Откакто започнах да се интересувам от ислямски хладни оръжия преди много време, едно от нещата, които винаги съм искал да имам е шамшир с острие от булат. От чисто естетическa гледна точка, едва ли има по-елегантно оръжие на света. Не мога да си представя вариант при който някой би могъл да има прекалено много шамшири, но аз просто исках да имам поне един, дори и сега, когато интересите ми не са съсредоточени върху оръжия от Персия. Със сигурност и много други колекционери се чувстват така, защото въпреки че не са особено редки, хубавите шамшири винаги държат високи цени. Гледайки тенденцията стойността да се покачва, реших да надплатя, но все пак да придобия един сега, преди да станат съвсем недостъпни. Освен всичко друго това е добър повод да публикувам пост за персийските саби.
Но какво всъщност е “шамшир”? В буквалния смисъл на думата, тя е фарси за дълго хладно оръжие, аналогична на турското “калъч”. Сред колекционерите обаче “шамшир” обикновено се използва за сабя с дълго, сравнително тясно и силно извито острие с остър връх без йелман. От историческа гледна точка, шамширът е част от еволюцията на сабята, може би самата връхна точка на развитието на формата. Пренесена в Египет и Сирия от степите между Черно и каспийско Море и Централна Азия посредством мамелюците от черкезки и тюркски произход, сабята почва да придобива вида, с който впоследствие е ползвана в тюркските империи от Северна Индия до Балканите. Булатните остриета на мамелюкските ковачи са от първите, на които се проявява шарка – слабо изразена, от тесни къси чертички, но все пак видима. Впоследствие, персийските ковачи правят шарката все по-силно изразена и атрактивна, както вече виждаме по остриетата с клеймото на легендарния Ашадола, работил по времето на шах Абас в края на 16-и и началото на 17-и век, и копиран до средата на 19-и век. В момента билбиотеката ми е зад елхата и нямам достъп до книгата на Ривкин, но по спомени точно по времето на Шах Абас шамширът добива характерната си форма, ако се съди по наличните запазени образци и съвременни миниатюри.
Моят шамшир е от края на 18-и, началото на 19-и век и както е видно е с острие, различно от характерния тип. Извивката не е толкова голяма, самото острие е по-широко и даже има два успоредни канала – тесен откъм гърба и по-широк до него. То всъщност прилича на остриета от карабели и други европейски саби от периода. Върхът не е с класически йелман, но е двустранно заточен и леко разширен. Но въпреки тези необичайни черти, няма никакво съмнение че това е персийско острие, защото е изковано от булат и носи един единствен гравиран картуш с надпис “О, съдник на нужди”. Сабята извън канията е дълга 96.5 см и тежи малко над един килограм и като цяло усещането е като на сериозно, бойно острие. Който го е поръчал, се е водел от предимно практични, а не суетни съображения.
Дръжката е типично персийски тип, от капачката до предпазителя. Предпазителят впрочем също е изкован от булат със златен кофтгари фриз. Лентите от горната и долната част са от бронз, украсени с растителен мотив и позлатени. Чирените са от кост или полиран рог от елен. Също както острието, украсата е сведена до минимум, като акцентът е върху булата, от който са изковани острието и кръстовището. Канията е в унисон с останалата част: дървена облечена в черна магарешка кожа и с гривни и накрайник с класическа форма без каквато и да е украса. Металните части на канията е възможно да не са оригиналните, но като цяло са в тон с останалите части на оръжието – красотата на този шамшир е във формата му и острието му, т.е., най-важната част, на която собственикът е разчитал през най-опасните моменти от живота му, а не в пищна позлата или използването на екзотични материали като моржова кост за чирените.
С тази придобивка приключвам календарната година както подобава. Весели празници на всички!