Category: Book Reviews

С времето си давам сметка, че всъщност имам две колекции – една от хладни оръжия и още една, от книги за хладни оръжия. От тази гледна точка, добавянето на някоя трудна за намиране и скъпа книга в библиотеката носи удовлетворение, сравнимо с придобивката на рядка сабя. Книгата на Юнсал Ючел е от тази категория.

Заглавието “Ислямски Мечове, Саби и Ковачи” определено е прекалено широко и не е особено удачно избрано. Реално, книгата е каталог на дългите хладни оръжия в Топ Капъ и Аскери Музея в Истанбул, от зората на Исляма до 16-и век и царуването на Селим Първи. Книгата е публикувана през 2001-ва година, но всъщност съдържа изследванията на Юнсал Ючел по темата, които е писал през 80-те преди да почине през 1986-а година. И до ден днешен, това е най-пълният каталог на тези оръжия, като общо са представени над 90 образци на ранни ислямски мечове и саби.

Изданието е инициатива на Изследователския Център за Ислямска История, Искуство и Култура в Истанбул и е луксозно. Форматът е приличен, с твърди корици и хартията е гланцова, като ръбовете на страниците са позлатени. Мечовете и сабите, приписани на праведните халифи и спътниците на Мохамед са представени с цветни илюстрации, а останалите с черно-бели. Това не е изненадващо с оглед на това, че оригиналният труд е от 80-те, но явно никой не си е дал труда да снима “несвещените” оръжия за изданието в началото на това хилядолетие. Текстът е изцяло на английски.

Авторът е опитал да систематизира ранните ислямски дълги хладни оръжия по разни признаци, но не всичките му заключения са особено убедителни. Най-ценният аспект на книгата е в каталога от оръжия, който няма алтернатива – по-съвременните публикации показват само малка част от мечовете и сабите в тази книга. Уви, не всички стари мечове в колекциите на Топ Капъ и Аскери Музея са представени със снимки, но по-голямата част от тях са публикувани. Това дава възможност на читателите да видят тази забележителна колекция от ранни османски и мамелюкски оръжия, както и редки мечове от епохата на Аюбидите и дори на Абасидите. Мечовете от времето на ранния Халифат са по-спорни, както и самият Ючел е отбелязал. Всички снимани оръжия са придружени от описание и превод на надписите. Има и датировка, но както стана дума вече тя подлежи на обсъждане.

С оглед на цената, на която тази книга се предлага, няма как да я препоръчам на всички. На мен ми трябваше, заради интереса ми към мамелюкските оръжия (и ранните ислямски оръжия като цяло). Радвам се, че я придобих и със сигурност ще я разлиствам и препрочитам някои части от нея редовно.

Тази година коледният ми подарък е книга за тихоокеански бухалки – “Власт и Престиж – Изкуството на Бухалките от Океания” с редактор Стивън Хуупър. Книгата е всъщност каталог на изложба от преди няколко години в галерия във Венеция. Това е тема, по която не знаех почти нищо и тази книга ме въведе в света на тези оръжия. Признавам, че досега ги подценявах като примитивни оръжия, представляващи технология от времето на праисторията, но някои имат интересна история и естетика, която ги прави да са нещо повече от просто една цепеница.

Книгата е публикувана през 2020-та година и е голям формат с твърди корици, с 319 страници. Няма обложка и хартията не е гланцова, но това е позволило по-голям тираж и цената е спрямо датата на този пост съвсем достъпна.

Изложбата е по инициатива на фондацията Джанкарло Лигабуе от Венеция и в нея са участвали европейски музеи и европейски колекционери. Заради пандемията не е имало как да участват музеи и колекционери от Америка и Океания, но дори и така обхватът на изложбата е доста голям и в каталога са показани 126 отделни образци от всички краища на Тихия Океан. Първите стотина страници са статии, посветени на историята на бухалките, тяхната употреба като оръжия, религиозни и церемониални предмети и значението им като произведения на изкуството. Според редактора, между Австралия и краищата на полинезийския триъгълник има около 300 вида бухалки, повечето от които имат подвидове, което създава огромно разнообразие от форми. Идентифицирането на по-простите от тях е сложно, но по-сложните и особени форми са лесно разпознаваеми и някои от тях са много атрактивни – например бухалките Уу от Френска Полинезия.

Не знам дали заради някаква носталгия от романа “Остров Тамбукту”, който четох като дете или заради екзотиката на тихоокеанските дестинации, но ми беше интересно да науча повече за тези острови, хората които са ги намерили и заселили и бухалките от времената на първите им контакти с европейските пътешественици.

Моята тема е сравнително специфична и в повечето случаи търся информация в книги от по-общ характер. Понякога обаче за късмет излизат и книги, които са точно по моите интереси. Пример за това е книгата “Древни Оръжия от Оман: Хладни Оръжия” с автор Винченцо Клариция, публикувана в края на миналата година.

Инициативата за такава книга е на Оманското Министерство на Туризма и Културното Наследство, което е намерило автора и му е дало достъп до музеи в Оман. Клариция не е изследовател на нивото на Елгууд например, а по-скоро специалист по бойни изкуства, но като цяло се е справил прилично с възложената му задача и е описал всички основни типове хладни оръжия от Оман и Оманската Империя в Африка. Изданието е голям формат, за съжаление само с меки корици. Текстът е богато илюстриран с цветни снимки на оръжията, повечето от които са от Националния Музей на Оман, но има и снимки от частни колекции, свалени от интернет, като авторът е споменал това. На една от снимките е моята йеменска нимча, но със сменен фон на фотошоп.

Книгата има няколко раздела. Първият е за дългото хладно оръжие и там са показани старинните омански къси мечове, дългите мечове с конусовидни дръжки и извитите катари. Не са пропуснати и оманските шамшири, както и саби от Йемен, които са ползвани и в Оман. Следва кратка глава за характерните омански кожени щитове, а след това раздел и за ханджарите. Книгата свършва с раздели за брадвичките и копията – предмети, които се срещат по-рядко в колекции. Накрая има бонус апендикс за погребението на воин от 3-ти век сл. Хр., където е разгледано подобно хладното му оръжие. То е очевидно произлизащо от махайрата и е интересно да видим как тези остриета са били ползвани почти навсякъде през древността.

Като се има предвид колко рядко се случва да излезе книга, която да е изцяло по моите теми, не се колебах особено да купя тази веднага щом научих за нея. Би си струвало дори и само заради снимките на оръжията от музеите в Оман, които трудно бих могъл да видя иначе. Текстът в по-голямата си част повтаря неща, които са известни и дискутирани по форуми. Но това не значи, че не научих нищо ново – напротив. Например, няколко меча с цилиндрични дръжки с остриета от португалски рапири затвърждават теорията, че тои вид меч е възникнал в резултат от оманската експанзия в Африка за сметка на Португалия като смесица от африкански форми по отношение на дръжката и западни остриета, първоначално трофейни, а след това внесени по търговски пътища. Отделно ще мога да науча и доста за брадвичките и копията.

Това е първата книга за тази година, но за мен тя се равнява на поне няколко книги от обща тематика, заради това че отговаря идеално на моите собствени интереси.

“Африкански Оръжия и Доспехи” от Кристофър Спринг е може би първата книга, която всеки с интерес към оръжията от черния континент трябва да прочете. Въпреки че вече е на 30 години, тази книга остава най-добрата всеобхватна публикация по темата и предлага отлично въведение за начинаещи колекционери.

Изданието е качествено, с твърди корици и обложка, със страници от гланцова хартия. Има доста снимки, включително и няколко секции с пана с големи цветни илюстрации като приложения към отделните глави. Текстът е на много високо ниво – Спринг е несъмнено специалист по темата и освен че представя основните оръжия и доспехи от различни части на Африка, е опитал и да ги представи така че читателят да може да ги разбере от местна гледна точка, а не само през призмата на нашето западно мислене, което винаги опитва да сведе формата до функцията и когато това не е възможно, да сведе африканските оръжия до абстрактно изкуство. Представянето на отделните предмети в техния исторически и културен контекст е нещо, което никоя друга книга по темата не успява да направи толкова добре, колкото тази и нивото е до голяма степен като нивото на книгите на Елгууд, които са своеобразен връх в специализираната литература за етнографски оръжия.

основният недостатък на книгата е че обемът й не позволява да обхване абсолютно всички африкански оръжия. Когато я купих преди повече от 15 години, бях леко разочарован че изобщо не споменава оръжията от Занзибар, а Северна Африка е представена само с местно произлизащи оръжия като флисата, нимчата и кумаята. Липсва и задълбоченост по някои теми – например огромното разнообразие от ножове от Сахела и Судан е представено съвсем бегло, като самият автор признава че няма как да го обхване в рамките на книгата.

Ако някой иска по-специализирана и подробна информация е необходимо да я търси в други книги, но за тези читатели, които просто искат да навлязат и да се ориентират по отношение на африканските оръжия, на този етап няма по-добър начин да го направят от това да прочетат книгата на Спринг.

Не всички книги по дадена тема за луксозни колекционерски издания, с цветни илюстрации върху гланцова хартия. Има и цял куп научни трудове, като дисертации, доклади и т.н.т., които понякога също съдържат интересна информация. Такъв е случая с Тристан Арбус Бастид, френски антрополог и археолог, който е написал три тома за африкански оръжия. Те са публикувани от Британския Археологически Преглед и периодично подлежат на преиздаване, така че не беше особено трудно да ги намеря и придобия през Амазон.

Книгите са във формат, стандартен за издателя, с меки червени на цвят корици. Първият том е изцяло на френски и е за ножове с право острие и мечове. Това е и най-интересният том, защото сред 504-те екземпляра на оръжия, голяма част са ножове от Западна Африка до Судан, за които реално няма друга книга изобщо. Оръжията са представени с карти на разпространението им, след което има скици на самите образци. Вторият том е за ножове с криви остриета и саби и тeкстът е на френски и английски. Третият е за оръжията с особена форма – ножове за хвърляне, сърповидни мечове и т.н.т., също на двата езика.

Показаните образци са смесица от интересни, стари оръжия и по-нови, в някои случаи откровено сувенирни образци. Основно са от няколко музея, до които авторът е имал достъп. По същество, темата е подобна на книгата на Тири за африканските оръжия, в която също са показани оръжия от качество и тип, достъпни за редовите колекционери, а не подбрани уникални образци. Но ако може да обобщя разликите, те са в книгата на Тири акцентът е върху цветните снимки, а в тритомника на Арбус Бастид върху текст. За мен лично най-ценната част са картите и географските определения на хладните оръжия.

Това със сигурност не е от книгите, които всеки колекционер на оръжия от Африка трябва да има. Но когато човек вече има основните книги за колекционери, такива академични публикации са допълващ източник на информация. Няма такова нещо като прекалено много познания по някоя тема.

В края на миналата година писах за популярната книга на Тири за Ислямски Оръжия от Мароко до Юго-Източна Азия. Освен нея, той е издал и книга изцяло посветена на африканските оръжия. Тази книга страда от същите проблеми като другата, но от друга страна има и някои много добри страни и има своето място в моята библиотека, където фокусът е върху оръжията от черния континент.

Да започнем с това, че книгата е представлява огромен в буквален смисъл труд – същият нестандартен квадратен формат като “Ислямски Оръжия”, но в рамките на над 650 страници. Книгата тежи 4.25 килограма и съчетано с огромния обем, си е направо неудобна за четене. На всяка страница има по една или повече цветни илюстрации, но за съжаление те са с малки размери и не дават подробни детайли на предметите – често показани са само дръжки или оръжия в каниите, като за читателя остава да гадае за формата и особеностите на остриетата. Текстът е меко казано оскъден и повърхностен – в по-голямата част от книгата са дадени само максимално кратки описания, а там където има някакви глави, те съдържат само няколко кратки параграфа обща информация. Неизбежно има и грешно определени предмети.

Тири е създал мегаломански по размери и обхват труд, който като качество на текста е почти безполезен. Но въпреки това има неща в него, които ми се нравят. На първо място, това е, че подобно с другата книга на Тири, илюстрациите са на личната колекция на автора, която се състои почти изцяло от предмети, достъпни за почти всеки колекционер. Също така ми харесва, че Тири е включил целия континент в книгата, включително и Египет и Занзибар, които не присъстват в други книги за африкански оръжия, защото техните оръжейни традиции са свързани с Близкия Изток а не с граничните им африкански народи. Никога не съм бил съгалсен с такова отделяне на части от Африка на “културно-исторически” принцип и спопред мен Египет и оманските колонии имат също толкова място в палитрата и историята на африканските хладни оръжия, колкото и племената от най-затънтените райони на Конго – любима тема на повечето изследователи. В книгата на Тири има снимки на оръжия, каквито не се срещат в други книги за африкански оръжия – например занзибарски нимчи или палаши и шамшири, предполагаемо от Египет. Не на последно място, в края на книгата има кратка глава за туристически сувенири и фалшификати, защото това е книга, написана от колекционер за други колекционери.

“Ислямски и Местни Оръжия в Колониална Африка” е много далече от перфектната книга, но дава добра рамка на бъдещи автори за това, какъв би трябвало да бъде обхвата на един каталог на африкански оръжия.

Преди около 20 години посетих двореца Топ Капъ в Истанбул, и там в оръжейната за първи път видях булат на живо. По това време вече бях развил интерес към ислямските оръжия и бях силно впечатлен, без напълно да осъзнавам значението на експонатите събрани там. Снимките. които направих тогава бяха малко и с не особено високо качество, а и спомените вече взеха да избледняват. Но за щастие наскоро открих че през 2012-а година е публикуван каталог на голяма част от оръжията там с автор Хилми Айдън и съответно побързах да се сдобия с него. След известно чакане книгата да пристигне от Истанбул, вече е при мен и след като я разгледах подробно, смятам че би била интересна за всеки, с интерес към ранните ислямски оръжия.

Книгата е голям формат с твърди корици и обложка, но листата са тънки и не особено гланцови. За щастие илюстрациите са големи, изцяло цветни и с добра резолюция. Книгата започва с няколко уводни статии, след което следват статии за оръжия от мамелюците в Египет, Персия и Османската Империя. След това започва същинската част със сабите на османски султани, последвани от всякакви други оръжия, доспехи и аксесоари като барутници, стремена и военни стандарти. Накрая са представени мечовете реликви, останали от Мохамед и първите халифи, както и пълководците, осъществили ранната ислямска експанзия като Халид бин Уалид. Има и европейски мечове, като най-интересен е мечът на Стефан Велики от Молдова. За мен най-интересните части на книгата са в началото и в края, където е пълно с ранни ислямски дълги хладни оръжия, датирани чак до началото на седми век. За съжаление текстът е изцяло на турски и в резултат на това книгата за мен е само книга с картинки на този етап.

Без да разбирам турски е невъзможно да коментирам относно качеството на текста. Но дори и само илюстрациите носят интересна информация, защото показват много ранни образци на хладно оръжие от ислямския свят. Оръжията на османските султани са добре документирани, а нещата с реликвите от седми век седят по-сложно, защото тези оръжия са украсявани през времето, като освен че са им сменени дръжките и каниите, много от остриетата също са с декорация от по-късен период. Ако приемем, че украсата е добавена впоследствие, е интересно разнообразието от форми в мечовете – някои дълги и тесни, други къси и широки. Тези оръжия са изследвани и в други книги, някои от които са доста скъпи и трудни за намиране, но ако не греша това е единствената книга, в която са показани с добри цветни илюстрации.

“Панга На Вису” е третата и последна книга от Манфред Цирнгибл и Александър Кубец, която ще разгледам в блога. Заглавието е на суахили и означава “мечове и ножове” в превод, но книгата представя високо качествени, основно церемониални африкански оръжия и щитове. Тази книга е хронологично най-новата от Цирнгибл и на мен ми е любимата от трите.

Книгата е публикувана през 2009-а година. Изданието е голям формат, с твърди корици без обложка, с над 300 страници от гланцова хартия. Всичките снимки са цветни и големи. Интересно е че основната част от книгата е каталог с картинки, номера и съвсем кратко описание. След него, в края на книгата има по-подробни бележки към всеки номер от каталога. Това позволява на читателя да се потопи визуално в предметите, а ако иска повече информация за някой от тях да я намери сравнително лесно. Текстът е изцяло на немски език.

Когато един колекционер се задълбочи в дадена тема, книгите с информация от общ характер не са достатъчни. Възниква интерес към по-редките и не толкова добре известни образци, както и към предмети, които се отличават с по-високо качество на изработка. Панга На Вису е много добра книга точно в това отношение – каталогът съдържа предмети с по-висока стойност от обичайно срещаните, но без непременно да са музейни обрaзци, тотално недостъпни за обикновен колекционер. Много от показаните оръжия и щитове ги няма другаде и книгата е изключително полезна и като определител – в нея намерих информация за махдистките жезълчета например.

От трите книги на Цирнгибл предназначени за колекционери на африканско оръжие, Панга На Вису е тази, която най-много харесвам и препоръчвам. Тя е предназначена за напреднали в темата, но качеството на подбраните предмети е такова, че би трябвало да донесе естетическа наслада на всеки, който вземе книгата да я разгледа.

Пет години след публикуването на “Африкански Оръжия” е излязла втората книга на Манфред Цирнгибл, посветена на по-рядко срещани къси хладни оръжия от Африка. Двете са своеобразен комплект справочници за колекционерите на африкански хладни оръжия, който има своите положителни качества, както и някои недостатъци.

Книгата е същия голям формат като предната, с твърди корици и обложка. На страниците от гланцова хартия оръжията са показани с добри и големи снимки, повечето от които цветни, което е сериозно подобрение в сравнение с по-старата книга. Текстът е на три езика – немски, английски и френски и стилът е подобен на този в “Африкански Оръжия”, но с една идея по-академичен. Отново липсва съдържание и оръжията са представени леко произволно, без някакъв ясен географски или друг принцип.

Обхватът на книгата е по-специализиран – само къси хладни оръжия като ножове, брадви и къси мечове и то сравнително по-рядко срещани образци. Географски обаче акцентът е пак върху Централна Африка, като цял куп региони на континента отново липсват изцяло. Уви, това включва почти всички места, където ислямът е основна религия, но все пак за моята тема има няколко интересни ножа за хвърляне от Омдурман и два-три предмета от Западна Африка.

“Редки Африкански Къси Оръжия” е очевидно замислена като допълнение към “Африкански Оръжия” и Цирнгибл опитва да покаже и някои от по-слаби изследваните оръжия, които липсват в първата публикация. Тези оръжия като цяло липсват и в много други книги за африканско оръжие и това прави книгата ценна и полезна като определител на ножове и брадвички. Цирнгибл има и още една книга, но нея ще я покажа и разгледам в отделен пост.

През 1691-ва година, маркграф Людвиг Вилхелм фон Баден-Баден е разгромил значително надвишаващата го по численост османска армия в битката при Сланкамен – върхновното постижение в забележителната му военна кариера, след която е станал известен като “Турския Луи”, заради многобройните му победи срещу османците. 300 години по-късно, забалежителната му колекция от трофеи, по настоящем изложена в държавния музей на Баден в Карлсруе, е публикувана в каталог, с който току що се сдобих.

Книгата е голям формат, с твърди гланцови корици и с гланцова хартия. Снимките на предметите от колекцията свързана с турския Луи са добри и големи, но за съжаление повечето черно-бели, както често се случва в по-старите издания. Текстът е изцяло на немски, което е проблем лично за мен с оглед на това че не съм упражнявал този език над 20 години и общо взето съм го забравил.

Първата част от книгата е посветена на историята на колекцията през годините, както и историята на Людвиг фон Баден-Баден. Фактът, че това са трофеи от кампаниите срещу турците в края на 17-и век е важен, защото ни дава поглед във въоръжението на османската армия през този сравнително ранен период. Първият опис на колекцията е направен от вдовицата на фон Баден-Баден през първата половина на 18-и век и съответно ако някое оръжие присъства там, не остават съмнения относно възрастта му.

Следва самият каталог, в който са изложени оръжия, знамена, доспехи и прочee трофеи. Също така е запазена и личната екипировка на маркграфа, както и цял куп европейски (неосмански) оръжия и доспехи. Интересно е, че при огнестрелното оръжие, цевите на трофеите са получили нови европейски приклад и механизъм и са били пригодени за ловни пушки, докато хладното оръжие е запазено в оригиналния си вид. Описанията към предметите са подробни и дори, където са могли, авторите са дали препратки към подобни експонати в други музейни колекции.

Всеки, който има интерес към османското и балканското оръжие и особено по-ранните карабели, ханджари и ятагани ще извлече полза от този каталог на оръжия и доспехи на над 3 века. Маркграфът определено не е прибрал какви да е неща, а предмети с високо качество и естетически приятни за окото. Аз съм на ден път със самолет от Германия, така че книгата е доста по-достъпния и лесен вариант да видя тези експонати от посещение на живо.