August 2019 – I Collect Swords

Преглед на Книгата “Овчарският Нож на Българина през Възраждането”

Много народи по света си имат характерен нож – гурките кукрито, американците буито, а ние, българите – овчарския нож. Почти всеки, който събира българско оръжие има в колекцията и няколко стари овчарски ножа – все пак дори и сега те се намират сравнително лесно и цените още са на сравнително достъпни нива. Обаче въпреки интереса към тях и дългите теми по форумите, реално до скоро нямаше нито една книжка по въпроса, в която някой да е опитал да напише историята на тези ножове и да ги систематизира по типове, региони и производители. Ето защо с огромен интерес очаквах книгата на д-р Пламен Митев. Тя излезе преди няколко месеца и най-после едно копие от нея стигна и до мен и съответно веднага го прочетох. Когато някой пише първа книга по дадена тема, предизвикателството е сериозно – липсва друга литература, а въпросите са много, като авторът все пак трябва да се вместо в някакъв обем по чисто практически причини. Книгата е предназначена предимно за любители на овчарските ножове и поне според мен целите пред нея би трябвало да са да дефинира какво е “овчарски нож”, да проследи историята на тези ножове, да систематизира вариантите им в типология на базата на някакви признаци и не на последно място, да засили интереса към тях.

Първото, което прави впечатление е луксозното издание – книгата е голям формат с твърди корици и обложка, с гланцови и страници и много цветни илюстрации на овчарски и други стари ножове. Другото, което ми хареса е че съдържанието, по западен образец е изнесено в началото, а не е в края на книгата. Сега набързо ще разгледам книгата глава по глава, споделяйки собствените си впечатления. Първата глава е посветена на Възраждането, което е правилния подход – все пак преди да почнем да разглеждаме ножовете, трябва да сме наясно с историческия им контекст. Този период е добре изследван в българската историография и всеки трябва да реши сам за себе си дали да прочете тази глава – чисто хронологично авторът разглежда периода от края на 18-и век до 20-те години на 20-и век. От страниците силно се усеща разочарованието на автора от съвременната българска действителност. От една страна това ни дава възможност да усетим част от личността на автора, но от друга, такива коментари рискуват да отклонят вниманието на читателя от основната тема в книгата на един ранен етап.

Втoрата глава е за овчарството и овчарите. Аз лично не знаех почти нищо за този поминък през Възраждането и ми беше интересно да науча за живота на овчарите и обстоятелствата, при които ножът им е трябвал като инструмент и оръжие. Следва кратък очерк на ножовете и тяхното развитие, както и кратка металургична справка. За съжаление не всичко в нея съответства на някои от по-съвременните изследвания по въпроса и като цяло може би е по-добре читателят да прескочи тази част и да отиде диркетно на следващата, в която става дума за производството на ножове през възраждането. Подобно на главата за овчарите, тази глава е посветена на ковачите и технологическите, социалните и икономочески процеси, които са били определящи за ножарския занаят. Тази глава определено дава добра представа за това кой и как е правил ножовете.

Следва най-съществената част на книгата, касаеща самите ножове. Първо накратко за тяхното предназначение и съставни части, а след това и разглеждане на отделните типове в детайли. Преди да прочета книгата имах леки резерви с оглед на твърденията, че само в Габрово са произвеждани стотици различни видове ножове. Това разнообразие е силно преувеличено, защото в него влизат какви ли не ножчета и инструменти, произвеждани след Освобождението и имащи доста малко общо с овчарските ножове, както и ножове със съвсем незначителни разлики. Като към това се добавят и различни имена за едно и също нещо от различни краища на България според местния диалект и има опасност да се получи сериозно объркване, но авторът се е справил добре и в крайна сметка е свел ножовете в седем основни типа според особеностите на остриетата заедно сопашките и метода на закрепване на дръжките към тях. С това вече имаме и първата типология на овчарските ножове от Възраждането, която със сигурност ще бъде ползвана от колекционерите и следващи автори по темата.

Книгата продължава с украсата на ножовете и маркировките по тях. Уви, по отношение на маркировките акцентът е върху габровските майстори след Освобождението, докато за по-старите и мистериозни клейма има твърде малко. Авторът сам пише, че оставя на следващи ентусиасти илиизследователи да разкриват тези загадки, може би просто защото информацията за старите еснафски клейма е прекалено оскъдна. Това е разбираемо, но все пак е можело да бъдат представени отделните клейма и техните вариации, дори и ако точният произход остава неизяснен.

За сметка на това каниите са разгледани подробно с различните материали от които те и гривните им са били правени, включително и технологията на изработване. Книгата завършва с поверията за ножовете и заключение, което всъщност се явява резюме на български и английски.

Постига ли книгата това, което един колекционер би искал от първата книга някога, посветена на овчарските ножове? Моето мнение е, че в по-голямата си част книгата би била изключително полезна на всеки, с интерес по темата. Някои от главите от по-общ характер като тази за Възраждането или тази за историята на ножа в световен мащаб са пълни със спорна информация и коментари, но това, което е по-важно е че авторът е успял да създаде типология на овчарските ножове, разгледал е особеностите на отделните им части в детайли и е обърнал достатъчно внимание на ковачите, които са ги правили и на овчарите, които са ги ползвали, така че да ги оценим в контекста, в който са съществували. Книгата вдъхновява ли да колекционираме и съхраняваме тези ножове? За мен честно казано овчарските ножове са неугледните и грубовати роднини на ятагните, но след като прочетох книгата отидох и извадих от дъното на един от шкафовете, където държа колекцията си няколкото овчарски ножа, които имам и ги разгледах – нещо, което не бях правил с години. Д-р Пламен Митев е вложил собствени средства в издаването и разпространението на книгата, резултатът от които е че тя може да се купи на цена, която няма да стигне и за половин истински стар овчарски нож в прилично състояние. Заключението се налага от само себе си – книгата си заслужава.

Някогашна Колекция 1 – Индонезия

Едно време, преди да се фокусирам върху ислямски оръжия от Африка, събирах ислямски оръжия от цял свят. Едни от най-интересните бяха оръжията от Юго-Източна Азия, по-специално тези от Индонезия и Филипините. Тяхното разнообразие е огромно и съответно не бях дори близо до това да събера основните типове. Впоследствие, продадох всички от тях с изключение на крисовете, за да освободя средства и място за африканските оръжия, които исках. Тук простo ще покажа индонезийските оръжия, които някога имах, като текстът ще е максимално кратък.

Започваме в северния край на Суматра с оръжия от султанатa Аче, който е сред най-старите мюсюлмански държавни образувания в Индонезия. Щитът е отлят от бронз и се нарича “пюрис”. Късият меч е “сикин панджанг” и дръжката символизира челюстите на крокодил. Най-интересен беше ножът, наречен “ренконг” с острие с ятагановидна извивка от дамаска стомана.

Суматренски педанг – главата на Макара е завоалирана в растителни декоративни мотиви в съгласие с догмите на исляма

Суматренски педанг с Макара ясно изобразена

В цяла Индонезия едно от най-популярните оръжия е педнагът, или нещо като мачете. В колекцията имах два от Суматра, с дръжки с помели като главата на чудовището Макара от хиндуистката митология. И двата суматренски педанга бяха с остриета от памор, т.е. композитен дамаск.

В Суматра живеят и батаките, чиито къси саби “писо поданг” са директно вдъхновени от индийския тулвар. Остриетата пък наподобяват европейски тесаци от 18-и век, вероятно взаимствани от оръжията на холандската източно-индийска компания.

Прехвърляме се на Ява, където едно от основните оръжия е т. нар. педанг лурус, или прав педанг. Имах хубав такъв с кания и дръжка обковани в сребро и острие от памор.

Имах и още един педанг, закойто предполагам че е от Ява. В основата на острието имаше позлатено лъвче.

Бадекът е малък нож от Ява. Моят беше с памор и дупка, поставена нарочно за да служи за магически цели – ако човек погледне през нея и още някакъв специален предмет, например парче стъкло има поверие, че ще придобие това,което гледа. Аз имах само ножа, така че не мога да потвърдя дали е вярно.

Видовете ножове в Индонезия са страшно много. Един от тях е тумбук лада. Моят беше сравнително нов, с дръжка от рог във формата на папагал.

Време е да се пръхвърлим на Борнео, островът на белия раджа Джеймс Бруук (злодеят от романите за Сандокан) и даяките, ловци на глави. Тяхното оръжие е мандауто и аз разбира се имах едно в колекцията.

По-малко известни от даяките, но не по-малко свирепи воини са мурутите от северо-източния край на Борнео. Тяхното оръжие е пакаюна, една от по-редките къси саби от Индонезия. С това,може би най-интересно от всичките изндонезийски оръжия в някогашната ми колекция, завършваме и тази тема.

Джамбия и Ханджар – Основен Мъжки Атрибут в Южна Арабия

Не са много хладните оръжия в света, които освен средство за самозащита са и символ на мъжественост и свобода, индикатор на
социален статус, сакрален инструмент ползван при клетви и договори и съкровище, в което е съхранена голяма част от семейното бoгатство. Ханджарът (джамбията) е всичко това. Обемът на тази статия е твърде малък за да проследи всички варианти на този тип ножове от Мароко до Югоизточна Азия и нейната цел е да запознае българските читатели накратко с ханджарите и джамбиите от южната част на Арабския полуостров, където този тип оръжие е възникнал и където и до ден днешен неговото културно значение е най-силно.

Джамбията най-вероятно е възникнала в периода между 15-и и 17-и век под влияние на извитите ханджари от Персия и Османската Империя. Първите писмени сведения с това име датират от един списък с оръжия на могулския император Акбар I от началото на 17-и век. Във всички случаи, през 18-и век джамбията вече е била с форма, много сходна със сегашната й, съдейки по един образец, взет от датската експедиция на Карстен Нийбур през 1760-те. В колекцията на австралийския изследовател Стив Грейси съществува кания с още по-ранна датировка върху сребърния накрайник – 1707 г. В този период е и една от малкото епохи на икономически възход в Йемен, в резултат от бума на кафе в Европа. Това дава възможност дръжките да са от рог на носорог, а каниите украсени със сребро.

Йеменски джамбии – тази най-отляво без канията е намерена в стара къща в Западна България

В Йемен има два основни вида джамбия, които указват произхода на собствениците. До 1962-ра година, когато пада монархията, йеменското общество е било силно разделено на социални слоеве. На робите и нисшите слоеве е било забранено да притежават собственост и да носят джамбия. Джамбии са носени само от двата по-висши класа – Манасиб, или свободните мюсюлмани от бедуински произход и Саиди – кадии, имами и други хора на висока служба, които твърдят, че произхождат директно от Пророка Мохамед. Двата вида джамбия са с идентични дръжки и остриета и се различават само по канията и начина на носене. Т.нар. тума джамбия е запазена само за Саиди класа и е с малка извивка и заострен накрайник, облечен в сребро. На края на накрайника обикновено има малък сферичен или овален елемент, който прилича на вид на скилидка чесън, или тума на арабски, а от там и името на типа каня. Асиб джамбията,от Манасиб е за всички останали с парво да носят оръжие и се отличава с по-силно извитата кания. Масово, асиб каниите сапокрити с кафява кожа, но понякога се случва да са целите обковани със сребро, в зависимост от финансовото състояние на собственика. Разлика има и в начина на носене – тумата се носи отляво на хълбока и наклонена, докато асиб джамбията се носи отпред на тялото и отвесно. Според традицията, момчетата получават джамбия като символ на мъжественост през пубертета, а в някои области при обрязването.

Тума джамбия – стилът на сребърния накрайник на канията загатва за индийско влияние

Джамбията е основно оръжие за близък бой. Според сведенията на пътешествениците от 19-и век, традиционният хват е с вътрешната извивка навън с цел удар да бъде нанесен с върха на острието. Ползвана е била както по време на война, така и за разрешаване на спорове, особено в по-селските райони. Значението на джамбията не е само бойно, но и сакрално – например, при сключване на договор един от обичаите е да бъде положена клетва, като участниците кръстосват остриетата на джамбиите си.

Клеймо с името на майстора Салим Бусани от 1870-те и пробата сребро нусфи (50%)

С идването на Исляма в Йемен през 7-ми век са наложени правила върху украшенията, които един мъж може да носи. Те са ограничени до един единствен пръстен и до украсата на оръжието. Насърчава се носенето на сребро пред златото и съответно джамбията, стига собственикът да има достатъчно парични средства, е украсена със сребърни елементи,изработени от евреи бижутери, които до 50-те години са живяли в Йемен от незапомнени поколения. Основен източник на среброто за джамбии са били претопени стари сребърни елементи и бижута, както и внoсни сребърни монети. Особено популярен е бил австрийският талер с изображението на Мария Тереза, направен от сребро проба .833 и с тежест около 28 грама. Ползвани са и османски и индийски сребърни монети, но с по-ниска популярност заради по-ниското съдържание на сребро. При поръчката на канията, клиентът е доставял сребърния материал, като той винаги е бил малко над това, от което бижутерят е имал нужда, като разликата е била заплащането на майстора. На старите кании отзад имa клеймо с името на майстора и пробата на сплавта – например 75% проба се нарича “муклас”, 50% “нусфи”, 25% “руби”. В миналото, на много места мъжете са носели почти едни и същи дрехи, като само разликата в джамбията е указвала разликата в социалното положение.

Дръжката също е важна част от джамбията, като най-предпочитаният материал е рог от носорог. След забраните през 80-те във връзка сусилията носорозите да бъдат спасени от изчезване, стойността на рога от носорог е станала още по-висока и притежаването на стара дръжка от него въпрос на престиж и семейна гордост. Йемен е една от най-бедните държави в света, особено на фона на богатите на петрол съседни страни и често богатството на цяло едно семейство е съсредоточено в някоя стара джамбия със сребърна украса и дръжка от рог на носорог. Дръжката също като канията , особено при по-старите образци е украсена със сребро – от набити сребърни пирончета до масивен сребърен обков. В миналото, златният венециански дукат е бил популярна украса под нитовете, а в по-ново време много джамбии са украсени с пластини от жълт метал, наподобяващи венецианската монета. Остриетата са широки в основата, от която се стесняват до върха и с характерната извивка. Почти всичките са усилени с централен ръб. В миналото, в Йемен се е ковала тигелна стомана, т. нар. “булат”, но много малкo стари джамбии с булатни остриета са запазени. В по-ново време остриета са изработвани от две половини стоманен лист, пресовани във форма и заварени едно към друго по ръба. Впоследствие мястото на заварката е изпилено, за да не личи и такива остриета се познават по по-лекото тегло и звънтенето на кухо.

Джехаз джамбия – спираловидният шев показва силно османско влияние

Основните типове джамбия са тума и асиб, но освен тях съществува огромно разнообразие от форми на регионален и социален принцип. За търговци и занаятчии от градските центрове, които не са Саиди по прoизход и същевременно не са и част от племената от селско-стопанските райони, съществува специална джамбия, наречена “джехаз”. На форма канията е като тума, но с по-малки размери и без сребърен накрайник, а просто облечена в кожа. Съществува и специална джамбия за градските викачи, т.нар. даушани, но тя е по-рядка и за съжаление нямам образец в колекцията, който да споделя тук.

В Южната част на Йемен, в Хадрамаут, е популярен характерен тип асиб джамбия, известна сред колекционерите като “гусби”. Гусби въщност се отнася до определен стил острие и по-правилното наименование е бедуинска асиб джамбия. Отличава се по драматично извитата кания, завършваща с островърх метален (предимно бронзов, понякога сребърен) накрайник, който често свършва на едно нивo със средата на ръкохватката. Канията е покрита с кафеникава кожа, а металните части са традиционно украсени с карнеоли или в по-ново време, с червено стъкло/пластмаса.

Асир е регион на север от Йемен, днес в рамките на Саудитска Арабия, който изторически е бил част от Йемен преди 1930-те. Местното название на джамбията е сабики или дария и се отличава с по-голямата дължина, достигаща размер на къса сабя при някои образци. Сред колекционерите понякога този тип са известни като”уахабитски джамбии”, което е абсолютно неточно – местните жители не само не са уахабити, но и дълго време са оказвали въоръжена съпротива на уахабитите и саудитските им наследници. Различните на вид сабики указват племенната принадлежност на собствениците – например Бени Шахр, Бени Малик, Бени Карн.

По-старите остриета на сабики джамбиите са обикновено плоски и с не особено високо качество. Централният ръб се среща на по-нови остриета – най-долното сабики е от 60-те години на 20-и век

Един от най-красивите типове джамбия е популярен сред колекционерите като “мекански” по името на най-свещения гард за мюсюлманите, но всъщност се среща от Хеджаз до Аден и правилното название е “абди”. За съжаление аз нямам такава джамбия в колекцията, но това е джамбията, която Лорънс Арабски носи на повечето си снимки. Неговата е с кания и дръжка, изработени от злато – Лорънс е имал на разположение сериозна сума златни британски монети, дадени му като средства с които да разпалва бунтовна дейност сред арабите срещу Османската Империя през Първата Световна Война.

В исторически план винаги е имало серозен културен обмен между Индия и Южна Арабия. Много индийски търговци и занаятчии са мигрирали в Йемен, докато араби от Йемен са отивали на гурбет в Индия, основно като наемници в Хайдерабад например, където някои от наследниците им живеят и до ден днешен. В Индия са произвеждани джамбии с йеменски стил, но с местни декоративни елементи, които ги отличават от традиционните арабски джамбии. Част от тях е стигнала до Южна Арабия със завръщането на собственицвите им, а и индийските занаятчии също са допринесли в стиловото развитие на украсата през вековете.

Омански ханджари, този най-вдясно е в Саиди стил, а в средния се вижда централно азиатско влияние

В съседен Оман, джамбията е известна под думата, използвана за този тип ножове в останалия ислямски свят – “ханджар” и носи същото значение и важност като в Йемен. През 18-и век, влиянето на Йемен върху Оман по отношение на опръжието е било силно, например архаичните омански къси мечове са известни като “саиф Ямани”, т.е. йеменски мечове. Оманските ханджари са всичките с ножница от типа Асиб и се отличават с формата на дръжката, наподобяваща буква Т. Рогът от носорог също е най-предпочитсания материал и както дръжката, така и канията на по-добрите образци са украсени със сребро. С разрастването на Оманската Империя по крайбрежието на Африка, оманските ханджари са символ и на мъжете от места като Занзибар, където столицата на империята е временно преместена от Мускат. През 19-и век се е появил и друг характерен за Оман стил – т.нар. Саиди или кралски стил, макар че този тип ханджари са носени от всякакви хора, не непременно само от управляващото семейство. Според легендата, една от жените на Сайид бин Султан, владетелят на Оман и Занзибар през първата половина на 19-и век, е била принцеса от персийски произход. Тя, предполагаемо отегчена от семплия стил на дръжката на ханджара му, е направила дизайн за дръжка с повече сребърна украса и така е възникнал Саиди стилът. Първата снимка на такъв ханджар е на султан Сеид Маджид бин Сайид Султан (1856-1870). Оманската Империя е имала владения и по крайбрежието на днешен Пакистан и съответно на някои ханджари се срещат централно азиатски влияния, като тюркоази и кадифе.

Джамбията е едно от малкото традиционни оръжия по света, което е останало в употреба до днес. Съвременни автоматични оръжия са заменили старите фитилни пушки, мечове и саби, но повечето мъже и в Йемен, и в Оман продължават да носят джамбия с ежедневното си облекло. Има я даже и на оманските герб и флаг. Това е, защото тя е не просто оръжие, а най-важният мъжки атрибут в тези страни – символ на национална принадлежност, социален статус и наследствена гордост.

Библиография

Elgood, Robert, “The Arms and Armour of Arabia in the 18th-19th and 20th Centuries” 1994

Gracie, Stephen, “Jambiya: Daggers from the Ancient Souqs of Yemen” 2010