В края на 2019-а е добър момент да погледна назад и да направя равносметка на годината от гледна точка на хобито. Беше добра година, с доста нови придобивки. От българското оръжие, два щика и жандармерийския кортик попълват празнини в колекцията. Тази тема върви лека полека за мен. От средновековните оръжия, брaдвата и хазарската сабя са добри образци на оръжията от най-ранната история на българската държава. Връщайки се към основната тема за африканското мюсюлманско оръжие, успях да добавя една кумая в добро състояние и мавърския ханджар към късото хладно. Освен това се сдобих с алжирски ятаган и флиса с размери на ятаган, а покрай тях и един гръцки ятаган в добро състояние, който нямаше как да подмина. Към дългите оръжия добавих още две такуби – една обикновена с европейско острие от 19-и век и разбира се, придобивката на годината, такубата със средновековното острие. Не бива да забравям и суданските церемониални скиптърчета, които макар и не тoлкова ценни, са сравнително редки и доста интересни. Общо взето, една дузина придобивки или по една на месец.
Част от придобивките през годината
Тази година беше много добра и откъм нови книги. На български излязоха дългоочакваната книга за овчарските ножове на Пламен Митев, както и книгата на Красимир Ганчев за царските кортици. Друга книга, която излезе от печат през 2019-а е първата книга на Симеон Цветков за щурмовите отряди през ПСВ със снимки на окопната кама. Друг книги на български, с които се сдобих са второто издание на Предов за кортиците и книгата на Богданович за сръбските щикове и ножове, преведена от Казазян, а и книжката за униформите и оръжиетона Бългaрската Легия. Тази година беше и моментът да попълня библиотеката и с двата каталога на оръжия от колекция Ватеви. По основната ми тема за африкански оръжия купих четири книги, плюс една за оръжейната в Малта, защото исках да науча повече за нимчите там. За Коледа получих за подарък каталог на индийски оръжия украсени със скъпоценни камъни и метали от колекцията Ал Сабах от Кувейт.
През Април посетих оръжейната в Малта – нещо, което исках да направя отдавна заради нимчите там. Дори и само те да бяха там, щеше да си струва, но и другите оръжия са много интересни, както и останалите музеи в Ла Валета и другите забележитолности по двата острова. Преди това, през март започнах този блог, за да съм сигурен че постовете и снимките ми няма да изчезнат с поредния закрит форум.
Главният Вход на Мдина, Малта
За следващата година е трудно да се правят точни планове, но все пак имам няколко основни цели:
Броят на новите книги да е по-голям от броя на новите придобивки. Причините са няколко – основната е, че при придобивките искам да се съсредоточа върху качество, а не върху количество. Книгите са значително по-евтини от качествените придобивки и са не само важни за подобряване на познанията, но и времето прекарано в четене на добра книга носи, поне на мен, голямо удоволствие. .
Да обновявам блога всяка седмица поне по веднъж. Това е просто въпрос на дисциплина.
Весела Нова Година на всички, дано 2020-а ви донесе придобивките, за които мечтаете!
Всеки колекционер има в съзнанието си няколко мечтани придобивки. Става дума за предмети толкова рядки, трудни за намиране и обикновено непосилно скъпи, че шансът да бъдат придобити в действителност е нисък и са предимно в сферата на мечтите. Но понякога мечтите се сбъдват. В предишни постове за такубата накратко опитах да обясня причините за износа на европейски остриета в Африка. Някои от тези остриета са доста стари, от 18-и и 17-и век. Те са достатъчно редки и интересни сами по себе си, но всички, с интерес към темата винаги са искали да намерят истинско средновековно острие. Дълго време всички стари остриета приспособени към такуби в крайна сметка се оказваха от 17-и век най-рано. Но един ден, преди около 8 години, Иън Норман, създателя на takouba.org показа такуба с острие, което беше старо и с маркировки, които бяха малко по-различни от тези от 17-и век. След проучване, включително и от др. Лий Джоунс, известен колекционер и изследовател на мечове от средновековието, изводът беше че това острие е най-вероятно от средата на 14-и век. С други думи, истинскo средновековно европейско острие и сензационна находка, която потвърждава тезата, че износът на остриета за Африка датира от доста отдавна. Никога не съм очаквал да имам възможност да придобия този меч, но някак си планетите и звездите се наредиха идеално – Иън реши да ликвидира колекцията си, аз научих за това случайно, но в точно правилния момент и цената, която договорихме беше такава, че можех да си я позволя. Сега тази важна такуба е в моята колекция и е редно да я разгледаме по-подробно.
Острието, разбира се, е най-интересната част. Според Доктор Джоунс, то е от тип XIIIa по Оукшот. Този тип мечове е възникнал през 13-и век, както измето загатва, пригоден специално за рицарите от епохата. Остриетата от тип XIII се отличават с голямата си дължина и тежест, с почти паралелни режещи ръбове с малко разклонение в основата и са били оптимизирани за сечене, включително и срещу противници с халчести ризници. Върхът често е леко заоблен и балансът е такъв, че за разлика от тип XIV например, не са добре пригодени и за мушкащи удари. Популярни предимно в рамките на Свещената Римска Империя и наричани навремето “голям меч”, тези от тип XIIIa са ползавни понякога и с две ръце, когато рицарите са се спешавали. Постепенно заменен от мечове с по-универсални функции, тип XIIIa е станал популярен пaк към края на 15-и век, когато на стари остриета са били сложени нови дръжки, съответстващи на късната средновековна мода.
Както се вижда, в Сахела острието е получило сериозни изменения. Върхът е скъсен и заоблен, също както и подострен в последната третина. Заради износване или счупване, острието е скъсено и в началото, като опашката липсва. Това е наложило да бъде вложено в конструкция тип сандвич, за която е захванато доста здраво с няколко нита и потенциално и ковашка заварка. Такива конструкции има и на по-късни образци, както се вижда на два меча от колекцията ми, но на този меч сандвичът е много по-дълъг от обивхайното. Това е вероятно направено заради баланса на меча, който като е цяло е по-тежък от всички останали такуби, които имам и съм държал.
Маркировките са в канала и са идентични от двете страни на острието. Първата маркировка е т.нар. “кръст фурше”, или кръст с рамене, които завърхсват в раздвоение, сложен в кръг. Такива кръстове се срещат често на мечове от зрялото и късното средновековие и религиозният символизъм е пределено ясен. Другата маркировка е е кръст с раздвоен връх, която се среща по-рядко и чиято символика не ми е ясна. Подобни кръстове в един или два кръга се срещат на мечове от арсенала в Александрия, където са попаднали през 14-и и 15-и век, а също така и на един меч с острие тип XIIIa от Военно-Историческия музей в Белград, сниман в книгата на Алексич в книгата за мечове от Балканите. Има и друг меч тип XIIIa в частна колекция, с произход от Бохемия, с идентични маркировки според описанието, което намерих за него, но за съжаление нямам снимки. Тези остриета са били ковани предимно в Северна Италия и копирани от ковачи в Пасау, така че и това е от един от тези два центъра на производство.
Дръжката също е интересна и различна от останалите дръжки на такуби, които имам в колекцията. Кръстовището е по-тясно, но за сметка на това по-широко, с форма на паралелепипед. Най-близко до него в колекцията ми е кръстовището на една такуба, предполагаемо от Канем Борну. То е изцяло метално и украсено с ленти апликации от бронз. Помелът е от сферичния тип, но по-голям на размер и извит от долната страна така, че да легне по-добре в ръката. Ръкохватката е десетогранна. Взети накуп, всички тези елементи са малко по-различни от елементите, които намираме върху дръжките на такуби от началото на 19-и век и това предполага, че тази дръжка е от предхождащ период – 18-и век или дори по-рано.
Това е най-старата такуба, за която аз лично знам. Как е попаднала в Африка? За съжаление няма как да знаем със сигурност и можем само да спекулираме, но спекулирането е забавно. Най-вероятната версия е, че италиянски търговци са докарали това острие в някое пристанище в Северна Африка, откъдето после е поело към вътрешността на континента. Печалбите от този тип търговия са били достатъчно високи за да изкушават търговците от Генуа, венеция и другите търговски цвентрове на Апенините непрекъснато да нарушават папската забрана за продажба на оръжие на мюсюлмани. Но може и да е дошло през Египет и арсенала на мамелюкските султани в Александрия. Знаем, че като част от мирен договор, кралят на Кипър е платил данък на мамелюците под формата на мечове. Някои от тях са били завещани на александрийския арсенал с надписи на арабски, но не всички са получили такива посвещения, защото има запазени образци пленени от турците и отнесени в арсенала в Св. Ирина в Константинопол, които са само с тамгата на арсенала и без каквито и да е арабски надписи. Остриета от Египет със сигурност са пътували към вътрешността, както се вижда от една мамелюкска сабя във владетелската оръжейна на град , днешна Северна Нигерия на , показана от Бивар и нищо чудно това острие да е минало първо Кайро или Александрия. Съществува и вариант да е военна плячка на турците или техните сыузени корсари от Магреба – както вече стана дума, този тип остриета са станали отново популярни в края на 15-и век, така че са били още в употреба през първата половина на 16-и век и една част от тях може да са били взети като плячка при непрекъснатите сражения между мюсюлмани и католици в Средиземно Море през този период.
По-интересна и ценна такуба от тази едва ли някога ще мога да намеря, но това не изчерпва темата и сигурно това не е последната такуба в колекцията ми. Весели празници на всички!
“Боздугани от Българските Земи” с автор Стоян Попов е първата издадена книга с експонати от колекция Ватеви. Аз я купих заедно с каталога на антични оръжия в колекцията, като мисля че се продава само директно от сайта на фондация Ромфея. И двете книги са на английски и сравнително скъпи – цената на всяка е 130 евро.
Спрямо датата на отпечатване (2015 г.), колекция Ватеви съдържа близо 500 боздугана, което почти сигурно е най-голямата колекция от този род в света. Те са намерени в днешните български земи и датирани от 10-и до 17-и век. Съответно, форматът на книгата е голям – 438 страници А4, с твърди корици. Илюстрациите са почти всичките цветни, с изключение на няколко стенописа. По отношение на качеството на изданието трудно някой би могъл да има претенции.
Сам по себе си, каталогът на тази огромна колекция би бил впечатляващ, но прави чест на автора, че е положил сриозни усилия книгата да е много повече от това. В началото има сериозна научна част, от която личи ентусиазмът на Стоян Попов по темата. Той разглежда историята на боздугана като оръжие в световен мащаб и идването му по нашите земи през средновековието. Следва задълбочено разглеждане на писмените и художествените източници за боздуганите по българските земи. Направен е опит за типология на боздуганите по хронологичен принцип, което е нелека задача, като в крайна сметка Попов определя 21 основни типа, 53 подтипа и 22 вариантa. Проследена е и еволюцията и връзките между отделните типове в разглеждания период от около 7 века. Каталогът е оставен за накрая, като той съставя три четвърти от обема на книгата. В него са представени всички боздугани от колекцията с подробни описания, размери и качествени цветни снимки в няколко ракурса. Особено интересни са боздуганите с церемониално предназначение, украсени с благородни метали.
Тук идва ред за най-важния въпрос – препоръчвам ли книгата? Отговорът е труден и ще е различен за всеки индивидуално. За мен определено си струваше – смятам, че получих добра стойност за платената от мен цена. Това е и единствената книга специално за боздугани. От друга страна, това е тема, която е трудна за колекциониране с оглед на сегашното законодателство в България и съответно няма как да се радва за голяма популярност. За много цената от 260 лева ще е прекалено висока за нещо, което едва ли някога ще колекционират.
В заключение, книгата е с високо качество, и като издание, и като информация. Лично според мен когато става дума за силно специализирани издания е за предпочитане да са като тази книга – цената да е висока, но да няма компромиси с качеството.
Преди време исках да колекционирам оръжия от цял свят, което включваше и Индия. А там разнообразието от форми е огромно, може би най-голямото в света – като тема за колекциониране е практически безкрайна. Интересите ми са съсредоточени в Африка сега, но от тогава съм запазил няколко индийски оръжия. Може би най-хубавото от тях е този боксов нож, известен като “катар”. Всъщност, може би в исторически план по-правилното название е “джамдар”, както е описан в могулски трактати от 16-и век, но думата катар се е наложило сред колекционерите в съвременно време, така че тук ще си служа с нея.
Понеже това е много вероятно да остане единствения пост в блога за катара, тук е добър момент накратко да разгледаме произхода и историята на това оръжие. Първото писмено описание на такъв тип нож е от Ибн Батута през 14-и век. Първото изображение на подобно оръжие пък е от барелеф в храм в Източна Индия, датиран от 10-и век. С времето катарът се е развил, като нож за носене затъкнат отстрани в пояса и е бил популярен навсякъде в Индия и носен от всички етнически групи. Основното предназначение, особено с оглед на хвата е с катарът да бъдат нанасяни мушкащи удари, но има и катари с по-дълги острието от скъсени европейски мечове, които очевидно са пригодени и за сечащи удари.
Острието на моя е с най-често срещнатата форма на равнобедрен триъгълник. Върхът е усилен, за да може да пробива халчести ризници, каквито в Индия са били масово ползвани чак до втората половина на 19-и век. Острието е изработено от булат – контрастът на индийския булат не е толкова силен, колкото при персийския булат и шарката като цяло е по-дискретна.
Дръжката е най-интересната част и това, което прави катарът катар. Тя се състои от две метални рамене, обикновено успоредни, с две напречни метални ръкохватки. Острието е хванато към дръжката с ковашка заварка или нитове. Дръжката е обикновено най-украсената част от един катар. На моя украсата е от типа кофтгари, с позлата, което като техника е по-характерно за централна и северна Индия. Има и остатъци от надпис на деванагари, така че вероятно това оръжие е било на хиндуист от платото Декан, а не на мюсюлманин. Ножната е най-обикновена от кадифе, като е много възможно да е по-късна от останалата част от катара. Ако някога е имала накрайник, той не е запазен.
Моят катар е типичен образец на това оръжие, но съществува голямо разнообразие от форми и варианти и при остриетата, и при дръжките. Напълно е възможно човек да се посвети изцяло на събирането на катари и да има голяма и разнообразна колекция. На мен на този етап единият, който имам, ми стига.
