Author: Teodor Vacev

В Сахела от Сенегал и Мавритания до Судан и Сомалия има голямо разнообразие от ножове, особено такива за носене на ръка. Засега никой не е публикувал подробна информация за тях, защото наистина става дума за много видове ножове и варианти. Вместо това, в общите книги и каталози на африканско оръжие има показан по някой и друг образец. На мен обаче това ми е доста интересна тема и за това от време на време тук ще пускам постове с отделните видове.

Започвам с характерните ножове на племената Тебу, които от край време живеят на територията на днешен Чад, също както и в южна Либия и в северо-западните части на Судан и Нигер. Всъщност, тези ножове са разпространени в целия регион и ползвани от множество етноси, но са кръстени на племената Тебу, въз основа на предполагаемия им произход. Тебу са народност от нило-сахарската група, който обитава тези земи в централната част на Сахела от древността. Водят номадски начин на живот, пособен на туарегите и са мюсюлмани сунити по религия. Обществото им е организирано на семeeн и кланов принцип и няма данни някога да са имали собствени държавни образувания.

Така наречените ножове на Тебу се отличават по помела (горния накрайник на дръжката), който е изкован заедно с острието и опашката и изглежда като къс и тъп шип. Остриетата са прави, двуостри и симетрични с остър връх, с ромбично сечение. Ръкохватката е изработена от кожа, с характерно удебеление по средата, като кожата обхваща и долната част на острието и по този начин създава удобен предпазител, вместо отделно обособено кръстовище. Канията също е от кожа и от единия край има прикрепена кожена гривна, която позволява закрепването и носенето на ножа върху предмишницата.

Тези ножове са доста разпространени и в повечето случаи сравнително семпли като украса, сведена до геометрични мотиви по канията и дръжката. Аз имам два от тях, като първият е къс и добре изработен нож, чиято кания в долния край е от кожата на крокодил и с форма като опашка на риба. Подобен нож, без рибешка опашка обаче, е публикуване от Агте в “Waffen aus Zentral-Afrika” и датиран към началото на 20-и век по времето, когато южната част на езерото Чад е била в рамките на германските колониални владения в Африка. Там е описан като султански нож, като под султан трябва да се разбира селски или племенен старейшина, а не владетел на империя. Дадено е и местното име: “могео те ме”. Очевидно е, че тези ножове са били символ на статус и съответно в изработването и украсата им е вложено много време и труд и представляват върха на местните занаятчийски възможности. Канията е украсена с геомтрически мотиви и кожени ресни, а крокодилската кожа със сигурност също има важно символично значение. В други места в Сахела като Судан крокодилската кожа е със значение на сила, защото нилският крокодил е сред най-големите и опасни животни по тези места. Както крокодилът е цар на езерата и реките, така и крокодилската кожа по канията символизира първенството на собственика в обществото. Острието е също с геометрични триъгълни украси. Те вероятно също символизират украската по влечуги, като например отровни змии и може значението им да е като това на крокодилската кожа и опашката или подобно на някои зиг-заговидни украси в Северна Африка да служат да отблъскват злото око.

Другият нож в колекцията ми всъщност е по-скоро къс меч, поне на размери. Интересно е че острието е оформено чрез наклепване, ане чрез заточване – вероятно въпрос на инструменти и възможности. Канията е от тънка жълтеникава кожа и най-вероятно не е оригиналната, а по-късна замяна. Виждал съм подобни мечове с оригинална кания от тъмна кожа, с характерната гривна за носене на ръка. От едната страна острието е украсено с триъгълни мотиви, подобни на тези на ножа, а от другата страна е украсено с полукръгове. Значението на последните не ми е ясно – може би имат някаква връзка с лунния сърп, а може и да произлизат от имитациите на италианските маркировки с такава форма – традиция, вазимствана от такубите.

Както стана дума, тези типове ножове с характерен помел се срещат на много места в Сахела. Народността тебу днес наброява под 3 милиона, така че очевидно и други племена са носели тези оръжия. Гравюри от ранните европейски пътешественици показват роби и слуги с такива ножове, като знаем че в много общества, от туарегите до Хауса и халифата Сокото, на нисшите касти е било забранено да носят друго оръжие освен нож. Възможно е в такъв случай с цел самозащита членовете на тези касти да са опитали да намерят вратичка в правилата като удължат ножовете така, че да станат с размери на къс меч, но формално да останат ножове. Има такива паралели по цял свят, например немските месери и бауервери от Ренесанса или ятаганите по нашите земи. Това, че запазените кании на дългите остриета са с гривната за носене на ръка потвърждава тезата, че това оръжие остава с характер на нож, а не на меч, независимо от размерите. За това и тук ги наричам събирателно ножове Тебу, а не ножове и мечове.

Тук показах два стари и интересни ножа, но разнообразието е всъщност доста голямо. Остриетата са къси и дълги, тесни и широки, във всевъзможни комбинации. При помелите също – някои са като шип, други заоблени, някои са плоски а други имат и ръбове в средата. Отделно съществуват и какви ли не варианти в цветовете и материалите на кожата и украсата на дръжки, кании и остриета. Темата е голяма и този пост е само увод в нея.

Колкото по-старо е едно оръжие, обикновено толкова по-малко знаем за него и за притежателите му някога. Кортиците от соц време не са толкова вълнуващи, колкото мечовете със средновековни остриета, но пък за сметка на това понякога знаем с абсолютна точност на кого са били. А когато е известна личността, притежавала оръжието, нещата придобиват лично измерение и историята оживява чрез военната кариера на този човек.

Значително по-масово срещани от царските кортици, соц кортиците не представляват кой знае какъв интерес за колекционерите – естетически и по качество отстъпват на хладните оръжия от епохата на монархията и не са някаква рядкост. Аз имам два соц кортика – единият е максимално тривиален общовойскови или милиционерски кортик. При положение че това е бил кортикът, носен от офицери от всички войски без флота, а също така и от офицери от МВР, бройката на произведените кортици е била много голяма. За разлика от царските кортици унищожаването или укриването на соц кортиците никога не се е налагало заради репресии при смяната на режим, така че тези кортици са масово запазени. Моят е комплектен с носача.

Другият соц кортик е по-интересен, най-малкото за това, че е военно-морски, каквито са били произведени в по-малки бройки. Освен това заради лошото качество на изкуствената черна кожа по-трудно се срещат такива кортици, в добре запазено състояние. Но моят кортик има и нещо по-интересно – посвещение на острието. Бил е подарен на Капитан I-ви ранг Константин Площаков през 1982-ра г. Това ми даде възможност да опитам да науча повече за Константин Площаков и открих, че той е бил командир на подводница проект 613 или клас “Уиски” по натовско обозначение. .

За мое щастие, той също така е бил и писател и една от книгите му, “В Подводницата” съдържа спомените му от времето на активната му служба. Преди няколко години, когатo се сдобих с кортика я прочетох и ми беше интересно да науча за устройството на подводницата, особеностите по поддръжката и експлоатацията й, живота в нея, а даже и за личностните вражди в българския флот през тези времена от Студената Война.

Въпреки че за щастие на Капитан Площаков никога не му се е наложило да изпълнява дълга си в реални бойни условия, това не прави историята на българския подводния флот в годините, когато е бил най-силен по-малко интересна. Носталгията по времената, когато България е иамала няколко боеспособни подводници е особено силна в момента на публикуването на този пост, в който няма нито една. Константин Площаков отдавна не е сред живите – починал е през 2006-а, т.е. около 6 години преди българският подводен флот да бъде закрит. Кортикът е останал като вещ, свидетел на тези отминали времена.

В края на 2019-а е добър момент да погледна назад и да направя равносметка на годината от гледна точка на хобито. Беше добра година, с доста нови придобивки. От българското оръжие, два щика и жандармерийския кортик попълват празнини в колекцията. Тази тема върви лека полека за мен. От средновековните оръжия, брaдвата и хазарската сабя са добри образци на оръжията от най-ранната история на българската държава. Връщайки се към основната тема за африканското мюсюлманско оръжие, успях да добавя една кумая в добро състояние и мавърския ханджар към късото хладно. Освен това се сдобих с алжирски ятаган и флиса с размери на ятаган, а покрай тях и един гръцки ятаган в добро състояние, който нямаше как да подмина. Към дългите оръжия добавих още две такуби – една обикновена с европейско острие от 19-и век и разбира се, придобивката на годината, такубата със средновековното острие. Не бива да забравям и суданските церемониални скиптърчета, които макар и не тoлкова ценни, са сравнително редки и доста интересни. Общо взето, една дузина придобивки или по една на месец.

Тази година беше много добра и откъм нови книги. На български излязоха дългоочакваната книга за овчарските ножове на Пламен Митев, както и книгата на Красимир Ганчев за царските кортици. Друга книга, която излезе от печат през 2019-а е първата книга на Симеон Цветков за щурмовите отряди през ПСВ със снимки на окопната кама. Друг книги на български, с които се сдобих са второто издание на Предов за кортиците и книгата на Богданович за сръбските щикове и ножове, преведена от Казазян, а и книжката за униформите и оръжиетона Бългaрската Легия. Тази година беше и моментът да попълня библиотеката и с двата каталога на оръжия от колекция Ватеви. По основната ми тема за африкански оръжия купих четири книги, плюс една за оръжейната в Малта, защото исках да науча повече за нимчите там. За Коледа получих за подарък каталог на индийски оръжия украсени със скъпоценни камъни и метали от колекцията Ал Сабах от Кувейт.

През Април посетих оръжейната в Малта – нещо, което исках да направя отдавна заради нимчите там. Дори и само те да бяха там, щеше да си струва, но и другите оръжия са много интересни, както и останалите музеи в Ла Валета и другите забележитолности по двата острова. Преди това, през март започнах този блог, за да съм сигурен че постовете и снимките ми няма да изчезнат с поредния закрит форум.

За следващата година е трудно да се правят точни планове, но все пак имам няколко основни цели:

1. Броят на новите книги да е по-голям от броя на новите придобивки. Причините са няколко – основната е, че при придобивките искам да се съсредоточа върху качество, а не върху количество. Книгите са значително по-евтини от качествените придобивки и са не само важни за подобряване на познанията, но и времето прекарано в четене на добра книга носи, поне на мен, голямо удоволствие. .
2. Да обновявам блога всяка седмица поне по веднъж. Това е просто въпрос на дисциплина.

Весела Нова Година на всички, дано 2020-а ви донесе придобивките, за които мечтаете!

Всеки колекционер има в съзнанието си няколко мечтани придобивки. Става дума за предмети толкова рядки, трудни за намиране и обикновено непосилно скъпи, че шансът да бъдат придобити в действителност е нисък и са предимно в сферата на мечтите. Но понякога мечтите се сбъдват. В предишни постове за такубата накратко опитах да обясня причините за износа на европейски остриета в Африка. Някои от тези остриета са доста стари, от 18-и и 17-и век. Те са достатъчно редки и интересни сами по себе си, но всички, с интерес към темата винаги са искали да намерят истинско средновековно острие. Дълго време всички стари остриета приспособени към такуби в крайна сметка се оказваха от 17-и век най-рано. Но един ден, преди около 8 години, Иън Норман, създателя на takouba.org показа такуба с острие, което беше старо и с маркировки, които бяха малко по-различни от тези от 17-и век. След проучване, включително и от др. Лий Джоунс, известен колекционер и изследовател на мечове от средновековието, изводът беше че това острие е най-вероятно от средата на 14-и век. С други думи, истинскo средновековно европейско острие и сензационна находка, която потвърждава тезата, че износът на остриета за Африка датира от доста отдавна. Никога не съм очаквал да имам възможност да придобия този меч, но някак си планетите и звездите се наредиха идеално – Иън реши да ликвидира колекцията си, аз научих за това случайно, но в точно правилния момент и цената, която договорихме беше такава, че можех да си я позволя. Сега тази важна такуба е в моята колекция и е редно да я разгледаме по-подробно.

Острието, разбира се, е най-интересната част. Според Доктор Джоунс, то е от тип XIIIa по Оукшот. Този тип мечове е възникнал през 13-и век, както измето загатва, пригоден специално за рицарите от епохата. Остриетата от тип XIII се отличават с голямата си дължина и тежест, с почти паралелни режещи ръбове с малко разклонение в основата и са били оптимизирани за сечене, включително и срещу противници с халчести ризници. Върхът често е леко заоблен и балансът е такъв, че за разлика от тип XIV например, не са добре пригодени и за мушкащи удари. Популярни предимно в рамките на Свещената Римска Империя и наричани навремето “голям меч”, тези от тип XIIIa са ползавни понякога и с две ръце, когато рицарите са се спешавали. Постепенно заменен от мечове с по-универсални функции, тип XIIIa е станал популярен пaк към края на 15-и век, когато на стари остриета са били сложени нови дръжки, съответстващи на късната средновековна мода.

Както се вижда, в Сахела острието е получило сериозни изменения. Върхът е скъсен и заоблен, също както и подострен в последната третина. Заради износване или счупване, острието е скъсено и в началото, като опашката липсва. Това е наложило да бъде вложено в конструкция тип сандвич, за която е захванато доста здраво с няколко нита и потенциално и ковашка заварка. Такива конструкции има и на по-късни образци, както се вижда на два меча от колекцията ми, но на този меч сандвичът е много по-дълъг от обивхайното. Това е вероятно направено заради баланса на меча, който като е цяло е по-тежък от всички останали такуби, които имам и съм държал.

Маркировките са в канала и са идентични от двете страни на острието. Първата маркировка е т.нар. “кръст фурше”, или кръст с рамене, които завърхсват в раздвоение, сложен в кръг. Такива кръстове се срещат често на мечове от зрялото и късното средновековие и религиозният символизъм е пределено ясен. Другата маркировка е е кръст с раздвоен връх, която се среща по-рядко и чиято символика не ми е ясна. Подобни кръстове в един или два кръга се срещат на мечове от арсенала в Александрия, където са попаднали през 14-и и 15-и век, а също така и на един меч с острие тип XIIIa от Военно-Историческия музей в Белград, сниман в книгата на Алексич в книгата за мечове от Балканите. Има и друг меч тип XIIIa в частна колекция, с произход от Бохемия, с идентични маркировки според описанието, което намерих за него, но за съжаление нямам снимки. Тези остриета са били ковани предимно в Северна Италия и копирани от ковачи в Пасау, така че и това е от един от тези два центъра на производство.

Дръжката също е интересна и различна от останалите дръжки на такуби, които имам в колекцията. Кръстовището е по-тясно, но за сметка на това по-широко, с форма на паралелепипед. Най-близко до него в колекцията ми е кръстовището на една такуба, предполагаемо от Канем Борну. То е изцяло метално и украсено с ленти апликации от бронз. Помелът е от сферичния тип, но по-голям на размер и извит от долната страна така, че да легне по-добре в ръката. Ръкохватката е десетогранна. Взети накуп, всички тези елементи са малко по-различни от елементите, които намираме върху дръжките на такуби от началото на 19-и век и това предполага, че тази дръжка е от предхождащ период – 18-и век или дори по-рано.

Това е най-старата такуба, за която аз лично знам. Как е попаднала в Африка? За съжаление няма как да знаем със сигурност и можем само да спекулираме, но спекулирането е забавно. Най-вероятната версия е, че италиянски търговци са докарали това острие в някое пристанище в Северна Африка, откъдето после е поело към вътрешността на континента. Печалбите от този тип търговия са били достатъчно високи за да изкушават търговците от Генуа, венеция и другите търговски цвентрове на Апенините непрекъснато да нарушават папската забрана за продажба на оръжие на мюсюлмани. Но може и да е дошло през Египет и арсенала на мамелюкските султани в Александрия. Знаем, че като част от мирен договор, кралят на Кипър е платил данък на мамелюците под формата на мечове. Някои от тях са били завещани на александрийския арсенал с надписи на арабски, но не всички са получили такива посвещения, защото има запазени образци пленени от турците и отнесени в арсенала в Св. Ирина в Константинопол, които са само с тамгата на арсенала и без каквито и да е арабски надписи. Остриета от Египет със сигурност са пътували към вътрешността, както се вижда от една мамелюкска сабя във владетелската оръжейна на град , днешна Северна Нигерия на , показана от Бивар и нищо чудно това острие да е минало първо Кайро или Александрия. Съществува и вариант да е военна плячка на турците или техните сыузени корсари от Магреба – както вече стана дума, този тип остриета са станали отново популярни в края на 15-и век, така че са били още в употреба през първата половина на 16-и век и една част от тях може да са били взети като плячка при непрекъснатите сражения между мюсюлмани и католици в Средиземно Море през този период.

По-интересна и ценна такуба от тази едва ли някога ще мога да намеря, но това не изчерпва темата и сигурно това не е последната такуба в колекцията ми. Весели празници на всички!

Преди време исках да колекционирам оръжия от цял свят, което включваше и Индия. А там разнообразието от форми е огромно, може би най-голямото в света – като тема за колекциониране е практически безкрайна. Интересите ми са съсредоточени в Африка сега, но от тогава съм запазил няколко индийски оръжия. Може би най-хубавото от тях е този боксов нож, известен като “катар”. Всъщност, може би в исторически план по-правилното название е “джамдар”, както е описан в могулски трактати от 16-и век, но думата катар се е наложило сред колекционерите в съвременно време, така че тук ще си служа с нея.

Понеже това е много вероятно да остане единствения пост в блога за катара, тук е добър момент накратко да разгледаме произхода и историята на това оръжие. Първото писмено описание на такъв тип нож е от Ибн Батута през 14-и век. Първото изображение на подобно оръжие пък е от барелеф в храм в Източна Индия, датиран от 10-и век. С времето катарът се е развил, като нож за носене затъкнат отстрани в пояса и е бил популярен навсякъде в Индия и носен от всички етнически групи. Основното предназначение, особено с оглед на хвата е с катарът да бъдат нанасяни мушкащи удари, но има и катари с по-дълги острието от скъсени европейски мечове, които очевидно са пригодени и за сечащи удари.

Острието на моя е с най-често срещнатата форма на равнобедрен триъгълник. Върхът е усилен, за да може да пробива халчести ризници, каквито в Индия са били масово ползвани чак до втората половина на 19-и век. Острието е изработено от булат – контрастът на индийския булат не е толкова силен, колкото при персийския булат и шарката като цяло е по-дискретна.

Дръжката е най-интересната част и това, което прави катарът катар. Тя се състои от две метални рамене, обикновено успоредни, с две напречни метални ръкохватки. Острието е хванато към дръжката с ковашка заварка или нитове. Дръжката е обикновено най-украсената част от един катар. На моя украсата е от типа кофтгари, с позлата, което като техника е по-характерно за централна и северна Индия. Има и остатъци от надпис на деванагари, така че вероятно това оръжие е било на хиндуист от платото Декан, а не на мюсюлманин. Ножната е най-обикновена от кадифе, като е много възможно да е по-късна от останалата част от катара. Ако някога е имала накрайник, той не е запазен.

Моят катар е типичен образец на това оръжие, но съществува голямо разнообразие от форми и варианти и при остриетата, и при дръжките. Напълно е възможно човек да се посвети изцяло на събирането на катари и да има голяма и разнообразна колекция. На мен на този етап единият, който имам, ми стига.

Когато в края на 19-и и началото на 20-и век е възникнал интерес към колекционирането на оръжия от Африка и Азия, пионерите в тази област са опитали да намерят местни термини за всеки вид оръжие, така че да създадат класификация. Речникът на Стоун е изцяло посветен на това. Но Стоун не е провел лични изследвания на място и много от терминологията е взаимствана от предишни автори, като в крайна сметка някои от имената на оръжията са думи, които не значат нищо в регионите, където оръжията са били ползвани. Един от тези термини е “нимча”, дума от персийски произход и означаваща просто “половинка”. И до ден днешен, думата се използва за обозначаване на саби и мечове от Магреба (и Източна Африка), както вече стана дума в постовете за тези форми. Причината за това е че навремето, когато тези оръжия са били основно с предназначение на абордажен тесак, остриетата са били подчинени на тази функция – къси, общо взето на половината на дължината на сабя от периода. Оттам и названието нимча, впоследствие пренесно върху всичко с такъв тип дръжка, независимо от размерите.

Стари нимчи в истинския смисъл на думата се срещат рядко и датират от средата на 17-и век до началото на 18-и век. Датировката е базирана на образци от Рийксмузея в Амстердам, пленени от холандски капитани в битки с пирати от Северна Африка през 1640-те. Впоследствие при превземането на Оран от испанците през 1732-ра година са пленени няколко подобни оръжия, сега в колекцията на кралската оръжейна в Мадрид. Има образци и по други музеи – в Метрополитън в Ню Йорк, в оръжейната на Хофбург във Виена и другаде, както и в частни колекции като тази на фондацията Фурусия например. Дръжките, често украсени с черупка от костенурка, сребро и полускъпоценни камъни са типични за Магрeба, също както и предпазителите с три разклонения, обиковено изработени от бронз. Остриетата са също характерни – те са тесни, но за сметка на това дебели в основата, с триъгълно сечение и няколко канала, докато върхът е широк и сравнително тънък. На дължина рядко надхвърлят 60 см. Общият вид е до известна степен като на умален калъч, заради приликите с йелмана на върха. Голяма част от тези остриета са били ковани в Европа, но предназначени за продажба в ислямския свят.

Освен в Магреба, са били ползвани и другаде, например в Йемен. Елгууд в “The Arms and Armor of Arabia” показва една такава. Разликата със северно-африканските нимчи е в дръжката – предпазителят е сведен до кръстачка, от османски тип, а дръжката е от едно парче рог и с форма като на карабела, с триделен помел. Аз имах късмет преди години да намеря такава нимча от Южна Арабия, много подобна на вид на показаната от Елгууд. Въпреки малките размери, заради дебелината в основата – 12.5 мм, острието тежи 480 грама. Няма никакви маркировки и може по произход да е европейско или да е направено в Индия по подражание на европейски остриета. Кания за съжаление няма и честно казано аз не съм и виждал нимча от Арабия със запазена кания. Всъщност, извън книгата на Елгууд аз не бях виждал друга такава нимча, докато не придобих моята.

Формата и размерите на нимчата не оставят никакво съмнение във военноморското предназначение – тези тесаци са прекалено къси, за да бъдат ефективни другаде. На размери, нимчата е по-къса от някои от джамбиите от Асир – 55 см, с дължина на острието 45 см. Интересн въпрос е как този тип нимчи се вписва в цялостната картина на нимчата като оръжие, разпространено от Мароко до Занзибар. Йемен е географски по средата между Северна Африка и Оман и оманските колонии в Източна Африка. Острието е от типа, който се среща върху ранни нимчи от 17-и и 18-и век. Елгууд датира нимчата в неговата книга от същия период. Същевременно дръжката е различна от нимчите от Магреба, както и тези от Източна Африка – формата й е значително опростена, особено в предпазителя и османското влияние е очевидно. В музея в Малта има нимча с такова острие но с дръжка с уши, вдъхновена от дръжката на ятаган. Виждал съм и с дръжка като на калъч. Изглежда че в рамките на Османската Империя дръжките са варирали според предпочитанията на собственика и това, с което е свикнал.

На фона на други оръжия от ислямския свят, които се явяват шедьоври на ковашкото изкуство с булатни остриета и произведения на ювелирното изкуство с дръжки и кании от скъпоценни материали, тази нимча е леко грозновата. Тя е просто оръжие, предназначено за ползване от обикновени моряци, без никаква украса. Но с оглед на интересното място, което заема в историята на тази форма, както и малкото запазени такива оръжия, тя е едно от най-любимите ми неща в колекцията.

Моят достъп до български хладни оръжия е леко усложнен с оглед на това къде живея. Затова винаги се радвам, когато мога да добавя нещо по тази тема в колекцията. Този кортик определено е в лошо състояние, но е рядък дори и в България. Дойде при мен от Гърция и едва втория царски кортик, който имам, заедно с далеч по-масовия общовойскови.

Книгата на Красимир Ганчев ми беше много полезна, когато се чудех дали да го купя или не. Канията, острието идентично с това на общовойскови кортик, кръстовището с халка за темляк и деветте спираловидни ленти на дръжката ми помогнаха да го определя без особено съмнение. Коронката е по-скоро полицейска, но това не е толкова странно и освен това съответства на канията, която е от полицейския, а не войсковия тип.

Уви, всички части на кoртика са с повреди: надписите на острието са изтъркани; канията е корозирала; кръстчето на върха на коронката е счупено; парчета липсват от бакелитената ръкохватка, както и едната от двете телени намотки по нея; гербът е паднал от кръстовището. Но поне всички части са стари и оригинални.

С оглед на състоянието не е кой знае какво, но аз се радвам на всяко по-трудно за намиране българско хладно оръжие.