Освен енигматичните нимчи, в Оман и Оманската Империя по крайбрежието на Източна Африка са ползвани и други дълги хладни оръжия. Заради сравнителната изолация на Оман и оманските владения, в тях двуострият меч се е запазил чак до края на 19-и век, като формата на дръжките на тези мечове е доста особена и дори силно архаична в някои случаи. Тези мечове са ми сред любимите хладни оръжия за колекциониране и тук ще покажа моите и ще разгледам развитието им.
По времето на царуването на Харун ал-Рашид през 8-ми век е бил разцветът на Абасидския Халифат, включително и в културно и научно отношение. По заръка на халифа, един от най-изявените интелектуалци в Багдад по това време – Ал-Кинди, е написал трактат, посветен на мечовете и качествата на техните остриета. В него са разгледани остриета от целия познат на арабите свят – от франките до Индия и Юго-Източна Азия. Според Ал-Кинди, най-добрите остриета на мечове по това време са били тези от Йемен. Те са били ковани от булат – технология, добре усвоена в ислямския свят по това време и която се е запазила в Южна Арабия до 19-и век, като желязната руда е била внасяна предимно от Индия.
След Абасидите, Южна Арабия е била част от различни империи – Селджуки, Аюбиди, Османска Империя и в един момент, част от Португалската колониална империя. Португалците са владeeли Мускат, докато вътрешността е останала независима. В средата на 17-и век, Оманската Ярубидска династия е превзела Мускат от португалците, което е поставило началото на Оманската експанзия по западното крайбрежие на Индийския Океан, за сметка на западането на португалците. Най-древните запазени мечове от този период са известни в Оман като саиф яруби, по името на династията или по-често като саиф ямани, т.е. йеменски меч. Последното вероятно е в резултат на репутацията на йеменските ковачи, които са продължавали да правят мечове, на вид вероятно много близки до тези, които е разглеждал Ал-Кинди 8 века по-рано.
Аз имам един меч от този архаичен тип, вероятно от 18-и или началото на 19-и век. Острието е сравнително късо и широко – 91.5 см дължина на 5 см широчина в основата. Направено е от булат, с един канал. По форма и размери може да се търси аналог с някои ранни мечове, показани със скици от Дейвид Никол в “Early Islamic Arms and Armour”. Дръжката също е специфична, от тип характерен за ислямския свят и Източната Римска Империя през ранното средновековие. За разлика от западно-европейските мечове, които ползват нанизна конструкция, при ислямските и ромейските дръжката е прикрепена към острието с нитове през опашката, като предпазителят е с формата на чаша, в която острието влиза. Такива предпазители има намерени и по нашите земи и подробно описани от Валери Йотов и Деян Рабовянов. На моя меч дръжката е шестоъгълна и от две метални части над дървена сърцевина. Горната образува въпросната чаша и разклонения, успоредни на острието, а долната образува помела, върху който има следи от сребърна украса.
В каталога на фонадацията Фурусия има подобен омански меч от 18-и век, за който Башир Мохамед пише, че на вид е сигурно най-близко до митичния зулфикар на Пророка Мохамед. Дали това е вярно няма как да знаем, но със сигурност тези мечове произлизат от най-ранните ислямски мечове и техните ромейски и сасанидски предшественици. В следвшатата част ще разгледам развитието на формата през 19-и век.