Month: January 2020

В Сахела от Сенегал и Мавритания до Судан и Сомалия има голямо разнообразие от ножове, особено такива за носене на ръка. Засега никой не е публикувал подробна информация за тях, защото наистина става дума за много видове ножове и варианти. Вместо това, в общите книги и каталози на африканско оръжие има показан по някой и друг образец. На мен обаче това ми е доста интересна тема и за това от време на време тук ще пускам постове с отделните видове.

Започвам с характерните ножове на племената Тебу, които от край време живеят на територията на днешен Чад, също както и в южна Либия и в северо-западните части на Судан и Нигер. Всъщност, тези ножове са разпространени в целия регион и ползвани от множество етноси, но са кръстени на племената Тебу, въз основа на предполагаемия им произход. Тебу са народност от нило-сахарската група, който обитава тези земи в централната част на Сахела от древността. Водят номадски начин на живот, пособен на туарегите и са мюсюлмани сунити по религия. Обществото им е организирано на семeeн и кланов принцип и няма данни някога да са имали собствени държавни образувания.

Така наречените ножове на Тебу се отличават по помела (горния накрайник на дръжката), който е изкован заедно с острието и опашката и изглежда като къс и тъп шип. Остриетата са прави, двуостри и симетрични с остър връх, с ромбично сечение. Ръкохватката е изработена от кожа, с характерно удебеление по средата, като кожата обхваща и долната част на острието и по този начин създава удобен предпазител, вместо отделно обособено кръстовище. Канията също е от кожа и от единия край има прикрепена кожена гривна, която позволява закрепването и носенето на ножа върху предмишницата.

Тези ножове са доста разпространени и в повечето случаи сравнително семпли като украса, сведена до геометрични мотиви по канията и дръжката. Аз имам два от тях, като първият е къс и добре изработен нож, чиято кания в долния край е от кожата на крокодил и с форма като опашка на риба. Подобен нож, без рибешка опашка обаче, е публикуване от Агте в “Waffen aus Zentral-Afrika” и датиран към началото на 20-и век по времето, когато южната част на езерото Чад е била в рамките на германските колониални владения в Африка. Там е описан като султански нож, като под султан трябва да се разбира селски или племенен старейшина, а не владетел на империя. Дадено е и местното име: “могео те ме”. Очевидно е, че тези ножове са били символ на статус и съответно в изработването и украсата им е вложено много време и труд и представляват върха на местните занаятчийски възможности. Канията е украсена с геомтрически мотиви и кожени ресни, а крокодилската кожа със сигурност също има важно символично значение. В други места в Сахела като Судан крокодилската кожа е със значение на сила, защото нилският крокодил е сред най-големите и опасни животни по тези места. Както крокодилът е цар на езерата и реките, така и крокодилската кожа по канията символизира първенството на собственика в обществото. Острието е също с геометрични триъгълни украси. Те вероятно също символизират украската по влечуги, като например отровни змии и може значението им да е като това на крокодилската кожа и опашката или подобно на някои зиг-заговидни украси в Северна Африка да служат да отблъскват злото око.

Другият нож в колекцията ми всъщност е по-скоро къс меч, поне на размери. Интересно е че острието е оформено чрез наклепване, ане чрез заточване – вероятно въпрос на инструменти и възможности. Канията е от тънка жълтеникава кожа и най-вероятно не е оригиналната, а по-късна замяна. Виждал съм подобни мечове с оригинална кания от тъмна кожа, с характерната гривна за носене на ръка. От едната страна острието е украсено с триъгълни мотиви, подобни на тези на ножа, а от другата страна е украсено с полукръгове. Значението на последните не ми е ясно – може би имат някаква връзка с лунния сърп, а може и да произлизат от имитациите на италианските маркировки с такава форма – традиция, вазимствана от такубите.

Както стана дума, тези типове ножове с характерен помел се срещат на много места в Сахела. Народността тебу днес наброява под 3 милиона, така че очевидно и други племена са носели тези оръжия. Гравюри от ранните европейски пътешественици показват роби и слуги с такива ножове, като знаем че в много общества, от туарегите до Хауса и халифата Сокото, на нисшите касти е било забранено да носят друго оръжие освен нож. Възможно е в такъв случай с цел самозащита членовете на тези касти да са опитали да намерят вратичка в правилата като удължат ножовете така, че да станат с размери на къс меч, но формално да останат ножове. Има такива паралели по цял свят, например немските месери и бауервери от Ренесанса или ятаганите по нашите земи. Това, че запазените кании на дългите остриета са с гривната за носене на ръка потвърждава тезата, че това оръжие остава с характер на нож, а не на меч, независимо от размерите. За това и тук ги наричам събирателно ножове Тебу, а не ножове и мечове.

Тук показах два стари и интересни ножа, но разнообразието е всъщност доста голямо. Остриетата са къси и дълги, тесни и широки, във всевъзможни комбинации. При помелите също – някои са като шип, други заоблени, някои са плоски а други имат и ръбове в средата. Отделно съществуват и какви ли не варианти в цветовете и материалите на кожата и украсата на дръжки, кании и остриета. Темата е голяма и този пост е само увод в нея.

Колкото по-старо е едно оръжие, обикновено толкова по-малко знаем за него и за притежателите му някога. Кортиците от соц време не са толкова вълнуващи, колкото мечовете със средновековни остриета, но пък за сметка на това понякога знаем с абсолютна точност на кого са били. А когато е известна личността, притежавала оръжието, нещата придобиват лично измерение и историята оживява чрез военната кариера на този човек.

Значително по-масово срещани от царските кортици, соц кортиците не представляват кой знае какъв интерес за колекционерите – естетически и по качество отстъпват на хладните оръжия от епохата на монархията и не са някаква рядкост. Аз имам два соц кортика – единият е максимално тривиален общовойскови или милиционерски кортик. При положение че това е бил кортикът, носен от офицери от всички войски без флота, а също така и от офицери от МВР, бройката на произведените кортици е била много голяма. За разлика от царските кортици унищожаването или укриването на соц кортиците никога не се е налагало заради репресии при смяната на режим, така че тези кортици са масово запазени. Моят е комплектен с носача.

Другият соц кортик е по-интересен, най-малкото за това, че е военно-морски, каквито са били произведени в по-малки бройки. Освен това заради лошото качество на изкуствената черна кожа по-трудно се срещат такива кортици, в добре запазено състояние. Но моят кортик има и нещо по-интересно – посвещение на острието. Бил е подарен на Капитан I-ви ранг Константин Площаков през 1982-ра г. Това ми даде възможност да опитам да науча повече за Константин Площаков и открих, че той е бил командир на подводница проект 613 или клас “Уиски” по натовско обозначение. .

За мое щастие, той също така е бил и писател и една от книгите му, “В Подводницата” съдържа спомените му от времето на активната му служба. Преди няколко години, когатo се сдобих с кортика я прочетох и ми беше интересно да науча за устройството на подводницата, особеностите по поддръжката и експлоатацията й, живота в нея, а даже и за личностните вражди в българския флот през тези времена от Студената Война.

Въпреки че за щастие на Капитан Площаков никога не му се е наложило да изпълнява дълга си в реални бойни условия, това не прави историята на българския подводния флот в годините, когато е бил най-силен по-малко интересна. Носталгията по времената, когато България е иамала няколко боеспособни подводници е особено силна в момента на публикуването на този пост, в който няма нито една. Константин Площаков отдавна не е сред живите – починал е през 2006-а, т.е. около 6 години преди българският подводен флот да бъде закрит. Кортикът е останал като вещ, свидетел на тези отминали времена.