Ножовете на народността Беджа от източната част на Судан са характерни както с дръжките си във формата на буквата “х”, така и с остриетата си, някои от които са без аналог другаде в света. Този пост е въведение към тях.
Беджа са мюсюлмани сунити принадлежащи към кушитската лингвистична група. Обитават източната пустиня в Судан от хилядолетия, но са ислямизирани и арабизирани чак през 15-и век. На световната сцена стават известни чрез махдистките войни, в които едно от племената Беджа – т.нар. Хадендоа взима участие на страната на махдистите под ръководството на Осман Дигна, един от най-успешните махдистки военачалници. Въоръжени с копия, мечове (каскара) и щитове, тези воини са се сражавали до самия край на махдистката държава и са впечатлили британците с храбростта си.
Ножовете им са своеобразни и се отличават по дръжката във форма на ръкописно “х”. Дръжките са обикновено направени от твърда дървесина. Понякога са украсени с с геометрични мотиви или дори със сребро. Според Едвин Хънли и неговата статия за пазара на хладни оръжия в Касала през 80-те, остриетата са разделени на следните основни типове. Извитите остриета са известни като “джамбия”. Тези с острие като ченгел са известни като “ханджар”. Тези с право острие, което се разширява към върха, като “ансари”. И накрая, тези със своеобразно острие което започна право, но после се извива като кука, като “соат’ал”.
Аз имам два Беджа ножа в колекцията. Първият е от типа джамбия, който е и най-често срещания. Думата явно е взета директно от Йемен и се прилага за извити остриета, подобни на ханджарите от всички краища на ислямския свят. Моят е с дръжка украсена с линии и кръгове и кания от нещавена козя(?) кожа. Придобих този нож преди много години и дълго време беше единствения ми Беджа нож.
Тази година обаче добавих още един, този път от типа “соат’ал”. Думата значи черен дроб и според легендата веднъж такъв нож бил хвърлен по лъв и отсякъл черния дроб на лъва на две. Дръжката е без украса, за разликата от канията и колана. Те са от твърда кожа с украса от геометрични и флорални мотиви. Самата кания е изцяло отворена от едната страна, за да може остриета със сложната си форма да влезе в нея. Интересно е че в долния край е усилена с тънка лента крокодилска кожа. Не съм сигурен как да го датирам – от Хънли знаем, че производството е продължило поне до края на 20-и век, ако не и до сега. Според мен втората половина на 20-и век е най-вероятно. Най-старият известен образец на соат’ал е в етнографския музей в Лейден в Холандия и събран през 1882-83-та година от холандския пътешественик Хуан Мария Шувер. Шувер е бил репортер на Балканите по време на Руско-Турската Освободителна Война, а след като е получил богато наследство през 1879-а година е изпълнил мечтата си да пътешества дълбоко във вътрешността на Африка, където е убит с копие от воин Динка в Южен Судан през Август 1883-та.
Образецът в Лейден показва, че тези ножове са били ползвани по времето на махдистите, ако не и по-рано. Както и с много други оръжия от части на Африка, до които европейски пътешественици на са стигнали преди края на 19-и век, нямаме по-стари образци, но за сметка на това изглежда че традицията в носенето на тези ножове и производството им продължава и в наши дни. Сега ми остава да добавя и другите типове в колекцията до двата, които вече имам.