове са били близки до останалите крисове от малайския архипелаг по форма, но през 19-и век вече са били ползвани като къси мечове. Първият крис е от началото на 20-и век, с гравировки по острието наричани “окир”. Уви, някога това острие се е счупило и после само декоративно е прековано отново.
Вторият беше по-стар, от края на 19-и век и с хубаво острие, на което се виждаха слоевете, на които острието е изковано.
Друг характерен за Моро къс мече е баронгът, с листовидно острие. моят не беше много стар, но пък илюстрираше формата добре.
Най-впечатляващото орежие в арсенала на мюсюлманите от Минданао и арехипалага Сулу е кампиланът. Според легендите, Магелан е убит с кампилан от охранителите на дату Лапу-Лапу в битката при Мактан. Разбира се, кампиланите в началото на 16-и век сигурно са изглеждали много различно от кампиланите от 19-и век, но е вярно, че това оръжие е било запазено за бодигардовете на местните владетели (“дату”).
Основното оръжие на Моро воините, както почти навсякъде по света преди огнестрелните оръжия, е било копието, или “будиак”. Аз имах хубаво копие с ламинирано острие и дръжка от бамбук.
Разбира се, ползвани са и ножове. Гононгът е най-разпространеният вид(6). Имах и малко по-нетипичен гунонг от периода на Втората Световна Война, който по-скоро беше умален Крис (5). И накрая, един миниатюрен баронг (6). Според някои, предназначен за жени като скрито оръжие за самозащита, но е много възможно и да е бил просто сувенир, с размери за по-лесно пренасяне.
Много народи по света си имат характерен нож – гурките кукрито, американците буито, а ние, българите – овчарския нож. Почти всеки, който събира българско оръжие има в колекцията и няколко стари овчарски ножа – все пак дори и сега те се намират сравнително лесно и цените още са на сравнително достъпни нива. Обаче въпреки интереса към тях и дългите теми по форумите, реално до скоро нямаше нито една книжка по въпроса, в която някой да е опитал да напише историята на тези ножове и да ги систематизира по типове, региони и производители. Ето защо с огромен интерес очаквах книгата на д-р Пламен Митев. Тя излезе преди няколко месеца и най-после едно копие от нея стигна и до мен и съответно веднага го прочетох. Когато някой пише първа книга по дадена тема, предизвикателството е сериозно – липсва друга литература, а въпросите са много, като авторът все пак трябва да се вместо в някакъв обем по чисто практически причини. Книгата е предназначена предимно за любители на овчарските ножове и поне според мен целите пред нея би трябвало да са да дефинира какво е “овчарски нож”, да проследи историята на тези ножове, да систематизира вариантите им в типология на базата на някакви признаци и не на последно място, да засили интереса към тях.
Първото, което прави впечатление е луксозното издание – книгата е голям формат с твърди корици и обложка, с гланцови и страници и много цветни илюстрации на овчарски и други стари ножове. Другото, което ми хареса е че съдържанието, по западен образец е изнесено в началото, а не е в края на книгата. Сега набързо ще разгледам книгата глава по глава, споделяйки собствените си впечатления. Първата глава е посветена на Възраждането, което е правилния подход – все пак преди да почнем да разглеждаме ножовете, трябва да сме наясно с историческия им контекст. Този период е добре изследван в българската историография и всеки трябва да реши сам за себе си дали да прочете тази глава – чисто хронологично авторът разглежда периода от края на 18-и век до 20-те години на 20-и век. От страниците силно се усеща разочарованието на автора от съвременната българска действителност. От една страна това ни дава възможност да усетим част от личността на автора, но от друга, такива коментари рискуват да отклонят вниманието на читателя от основната тема в книгата на един ранен етап.
Втoрата глава е за овчарството и овчарите. Аз лично не знаех почти нищо за този поминък през Възраждането и ми беше интересно да науча за живота на овчарите и обстоятелствата, при които ножът им е трябвал като инструмент и оръжие. Следва кратък очерк на ножовете и тяхното развитие, както и кратка металургична справка. За съжаление не всичко в нея съответства на някои от по-съвременните изследвания по въпроса и като цяло може би е по-добре читателят да прескочи тази част и да отиде диркетно на следващата, в която става дума за производството на ножове през възраждането. Подобно на главата за овчарите, тази глава е посветена на ковачите и технологическите, социалните и икономочески процеси, които са били определящи за ножарския занаят. Тази глава определено дава добра представа за това кой и как е правил ножовете.
Следва най-съществената част на книгата, касаеща самите ножове. Първо накратко за тяхното предназначение и съставни части, а след това и разглеждане на отделните типове в детайли. Преди да прочета книгата имах леки резерви с оглед на твърденията, че само в Габрово са произвеждани стотици различни видове ножове. Това разнообразие е силно преувеличено, защото в него влизат какви ли не ножчета и инструменти, произвеждани след Освобождението и имащи доста малко общо с овчарските ножове, както и ножове със съвсем незначителни разлики. Като към това се добавят и различни имена за едно и също нещо от различни краища на България според местния диалект и има опасност да се получи сериозно объркване, но авторът се е справил добре и в крайна сметка е свел ножовете в седем основни типа според особеностите на остриетата заедно сопашките и метода на закрепване на дръжките към тях. С това вече имаме и първата типология на овчарските ножове от Възраждането, която със сигурност ще бъде ползвана от колекционерите и следващи автори по темата.
Книгата продължава с украсата на ножовете и маркировките по тях. Уви, по отношение на маркировките акцентът е върху габровските майстори след Освобождението, докато за по-старите и мистериозни клейма има твърде малко. Авторът сам пише, че оставя на следващи ентусиасти илиизследователи да разкриват тези загадки, може би просто защото информацията за старите еснафски клейма е прекалено оскъдна. Това е разбираемо, но все пак е можело да бъдат представени отделните клейма и техните вариации, дори и ако точният произход остава неизяснен.
За сметка на това каниите са разгледани подробно с различните материали от които те и гривните им са били правени, включително и технологията на изработване. Книгата завършва с поверията за ножовете и заключение, което всъщност се явява резюме на български и английски.
Постига ли книгата това, което един колекционер би искал от първата книга някога, посветена на овчарските ножове? Моето мнение е, че в по-голямата си част книгата би била изключително полезна на всеки, с интерес по темата. Някои от главите от по-общ характер като тази за Възраждането или тази за историята на ножа в световен мащаб са пълни със спорна информация и коментари, но това, което е по-важно е че авторът е успял да създаде типология на овчарските ножове, разгледал е особеностите на отделните им части в детайли и е обърнал достатъчно внимание на ковачите, които са ги правили и на овчарите, които са ги ползвали, така че да ги оценим в контекста, в който са съществували. Книгата вдъхновява ли да колекционираме и съхраняваме тези ножове? За мен честно казано овчарските ножове са неугледните и грубовати роднини на ятагните, но след като прочетох книгата отидох и извадих от дъното на един от шкафовете, където държа колекцията си няколкото овчарски ножа, които имам и ги разгледах – нещо, което не бях правил с години. Д-р Пламен Митев е вложил собствени средства в издаването и разпространението на книгата, резултатът от които е че тя може да се купи на цена, която няма да стигне и за половин истински стар овчарски нож в прилично състояние. Заключението се налага от само себе си – книгата си заслужава.
