Книгата на Антъни Тири “Ислямски Оръжия – Магреб до Могул” е публикувана през 2004-а година и за времето си беше изключително популярна след колекционерите на оръжие от ислямския свят и околните региони. От тогава има и други публикации от такъв общ характер и знаем за някои от проблемите на книгата на Тири, но имам причини да смятам, че тя е актуална и днес.
Както заглавието загатва, обхватът на книгата е доста широк – оръжия от целия ислямски свят, разгледани по региони, започващи с Мароко и Магреба. Но Тири не спира в Индия, а продължава през Тибет и Бирма чак до Индонезия и Филипините. Това, което впечатлява, е че всички показани образци на оръжие, доспехи и снаряжение са от някогашната лична колекция на автора, изложени на 484 страници. Оръжията са представени с кратка повърхностна информация и книгата съответно е най-полезна като каталог и справочник. За съжаление обаче някои предмети са определени погрешно.
Но въпреки оскъдната информация и грешките в текста и описанията, тази книга има едно основно достойнство, което я отличава от почти всички други – показаните предмети са характерни за това, което е достъпно за почти всеки колекционер. В други книги образците са от музеи или най-добрите частни колекции и дори и някои от тях да попаднат в продажба, цената би била извън бюджета на хора, които не са мултимилионери и за които колекционирането е просто хоби. Като добавим и огромния географски обхват на книгата, в нея всеки с интерес към етнографските хладни оръжия може да намери образци по темите си, подобни на тези, които може реалистично да придобие.
Ислямски Оръжия от Тири е далече от перфектната книга, но 16 години след излизането й от печат остава полезен справочник за редовия колекционер на етнографски оръжия от Балканите, Африка и Азия.
Всеки колекционер носи в съзнанието си няколко мечтани придобвки. Обикновено става дума за трудни за намиране, високи на стойност и скъпи на цена предмети, които съществуват, но които са предимно в сферата на мечтите. Реших да направя списък на моите топ 10 най-желани мечове и саби. Критериите са прости – трябва да са образци, каквито нямам. Също така трябва да са в сферата на реално постижимото, в смисъл такива предмети да състествуват в частни колекции и периодично да се появяват в продажба. Неща като сабята на Хан Крум, меча на Калоян, Екскалибур и прочee нямат приложение тук, защото не е ясно дали изобщо съществуват, поне не и докато археологията не докаже противното. Мечът на Хан Кубрат и ятаганът на Сюлейман Великолепни също не са за тази тема – те съществуват, но са уникални предмети в музеи, от които няма и не би трябвало да излизат. В този ред на мисли, ето го моят топ 10 (илюстрациите са от музеи, където съм снимал лично и от книгите на Хейлс и на Въчков).
10 Българска Генералска Сабя обр. 1905 г. Като българин винаги ще имам интерес към нашето хладно оръжие и в списъка винаги ще има място за поне едно. Изборът на генералската сабя може би буди недоумение у тези, с интерес по темата, защото има много по-трудни за намиране образци на българско хладно оръжие – шпаги, наградни саби, морски саби и т.н.т. Но аз съм много назад с българското дълго хладно оръжие, понеже не ми е основен фокус и от многото саби, които нямам, тази ми харесва най-много. Естетически, всички компоненти в нея ми допадат, от лъвската глава на помела до острието с разширения и двустранно заточен връх. Исторически, това е сабята на генералите, спечелили победите през Балканската Война и Първата Световна Война. Този списък е базиран на това, което аз искам най-много, а не непременно на това, кое е най-скъпо или рядко.
9 Каскара със сребърна дръжка. Каскари с дръжки, обковани със сребро се срещат сравнително често и не са на недостъпни цени. Те варират по качество, от по-съвременни образци от втората половина на 20-и век до мечове потенциално от личния арсенал на Али Динар, последния султан на Дарфур, който е имал над 100 каскари. Аз все още нямам каскара със сребърна дръжка вколекцията, но от този списък това е най-лесно достижимата цел.
8 Занзибарска Нимча с Дръжка от Слонова Кост. При нимчите от Оман и Източна Африка има някои разновидности. Може би най-атрактивната от тях се състои от саби с дръжка, изработена от слонова кост, често с позлатена украса и гард с три разклонения и без полукръгъл предпазител. С такъв тип саби са снимани телоохранители на високопоставени лица от Занзибар и Коморите.
7 Стара нимча от 17-и век. Когато става дума за нимчи, лично за мен са най-интересни най-старите от тях – абордажни тесаци с характерното късо острие с голям йелман, от което произлиза и името на този тип оръжия. И макар че имам такова острие с дръжка от Йемен, все още нямам класическа нимча от 17-и век. Добрата новина е че има достатъчно в частни колекции – даже преди години бях видял две в българска колекция.
6 Алжирска Пала. Единствената информация за тези пали, които се отличават по липсата на кръстачка е в книгата на Хейлс. Виждал съм и две в частна колекция. Предимствата на липсата на кръстачка са в потенциалното по-лесно вадене на сабята от ножницата, защото няма какво да се закачи и оплита в дрехи и ремъци. Ако тези пали са ползвани предимно в абордажни условия от алжирски корсари, в това изменение може би има логика. Украсата по сребърните части на кнаията и дръжката е в стил балкански барок. Това, че украсата е в балкански стил не е толкова изненадващо, защото много от по-високо качествените оръжия в Алжир са били внасяни от Балканите – например алжирските ятагани.
5 Омански Шамшир. През 19-и век, в резултат на персийско влияние, шамширът или поне дръжката от персийския шамшир е добила популярност и в Оман и Оманската Империя по източното африканско крайбрежие, вкл. и на Коморите (независими от Оман, но под силно Оманско културно влияние). На стари снимки от Занзибар се виждат мъже, които освен катари държат и шамшири. Но дръжката не е директно копирана от персийската, а е специфична, с типично омански черти, по-специално преплетените като панделка сребърни жици под кръстачката и формата и украсата на помела. Каниите също се отличават с омански декоративни мотиви. Остриетата понякога са персийски от булат, но понякога и от вносни европейски остриета от саби. Срещат се много по-рядко от персийските шамшири, но периодично се появяват в продажба – за последните няколко години имах три неуспешни опита.
4 Каскара с двоен помел. Каскари има много, но такива с двоен помел по някаква причина се срещат рядко. Какво е значението на двойния помел не е ясно, но може би е обозначавало висок статут на този, който е носил такъв меч или може би е по-стар вариант. Такива каскари има в Кралската Оръжейна в Лийдс и в Метрополитън, като тази в Метрополитън е с персийско острие от булат с гравирани змии. Каскара с булатно острие би било нещо доста специално само по себе си, дори и без двойния помел. Извън музеи, има и една такава каскара в книгата на Хейлс, така че надеждата че циркулират и извън музеите е жива.
3 Меч от Арсенала в Александрия. По време на походите на мамелюците през 14-и век и впослдствие като част от данък от Кипърското Кралство, в Арсенала в Александрия са били събрани добро количество европейски мечове от късното средновековие. Интересно е, че мамелюците не са им сменяли дръжките, а само са им добавили гравирани надписи с посвещения и понякога и годината на дарение в арсенала. Впоследствие тези мечове са пленени от османските турци и пренесени в арсенала в Света Ирина в Константинопол, а в по-ново време разпръснати по музеи и колекции. Като добре запазени образци, те са важни за изследователите на европейско хладно оръжие от средновековието, а за мен са интересни като примери на европейско оръжие, възприето в Африка. В случай че случайно някой от тези, които още не са в музей излезе в аукцион, цената със сигурност ще е шест цифрена, но поне на теория придобивката е възможна, макар и вероятността да придобия такъв меч да граничи с шансовете на Славия да спечели Шампионската Лига.
2 Мамелюкска сабя от 16-и век. Или поне острие от мамелюкска сабя от 16-и век, защото за пет века дръжките са сменяни многократно. Мамелюкската школа е продължител на селджукските и татарските школи и до голяма степен е положила основите на османската и персийските школи (ако следваме Кирил Ривкин). Те се явяват първообраз на шамширите и калъчите. Тези саби са и първите, при които в острието се вижда опит за шарка в булата – остриета от тигелна стомана са произвеждани и преди – например Улфберт мечовете, но чак при мамелюкските саби виждаме характерния контраст, макар и все още доста слаб в сравнение с османските и особено персийските остриета през следващите векове. Това са и може би най-старите саби на африканския континент, откъдето е и моят толкова голям интерес към тях. В днешно време излизат с какви ли не дръжки – от типични османски дръжки до тулвари и нимча, като една сабя в оръжейната на рицарите в Малта. Това всъщност би било идеалнта комбинация – старо мамелюкско острие с дръжка от Магреба поставена век или два по-късно. Уви, засега сабята от Малта е единствената с такава дръжка, която съм виждал, но и на такова острие с дръжка от тулвар бих се радвал много, стига да мога да си позволя пет цифрената сума, която би струвало (спрямо днешна дата) някой ден.
1 Саиф Бадауи Аз обичам ислямски двуостри мечове – такуби, судански и омански мечове. Но ако има нещо, което харесвам още повече това са старите мечове, от които произлизат. При оманските, това са архаичните къси мечове, т.нар. саиф ямани, за които вече е ставало дума. Такубите и т.нар. каскари произлизат от т. нар. саиф бадауи, от времанта на мамеюците и дори аюбидите и фатимидите. Тези мечове на свой ред произлизат от византийската спата (и може би от някои сасанидски мечове) и са били ползвани от всички в близкия изток, дори и от османските турци. Мечът на Скендербег от Хофбург във Виена е от този тип. Виждал съм поне един саиф бадауи в аукцион на Херман Хисторика, така че макар и малък, поне на теория има шанс.
В този списък на десет мечтани придобивки, някои са напълно достижими, други граничат с невъзможното, а останалите са въпрос на търпение и парични средства. Колкото по-трудно и по-дълго време отнема някоя придобивка, толкова по-голяма е радостта от нея. А когато постигнем някоя от големите си цели, на нейно място идва друга,която да преследваме.
Такубата може да е най-емблематичното оръжие на бронираните конници от Сахела, но основното им оръжие, както и на всички други тежки кавалеристи преди огнестрелните оръжия, е била кавалерийската пика. Аз имам два върха от такива пики в колекцията и тук ще ги представя.
Първият връх е вероятно от региона, където днес граничат Нигерия и Камерун. Този връх е с острие дълго 45 см, с централно разположен ръб от двете страни за да усилване на здравината и подобряване на бронепробивността срещу халчести ризници. Срещу такива ризници такубата с редки изключения не би била особено ефективно оръжие, но за сметка на това няма халчеста ризница, която да устои на удар с пика нанесен в галоп. Интересно е, че този връх дойде с част от дръжката,покрита с кожа, както и с калъф от тънка кожа. Украсата на кожените части и самия стоманен връх е от характерни за региона геометрични мотиви. Тези детайли демонстрират ковашкото и сарашкото майсторство на местните занаятчии и високата стойност и важното значение на това копие за притежателите му.
Първият връх сам по себе си е внушителен, но изглежда като миниатюра до втория връх, който имам в колекцията. Само острието е 70 см на дължина и над 6 см на широчина в най-широката си част, също усилено с централни ръбове. Втулката е още 28 см и украсена с мед и бронз. Останала е и част от дръжката, като целият предмет е 160см на дължина, но в оригиналния си вид сигурно е надминавал 3 метра. Произходът на моя връх може би е от днешна Буркина Фасо, от племената Моси, но такива върхове с украса от бронзови дисков по втулката има и от Северна Нигерия.
Подобен връх на кавалерийска пика има в една скица от Диксън Денам, британски откривател и пътешественик, който е обикалял в Западна Африка в началото на 19-и век. На нея е изобразен кралски телоохранител от Канем Борну. Доколко тези телоохранители са били с церемониално или реално бойно предназначение не ми е известно, но когато става дума за африкански оръжия символизмът и потенциалното церемониално предназначение са почти толкова важни, колкото и бойните характеристики. Балансът на пика с такова масивно острие, дори и при дълга дръжка, би бил доста изнесен напред и боравенето с оръжието сложно. На пиките от северен Камерун в долния край има железен обръч за подобряване на баланса, въпреки че техните върхове са с по-практични размери.
В специализираната литература, с която разполагам, подобен връх като първия, който показвам тук има в каталога на Музея за Изкуство от Франкфурт (Agthe, Waffen aus Zentral-Afrika), под номер 166. Под острието втулката е също облечена в кожа с много подобна декорация и форма. За музейния експонат пише, че е от северен Камерун и че е събран по време на експедиция между 1900-а и 1908-а година.
Колекционирането на копия е усложнено поради няколко причини. Първата е, че заради голямата дължина те не са удобни за пренасяне и съответно много по-малък брой са попаднали в колекции в сравнение с другите хладни оръжия. Като масово оръжие, те не са белег на ранк или благороден произход като мечовете, които са много по-атрактивни като боен трофей или сувенир. Разнообразието при формите на върховете на копия, особено ако игнорираме церемониалните и оставим само чисто бойните е ограниченo и при липса на допълнителна украса понякога е много трудно един връх да бъде определен. В случай, че цялото копие е запазено, съхранението и експонирането му е сложно заради размерите. Съответно интересът към този тип оръжие е по-нисък. Всичко това е в рязък контраст с историческото значение на копието като оръжие, съдейки по пътеписите на първите европейски пътешественици в Сахела и високото ниво на изработка на тези върхове на пики, които очевидно са били от първостепенно значение за някогашните им собственици.
