Category: Articles

В този пост продължавам с размислите си по любимата ми тема – нимчите и техния произход. Тук ще разгледам две нимчи – една продадена в скорошен аукцион на Бонамс и още една, публикувана преди повече от век от Шарл Бютен. Двете се отличават с това, че помелът на дръжката е във форма на глава – на едната на лъв, а на другата на чудовище. Това е не само необичайно за тези дълги хладни оръжия, но също така дава потенциални улики за произхода на формата на ръкохватката.

По отношение на предпазителя, както е ставало дума в предишни постове, той е почти сигурно взаимстван от южно-европейски оръжия и в частност италианската сторта. Този аргумент е направен по убедителен начин от Антъни Норт още през 1975-а година. Но ръкохватките на нимчите нямат нищо общо с тези на сторта или други оръжия от Средиземноморието от 16-и и 17-и век, когато се предполага нимчата като форма да се е появила. Техният произход трябва да бъде търсен другаде.

Първата нимча е от аукцион на Бонамс през 2015-а година. Тя е с право, двуостро острие без надписи и маркировки, каквито се срещат на нимчи а и на други дълги хладни оръжия от Оман и източното крайбрежие на Африка. Дръжката е облицована със сребро с флорални украси, като помелът има формата на лъвска глава. Тези украси и лъвската глава загатват за предмет, произведен в Индия. Предпазителят е с три характерни разклонения и полукръгъл пръстен. По средата на пръстена има четирилистно цвете, което на форма прилича на четирилистните цветя, които се срещат на занзибарските нимчи и които може би са по-късна, опростена форма на този мотив. Същевременно краищата на разклоненията са във формата на многостенни цветни пъпки, което е характерно за алжирските нимчи от 17-и и 18-и век. Цялата комбинация е доста забележителна – това е оръжие, произведено най-вероятно в Индия, с предпазител, който комбинира характеристики на нимчи едновременно от Магреба и от Оман/Занзибар.

Другата нимча е публикувана в книгата на Шарл Бютен, под номер 1005 в табла ХХХ и XXXII. Бютен пише, че тази нимча е “арабска” и я датира като 16-и или 17-и век. Той е живял и работил в Мароко, така че със сигурност е знаел кои оръжия са от Магреба и кои, не. Дали датировката му е вярна е друг въпрос, но това оръжие изглежда като да е поне толкова старо, колкото другите стари запазени нимчи достигнали до нас, т.е. 17-и век най-късно. Тази нимча е интересна с много неща. Острието е дълго (89 см) и извито и Бютен го определя като европейско, вероятно дори френско. Помелът е във формата на глава на чудовище, нещо уникално за този тип оръжия. Предпазителят е без пръстен, като разклоненията също завършват в глави на чудовища. Разклонения като глави на чудовища има на занзибарските нимчи от тип 3 по моята типология, като на по-качествените образци чудовищата не са просто стилизирани, но се виждат добре (за справка книгата на Хейлс).

Какво е значението на това, че две нимчи имат помели във формата на животно и чудовище? Като за начало, това е нещо изключително рядко за ислямските оръжия. Не че по тях не се срещат чудовища – на краищата на предпазителите на мечове и саби от 16-и век има глави на дракони, а на каниите на ятаганите много от накрайниците са като змейове чак до края на 19-и век. Но помелите и ръкохватките, почти никога, с изключение на Индия и Малайския архипелаг. В индия има дръжки като тигри, лъвове, коне, овни и други животни, а в Индонезия много от дръжките са като хиндуистки божества, а сред налагането на исляма в отделни части формата просто става стилизирана. Късите саби “кастане” в Цейлон също са дръжки във формата на лъв. Възможно е ръкохватките на нимчите да са стилизирана форма на глава на чудовище.

Ако погледнем дръжката на една занзибарска нимча, виждаме елементи по нея, които може да са украса, но също така може и да са остатъци от изображение на звяр или дракон. Триъгълниците по средата на помела изглеждат като уста, елементите откъм долната страна на помела като грива, а характерната за всички такива дръжки издатина в ъгъла на ръкохватката може да е остатък от рога или уши. Съвкупността на всички тези елементи предполага че не са просто случайна украса, така че е много примамливо да ги видим като стилизирана глава. Причините за опростяването на изображението може да са религиозни – изобразяването на живи същества според някои интерпретации на Корана представлява идолопоклонничество, но също така може и да са практични – масово производство на дръжки всяка с детайлна глава на дракон или лъв би било прекалено трудоемко и скъпо.

Ако ръкохватката на нимчата е с вдъхновение от Юго-Източна Азия, а предпазителят от Средиземноморието, как се е получила комбинацията между двете? Отговорът е в това, което през 16-и век се е намирало между Персийския Залив и Арабско Море на изток и Алжир на запад – Османската Империя, по време на върха на военноморската й сила. По същото време, в което Хайредин Барбароса е наложил османско превъзходство във Средиземноморието и е завладял голяма част от Северна Африка за Високата Порта, Пири Реис е водил военноморски кампании срещу португалските колонии в Персийския Залив. В същата година, в която е била Великата Обсада на Малта – 1565-а, е имало османска експедиция до Аче в Северна Суматра с военна помощ срещу Португалия. В рамките на няколко десетилетия, т.е. цяло едно поколение, османски капитани и моряци са воювали както в Средиземно Море, така и в Индийския Океан. В тези условия, не е трудно да си представим как на някой му е хрумнало да сложи индийска или индонезийска ръкохватка на италианска сторта. Резултатът е емблематична дръжка, останала популярна от Мароко до Коморските острови чак до края на 19-и век, четири века след залеза на османските военноморски начинания по тези краища на света.

През османския период в Босна е имало много оръжейни центрове, както за огнестрелно, така и за хладно оръжие. Предмет на този пост не са всички възможни ножове някога произвеждани в Босна в последните пет века, а за произвежданите в големи количества ножове с дръжки с характерна украса от края на 19-и и началото на 20-и век, по времето когато Босна е била част от Австро-Унгарската Империя.

Тези ножове като цяло не представляват някаква рядкост, а са сравнително лесни и достъпни за придобиване. Въпреки това, в англоезичната литературa липсва подробна информация за тях – има ги снимани в някои каталози на колекции. Най-много на брой са представени в една книжка на Херман Хисторика за ножовете от Близкия Изток.

На размери варират от 20 до 50 сантиметра обща дължина, като по-малките по размери образци преобладават. Остриетата са предимно прави и едноостри. Най-характерната особеност на тези ножове са дръжките, изработени от два чирена от кост и украсени с набивки от бронз. Конструкцията е с ходна с тази на ятаганите, с бронзова лента между чирените, които в помела имат малки уши. На някои дръжки чирените са оцветени в зелено. Каниите са от две дървени половини, покрити с тънка бронзова ламарина или по-рядко с черна кожа.

Дръжките са най-атрактивната и интересна част от тези ножове. В украсата преобладават два мотива – кръг с точка в средата и кръг с три точки, разположението на които прилича на модерния символ за радиоактивност. Тези мотиви са типични не само за Босна, а се срещат по целите Балкани, например на дръжките на т. нар. aширтмалии (украсени овчарски ножове). Символът с точката в кръг специално е изключително универсален и разпространен на много места по света. Произходът е вероятно соларен, макар че Соня Семерджиева от Етнографския Музей в Пловдив предлага и интерпретация в мюсюлмански контекст – точката в средата изобразява Аллах, а кръгът около него е вселената. Другият символ с трите точки също е с дривен произход. Такава конфигурация от три точки се среща върху знамето на Тимуридите, където символизира мир. Украсата по дръжките на по-луксозните образци се допълва от месингови или сребърни пирончета. Някои дръжки са със спираловидна резба, подобно на бурмалиите от Делиормана. Лентите между чирените са украсени с характерни за Балканите зиг-заговидни линии а към помела често имат пъпки, които имитират коралите и камъните, слагани по лентите на ятаганите.

Остриетата са изработени по същата традиционна технология като овчарските ножове, с острие от високо въглеродна стомана вложено в гръб от по-мек материал. На по-дългите и луксозни образци, гърбът е изпилен и украсен. Най-честата маркировка е с формата на шамшир, който погледнат от определен ъгъл е стилизирана буква f, за Фоча, най-големият център на ножарството в Босна и известен с ятаганите си със сребърни дръжки и кании. На някои от ножовете има поставени надписи чрез кофтгари технологията – почти винаги Сараево и година, а много рядко и Мостар. Датите са неизменно от периода между 1878-а г. до Първата Световна Война, когато Босна и Херцеговина са част от Австро-Унгарската Империя.

Какво е било предназначението на тези ножове? С оглед на късната им поява и масово производство, изглежда че те са били предназначени за подаръци и сувенири за австро-унгарските офицери и държавни служители в Босна. По това време ориентализмът е на мода в цяла Европа и занаятчии от Северна Африка до Индия и Юго-Източна Азия произвеждат традиционни оръжия с различно ниво на качество, за да задоволят западното търсене. Босненските ножове се вписват в тази тенденция и това обяснява защо на изработката на дръжките им е отделено толкова внимание.

Сувернирният характер и сравнително късната датировка на тези босненски ножове може би обяснява защо те не са предмет на интерес от изследователите. Въпреки това те съчетават в себе си традиционни техники на изработка и украса и са интересна част от развитието на ножовете на Балканите.

Не са много хладните оръжия в света, които освен средство за самозащита са и символ на мъжественост и свобода, индикатор на
социален статус, сакрален инструмент ползван при клетви и договори и съкровище, в което е съхранена голяма част от семейното бoгатство. Ханджарът (джамбията) е всичко това. Обемът на тази статия е твърде малък за да проследи всички варианти на този тип ножове от Мароко до Югоизточна Азия и нейната цел е да запознае българските читатели накратко с ханджарите и джамбиите от южната част на Арабския полуостров, където този тип оръжие е възникнал и където и до ден днешен неговото културно значение е най-силно.

Джамбията най-вероятно е възникнала в периода между 15-и и 17-и век под влияние на извитите ханджари от Персия и Османската Империя. Първите писмени сведения с това име датират от един списък с оръжия на могулския император Акбар I от началото на 17-и век. Във всички случаи, през 18-и век джамбията вече е била с форма, много сходна със сегашната й, съдейки по един образец, взет от датската експедиция на Карстен Нийбур през 1760-те. В колекцията на австралийския изследовател Стив Грейси съществува кания с още по-ранна датировка върху сребърния накрайник – 1707 г. В този период е и една от малкото епохи на икономически възход в Йемен, в резултат от бума на кафе в Европа. Това дава възможност дръжките да са от рог на носорог, а каниите украсени със сребро.

В Йемен има два основни вида джамбия, които указват произхода на собствениците. До 1962-ра година, когато пада монархията, йеменското общество е било силно разделено на социални слоеве. На робите и нисшите слоеве е било забранено да притежават собственост и да носят джамбия. Джамбии са носени само от двата по-висши класа – Манасиб, или свободните мюсюлмани от бедуински произход и Саиди – кадии, имами и други хора на висока служба, които твърдят, че произхождат директно от Пророка Мохамед. Двата вида джамбия са с идентични дръжки и остриета и се различават само по канията и начина на носене. Т.нар. тума джамбия е запазена само за Саиди класа и е с малка извивка и заострен накрайник, облечен в сребро. На края на накрайника обикновено има малък сферичен или овален елемент, който прилича на вид на скилидка чесън, или тума на арабски, а от там и името на типа каня. Асиб джамбията,от Манасиб е за всички останали с парво да носят оръжие и се отличава с по-силно извитата кания. Масово, асиб каниите сапокрити с кафява кожа, но понякога се случва да са целите обковани със сребро, в зависимост от финансовото състояние на собственика. Разлика има и в начина на носене – тумата се носи отляво на хълбока и наклонена, докато асиб джамбията се носи отпред на тялото и отвесно. Според традицията, момчетата получават джамбия като символ на мъжественост през пубертета, а в някои области при обрязването.

Джамбията е основно оръжие за близък бой. Според сведенията на пътешествениците от 19-и век, традиционният хват е с вътрешната извивка навън с цел удар да бъде нанесен с върха на острието. Ползвана е била както по време на война, така и за разрешаване на спорове, особено в по-селските райони. Значението на джамбията не е само бойно, но и сакрално – например, при сключване на договор един от обичаите е да бъде положена клетва, като участниците кръстосват остриетата на джамбиите си.

С идването на Исляма в Йемен през 7-ми век са наложени правила върху украшенията, които един мъж може да носи. Те са ограничени до един единствен пръстен и до украсата на оръжието. Насърчава се носенето на сребро пред златото и съответно джамбията, стига собственикът да има достатъчно парични средства, е украсена със сребърни елементи,изработени от евреи бижутери, които до 50-те години са живяли в Йемен от незапомнени поколения. Основен източник на среброто за джамбии са били претопени стари сребърни елементи и бижута, както и внoсни сребърни монети. Особено популярен е бил австрийският талер с изображението на Мария Тереза, направен от сребро проба .833 и с тежест около 28 грама. Ползвани са и османски и индийски сребърни монети, но с по-ниска популярност заради по-ниското съдържание на сребро. При поръчката на канията, клиентът е доставял сребърния материал, като той винаги е бил малко над това, от което бижутерят е имал нужда, като разликата е била заплащането на майстора. На старите кании отзад имa клеймо с името на майстора и пробата на сплавта – например 75% проба се нарича “муклас”, 50% “нусфи”, 25% “руби”. В миналото, на много места мъжете са носели почти едни и същи дрехи, като само разликата в джамбията е указвала разликата в социалното положение.

Дръжката също е важна част от джамбията, като най-предпочитаният материал е рог от носорог. След забраните през 80-те във връзка сусилията носорозите да бъдат спасени от изчезване, стойността на рога от носорог е станала още по-висока и притежаването на стара дръжка от него въпрос на престиж и семейна гордост. Йемен е една от най-бедните държави в света, особено на фона на богатите на петрол съседни страни и често богатството на цяло едно семейство е съсредоточено в някоя стара джамбия със сребърна украса и дръжка от рог на носорог. Дръжката също като канията , особено при по-старите образци е украсена със сребро – от набити сребърни пирончета до масивен сребърен обков. В миналото, златният венециански дукат е бил популярна украса под нитовете, а в по-ново време много джамбии са украсени с пластини от жълт метал, наподобяващи венецианската монета. Остриетата са широки в основата, от която се стесняват до върха и с характерната извивка. Почти всичките са усилени с централен ръб. В миналото, в Йемен се е ковала тигелна стомана, т. нар. “булат”, но много малкo стари джамбии с булатни остриета са запазени. В по-ново време остриета са изработвани от две половини стоманен лист, пресовани във форма и заварени едно към друго по ръба. Впоследствие мястото на заварката е изпилено, за да не личи и такива остриета се познават по по-лекото тегло и звънтенето на кухо.

Основните типове джамбия са тума и асиб, но освен тях съществува огромно разнообразие от форми на регионален и социален принцип. За търговци и занаятчии от градските центрове, които не са Саиди по прoизход и същевременно не са и част от племената от селско-стопанските райони, съществува специална джамбия, наречена “джехаз”. На форма канията е като тума, но с по-малки размери и без сребърен накрайник, а просто облечена в кожа. Съществува и специална джамбия за градските викачи, т.нар. даушани, но тя е по-рядка и за съжаление нямам образец в колекцията, който да споделя тук.

В Южната част на Йемен, в Хадрамаут, е популярен характерен тип асиб джамбия, известна сред колекционерите като “гусби”. Гусби въщност се отнася до определен стил острие и по-правилното наименование е бедуинска асиб джамбия. Отличава се по драматично извитата кания, завършваща с островърх метален (предимно бронзов, понякога сребърен) накрайник, който често свършва на едно нивo със средата на ръкохватката. Канията е покрита с кафеникава кожа, а металните части са традиционно украсени с карнеоли или в по-ново време, с червено стъкло/пластмаса.

Асир е регион на север от Йемен, днес в рамките на Саудитска Арабия, който изторически е бил част от Йемен преди 1930-те. Местното название на джамбията е сабики или дария и се отличава с по-голямата дължина, достигаща размер на къса сабя при някои образци. Сред колекционерите понякога този тип са известни като”уахабитски джамбии”, което е абсолютно неточно – местните жители не само не са уахабити, но и дълго време са оказвали въоръжена съпротива на уахабитите и саудитските им наследници. Различните на вид сабики указват племенната принадлежност на собствениците – например Бени Шахр, Бени Малик, Бени Карн.

Един от най-красивите типове джамбия е популярен сред колекционерите като “мекански” по името на най-свещения гард за мюсюлманите, но всъщност се среща от Хеджаз до Аден и правилното название е “абди”. За съжаление аз нямам такава джамбия в колекцията, но това е джамбията, която Лорънс Арабски носи на повечето си снимки. Неговата е с кания и дръжка, изработени от злато – Лорънс е имал на разположение сериозна сума златни британски монети, дадени му като средства с които да разпалва бунтовна дейност сред арабите срещу Османската Империя през Първата Световна Война.

В исторически план винаги е имало серозен културен обмен между Индия и Южна Арабия. Много индийски търговци и занаятчии са мигрирали в Йемен, докато араби от Йемен са отивали на гурбет в Индия, основно като наемници в Хайдерабад например, където някои от наследниците им живеят и до ден днешен. В Индия са произвеждани джамбии с йеменски стил, но с местни декоративни елементи, които ги отличават от традиционните арабски джамбии. Част от тях е стигнала до Южна Арабия със завръщането на собственицвите им, а и индийските занаятчии също са допринесли в стиловото развитие на украсата през вековете.

В съседен Оман, джамбията е известна под думата, използвана за този тип ножове в останалия ислямски свят – “ханджар” и носи същото значение и важност като в Йемен. През 18-и век, влиянето на Йемен върху Оман по отношение на опръжието е било силно, например архаичните омански къси мечове са известни като “саиф Ямани”, т.е. йеменски мечове. Оманските ханджари са всичките с ножница от типа Асиб и се отличават с формата на дръжката, наподобяваща буква Т. Рогът от носорог също е най-предпочитсания материал и както дръжката, така и канията на по-добрите образци са украсени със сребро. С разрастването на Оманската Империя по крайбрежието на Африка, оманските ханджари са символ и на мъжете от места като Занзибар, където столицата на империята е временно преместена от Мускат. През 19-и век се е появил и друг характерен за Оман стил – т.нар. Саиди или кралски стил, макар че този тип ханджари са носени от всякакви хора, не непременно само от управляващото семейство. Според легендата, една от жените на Сайид бин Султан, владетелят на Оман и Занзибар през първата половина на 19-и век, е била принцеса от персийски произход. Тя, предполагаемо отегчена от семплия стил на дръжката на ханджара му, е направила дизайн за дръжка с повече сребърна украса и така е възникнал Саиди стилът. Първата снимка на такъв ханджар е на султан Сеид Маджид бин Сайид Султан (1856-1870). Оманската Империя е имала владения и по крайбрежието на днешен Пакистан и съответно на някои ханджари се срещат централно азиатски влияния, като тюркоази и кадифе.

Джамбията е едно от малкото традиционни оръжия по света, което е останало в употреба до днес. Съвременни автоматични оръжия са заменили старите фитилни пушки, мечове и саби, но повечето мъже и в Йемен, и в Оман продължават да носят джамбия с ежедневното си облекло. Има я даже и на оманските герб и флаг. Това е, защото тя е не просто оръжие, а най-важният мъжки атрибут в тези страни – символ на национална принадлежност, социален статус и наследствена гордост.

Библиография

Elgood, Robert, “The Arms and Armour of Arabia in the 18th-19th and 20th Centuries” 1994

Gracie, Stephen, “Jambiya: Daggers from the Ancient Souqs of Yemen” 2010

www.OmaniSilver.com

Югоизточна Азия е смесица от народи и култури, където се преплитат влиянията на големите световни религии: хиндуизъм, ислям, будизъм и християнство. Това разнообразие е пренесено и при оръжейните форми, като почти всяка област се отличава със специфични образци, характерни само за нея. Но все пак има едно оръжие, което заема основно място сред хладните оръжия из целия малайски архипелаг: криса или кериса (и двете произношения са верни). Късите мечове и кинжалите с това име, въпреки известни разлики, се срещат от Южен Тайланд и Малайския полуостров, през Индонезия чак до Южните Филипини.

Какво всъщност е криса

Във всички крисове има няколко характерни черти, по които те се определят като такива: липсата на гард и разширението на острието в долната му част в близост до ефеса и особените форми в тази част. В този смисъл, противно на всеобщата представа за криса, създадена предимно въз основа на приключенските романи на Емилио Салгари (който през живота си никога не е бил в тази част на света), острието на криса не е задължително вълнообразно. Напротив, много по-често срещани са правите остриета. Съществуват и остриета, частично вълнообразни, на които горната част е права. Вълните на острието се наричат лок и обикновено са нечетен брой, защото се смята че четният брой носи нещастие. Самото острие символизира божеството Нага, изобраявано като дракон с дълго змийско тяло, като вълнообразните остриета представляват Нага в движение, а правите – атакуващ Нага.

Съставни части и изготовление

Всяка от отделните части на криса има важно символично значение. Острието преминава през отделна стоманена част в долния си край, явяваща се негово естествено продължение, наречена ганджа. Тази дума е производна на малайската дума за предпазител и е възможно тази част да е произлязла от някога съществуващ гард. Долната част на ганджата е единствената част на острието, която се вижда когато оръжието е в ножницата и е украсена с гравировки и/или позлата, особено при по-луксозните образци. След ганджата продължението на острието, което е цилиндрично по форма, продължава през така наречения мендак, или пръстен. Изработван от цветен метал, мендакът понякога е произведение на ювелирното изкуство, излят от злато или сребро и инкрустиран със скъпоценни камъни. Накрая острието е закрепено в дръжката с помощта на лепило или смола.

Ефесите, укиран на явански, са най-често от дърво, резбовано леко при по-обикновените образци и обилно при по-скъпите. Освен дърво за дръжките се използват още множество материали: сребро и злато украсени със скъпоценни камъни, рог, слонова кост, дори фосилизирана кост от праисторически животни. Ако материалите са разнообразни, то възможните форми са почти неизброими. Като цяло ефесът е сравнително къс, като често дръжката е Г-образна. Дръжките са вид изкуство сами по себе си, тъй като много от тях са статуетки на божества и демони. Една от най-популярните форми е тази на Гаруда, орелът на Вишну.

На остров Ява, след навлизането на исляма и забраните, които тази религия налага над изобразяването на живи същества, е възникнала специфична форма, наречена кратон, на която чрез фина резба на две места са загатнати антропоморфни форми.

Ножниците също се състоят от две части. Долната, широка част се нарича рангка и е винаги изработена от специално подбрано дърво. Понякога е украсена с резба, а при някои филипински образци и със седеф. Горната част, или пендок, която по форма прилича на дълъг тънък ръкав, в който влиза горната част от острието, е изработена от дърво и метален лист, който оставя част от дървото открито, за да се види качеството на дървения материал. Срещат се и ръкави изцяло от метал, както и такива само от дърво. Металната част на пендока обикновено е богато украсена с релефни растителни и зооморфни мотиви.

Разнообразието във формата на острието, която се нарича дапор, е огромно. Близо до основата, от едната страна на разширението, често има малка извивка като кукичка, която наподобява слонски хобот. При някои образци обаче вместо слонски хобот има изобразен клекнал лъв (т. нар. сингха керис) или главата на дракона Нага (съответно керис нага сасра), като тези два дапора са по-редки и особено търсени от колекционерите (и предмет на фалшификация). Както и всичко останало по криса, формата на острието е изключително важна защото се смята че от нея зависят различни магически качества. Още по-голямо значение се отдава на различните фигури, създадени чрез преплитането на по-светли и по-тъмни ивици стомана, наречени памор. При изковаването на криса ковачът взима парчета стомана и желязо, богато на никел.

Известно е, че в края на 16-и век близо до храмовия комплекс Прамбанан в Ява е паднал железен метеорит с богато съдържание на никел, от който са били направени неизвестен брой крисове. Местните жители възприемат материала от този метеорит като божествен дар и съответно остриетата от него са със статут на свещени. Но като цяло, в действителност броят на остриетата от метеоритно желязо е нищожен на фона на останалите. Повечето стари остриета са направени от желязна руда, извличана по бреговете на няколко острова в индонезийския архипелаг. По-късно, в края на 19-и век, местните ковачи емпу са използвали старо желязо с европейски произход (например части от велосипеди и прочее). След преплитането на отделните парчета и изковаването на острието, паморът се извежда с помощта на киселини, които се втриват в острието. Сместа от арсеник и екстрат от лайм (или зелен лимон), която се използва за целта, е толкова силна, че ако по непредпазливост майсторът проведе процедурата на непроветриво място, има опасност да се отрови от изпаренията.

Невероятното разнообразие от варианти на отделните части на криса заедно с обичая да се съчетават в един крис части от различен произход правят определянето на отделните образци изключително трудно. Според малайците крисът е живо същество и за него трябва да се полагат грижи като за такова. По тази причина особено ценените и качествени остриета имат ефеси и ножници, сменяни от собствениците многократно според финансовите им възможности, като на запазването на разликите в стиловете не е отделяно внимание.

История и Традиции

Произходът на криса не е съвсем ясен. Според някои автори е произлязъл местно в Ява, като за вдъхновение е послужила формата на костния израстък на рибата меч. Според другa, по-правдоподобна версия крисът е еволюирал от един вид средновековна китайска алебарда. Във всички случаи най-ранните образци са от късното средновековие, според един източници 12 в., а според други по-късно, някъде към 15-16 в.

В малайския свят крисът се е превърнал в най-високо уважаваното оръжие до степен че е чак боготворено. Смята се че крисът е толкова опасен, че дори и когато е в ножницата, ако бъде насочен към някого би го уручасал и затова обикновено е носен или с острието надолу, или нагоре. Когато не е носен, крисът е поставян в специално изработена дървена поставка във формата на човек или демон. През живота си всеки малайски мъж е получавал поне три криса. Първият си е избирал сам според сложна процедура, която е определяла дали дадена дапор и памор са подходящи за него. Вторият е получавал от баща си, и този крис се е предавал като наследство по мъжка линия поколение след поколение, т нар. крис пусака. Третият крис е бил подарък от тъста при сватбата или при негово отсъствие от най-големия брат на булката. По време на война всеки воин е взимал и трите криса, като е окачвал на левия си хълбок своя собствен и той е бил основния използван в битки.

Поради цилиндричната форма на продължението на острието, това оръжие е било неподходящо за нанасяне на разсичащи удари (с изключение на филипинските образци) и е предназначено за пробождане. Техниката на изполване предвижда острието да бъде държано с палец и показалец в долната част в специално предвидена вдлъбнатина, като останалата част от ръката е върху горната част от ефеса. В другата ръка обикновено воинът е държал друг крис, с острието върху предмишницата с върха сочещ към лакъта и с него е парирал противниковото острие. При липса на два криса, за същата цел се е използвала ножницата на криса.

През мирно време крисът е носен на десния хълбок, като се е смятало за изключителна обида ако е бил затъкнат отляво. В дворците в присъствието на владетеля дръжката на криса е трябвало да бъде покрита от препаската, като неспазване на това правило се е наказвало със смърт. Украсата и изработката на криса е трябвало да отговарят на ранга на притежателя. Имало е практика при придобиването на нов крис собственикът му да го изпробва върху първия срещнат беден малаец или китайски имигрант. Поради благородния характер на това оръжие, то се е използвало за екзекуции, като осъденият е коленичил е палачът го е промушвал със специален дълъг крис отвесно надолу през процепа на костите на лявото рамо. Така острието е преминавало почти веднага през сърцето на жертвата и смъртта е настъпвала незабавно, без излишно мъчение.

Във Филипините крисът се е използвал от народностите Моро в южната част на архипелага. Той се различава от малайските образци по това, че острието е по-дълго и по-широко и е предназначена не за пробождащ, а за разсичащ удар. Освен това остриетата във Филипините са по-рядко от дамаска стомана, но дори и при най-фунционалните от тях продължението на острието остава цилиндрично, което е основната конструктивна слабост на криса. По-луксозните образци са украсени със седеф и сребро по дръжката и ножницата и понякога медни инкрустации върху острието.

Крисът е не само интересно екзотично оръжие, но и произведение на изкуството, а според малайците и талисман с магически сили. Всяка от тези отделни причини, а може би най-вече тяхната комбинация, го правят желан и ценен от колекционерите и любителите на хладно оръжие.

Библиография

Coe, Michael D., ed., “Swords and Hilt Weapons” New York, 1989

Frey, Edward, “The Kris: Mystic Weapon of the Malay World” New York, 2003

Stone, George Cameron, “Glossary of the Construction, Decoration and Use of Arms and Armor in all Countries, And in all Times” New York, 1999

Наколекционеритена хладни оръжия са известни група къси саби, обикновено с Р-образна дръжка от рог, определени в каталога на Антъни Тири “Ислямски Оръжия: Магриб до Могул” като берберски, по-точно от Южно Мароко и някогашната Испанска Сахара. На какво се базира това определение не е ясно. Тири само споменава, че в резултат на испанското присъствие в тази част на Мароко е имало силно испанско влияние и внос на испански остриета.

Освен дръжките, другите характерни черти на тази група саби са късите, често скъсени от по-дълги саби остриета с един широк канал. На някои, върхът завършва с шип разположен от към гърба на острието. Каниите са кожени и завършват с продължение, което завива под прав ъгъл спрямо дръжката и острието.

Преди години добавих една такава сабя вколекцията си, с идеята че е част от арсенала на Северна Африка. При почистването на острието се прояви надпис на испански: Para Los Valientes Dominicanos (За Храбрите Доминиканци). Това ми се стори леко необичайно като за берберско оръжие. След известно време се появи друга къса сабя, пак с надпис на испански, този път No Me Saques Sin Razon (Не Ме Вади Без Причина). Това е доста популярно испанско мото върху оръжия предимно от Новия Свят от 18-и и 19-и век. Аз добавих и нея вколекцията си, а обяснението за испанските надписи беше че в Южно Мароко по време на испанското колониално присъствие са внесени испански остриета, приспособени от берберите за техните саби.

Впоследствие в интернет намерих снимки на още една такава сабя с испански надпис, който беше Para Los Valientes Cibaenos (За Храбрите Сибаеньос), по името на Сибао, регион в Доминиканската Република. За съжаление, тя не е в моята колекция. Три надписа на испански, от които два с директна асоциация с Доминиканската Република не са съвпадение, а доста ясна тенденция, сочеща към произход от испаноговорящата част на Хиспаньола.

По-старите изследователи като Стоун и Бютен не показват тези оръжия в книгите си. Това само по себе си нищо не доказва, но Бютен специално епрекарал дълго време в Мароко и дорри е написал книга за мароканските саби и ножове, така че е малко странно да пропусне тези образци, ако наистина са от там. В някогашния военен музей в парка Монтжуик в Барселона в една от витрините има две такива саби, заедно с други испански колониални оръжия от Мексико и Карибите. Снимката беше направена от Тошко Станев, но уви, на нея надписът не се виждаше. Когато отидох в Барселона, музят тъкмо беше закрит, за да бъде пренесен другаде, защото сградата, в която се помещаваше трябвало да бъде превърната в мемориал на жертвите на Франко и в град като Барселона със стотици музеи за неща от модерното изкуство до шоколада нямало място за музей на оръжия.

За щастие, Испанският Национален Военен Музей, макар и преместен от центъра на Мадрид в Алкасара в Толедо, все още съществува. Там, из една от залите посветени на испанската армия през 19-и век и разпадането на Испанската Колониална Империя има една витрине, с една такава сабя, за която пише просто и ясно, че е “Мачете от Доминиканската Република”.

Това трябваше да е краят на мистерията, но беше намерена снимка на витрината от Монтжуик, на която едва едва се вижда надпис, според който това са “марокански мачетета с английски остриета”, предполагаемо от саби за леката кавалерия М.1796. Надписът е бил сложен от Дон Хуан Калво, изследовател на испански колониални оръжия. Запитване до Сеньор Калво обаче произведе следния отговор: Los machetes de su interés, tengo entendido son dominicanos, propios de la etnia de la Isla de Santo Domingo. Esto me fue informado con posterioridad a la clausura del Museo, por lo que en su ficha me limite a anotar el origen apuntado por el coleccionista que cedió estas piezas. В превод: “Тези мачетета, към които проявяваш интерес, доколкото разбирам, са доминикански, притежавани от етническото население на остров Санто Доминго(друго име за Хиспаньола). Бях информиран за тях след закриването на музея и направих бележка за произхода им след като това ми беше посочено от колекционера, който е дарил тези екземпляри.”

За мен това слага точка на теорията за берберски произход и употреба на тези мачетета. Очевидно е, че са от Доминканската Република, от средата на 19-и век и ползвани във войната срещу Хаити. Уви, засега няма снимка на доминикански войници с тези мачетета, но съществуващите факти сочат единствено и само в тази посока. В крайна сметка, моите две мачетета не се вписват вколекцийта ми от африкански ислямски оръжия, но пък остава удовлетворението от разрешаването на загадката за произхода им.