Month: November 2019

Когато в края на 19-и и началото на 20-и век е възникнал интерес към колекционирането на оръжия от Африка и Азия, пионерите в тази област са опитали да намерят местни термини за всеки вид оръжие, така че да създадат класификация. Речникът на Стоун е изцяло посветен на това. Но Стоун не е провел лични изследвания на място и много от терминологията е взаимствана от предишни автори, като в крайна сметка някои от имената на оръжията са думи, които не значат нищо в регионите, където оръжията са били ползвани. Един от тези термини е “нимча”, дума от персийски произход и означаваща просто “половинка”. И до ден днешен, думата се използва за обозначаване на саби и мечове от Магреба (и Източна Африка), както вече стана дума в постовете за тези форми. Причината за това е че навремето, когато тези оръжия са били основно с предназначение на абордажен тесак, остриетата са били подчинени на тази функция – къси, общо взето на половината на дължината на сабя от периода. Оттам и названието нимча, впоследствие пренесно върху всичко с такъв тип дръжка, независимо от размерите.

Стари нимчи в истинския смисъл на думата се срещат рядко и датират от средата на 17-и век до началото на 18-и век. Датировката е базирана на образци от Рийксмузея в Амстердам, пленени от холандски капитани в битки с пирати от Северна Африка през 1640-те. Впоследствие при превземането на Оран от испанците през 1732-ра година са пленени няколко подобни оръжия, сега в колекцията на кралската оръжейна в Мадрид. Има образци и по други музеи – в Метрополитън в Ню Йорк, в оръжейната на Хофбург във Виена и другаде, както и в частни колекции като тази на фондацията Фурусия например. Дръжките, често украсени с черупка от костенурка, сребро и полускъпоценни камъни са типични за Магрeба, също както и предпазителите с три разклонения, обиковено изработени от бронз. Остриетата са също характерни – те са тесни, но за сметка на това дебели в основата, с триъгълно сечение и няколко канала, докато върхът е широк и сравнително тънък. На дължина рядко надхвърлят 60 см. Общият вид е до известна степен като на умален калъч, заради приликите с йелмана на върха. Голяма част от тези остриета са били ковани в Европа, но предназначени за продажба в ислямския свят.

Освен в Магреба, са били ползвани и другаде, например в Йемен. Елгууд в “The Arms and Armor of Arabia” показва една такава. Разликата със северно-африканските нимчи е в дръжката – предпазителят е сведен до кръстачка, от османски тип, а дръжката е от едно парче рог и с форма като на карабела, с триделен помел. Аз имах късмет преди години да намеря такава нимча от Южна Арабия, много подобна на вид на показаната от Елгууд. Въпреки малките размери, заради дебелината в основата – 12.5 мм, острието тежи 480 грама. Няма никакви маркировки и може по произход да е европейско или да е направено в Индия по подражание на европейски остриета. Кания за съжаление няма и честно казано аз не съм и виждал нимча от Арабия със запазена кания. Всъщност, извън книгата на Елгууд аз не бях виждал друга такава нимча, докато не придобих моята.

Формата и размерите на нимчата не оставят никакво съмнение във военноморското предназначение – тези тесаци са прекалено къси, за да бъдат ефективни другаде. На размери, нимчата е по-къса от някои от джамбиите от Асир – 55 см, с дължина на острието 45 см. Интересн въпрос е как този тип нимчи се вписва в цялостната картина на нимчата като оръжие, разпространено от Мароко до Занзибар. Йемен е географски по средата между Северна Африка и Оман и оманските колонии в Източна Африка. Острието е от типа, който се среща върху ранни нимчи от 17-и и 18-и век. Елгууд датира нимчата в неговата книга от същия период. Същевременно дръжката е различна от нимчите от Магреба, както и тези от Източна Африка – формата й е значително опростена, особено в предпазителя и османското влияние е очевидно. В музея в Малта има нимча с такова острие но с дръжка с уши, вдъхновена от дръжката на ятаган. Виждал съм и с дръжка като на калъч. Изглежда че в рамките на Османската Империя дръжките са варирали според предпочитанията на собственика и това, с което е свикнал.

На фона на други оръжия от ислямския свят, които се явяват шедьоври на ковашкото изкуство с булатни остриета и произведения на ювелирното изкуство с дръжки и кании от скъпоценни материали, тази нимча е леко грозновата. Тя е просто оръжие, предназначено за ползване от обикновени моряци, без никаква украса. Но с оглед на интересното място, което заема в историята на тази форма, както и малкото запазени такива оръжия, тя е едно от най-любимите ми неща в колекцията.

Моят достъп до български хладни оръжия е леко усложнен с оглед на това къде живея. Затова винаги се радвам, когато мога да добавя нещо по тази тема в колекцията. Този кортик определено е в лошо състояние, но е рядък дори и в България. Дойде при мен от Гърция и едва втория царски кортик, който имам, заедно с далеч по-масовия общовойскови.

Книгата на Красимир Ганчев ми беше много полезна, когато се чудех дали да го купя или не. Канията, острието идентично с това на общовойскови кортик, кръстовището с халка за темляк и деветте спираловидни ленти на дръжката ми помогнаха да го определя без особено съмнение. Коронката е по-скоро полицейска, но това не е толкова странно и освен това съответства на канията, която е от полицейския, а не войсковия тип.

Уви, всички части на кoртика са с повреди: надписите на острието са изтъркани; канията е корозирала; кръстчето на върха на коронката е счупено; парчета липсват от бакелитената ръкохватка, както и едната от двете телени намотки по нея; гербът е паднал от кръстовището. Но поне всички части са стари и оригинални.

С оглед на състоянието не е кой знае какво, но аз се радвам на всяко по-трудно за намиране българско хладно оръжие.

Такуби с европейски остриета се срещат сравнително често. От нашата съвременна колекционерска гледна точка, старите европейски остриета от 18-и век и по-рано са най-интересни, но те са сравнително редки. Много по-често се срещат остриета от 19-и век с три тесни канала и маркировка с два полумесеца, известнa в Африка като “дукари”. Многобройни работилници в Солинген са произвеждали масово тези остриета, с дизайн копиращ европейски мечове от 17-и век, за да задоволят търсенето във вътрешността на Африка. Произвеждани са и са внасяни в пристанищата по Северна и Западна Африка с десетки хиляди, така че не е изненадващо, че много от тези остриета са се запазили до наши дни.

Тези европейски остриета са били високо ценени в Сахела и са били позлвани дълго. Дръжките са били подменяни и опашката на острието се е изхабявала. Едно от решенията на този проблем е било острието да бъде вложено в парче мека стомана с нова опашка. Този тип конструкция се вижда добре на моето острие. Друга характеристика на европейски остриета, ползвани дълго е изтъняването на острието и понякога дори лека промяна в геометрията му от многократно заточване. Според друга теория, силното заточване е с цел острието да бъде олекотено. Двата полумесеца е най-популярната маркировка в Сахела. Дълбокият печат и високите детайли са знак на европейско острие. Всички признаци по острието сочат, че това е едно от солингенските остриета от 19-и век, специално произведени за износ за Африка.

Дръжката и канията са по-нови, най-вероятно от първата половина на 20-и век, съдейки по формата на помела. По-ранните помели са сферични, а по-късните стават плоски. Етническата принадлежност е по-трудна за определяне, защото стилът на кожената украса по канията е характерен за целия регион – от туарегите чак до южните граници на някогашния Халифат Сокото в днешните Нигерия и Камерун.

Като цяло, тази такуба е доста тривиална – една от многото с вносно европейско острие с три канала, но нямах такава и винаги съм искал да добавя един такъв типичен образец в колекцията до другите.