Month: June 2020

В предишния пост разгледахме архаичния омански меч, или саиф ямани и връзките му с древните ислямски мечове. Тук ще проследим как формата се е променила през 19-и век и как в един момент и сабята е навлязла в Оман и Занзибар, пригодена към местнте дръжки.

През 19-и век архаичните мечове са заменени с нови по форма, при които острието е по-дълго и тясно, а дръжката опростена и сведена до конусовидна форма, без предпазител. Появата на тези мечове съвпада с върха на оманската експанзия по източното крайбрежие на Африка и създаването на Занзибарския султанат. В същото време е белязано и от засилен внос на европейски, предимно солингенски остриета във вътрешността на Африка. Моето лично мнение е че тези неща са свързани и са довели до появата на новата форма мечове. Достъпът до прилични като комбинация от качество и цена европейски остриета е довел до изоставянето на старите остриета от “йеменски” тип и бързото възприемане на типичното солингенско острие. Тези солингенски остриета са били произвеждани с хиляди без особени разлики в модела, базиран на стари остриета от късното средновековие и ренесанса с един широк или три тесни канала и са били популярни от Западна Африка до Судан, като дръжките са слагани според местния вкус. Логично е и оманците да са участвали в търговията с тези остриета като част от крайните им потребители и просто да са ги приспособили към техните специфични дръжки.

Тези дръжки са доста примитивни в сравнение със старата форма и имат аналог с някои чисто африкански форми. На вид много приличат на дръжките на мандинго сабите от Мали и Сенегал в Западна Африка, но разстоянието между тези земи и суахили крайбрежието е прекалено голямо дори и ако допуснем, че по пътя на керваните през Сахара е имало обмен на оръжейни форми. Мечовете на масаите от Кения и Танзания, с които оманските търговци със сигурност са били запознати също се сътоят от елементарна дръжка без предпазители, увита в кожа. Кое оръжие точно е послужило за вдъхновение за новата форма на оманските мечове е трудно да се каже, но според мен е почти сигурно че е имало африканско влияние. В долния край помелът е от отделно парче стомана, което служи за баланс и през което винаги е пробита дупка за къс ремък, който да се увива около китката и да пази от това мечът да изпадне от ръката при сечащи удари. Мушкащи удари почти не са били ползвани, поради което липсата на кръстачка не е чак такъв пробем, а и разширението на дръжката към острието до известна степен служи като предпазител. Често дръжките са украсявани със сребърна тел. Каниите са дървени, облечени в кожа. Наустниците и накрайниците, стига да са запазени са често от сребро, както понякога и двете гривни, които служат за окачване на презраменен пояс.

Има теория, според която този тип мечове са ползвани само за танци. Тази теория е неправдоподобна по две прични – първо, на всички стари снимки и гравюри на воини и телоохранители от Оман и Занзибар се виждат такива мечове като част от въоръжението, което включва фитилни мускети, ханджари и специфичен малък щит от кожа на носорог. Няма логика всички тези хора да са позирали с функционалното си въоръжение и само мечовете да са изключение. Снимка на германски трофеи от арабското възстание в Германска Източна Африка през 1888-а година показва такъв меч до типична оманска нимча и сабя от Южен Йемен заедно с цял куп ханджари. Изследването на самите мечове показва, че повечето от тях са с вносни европейски остриета, каквито няма логика да бъдат слагани на атрибут, предназначен само за танци, на фона на по-евтини опции. В последния половин век, мечовете с остриета изрязани от стоманен лист със сигурност са вече само с церемониално предназначение, но през 19-и век тези мечове са били изцяло функционални и част от арсенала на воините в Оман и по суахили крайбрежието.

Аз имам три омански меча от този тип в колекцията. Един от тях е с черната си кания и със солингенско острие с маркировки – т.нар. гурда (с формата на челюсти) и кръстчета. На канията е запазен избелял пискюл, който е бил част от украсата.

Освен този типичен образец, имам още един дълъг меч с европейско острие. В средния от трите канала са нанесени надписи, които имитират европейски надписи от по-стари остриета. Оригиналната кожена облицовка на дръжката е загубена и заменена с кожа, прикрепена към дръжката с няколко големи кабърчета. До помела е останала част от оригиналната сребърна тел. Интересни са двете скоби в основата на острието, вероятно сложени там с цел да помогнат загрепянето към дръжката което може да се е наложило ако опашката е била захабена. Това обикновено се случва при дълго ползване и често сменяне на држъката, така че това острие може да е потенциално и по-старо.

Третият меч е със скъсено от оригиналните размери острие, като скъсяването е извършено откъм основата, а не откъм върха и по тази причина най-вероятно е направено нарочно, а не заради счупване. На дължина е доста близо до старите омански мечове и е възможно собственикът някога да е искал острие с размери, близки до тези на старите мечове или просто по-късо оръжие. На канията си личат гнездата за гривните, които изглежда като да са били премахнати преди сегашната кожа да бъде сложена. Може би оригиналните накрайници и гривни са били рециклирани заради сребърния материал в тях, но мечът е бил ползван и след това и грубата кафява на цвят кожа загатва за източното крайбрежие на Африка.

Макар и по-късно от почти навсякъде другаде, сабята е навлязла и в Оман и Източна Африка. Слабо извити остриета се срещат по оманските нимчи, а освен това в Оман, Занзибар и Коморските Острови има и вариант на персийския шамшир, обикновено запазен за султани, везири и други високопоставени хора. Но и по-обикновените хора са възприели извитие остриета, защото се срещат и на дръжки като на мечовете и в този вариант са известни като “катара”. Аз имам една катара, като тези саби са доста редки. Както стана дума в поста за нимчите, след етническото прочистване на черкезите при завладяването им от Руската Империя през 19-и век, много от тях са потърсили убежище в Османската Империя и са разселени из Близкия Изток. Много от остриетата на техните шашки са били изнесени за Южна Арабия, където са намерили добър пазар заради символите по тях, познати на арабите от старите остриета произвеждани в Централна Европа. Не бих се учудил ако острието на моята оманска катара някога е било острие на черкезка шашка. Във всички случаи катарата е добила популярност бързо в Оман и дори днес на герба на Оман има две кръстосани катари.

Трите меча и катарата в колекцията ми са със стари, вносни остриета. Въпреки дългите дръжки, тези оръжия са леки – към 700-800 грама и са предназначени са една ръка, къто другата се предполага да държи малък щит. На стари снимки от Занзибар ги носят търговци, телоохранители и дори роботърговецът, пътешественик и впоследствие писател Типу Тип, който за кратко е създал собствена империя във вътрешността на Африка. Тези редки оръжия са част от слабо известната но интересна история на Оманската Империя и Източна Африка.

Освен енигматичните нимчи, в Оман и Оманската Империя по крайбрежието на Източна Африка са ползвани и други дълги хладни оръжия. Заради сравнителната изолация на Оман и оманските владения, в тях двуострият меч се е запазил чак до края на 19-и век, като формата на дръжките на тези мечове е доста особена и дори силно архаична в някои случаи. Тези мечове са ми сред любимите хладни оръжия за колекциониране и тук ще покажа моите и ще разгледам развитието им.

По времето на царуването на Харун ал-Рашид през 8-ми век е бил разцветът на Абасидския Халифат, включително и в културно и научно отношение. По заръка на халифа, един от най-изявените интелектуалци в Багдад по това време – Ал-Кинди, е написал трактат, посветен на мечовете и качествата на техните остриета. В него са разгледани остриета от целия познат на арабите свят – от франките до Индия и Юго-Източна Азия. Според Ал-Кинди, най-добрите остриета на мечове по това време са били тези от Йемен. Те са били ковани от булат – технология, добре усвоена в ислямския свят по това време и която се е запазила в Южна Арабия до 19-и век, като желязната руда е била внасяна предимно от Индия.

След Абасидите, Южна Арабия е била част от различни империи – Селджуки, Аюбиди, Османска Империя и в един момент, част от Португалската колониална империя. Португалците са владeeли Мускат, докато вътрешността е останала независима. В средата на 17-и век, Оманската Ярубидска династия е превзела Мускат от португалците, което е поставило началото на Оманската експанзия по западното крайбрежие на Индийския Океан, за сметка на западането на португалците. Най-древните запазени мечове от този период са известни в Оман като саиф яруби, по името на династията или по-често като саиф ямани, т.е. йеменски меч. Последното вероятно е в резултат на репутацията на йеменските ковачи, които са продължавали да правят мечове, на вид вероятно много близки до тези, които е разглеждал Ал-Кинди 8 века по-рано.

Аз имам един меч от този архаичен тип, вероятно от 18-и или началото на 19-и век. Острието е сравнително късо и широко – 91.5 см дължина на 5 см широчина в основата. Направено е от булат, с един канал. По форма и размери може да се търси аналог с някои ранни мечове, показани със скици от Дейвид Никол в “Early Islamic Arms and Armour”. Дръжката също е специфична, от тип характерен за ислямския свят и Източната Римска Империя през ранното средновековие. За разлика от западно-европейските мечове, които ползват нанизна конструкция, при ислямските и ромейските дръжката е прикрепена към острието с нитове през опашката, като предпазителят е с формата на чаша, в която острието влиза. Такива предпазители има намерени и по нашите земи и подробно описани от Валери Йотов и Деян Рабовянов. На моя меч дръжката е шестоъгълна и от две метални части над дървена сърцевина. Горната образува въпросната чаша и разклонения, успоредни на острието, а долната образува помела, върху който има следи от сребърна украса.

В каталога на фонадацията Фурусия има подобен омански меч от 18-и век, за който Башир Мохамед пише, че на вид е сигурно най-близко до митичния зулфикар на Пророка Мохамед. Дали това е вярно няма как да знаем, но със сигурност тези мечове произлизат от най-ранните ислямски мечове и техните ромейски и сасанидски предшественици. В следвшатата част ще разгледам развитието на формата през 19-и век.