На изток от езерото Чад е източната граница на Канем Борну и с края на територията на тази империя свършва и ареала на такубата. От там до Червено Море мечовете са с друга форма и известни сред колекционерите като “каскара”. Всъщност, думата е с канурски произход и почти никой от народите, които ползват този тип мечове не я ползва, но за мен тези мечове са каскара и тук ще продължа да ги наричам така.
Заради правото острие и кръстовидната форма на дръжката с предпазителя, приликата със средновековните европейски мечове е първото нещо, което се набива на очи когато погледнем една каскара. Но въпреки легендите, тези мечове не произлизат от оръжията на кръстоносците, а също като такубата водят началото си от мамелюкските мечове от 15-и век. В Судан винаги е имало влияние от египетските империи от древността до падането на мамелюците, след това заменено от османско влияние, но въпреки тези връзки, заради сравнителната изолация на тази част от света, двуострият меч се е запазил като основна форма. Най-старата запазена каскара е един меч, който е принадлежал на регента на Сенар Насир ибн Бади IV. Формата на дръжката на този меч е същата като на съвременните каскари – цилиндрична с малко по-широк, къс цилиндричен помел. Кръстачката е с четири разширяващи се в края разклонения с “x” в средата, като едно от разклоненията е под сребърния обков на дръжката. Шарките по обкова са от т.нар. мотив с комети, който е характерен за оръжията от най-висок клас от 19-и век. Възможно е тази каскара да е била част от огромната колекция на Али Динар, последния султан на Дарфур или просто да е получила дръжка в по-късен етап, така че трудно можем да сме сигурни че дръжката е от втората половина на 18-и век, когато е живял първоначалния собственик на оръжието. Острието е европейско, вероятно германско и от 17-и век. Но дори и дръжката да не е оригинална, има запазена рисунка на последния султан на Фундж от 1821-ва година, на която е изобразен с каскара.
Освен дръжката, остриетата и каниите на каскарите са също характерни. Остриетата са почти винаги двуостри, като за разлика от такубата режещите ръбове не се скосяват към върха, а вървят паралелно почти до края, където са скосени рязко в заострен връх. Също както и в ислямските райони, които граничат със Судан, вносните европейски остриета са били изключително популярни. По-голямата част от тях са солингенски от 19-и век, в типичните варианти с три тесни или един широк канал, но макар и рядко се срещат и по-стари остриета. Аз засега не съм виждал острие, по-старо от 17-и век върху каскара. Каниите са от кожа, в повечето случаи тъмно червена на цвят, с две гривни за къса кожена презрамка, при която дръжката е почти под мишницата при носене. В края на канията има характерн о разклонение, което според някои символизира питон, а според други крокодил – до навлизането на по-радикален ислям през 18-и век в Судан са преобладавали анимистични поверия, а ислямът е бил само фасада.
В края на 19-и век, в очите на Запада каскарата се превръща един от символите на армиите на махдистите. Историческите източници наистина показват, че въпреки пленените ремингтони, в по-голямата си част махдистите са били въоръжени основно с копие и меч. И макар копието да е било основното оръжие, мечовете са по-емблематични. Много остриета от този период са украсени с гравирани надписи с религиозен характер, а някои дори ецнати с киселина като по-бърз и лесен метод. След битката при Омдурман, в която махдистите са окончателно победени, интересът към трофеи от Судан е толкова голям, че възниква местна сувенирна индустрия, която да задоволи търсенето. Много каскари от този период са с остриета, изрязани от стоманен лист и изцяло покрити с надписи, грубо изработени бронзови кръстачки и дръжки и кании от крокодилска кожа. На местно ниво, каскарата запазва културното си значение и производство на образци за местно ползване, паралелно със сувенирната индустрия продължава до последните десетилетия на 20-и век.
Това, че каскарата се е ползвала до скоро позволява на Едуин Хънли да види организацията на ножарския еснаф в Касала през 80-те. Той също е изследвал почти всички аспекти на това оръжие, през отделните видове местни маркировки и тяхната символика, през типология на остриета, кръстачки и помели чак до различните видове сребърна украса по дръжки и кании. Аз няма да навлизам чак в такива подробности, а вместо това ще покажа трите каскари, които имам в колекцията. Първата е с дълго, солингенско острие от 19-и век. От едната страна има местно копие на тичащия вълк, а от другата някакви надписи или символи, вероятно предназначени да служат като талисман за собственика на меча. За съжаление помелът липсва, като подозирам и че нещавената кожа от коза също не е оригиналното покритие на дръжката, но за сметка на това кръстачката е от типа “самания”, какъвто е и на меча на Насир ибн Бади. Този тип са най-трудни за изработване и същевременно най-привлекателни, като обикновено се срещат на по-стари образци.
Следващата каскара, засега най-окомплектованата която имам, е вероятно от първата половина на 20-и век, като канията е най-често срещан тип. Кръстачката е от тип, който Хънли описва като “мутамаан” и по своята същност се явява опростена версия на кръстачките тип “самания”. Най-интересно е острието. То е от група, за която са характерни два или повече канала с ецната декорация в тях и клейма под каналите с числа или изобразяващи глави. Предполага се, че тези острието са от Еритрея или друг граничен регион на Судан с Етиопия, където местни майстори са се опитвали да имитират европейските остриета, специално производство за Етиопия. Тези остриета обикновено имат флорална декорация в каналите, а под тях е клеймото на производителя или портрет на имерпатор Менелик II.
Етиопските остриета изглежда са били популярни в Судан, защото третата каскара в колекцията е точно с такова острие .То обаче някога е било от сабя (гураде) и е било сравнително грубо прековано в право и двуостро. Има надписи на френски и означават “превъзходна стомана” и “внос от Европа”, но кой е бил производителят не знам. Кръстачката е от максимално опростен тип, който Хънли нарича сенария по името на някогашния султанат. Канията е интересна, защото кожата по нея е обработена по различен и по-атрактивен начин от обикновено.
С това краткото представяне на каскарата приключва. Темата е потенциално дълга, но ще я продължа друг път.