Month: May 2020

От мароканското късо хладно оръжие ми липсваше т. нар. дженуи и чак сега успях да добавя и този тип в колекцията. Това дава повод да разгледаме тези ножове в контекста на останалите ножове и ханджари от Мароко.

Името дженуи предполагамео произлиза от арабската дума за “генуезки”, т.е. идващ ог Генуа. Като водещата търговска сила в Западното Средиземноморие, Генуа е била основен доставчик на европейски остриета в Магреба. Изглежда че в един момент дженуи епридобило значението на дума, ползвана за европейски прави остриета, както например по нашите земи европейските остриета за саби са били известни като “френгия”. В контраст с кумаята, ножовете дженуи са винаги прави и по форма като класически нож. Някои остриета са двустранно заточени на върха, а при по-късни образци са ползвани и щикове, например такива за Гра.

Каниите са дървени, обикновено покрити с кожа и с метални накарайници. На моят накрайниците са от бронз, като често се срещат и от сребро. Дръжката е от масивно парче рог, най-вероятно от носорог с осмоъгълно сечение и с характерно разширение в частта към помела. Преходът между дръжката и острието е от бронз с характерни за Мароко растителни мотиви, в същия стил като бронзовите части на канията.

По мои лични наблюдения, ножовете дженуи се срещат значително по-рядко от кумаите, дори и ако се абстрахираме от сувенирното производство. Какви са причините за това, не знам. По-редки са и от останалите марокански къси хладни оръжия, като шулата и сбулата. Сега вече имам основните типлове ножове и ханджари от Мароко, но ми остават някои варианти на кумаята.

По отношение на африканските оръжия, няма по-характерни за континента от т. нар. ножове за хвърляне. Една част от тях попадат и в моята тема и съответно първият такъв нож в колекцията е от най-северната точка на разпространението им – планините Тибести в днешен северен Чад.

Преди да разгледаме моя нож по-подробно, първо малко обща информация за ножовете за хвърляне. Те са своеобразни железа с няколко разклонения, с обсег от около 20-30 метра, които са били хвърляни по противника непосредствено преди враждуващите групи да се сблъскат в ръкопашен бой. Ефективността им не е била по-голяма от тази на стрели и метателни копия, но ножовете за хвърляне давaт възможност и за употреба в близък бой като късо хладо оръжие. Тези оръжия се делят на две основни групи – F-образни, където разклоненията са от една и съща страна и Z-образни, където разклоненията са от различни страни на “стъблото” на ножа. F-образните са разпространени на север, в Сахела, докато Z-образните са предимно на юг, в централната част на Африка. Ножовете за хвърляне нямат здраво прикрепена дръжка, а обикновено в долния край стъблото е увито с кожа или плат, които в много случаи липсват.

Моят е от F-образните или северни ножове. Всъщност, според Вестердийк, този нож е SP IV.5, т.е. стилистична група 4, тип 5. Стилистичната група 4 географски отговоаря на района около планините Тибести в днешен Чад, на границата с Либия, където обитава народността Тебу, за чиито своеобразни ножове вече стана дума в блога. Според Вестердийк, тип 5 е сравнително съвременен тип, от 50-те и 60-те години на 20-и век, който копира по-южни типове на народността Сара. В тази част на Африка, ножовете се изработват от т. нар. Хадад Хадид – ковачи с черен цвят на кожата, които заемат маргинална роля в обществото и от по-ниска каста спрямо животновъдите, които владеят тези земи. Тези ковачи не са отседнали, а са номади и обикалят из региона, предлагайки произведенията си, което неизбежно води до разпространението на форми от юг на север.

А форми има много и при наличието на нови придобивки, ще продължим с разглеждането на тази тема.