Month: May 2019

Българското хладно oръжие винаги ще бъде един от интересите ми и обхваща всичко от оръжието на народите от древността, част от българския етногенезис, до стандартните модели на въоръжение след възстановяването на белгарската държава през 1878-а година. От последните, щиковете са най-масови и съответно най-достъпни. В книгата на Агоп казазян са описани подробно моделите на въоръжение в България от Освобождението насам и една от целите ми е да опитам да ги събера. Най-интересни са тези щикове, които са воювали във войните за национално обединение и сред тях основно място заемат щиковете за Манлихер. Аз лично предпочитам тези, които със сигурност са били ползвани от български войници и съответно съм наблегнал на щикове, маркирани с българско лъвче, защото те са специално направени за България, както и щиковете, произвеждани в България. В този пост ще разгледам щиковете за Манлихер М88, а в следващ пост и тези за Манлихер М95.

Първите два щика са обикновени войнишки щикове, производство на германската фирма Зимсон и Компания от Зул. Тези щикове са произвеждани по специална българска поръчка и са маркирани с малко лъвче в основата напречно на острието. Като цяло щиковете за М88 са често в лошо състояние, защото много от тях са съхранявани в лоши условия сред населението. Тези два са в добро състояние като за щикове М88 и затова съм ги запазил, нищо че производителят се дублира. Единият от щиковете с маркиран с лъвче и върху куката на канията.

Следващият щик е пак войнишки за М88, но производство на Щаер в Австрия. Тези щикове с маркировка ŒWG – Österreichischen Waffenfabriks-Gesellschaft са и най-масови, но малък процент имат и маркировка с лъвче, обикновено върху кръстачката.

В Щаер са произвеждани и повечето подофицерски щикове, като и някои от тях имат маркировка с лъвче – на първия е малко лъвче върху кръстачката.

На втория лъвчето е по-голямо и контурно.

Последният щик за М88, който имам е производство на Аврамов и Ковачев (А&К) от Габрово. За съжаление и канията, и острието са били хромирани някога, но с оглед на редкостта и сантименталната стойност на тези щикове, първите произвеждани в България след Освобождението, това е сравнително малък проблем. Тези щикове също имат българска приемна маркировка – контурно лъвче на кръстачката.

Според Казазян, всички щикове за Манлихер М88 купени от България са с българска приемна маркировка. Разликата в маркировката е заради различни маркиращи инструменти. Според мен в Зимсон маркировката е нанасяна фабрично, като същата е нанасяна и на щикове за М95, както ще видим в следващия пост.

В Северна Африка от атлантическото крайбрежие до Сомалия има разнообразни ножове, но информацията за тях е оскъдна. Ханджари като този са известни на колекционерите, но не са публикувани никъде засега. Въз основа на една пощенска марка го определяме като от днешната държава Мавритания. Почти сигурно произлиза от мароканската кумая и е донесен на юг по тези земи от бербери от Атласките планини.

Остриетата са прави в първите две трети и извити в последната третина, също като на кумаята. На моя, в основата на острието то е захванато към дръжката с две бронзови пластини. Ръкохватката е иразботена от някаквио екзотично дърво от два цвята, и нанизана на опашката на острито. В края, опашката е заклепена към помела, а над заклепването е сложен декоративен елемент от слоеве дърво и бронз. Канията е кожена, украсена с геометирчни мотиви, бронзови ленти и бронзова тел. Накрайнците също са от бронз, както и обкова по ръбовете в долния край.

С оглед на състоянието датира от началото на 20-и век или може би дори от края на 19-и век. Качеството на изработка е добро и загатва, че както и на други места в ислямския свят, ханджарът е символ на статута на този който го носи като на пълнолетен и пълноправен мъж.

След като показах мароканските къси хладни оръжия в колекцията, дойде време и за дългите. Сред колекционерите, тези саби и мечове са известни като “нимча”. Произходът на думата е персийски и означава “половинка” – т.е. оръжие с половин дължина. Това име е останало от времето, когато тези оръжия са се появили в Средиземноморието, основно в ролята на абордажен тесак с късо криво острие с голямо разширение към върха. Дръжката е характерна, от едно парче рог в Г-образна форма и предпазител, с три къси разширения паралелни на острието и едно по-дълго надолу към помела, което служи да пази пръстите. Западните колекционери от края на 19-и век и началото на 20-и век използват думата нимча за всякакви дълги хладни оръжия с този тип дръжка, което всъщност не е правилно. Сред местните, тези оръжия са известни просто като саиф, арабската дума за дълго хладно оръжие и много от тях са с остриета от кавалерийски саби със съответната дължина, която е всичко друго но не и наполовина от нормалната. Но тук няма нужда да задълбаваме нито в семантика, нито в подробности за произхода на тези саби и мечове. Най-разпоространената теория е че този тип дръжка е възникнала през 16-и век в резултат от войните между мюсюлмани и християни в Средиземно Море, под силно италиaнско и испанско влияние. Как са изглеждали по-ранните образци можем да видим на снимките от оръжейната в Малта тук:

Тук ще използвам термина “нимча”, за по-просто от “марокански саиф” и ще покажа трите марокански нимчи в колекцията ми спрямо сега. Първата е най-дългата и най-късната от трите. Острието изглежда като европейско острие от кавалерийска сабя от втората половина на 19-и век, най-вероятно френско или ако е местно производство, наподобява такова. С оглед на това че няма данни за сериозна местна ковашка индустрия в Мароко, както и на разнообразието от вносни остриета, по-вероятно е острието да е европейско производство. Дръжката е от масивно парче рог на носорог, което не е избегнало атаки на дерместиди през годините и има поправки, като предпазителят е захванат за дръжката с тел. Добре се вижда как опашката минава през дръжката и е заклепена над помела – този тип нанизна конструкция е нормален за европейските оръжия, но не и за ислямските, повечето от които са с чирени нитовани към опашката.

Втората нимча е скъсено острие от палаш – виждал съм и други подобни скъсени нимча от по-дълги мечове и палаши и подозирам че е направено нарочно. На острието са гравирани астрономически символи – слънцето, луната и звезди. Тези маркировки са ползвани от солингенския майстор Петер Мюних, работил в началото на 17-и век, впоследствие копирани многократно. През 18-и век такива остриета са изнасяни от Солинген за Британия, където са били популярни, особено за шотландските баскетхилтове. Това острие вероятно е от края на 18-и век. Дръжката е в лошо състояние, с множество дупки от дерместиди и едно от разклоненията е счупено. От какво животно е рога, не съм сигурен.

Третата нимча е единствената, към която имам и кания, въпреки че канията й е виждала и по-добри времена- тя е типична, изработена от две дървени половини покрити с тъмна кожа. Дръжката е от биволски рог, като е запазена и гривната под предпазителя, на която се виждат характерни за Мароко растителни декоративни мотиви. От предпазителя липсва долното разклонение, но е интересно че две от другите разклонения не завършват с характерните топки, а са извити под прав ъгъл спрамо острието – може би това е някаква атавистична черта от по-стари дръжки, на някои от които разклоненията образуват полукръг.

Острието е от английски тесак М. 1751, маркирано от двете страин с т.нар. бягаща лисица, маркировка ползвана от ковачи в Бирмингам. Произходът на маркировката е от т.нар. тичащ вълк, който се появява като маркировка в края на 14-и век в Пасау и впоследствие е копиран къде ли не. През 17-и век няколко семейства от Солинген са се преселили в Шотли Бирдж в Англия и са донесли маркировката с тях. През 18-и век, ковач на име Самюел Харви от Бирмингам копира тази маркировка и е възможно това да е всъщност едно от неговите остриета.

Макар и само три, нимчите които имам показват всички характерни черти на това оръжие в Мароко, както и малка част от разнообразието от вносни, предимно европейски остриета. Това кратко въведение в света на “нимчите” свършва тук, но темата е голяма и интересна.

Дължина: 73.5 см
Дължина на острието: 60 см

Преди няколко години се отказах да събирам балканско оръжие заради високите цени и се пренасочих към африкански ислямски оръжия, но понякога възникват възможности, прекалено добри за изпускане. Така се получи с този гръцки ятаган.

Чирените са от биволски рог със сравнително малки уши. Лентата между ушите е украсена с флорални елементи, типични за гръцките оръжия. Преходът към острието е цилиндричен с флорални елементи. Ако някога е бил посребрен, сребърното покритие се е изтъркало. Интересна е една връвчица, поставена за увиване около ръката.

Канията е оригиналната, от две дървени половини обшити с кожа. Накрая завършва със змей, както повечето ятагани.

Острието е също характерно за този тип – украсено със Звезда на Соломон и надписи, обградени с гравирана флорална украса. Не виждам дата, но тези остриета са обикновено от края на 18-и и началото на 19-и век.

Не се вписва в основната ми тема, но седи отлично до няколкото други ятагана в колекцията ми.