Category: Collection

Дължина 16 см.
Широчина 5 см.
Тежест 219 гр.

Заглавието е малко като надпис от музей – максимално многосмислено като датировка и произход. За съжаление, аз съм като музейните уредници – не знам достатъчно за тези брадви, но знам че са ми интересни като едно от оръжията, които са ползвани и от нашите български предци от времето на ПБЦ. Тази специално е намерена в Украйна, което означава, че може да е хазарска (все пак хазарите владеят тези земи най-дълго през разглеждания период), но също може и да е аланска, печенгска, аварска, маджарска или дори българска. Брадви от този период има много, но тази е с малко по-особена форма на острието и с декорация, под формата на изрязан кръг, ограден с кръгла бронзова набивка. Кръгът е твърде универсален символ и символиката най-вероятно е соларна, но за това само можем да гадаем. Ушите са заоблени, а задният край завършва с полусферична издатина.

По тежест и размери тази брадва е лека, според класификацията на Валери Йотов (под 350 грама леки, над тази тежест – тежки). В книгата на Йотов няма точен аналог, но ако използваме неговата типология, бихме могли да я определим условно като тип 3, вариант В. Със сигурност е с форма, свързана с номадите от понтийската степ, а не с варягите. Ромеите също ползват такива от 9-и век нататък, както е описано в стратегикона на Лъв VI, но с оглед на мястото на намиране шансът да е именно ромейска от Херсонес е малък.

Защо им е било на конниците от степта да използват брадви? Най-вероятно за ситуации, в които са в меле с катафракти. Знаем, че срещу стоманен ламеларен доспех, стрелите са общо взето безполезни, дори и когато са със специален връх и изстреляни от много тежък рефлексен лък. Пиките вероятно биха могли да пробият ламеларен доспех, стига да бъде нанесен идеален удар при атаката, но след счупването или загубването на пиката, в мелето между конници са необходими други оръжия. Сабята, палашът и мечът ca чудесни оръжия, но не и срещу метални доспехи . От находките в понтийската степ а и по нашите земи знаем, че екипировката на катафрактите е включвала и боздугани, кистени, бойни чуковe и не на последно място, брадви. Тези брадви са различни от брадвите, употребявани в бита – остриетата са олекотени и не стават за сечене на дърва, като целта е била да се намери оптималната комбинация от бързина и сила. Дръжките са били с дължина от 60 до 100 см и предимството на брадвата е било съсредоточаване на сила в определена точка и сериозна пробивна мощ в резултат от това.

Литература за брадвите има, предимно в археологически статии и дипломни работи. Повечето посветена на номадските брадви е от съветски, украински и руски автори. Худяков ги споменава, но в рамките на оръжейния комплекс на различни номади и като цяло не дава добра представа за определяне по хронологичен и етнически принцип. Кочкарев е изследвал 46 брадви в глава за тях и по неговата типология, моята е сигурно втори или трети тип. Интересно е че повечето от брадвите, които той изследва са български от поволожието (Волжска България). Комар и Сухобоков в изследването им на хазарско въоръжение пишат, че в ранните български и хазарски погребения в степта не се срещат брадви, но за сметка на това се срещат много често в аланските катакомби и че традицията в ползването им е с кавказки произход. В книгата на Йотов има над 50 брадви, което означава че дори и ако отделим тези от тях, които са с варяжки или маджарски произход, са били широко ползвани и от българите.

Тази брадва ме мотивира да опитам да науча повече за този тип оръжие от ранното средновековие. Имам още много да чета по темата, но най-интересната част от събирането на старинни оръжия е, че с всяка нова находка представата ни за тях може да се промени.

Освен нови придобивки, представянето на колекцията ми ще включва и тези нeща, които вече са в нея. За начало съм избрал една сабя от вид, за който се знае твърде малко на този етап.

На картата на ислямските оръжия от Северна Африка, отделните региони си имат характерни оръжия – от Мароко са кумаята, сбулата и мароканския саиф (наричан от колекционерите нимча), от Алжир също нимча и флиса на Кабилите, от Сахара и Сахел такубата, от Судан суданския саиф (наричан каскара от колекционерите). Но в източната част на северно-африканското крайбрежие, в Египет и Либия липсват характерни форми. Моето предположение е, че в тези вилаети на Османската Империя, поради близостта с центъра на империята в Истанбул, са били популярни типичните османски оръжия, вкл. и тези от Балканите. Mестни форми в Северна Африка са се зародили в по-западните части на империята, където влиянието е било по-слабо, като например флисата на кабилите, възникнала като имитация на ятаганите на еничерите, разположени там и впоследствие узурпирали властта. Мароко, на чиито гранции експанзията на империята е спряна, съответно се отличава с най-много собствени форми. Алжир и Тунис в голяма част от историята преди европейската колонизация са били само номинално част от Османската Империя, докато Либия остава под директен контрол на Високата Порта чак до 1913 г., а Египет до Наполеоновите войни.

Това обаче не е съвсем вярно, защото поне от западната част на Либия има специфична сабя, която обаче е много слабо позната. За този вид сабя е характерна дръжка от рог или дърво от три отделни чати – ръкохватка и долен и горен предпазител. Остриетата са обикновено вносни европейски, от германски и английски саби то 18-и век и началото на 19-и век, вероятно станали военен излишък към края на 19-и век, но популярни и търсени в Тунис и Триполи. Много рядко се срещат и с по-стари прави остриета, отново европейско производство. Тези саби ги няма публикувани никъде, освен една в книгите на Тири, където ca описани като вид такуба. В Кралските Оръжейни в Лийдс има една, описана като тунизийска. Има и една снимка на търговец на оръжия от Триполи, направена от чешки пътешественик в региона между 1898-а и 1906-а година, която пускам и тук. Уви, това е всичко, което знам на този етап.

Моята е с извито острие, вероятно от хусарска сабя немско производство с типичните за края на 18-и и началото на 19-и век астрални мотиви – слънце и звезди. Тези маркировки са произлизат от Петер Мюних, солингенски майстор, работил в края на 16-и и началото на 17-и век. Впоследствие са копирани масово, от шотландски баскетхилт мечове до кавказки шашки. Аз имам един марокански саиф с такива маркировки, така че очевидно са били популярни и в Магреба. За щастие е запазена и канията – в някои отношения прилича на такуба, а в други, като например на шева от едната страна, на османска кания. Това всъщност е логично с оглед на мястото, от където предполагаемо са тези саби.

Тези тунизийски и либийски саби(и мечове) не са най-красивите на света, но до голяма степен олицетворяват всичко това, което ме е запалило по ислямските оръжия от Африка – редки за намиране и загадъчни, смесица от местен стил, европейски остриета и близко източно влияние.

Откривам раздела за придобивки в колекцията ми с тази кумая от Мароко.
Дължина 47 cm
Дължина на острието 28 cm
Ширина на oстрието 2.54cm

Но преди да разгледаме придобивката, първо малко за тези марокански ханджари.

Произходът на кумаята не е съвсем изяснен. Формата на острието е почти сигурно повлияна от турски ханджари от времето на експанзията на Османската Империя в Северна Африка през 16-и век. Дръжката пък наподобява италианската чинкуедеа, също от епохата на Ренесанса. Възможно е формата на дръжката да има връзка и с т.нар. “ушати ножове”, ползвани от маврите в Ал Андалус през 14-и век (мюсюлманската южна част на Иберийския полуостров преди завършването на Реконквистата) и впоследствие популярни в Южна Европa през късното средновековие и Ренесанса. Това, което изглежда сигурно е че кумаята като форма е възприета в Маорко през 16-и и 17-и век, по време на династята Саади. Тази династия е първата арабска династия на Мароко след няколко берберски династии и управлението й се отличава с успешното отблъскване на опитите за завоевание от сериозни военни сили като Османската Империя, Испания и Португалия, а също така и с териториално разширение във вътрешността на Северна Африка чак до Тимбукту. По това време се формира мароканската идентичност, както и традиционните форми марокански оръжия, като например мароканския саиф, известен сред колекционерите като нимча или различните видове марокански мускети – афедали, таузилт и алтит, под влияние на английски и холандски пушки. Кумаята не е изключение и с времето се е утвърдила като националния нож на Мароко.

Острието на кумаята е криво, като кривината е по-силно изразена към върха на острието, докато началото му близо до дръжката е сравнително право. Заточването е двустранно, но е интересно че заточената част от острието е по-дълга откъм вътрешната страна на извивката, докато от външната страна е заточена единствена последната една трета към върха. Основата, където острието е най-дебело, е оставена незаточена. Сечението е ромбовидно към върха, особено в тази част в която острието е заточено то двете страни, а в основата сечението е правоъгълно. Като правило не се срещат канали. През 19-и и началото на 20-и век, много от остриетата са произвеждани в Европа специално за износ за Мароко и в основата често има маркировка на производителя, като най-често тя се състои от символи или изображения като параходи, портрет на Наполеон III и т.н.т. а не от надписи.

Ръкохватката е тънка в средата и се разширява в двата края. Изработена е от едно парче дърво, като понякога, особено при по-старите образци се използват и други материали като рог на носорог или в по-редки случаи слонова кост. Главата на дръжката е покрита с “шапка” от метал – месинг или сребро, която е захваната за дръжката чрез заклепване на опашката на острието и/или пирони или смола. Острието влиза в дръжката през метална втулка, която също така служи да уплътни дръжката в канията. Понякога се случва дръжките да са изцяло обковани с метал. Каниите са неизменно от две парчета дърво обковани с метал. Металните части по дръжката и канията са украсени в характерен марокански стил с геометрически и флорални мотиви. На старите сребърни дръжки и кании понякога има проба на среброто. Формата на канията следва формата на острието, освен в края, когато канията завива драматично под почти прав ъгъл спрямо дръжката подобно на други ханджари от Близкия Изток. В горния край на канията, от двете страни има уши, през които са прокарани гривни за окачване на вълнено въже, което служи за носене на кумаята през рамо.

В последните десетилетия кумаята е може би най-добре познатия сувенир от Мароко. Туристическите сувенири са много близко до старите образци като форма и украса, но има някои разлики. Основната е, че на острието е отделено изключително малко внимание, тъй като неговата функционалност не е от значение. Остриетата на сувенирните кумаи са с почти изцяло плоско сечение, само с характерното заточване. Повечето сувенири също така са с умалени размери спрямо автентичните образци. На украсата на дръжката и канията е отделено повече внимание, но като цяло те са направени от евтини материали и изработката е леко груба.

Острието на моята придобивка е добре изработено и маркирано с кръст с три заклонения в краищата. Не знам на кого е тази маркировка, но вероятно е нанесена катро символ на качество. Металните части са изцяло от месинг, без посребряване. Дръжката е от тъмно лакирано дърво, с канали в средата по продължението й и насечка в частите, в които се разширява. В средата на ръкохватката има по две малки разширения от всяка страна, вероятно с цел по-добър захват. Като цяло, всички елементи определят тази кумая като обикновен образец от първата половина на 20-и век, преди началото на сувенирната индустрия. Формата на дръжката прилича на другата кумая в колекцията ми, която е с посребрени метални части и за съжаление повредена ръкохватка.

Засега не знам достатъчно, за да мога да определям кумаите по географски признак на базата на форма и декорация. Литературата за тях е оскъдна – има ги в речника на Стоун, както и на едно от таблата на Бютен. В по-ново време са споменати бегло от Спринг в неговата книга за африкански оръжия. Има и една онлайн статия от Лий Джоунс от преди близо 20 години, където той ги представя в най-общи линии. Бастид в неговата публикация от 2016-а споменава, че формата на дръжка от т.нар. тип “жандармерийска шапка” е от северното крайбрежие, докато по-често срещания вариант, каквито са моите образци, е от вътрешността. Може би някога ще излезе по-задълбочено изследване, но дотогава кумаите остават красиви и атрактивни за колекциониране като едно от най-характерните оръжия от Мароко и Магреба като цяло.