Напоследък честотата на новите придобивки намаля, защото все по-рядко попадам на неща, които наистина да ми харесат. Но когато видях това ятаганче с острие с турска панделка, не можах да се сдържа. Това е добре, защото отдавна е време за нов пост в блога.
Ятаганчето е дълго 56.5 см с канията и 53.5 см извадено от нея, като острието е 41 см. Най-интересната част са четирите, на места пет ленти турска панделка. Визуалният ефект е постигнат чрез заготовка от няколко слоя различна по въглеродно съдържание стомана, изкована в дълги пръти, които след това са усукани. При коването на острието, няколко такива пръта се влагат с ковашка заварка между мек гръб и режещо острие от високо въглеродна стомана. Технологията е развита още в късната античност и такъв тип шарки се срещат на европейски мечове от епохата на Великото Преселение на Народите и ранното средновековие. Интересно е че след това няма примери за оръжия, изковани по този начин почти цяло хилядолетие, докато такива шарки започнат да се появяват по ятагани и филипински крисове от 18-и и 19-и век. Очевидно е, че това някога е било по-голямо острие, което по една или друга причина е било скъсено в сегашния му вариант.
Дръжката е от два рогови чирена, украсени с месингови гвоздеи. Паразваните и лентата между чирените също са от месинг, с гравирана украса от типични за турското изкуство флорални мотиви. Формата и украсата на дръжката и лентите турска панделка в острието ме карат да смятам, че този ятаган е произведен в Мала Азия и впоследствие изнесен за Алжир. В колекцията имам само още един ятаган с острие от турска панделка, която обаче не е проявена добре и той със сигурност е от Мала Азия като тип. Интересно е че на алжирските ятагани, остриета от дамаск се срещат по-често в сравнение с ятагани с типично балкански дръжки. Изглежда че по-голямата част от вносните оръжия в Алжир са били предназначени за местния елит, който е можел да си позволи такива луксозни екстри.
Канията на това ятаганче от друга страна е изцяло местна и на вид наподобява на каниите на флисите, които са от две дървени половини, обилно покрити с резба. На тази кания мотивът е пределно прост – зиг-заговвидни линии, които символизират змии и отблъскват “злото око”. Двете половини се държат от стоманени гривни, едната от които има остатък от пръстен за синджир. Накрайникът е от напръстник, какъво има и на канията на моята флиса която е нещо средно между флиса и ятаган. Възможно е този ятаган да е бил внесен за нуждите на някой от еничерския елит в Алжир, а след това да е бил повреден и острието да е попаднало в по-племенни условия, където е било преправено и след това е получило нова кания. В книгата на Ерик Клод има и други примери за алжирски ятагани с кании от местен тип и по всичко изглежда, че това е била честа практика. Въпреки оптитите на местните ковачи да копират като ятагана, местните остриета не се доближават до качеството на тези, произведени във вътрешността на Османската Империя и в резултат на това вносните остриета са имали дълъг живот, през който се е случвало да им бъдат сменяни “дрехите”.
Историята на ятаганите и флисите в Северна Африка е интересна тема, поне за мен, и такива по-нестандартни екземпляри като това ятаганче ми дават възможност да науча по нещо ново за използването и приспособяването на тези оръжия в местни условия.
Бележка: Според приятели, които знаят повече за ятаганите от мен, стилът на дръжката и украсата по нея е характерен за ятагани от Южна Македония от началото на 20-и век. Това означава, че износът на ятагани от Балканите към Алжир е продължил дори и извън рамките на Османската Империя.