Дължина 90 см
Тежест 600 гр
Преди борисовите и фердинандовите саби, преди шашките и палите, преди дори и мечовете от Второто Българско Царство, историята на дългото българско хладно оръжие започва с мечовете, палашите и сабите на българите на Кубрат и Аспарух. Мечът (или палашът) на Кан Кубрат е добре известен. За съжаление от острието не се е запазило почти нищо, а дръжката е от тип, който се свързва с Източна Азия и според Кирил Ривкин е характерна за церемониални оръжия.
Мнозинството от дългите хладни оръжия, ползвани в степта на север от Черно Море между 7-и и 10-и век са доста по-различни. Условно ги наричаме хазарски, просто защото тези земи са били под влатта на Хазарския Хаганат през този период. Хазарите са оставили след себе си много от древните селища в степта – според много историци те са основали дори и Киев, както и изключително много остриета с прилично качество спрямо тогавашното технологично развитие. Икономиката на хаганата е била основана на данъците върху търговските пътища, минаващи през степите, на селско стопанство и очевидно на коването на оръжия и доспехи. Палашите и сабите са произвеждани в толкова големи количества, че на теротирията на Украйна и Русия до тук са изкопани хиляди от тях. Това говори не само за милитаризирания характер на обществото, но и за сериозен производствен капацитет.
Това изобилие от находки дава възможност и на колекционери като мен да се сдобият с образци от дългите хладни оръжия от този период. Моята сабя е типична за 8-и и 9-и век, с почти право острие с ромбично сечение. В основата има ясно изразено удебеление, по аналогия с хабаки-то на японските мечове или т.нар. “тунку”, а върхът е двустранно заострен – наченки на йелман, за да позволи освен сечащи и мушкащи удари. Тези особености са характерни и за източно азиатските саби, като и двата типа имат общ прародител някъде в Алтай. Но предпазителят е съвсем различен от източните и много по-характерен за европейските оръжия. По това време започва обособяването на сабите от степта между Черно и Каспийско Море от тези в източна Азия и впоследствие развитието води до сабята в Европа и Близкия Изток във формите, в които е позната и днес, вкл. и стандартните модели на въоръжение в европейските армии.
В България сред археологическите находки няма точно такъв тип острие. По това време, Българската Държава е вече утвърдена на Балканите, приела христянството и културно под много по-силно византийско, отколкото степно влияние. С приемането на християнството отпада и практиката на погребения с оръжие в тях. Това може би обяснява до известна степен защо находките в България са стотици пъти по-малко като бройка в сравнение с тези от Украйна да речем. Позлван ли е бил този тип острие в Първата Българска Държава? Засега няма фактологически доказателства за това, но с оглед на малкия брой находки е възможно просто такъв тип острие все още да не е намерено или просто да не се е запазило. А ако някой ден бъде намерено такова острие в България, мястото му е в музей, със съответната археологическа документация, а не в моята колекция. За мен обаче тази сабя, изкопана някъде в Украйна е най-близкият вариант на това да имам образец и от ранните български хладни оръжия в колекцията си. Останалото е въпрос на попълване на колекцията с нещата между нея и офицерските и подофицерските саби М 1927.
