Author: Teodor Vacev

Когато ставa дума за туареги и тяхното оръжие, първото нещо, което изниква в съзнанието е такубата. Но освен нея те са имали и други оръжия, включително и характерен нож, известен като “телек”. Той е по-слабо познат и тук ще разгледаме основните типове. Тези ножове се отличават по две основни черти – гривната на канията, за носене на ръка и кръстовидната дръжка. Тази дръжка не е с християнска, а с друга символика – за туарегите кръстът представлява четирите посоки на света.

Първият е от планините Хогар в Южен Алжир. Поне така е определен един подобен телек във френски музей. За този тип е характерно късо и дебело острие, като разклоненията на кръста на дръжката са къси и цилиндрични. Kръстът е омотан с тел. Канията е кожена, за съжаление на моя гривната за носене на ръка липсва.

Вторият и може би най-масов тип е от Агадеж, в днешен Нигер. При този тип остриетата са по-дълги и тънки и до известна степен наподобяват остриетата на такубите. Разклоненията на кръста на дръжката са по-дълги, конусовидни и понякога извити към помела. Дръжката е украсена с месингова ламарина. Канията също е кожена, с характерните за туарегите цветове и украса, като ясно се вижда и гривната за носене на ръка.

Третият тип е от град Бида в днешна Нигерия. Този град е доста на юг и там туареги на живеят, но явно туарегското влияние поотношение на оръжията е било силно, защото местните са възприели телека. Бида се слави с изделията си от бронз и съответно този телек е с дръжка и кания изцяло от бронз. Украсата от геометрични и растителни мотиви е в стил, какъвто се вижда на предпазителите на някои такуби от Хаусаланд.

Това в най-общи линии са основните типове телек. За съжаление за тези ножове липсва специализирана литературе, поне засега, но това не ги прави по-малко интересни за събиране.

Ерик Клод е колекционер, който е публикувал частно издание от 200 бройки, в което, както сам пише, целта му е просто да покаже основните хладни оръжия от Мароко и Алжир. Книгата няма претенции да е сериозен научен труд, а е каталог на образци, предимно от частни колекции на основните оръжия от тези две съвременни държави.

Текстът е сведен до описание на типовете оръжия и на отделните показани предмети в каталога. Наблегнато е на качествените илюстрации, всичките цветни и с висока резолюция. Книгата е голям формат, с твърди корици и гланцова хартия. Разделена е на две основни части – Мароко и Алжир, като нимчите са единственото оръжие, което присъства и в двете държави. Текстът е паралелно на френски и английски.

Основното достойнство на книгата е в качествените илюстрации и голямата бройка на представените образци – например аз другаде не бях виждал толкова много стари ножове “дженоуи” от 19-и век. А и въпреки краткият текст, аз все пак научих и някои нови неща. При липсата на други книги специално посветени на оръжието от Магреба, за мен тази беше голяма радост.

Понякога се появяват възможности за хубави и интересни придобивки извън основната ми тема. Така се случи с този пеш-кабз, който имах възможност да купя на толкова приемлива цена, че не устоях на изкушението да го добавя в колекцията.

Пеш-кабз е наименованието, под коeто са известни група от специфични ножове разпространени от Персия до Афганистан и Индия. Остриетата им са едноостри, с Т-образно сечение, понякога прави, понякога с двойна извивка. Острието започва широко в основата, но първоначално рязко, а след това постепенно се стеснява към гърба, като крайният резултат е тънък и остър връх. Дръжките са без предпазители, като разширения в горната и долната част служат да обхващат ръката и да й пречат да се изплъзне. Изработват се от рог, моржова кост и стомана, а при по-луксозните образци и от нефрит и планински кристал. Каниите от дърво, покрити с кожа или плат обикновено са с форма на цилиндър в началото, като дръжката влиза в тях понякога почти до разширението, а в останалата част се стеняват и следват контура на острието. Предназначението на пеш кабз ножовете е да пробиват дебели дрехи и халчести ризници и при някои образци върхът е специално удебелен за тази цел.

Моят пеш кабз е с много хубаво острие дълго малко над 30 см от високо контрастен булат, което може да датира от 18-и век. Масивната дръжка е от два чирена от рог. Единият със сигурност е от рог на носорог и на него четири от нитовете са покрити с дискове от седеф, а петият нит в средата е покрит от някакъв червен на цвят материал. Другият чирен е без украса и също от кафяв на цвят рог, но за него не съм сигурен от какво животно е.

Особености по дръжките помагат да определим произхода. Рог от носорог с напречно сечение е бил предпочитаният материал в Бухара и другите ханати в Централна Азия. Пет нита в конфигурация два отгоре, два отдолу и един по средата също е характерен за Бухара признак, както и покриването на нитовете с дискове. Издатината директо под долното разширение потвърждава централно-азиатския произход на този пеш-кабз, защото тази издатина не се среща по индийските, афганските и персийските варианти.

За съжаление, след руското нашествие през 19-и век и особено по време на съветската власт, много от оръжията от Бухара и другите ханати от Централна Азия са унищожени. Хубавите стари оръжия от този регион са редки и скъпи и за това се радвам, че успях да добавя този пеш-кабз в колекцията.

Втората придобивка в колекцията за тази година е сомалийски щит, известен като “гашан”. Доспехите, и по-специално щитовете, вървят ръка в ръка с хладното оръжие, на което са предназначени да противодействат. В колекцията обаче имам много малко от тях – вече показах един етиопски щит в темата за етиопски оръжия. Новият щит също е от Рога на Африка, но има своите различия и особености.

Гашанът представлява малък, кръгъл изцяло кожен щит. Изработван е основно от кожата на бивол или антилопа орикс, като ориксът е бил предпочитания материал. На диаметър моят е около 33.5 см. Отпред е украсен с прецирана кожа, а отзад с геометрични мотиви от черна и червена боя. Дръжката е също кожена и доста издадена назад, така че да има място щитът да бъде приплъзнат върху предмишницата за по-удобно носене на път, както се вижда на някои снимки (определено обаче ръцете на сомалийците пред 19-и век са били доста тънки).

Гашанът е описан в специализираната литература – например в книгата на Барбие-Мюлер за щитове от Африка, Азия и Океания, също както и в книгата на Спринг за африкански оръжия, в книгите на Тири и т.н.т. Най-интересните сведения обаче са от ранните европейски пътешественици в Африка от средата на 19-и век, като Ричард Бъртън. Бъртън твърди, че тези малки щитове, които той оприличава на шотландския “тардж”, са доста твърди и умбото лесно може да отбие удар с копие, като същевременно дори и силно хвърлено копие по най-тънката част на гашана няма почти никакъв ефект. При бой щитът бил държан с изпъната напред ръка далече от тялото. Някои автори смятат, че освен като защитно оръжие, щитът е имал и нападателни функции, защото лекотата и маневреността са позволявали с него да бъдат нанасяни удари. Освен гашана, типичното въоръжение на сомалийските воини е включвало няколко копия, предимно метателни, дълъг нож, известен като билау, който ще представя подробно по-нататък в блога и специфична дървена бухалка. Според Бъртън, сомалийците не са ползвали дълго хладно оръжие като мечове и саби, за разлика от съсeдите им в Етиопия и Еритрея или арабите в Източна Африка.

Гашанът е бил изключително популярен – изглежда всеки сомалиец е имал такъв щит навремето и до нас са достигнали голямо количество бройки. Аз изчаках дълго време, докато намеря такъв, който да ме задоволява като състояние и качество на изработка. Има още много интересни африкански ислямски щитове, които се надявам да имам повод да покажа в блога вбъдеще.

Първата придобивка за колекцията тази година е тази брадва от Судан. Когато става дума за судански оръжия от времето на махдистите, винаги възниква въпросът дали са с бойно или церемониално предназначение. Двете всъщност на са взаимоизключващи се – един предмет може да е функционално оръжие и същевременно да има важно церемониално и религиозно значение.

Брадвата се състои от дръжка, и две бойни глави – едната брадва, с форма на полумесец, а другата връх на копие. Дръжката е покрита изцяло с кожа от влечуго, почти сигурно нилски варан – такава кожа се среща често върху судански оръжия от 19- век. Размерите за разлика от церемониалните скиптъри, за които писах преди почти година са напълно във фунционалния диапазон: дължината от края на дръжката до върха на копиито е 78 см. Главата на брадвата по форма наподобява персийските табарзини, от които сигурно е вдъхновена, но е направена в Судан. Не е покрита с тулут, както много оръжия от махдисткия период, а вместо това е украсена с геометрични мотиви и изображение, което прилича на риба. Втулката на копието е изключително проста и изкована по същия начин като втулките на копията от суданските скиптъри – от две парчета стомана огънати едно към друго. И копието, и главата на вбрадвата не са стабилно закрепени – просто са нанизани върху дървото и в момента са хлабави и биха паднали при първото замахване, но е възможно дървото да е изсъхнало с времето (век, век и половина откакто този предмет е създаден) и някога сцеплението да е било доста по-добро. В долния край на дръжката има закачена кожена ремъчка от около 18 см, която да се увива около ръката, което предполага че някога брадвата е била предназначена за ползване и размахване, независимо дали в битка или по време на ритуали.

Основното оръжие на махдистите са били пленените египетски ремингтони, дългите копия и мечовете, които днес наричаме “каскара”. Брадвите се срещат по-рядко, което води до въпроси за това какво точно е било основното предназначение на брадвите в махдистката армия, след като не са били от най-популярните оръжия. Много от тези брадви са украсени с надписи от корана и понякога главите са просто изрязани от стоманен лист, а не изковани. Функционалността на такива предмети като оръжие е съмнителна и е възможно да са служили като своеобразен символ на ранк в армията или като религиозни стандарти, които да повдигат бойния дух на намиращи се наблизо войници. Брадвата е и важен атрибут на дервишите. Въпреки че Мухамад Ахмад, т.нар. Махди забранява дервишите, суфизмът е бил силно популярен в Судан и персийското културно влияние много силно. В Персия един от дервишките атрибути е брадвата, която е служила за самоотбрана на дервишите и като символ на ордените им. Съществуват судански брадви от времето на махдисткото въстание, които са с глави внесени от Персия, с характерната за епохата Каджар украса по тях.

Моята брадва е вдъхновена от персийските табарзини, но е изцяло произведена в Судан. Вместо с тулут, е украсена с геометрични и зооморфни мотиви, които свидетелстват за значението на древните анималистични поверия дори и по времето на махдистите. Заедно с церемониалните скиптри тя е реликва от махдистките армии, за които ритуалното значение на оръжията е било толкова важно, колкото и функционалното.

В сравнение с голямата кама от Батуми, другата ми най-любима кама е направо малка на размери. Няма кания или кой знае каква украса по дръжката и острието, но самото острие компенсира за всичко това.

Все още помня, когато я купих преди около 15 години. Бях много щастлив, когато успях да я спечеля на онлайн аукцион за двуцифрена сума, която тогава леко надвишаваше бюджета, който си бях определил за придобивки. Беше първата автентична кавказка кама в колекцията ми. Вярно, на снимките не се виждаше кой знае какво – обикновена кавказка кама, с дръжка от кокал (не моржова или слонова кост или друг специален материал), с украса от кофтгари по нитовете и острие с един канал по средата без каквато и да е друга украса или клейма по него. Но като я получих, почнах да разглеждам острието и ми се стори, че под определен ъгъл на светлина на него се вижда шарка. В онзи период ми се привиждаше шарка на почти всичко, с което се сдобивах, като повечето, да не кажем почти всички случаи бяха плод на въображението ми. Реших да пробвам дали наистина има шарка и отидох в кухнята, където разредих винен оцет с топла вода, почнах да топя един памучен парцал в разтвора и да търкам острието. И лека полека, за най-голямо учудване, шарката започна да се проявява – не само в канала, а по цялото острие. И то не каква да е шарка, а сложна, със завихряния, каквато до тогава бях виждал само по книги и в оръжейната в Топ Капъ. Това не беше просто първата кавказка кама в колекцията ми, това беше първото острие от булат, което имах.

Кавказки ками с остриета от булат се срещат, но рядко. Технологията е била популярна в Северен Кавказ през 9-ти и 10-ти век, но от 16-ти век нататък много Малка част от остриетата са изработени от булат. Някои са правени с вносни заготовки от Индия и Персия и има запазени образци от местни майстори, например Геурк Елиаров. Според Ривкин, в повечето случаи, когато кавказки кинжал има острие от булат, то е турско производство. Моето с централно разположения канал напълно може да е турско по произход.

След тази кама придобих и други оръжия от булат, вкл. и един от любимите ми мечове. Отделно с времето започнах да възприемам булата не като нещо с почти свръхестествени свойства, а просто като красива тигелна стомана. Но камата остава едно от любимите ми неща, а емоциите които изпитах, когато за пръв път проявих острието едни от най-приятните като колекционер.