Заглавието е малко като надпис от музей – максимално многосмислено като датировка и произход. За съжаление, аз съм като музейните уредници – не знам достатъчно за тези брадви, но знам че са ми интересни като едно от оръжията, които са ползвани и от нашите български предци от времето на ПБЦ. Тази специално е намерена в Украйна, което означава, че може да е хазарска (все пак хазарите владеят тези земи най-дълго през разглеждания период), но също може и да е аланска, печенгска, аварска, маджарска или дори българска. Брадви от този период има много, но тази е с малко по-особена форма на острието и с декорация, под формата на изрязан кръг, ограден с кръгла бронзова набивка. Кръгът е твърде универсален символ и символиката най-вероятно е соларна, но за това само можем да гадаем. Ушите са заоблени, а задният край завършва с полусферична издатина.
По тежест и размери тази брадва е лека, според класификацията на Валери Йотов (под 350 грама леки, над тази тежест – тежки). В книгата на Йотов няма точен аналог, но ако използваме неговата типология, бихме могли да я определим условно като тип 3, вариант В. Със сигурност е с форма, свързана с номадите от понтийската степ, а не с варягите. Ромеите също ползват такива от 9-и век нататък, както е описано в стратегикона на Лъв VI, но с оглед на мястото на намиране шансът да е именно ромейска от Херсонес е малък.
Сечение погледнато от горната страна
Защо им е било на конниците от степта да използват брадви? Най-вероятно за ситуации, в които са в меле с катафракти. Знаем, че срещу стоманен ламеларен доспех, стрелите са общо взето безполезни, дори и когато са със специален връх и изстреляни от много тежък рефлексен лък. Пиките вероятно биха могли да пробият ламеларен доспех, стига да бъде нанесен идеален удар при атаката, но след счупването или загубването на пиката, в мелето между конници са необходими други оръжия. Сабята, палашът и мечът ca чудесни оръжия, но не и срещу метални доспехи . От находките в понтийската степ а и по нашите земи знаем, че екипировката на катафрактите е включвала и боздугани, кистени, бойни чуковe и не на последно място, брадви. Тези брадви са различни от брадвите, употребявани в бита – остриетата са олекотени и не стават за сечене на дърва, като целта е била да се намери оптималната комбинация от бързина и сила. Дръжките са били с дължина от 60 до 100 см и предимството на брадвата е било съсредоточаване на сила в определена точка и сериозна пробивна мощ в резултат от това.
Сечение погледнато от долната страна
Литература за брадвите има, предимно в археологически статии и дипломни работи. Повечето посветена на номадските брадви е от съветски, украински и руски автори. Худяков ги споменава, но в рамките на оръжейния комплекс на различни номади и като цяло не дава добра представа за определяне по хронологичен и етнически принцип. Кочкарев е изследвал 46 брадви в глава за тях и по неговата типология, моята е сигурно втори или трети тип. Интересно е че повечето от брадвите, които той изследва са български от поволожието (Волжска България). Комар и Сухобоков в изследването им на хазарско въоръжение пишат, че в ранните български и хазарски погребения в степта не се срещат брадви, но за сметка на това се срещат много често в аланските катакомби и че традицията в ползването им е с кавказки произход. В книгата на Йотов има над 50 брадви, което означава че дори и ако отделим тези от тях, които са с варяжки или маджарски произход, са били широко ползвани и от българите.
Тази брадва ме мотивира да опитам да науча повече за този тип оръжие от ранното средновековие. Имам още много да чета по темата, но най-интересната част от събирането на старинни оръжия е, че с всяка нова находка представата ни за тях може да се промени.
Освен нови придобивки, представянето на колекцията ми ще включва и тези нeща, които вече са в нея. За начало съм избрал една сабя от вид, за който се знае твърде малко на този етап.
На картата на ислямските оръжия от Северна Африка, отделните региони си имат характерни оръжия – от Мароко са кумаята, сбулата и мароканския саиф (наричан от колекционерите нимча), от Алжир също нимча и флиса на Кабилите, от Сахара и Сахел такубата, от Судан суданския саиф (наричан каскара от колекционерите). Но в източната част на северно-африканското крайбрежие, в Египет и Либия липсват характерни форми. Моето предположение е, че в тези вилаети на Османската Империя, поради близостта с центъра на империята в Истанбул, са били популярни типичните османски оръжия, вкл. и тези от Балканите. Mестни форми в Северна Африка са се зародили в по-западните части на империята, където влиянието е било по-слабо, като например флисата на кабилите, възникнала като имитация на ятаганите на еничерите, разположени там и впоследствие узурпирали властта. Мароко, на чиито гранции експанзията на империята е спряна, съответно се отличава с най-много собствени форми. Алжир и Тунис в голяма част от историята преди европейската колонизация са били само номинално част от Османската Империя, докато Либия остава под директен контрол на Високата Порта чак до 1913 г., а Египет до Наполеоновите войни.
Характерната за този вид дълги хладни оръжия дръжка
Това обаче не е съвсем вярно, защото поне от западната част на Либия има специфична сабя, която обаче е много слабо позната. За този вид сабя е характерна дръжка от рог или дърво от три отделни чати – ръкохватка и долен и горен предпазител. Остриетата са обикновено вносни европейски, от германски и английски саби то 18-и век и началото на 19-и век, вероятно станали военен излишък към края на 19-и век, но популярни и търсени в Тунис и Триполи. Много рядко се срещат и с по-стари прави остриета, отново европейско производство. Тези саби ги няма публикувани никъде, освен една в книгите на Тири, където ca описани като вид такуба. В Кралските Оръжейни в Лийдс има една, описана като тунизийска. Има и една снимка на търговец на оръжия от Триполи, направена от чешки пътешественик в региона между 1898-а и 1906-а година, която пускам и тук. Уви, това е всичко, което знам на този етап.
Астрални елементи по острието
Моята е с извито острие, вероятно от хусарска сабя немско производство с типичните за края на 18-и и началото на 19-и век астрални мотиви – слънце и звезди. Тези маркировки са произлизат от Петер Мюних, солингенски майстор, работил в края на 16-и и началото на 17-и век. Впоследствие са копирани масово, от шотландски баскетхилт мечове до кавказки шашки. Аз имам един марокански саиф с такива маркировки, така че очевидно са били популярни и в Магреба. За щастие е запазена и канията – в някои отношения прилича на такуба, а в други, като например на шева от едната страна, на османска кания. Това всъщност е логично с оглед на мястото, от където предполагаемо са тези саби.
Тези тунизийски и либийски саби(и мечове) не са най-красивите на света, но до голяма степен олицетворяват всичко това, което ме е запалило по ислямските оръжия от Африка – редки за намиране и загадъчни, смесица от местен стил, европейски остриета и близко източно влияние.
Югоизточна Азия е смесица от народи и култури, където се преплитат влиянията на големите световни религии: хиндуизъм, ислям, будизъм и християнство. Това разнообразие е пренесено и при оръжейните форми, като почти всяка област се отличава със специфични образци, характерни само за нея. Но все пак има едно оръжие, което заема основно място сред хладните оръжия из целия малайски архипелаг: криса или кериса (и двете произношения са верни). Късите мечове и кинжалите с това име, въпреки известни разлики, се срещат от Южен Тайланд и Малайския полуостров, през Индонезия чак до Южните Филипини.
Какво всъщност е криса
Във всички крисове има няколко характерни черти, по които те се определят като такива: липсата на гард и разширението на острието в долната му част в близост до ефеса и особените форми в тази част. В този смисъл, противно на всеобщата представа за криса, създадена предимно въз основа на приключенските романи на Емилио Салгари (който през живота си никога не е бил в тази част на света), острието на криса не е задължително вълнообразно. Напротив, много по-често срещани са правите остриета. Съществуват и остриета, частично вълнообразни, на които горната част е права. Вълните на острието се наричат лок и обикновено са нечетен брой, защото се смята че четният брой носи нещастие. Самото острие символизира божеството Нага, изобраявано като дракон с дълго змийско тяло, като вълнообразните остриета представляват Нага в движение, а правите – атакуващ Нага.
Укиран, мендак и ганджа на явански крис
Съставни части и изготовление
Всяка от отделните части на криса има важно символично значение. Острието преминава през отделна стоманена част в долния си край, явяваща се негово естествено продължение, наречена ганджа. Тази дума е производна на малайската дума за предпазител и е възможно тази част да е произлязла от някога съществуващ гард. Долната част на ганджата е единствената част на острието, която се вижда когато оръжието е в ножницата и е украсена с гравировки и/или позлата, особено при по-луксозните образци. След ганджата продължението на острието, което е цилиндрично по форма, продължава през така наречения мендак, или пръстен. Изработван от цветен метал, мендакът понякога е произведение на ювелирното изкуство, излят от злато или сребро и инкрустиран със скъпоценни камъни. Накрая острието е закрепено в дръжката с помощта на лепило или смола.
Укиран, от ляво на дясно: Бали, Ява, във формата на демона Ракшаса, Ява стил кратон и Суматра, стил Джава Демам
Ефесите, укиран на явански, са най-често от дърво, резбовано леко при по-обикновените образци и обилно при по-скъпите. Освен дърво за дръжките се използват още множество материали: сребро и злато украсени със скъпоценни камъни, рог, слонова кост, дори фосилизирана кост от праисторически животни. Ако материалите са разнообразни, то възможните форми са почти неизброими. Като цяло ефесът е сравнително къс, като често дръжката е Г-образна. Дръжките са вид изкуство сами по себе си, тъй като много от тях са статуетки на божества и демони. Една от най-популярните форми е тази на Гаруда, орелът на Вишну.
На остров Ява, след навлизането на исляма и забраните, които тази религия налага над изобразяването на живи същества, е възникнала специфична форма, наречена кратон, на която чрез фина резба на две места са загатнати антропоморфни форми.
Ножниците също се състоят от две части. Долната, широка част се нарича рангка и е винаги изработена от специално подбрано дърво. Понякога е украсена с резба, а при някои филипински образци и със седеф. Горната част, или пендок, която по форма прилича на дълъг тънък ръкав, в който влиза горната част от острието, е изработена от дърво и метален лист, който оставя част от дървото открито, за да се види качеството на дървения материал. Срещат се и ръкави изцяло от метал, както и такива само от дърво. Металната част на пендока обикновено е богато украсена с релефни растителни и зооморфни мотиви.
Крис от Бали: ясно се виждат т. нар. слонски хобот и устни от дясно
Разнообразието във формата на острието, която се нарича дапор, е огромно. Близо до основата, от едната страна на разширението, често има малка извивка като кукичка, която наподобява слонски хобот. При някои образци обаче вместо слонски хобот има изобразен клекнал лъв (т. нар. сингха керис) или главата на дракона Нага (съответно керис нага сасра), като тези два дапора са по-редки и особено търсени от колекционерите (и предмет на фалшификация). Както и всичко останало по криса, формата на острието е изключително важна защото се смята че от нея зависят различни магически качества. Още по-голямо значение се отдава на различните фигури, създадени чрез преплитането на по-светли и по-тъмни ивици стомана, наречени памор. При изковаването на криса ковачът взима парчета стомана и желязо, богато на никел.
Известно е, че в края на 16-и век близо до храмовия комплекс Прамбанан в Ява е паднал железен метеорит с богато съдържание на никел, от който са били направени неизвестен брой крисове. Местните жители възприемат материала от този метеорит като божествен дар и съответно остриетата от него са със статут на свещени. Но като цяло, в действителност броят на остриетата от метеоритно желязо е нищожен на фона на останалите. Повечето стари остриета са направени от желязна руда, извличана по бреговете на няколко острова в индонезийския архипелаг. По-късно, в края на 19-и век, местните ковачи емпу са използвали старо желязо с европейски произход (например части от велосипеди и прочее). След преплитането на отделните парчета и изковаването на острието, паморът се извежда с помощта на киселини, които се втриват в острието. Сместа от арсеник и екстрат от лайм (или зелен лимон), която се използва за целта, е толкова силна, че ако по непредпазливост майсторът проведе процедурата на непроветриво място, има опасност да се отрови от изпаренията.
Памор върху остриета от крис, отгоре надолу: Бали, Ява, Ява и Суматра
Невероятното разнообразие от варианти на отделните части на криса заедно с обичая да се съчетават в един крис части от различен произход правят определянето на отделните образци изключително трудно. Според малайците крисът е живо същество и за него трябва да се полагат грижи като за такова. По тази причина особено ценените и качествени остриета имат ефеси и ножници, сменяни от собствениците многократно според финансовите им възможности, като на запазването на разликите в стиловете не е отделяно внимание.
История и Традиции
Произходът на криса не е съвсем ясен. Според някои автори е произлязъл местно в Ява, като за вдъхновение е послужила формата на костния израстък на рибата меч. Според другa, по-правдоподобна версия крисът е еволюирал от един вид средновековна китайска алебарда. Във всички случаи най-ранните образци са от късното средновековие, според един източници 12 в., а според други по-късно, някъде към 15-16 в.
В малайския свят крисът се е превърнал в най-високо уважаваното оръжие до степен че е чак боготворено. Смята се че крисът е толкова опасен, че дори и когато е в ножницата, ако бъде насочен към някого би го уручасал и затова обикновено е носен или с острието надолу, или нагоре. Когато не е носен, крисът е поставян в специално изработена дървена поставка във формата на човек или демон. През живота си всеки малайски мъж е получавал поне три криса. Първият си е избирал сам според сложна процедура, която е определяла дали дадена дапор и памор са подходящи за него. Вторият е получавал от баща си, и този крис се е предавал като наследство по мъжка линия поколение след поколение, т нар. крис пусака. Третият крис е бил подарък от тъста при сватбата или при негово отсъствие от най-големия брат на булката. По време на война всеки воин е взимал и трите криса, като е окачвал на левия си хълбок своя собствен и той е бил основния използван в битки.
Поради цилиндричната форма на продължението на острието, това оръжие е било неподходящо за нанасяне на разсичащи удари (с изключение на филипинските образци) и е предназначено за пробождане. Техниката на изполване предвижда острието да бъде държано с палец и показалец в долната част в специално предвидена вдлъбнатина, като останалата част от ръката е върху горната част от ефеса. В другата ръка обикновено воинът е държал друг крис, с острието върху предмишницата с върха сочещ към лакъта и с него е парирал противниковото острие. При липса на два криса, за същата цел се е използвала ножницата на криса.
През мирно време крисът е носен на десния хълбок, като се е смятало за изключителна обида ако е бил затъкнат отляво. В дворците в присъствието на владетеля дръжката на криса е трябвало да бъде покрита от препаската, като неспазване на това правило се е наказвало със смърт. Украсата и изработката на криса е трябвало да отговарят на ранга на притежателя. Имало е практика при придобиването на нов крис собственикът му да го изпробва върху първия срещнат беден малаец или китайски имигрант. Поради благородния характер на това оръжие, то се е използвало за екзекуции, като осъденият е коленичил е палачът го е промушвал със специален дълъг крис отвесно надолу през процепа на костите на лявото рамо. Така острието е преминавало почти веднага през сърцето на жертвата и смъртта е настъпвала незабавно, без излишно мъчение.
Филипински крис (горе) за сравнение с явански крис (долу)
Във Филипините крисът се е използвал от народностите Моро в южната част на архипелага. Той се различава от малайските образци по това, че острието е по-дълго и по-широко и е предназначена не за пробождащ, а за разсичащ удар. Освен това остриетата във Филипините са по-рядко от дамаска стомана, но дори и при най-фунционалните от тях продължението на острието остава цилиндрично, което е основната конструктивна слабост на криса. По-луксозните образци са украсени със седеф и сребро по дръжката и ножницата и понякога медни инкрустации върху острието.
Крисът е не само интересно екзотично оръжие, но и произведение на изкуството, а според малайците и талисман с магически сили. Всяка от тези отделни причини, а може би най-вече тяхната комбинация, го правят желан и ценен от колекционерите и любителите на хладно оръжие.
Библиография
Coe, Michael D., ed., “Swords and Hilt Weapons” New York, 1989
Frey, Edward, “The Kris: Mystic Weapon of the Malay World” New York, 2003
Stone, George Cameron, “Glossary of the Construction, Decoration and Use of Arms and Armor in all Countries, And in all Times” New York, 1999
Наколекционеритена хладни оръжия са известни група къси саби, обикновено с Р-образна дръжка от рог, определени в каталога на Антъни Тири “Ислямски Оръжия: Магриб до Могул” като берберски, по-точно от Южно Мароко и някогашната Испанска Сахара. На какво се базира това определение не е ясно. Тири само споменава, че в резултат на испанското присъствие в тази част на Мароко е имало силно испанско влияние и внос на испански остриета.
Освен дръжките, другите характерни черти на тази група саби са късите, често скъсени от по-дълги саби остриета с един широк канал. На някои, върхът завършва с шип разположен от към гърба на острието. Каниите са кожени и завършват с продължение, което завива под прав ъгъл спрямо дръжката и острието.
Част от надписа Para Los Valientes Dominicanos
Преди години добавих една такава сабя вколекцията си, с идеята че е част от арсенала на Северна Африка. При почистването на острието се прояви надпис на испански: Para Los Valientes Dominicanos (За Храбрите Доминиканци). Това ми се стори леко необичайно като за берберско оръжие. След известно време се появи друга къса сабя, пак с надпис на испански, този път No Me Saques Sin Razon (Не Ме Вади Без Причина). Това е доста популярно испанско мото върху оръжия предимно от Новия Свят от 18-и и 19-и век. Аз добавих и нея вколекцията си, а обяснението за испанските надписи беше че в Южно Мароко по време на испанското колониално присъствие са внесени испански остриета, приспособени от берберите за техните саби.
Надписът No Me Saques Sin Razon
Впоследствие в интернет намерих снимки на още една такава сабя с испански надпис, който беше Para Los Valientes Cibaenos (За Храбрите Сибаеньос), по името на Сибао, регион в Доминиканската Република. За съжаление, тя не е в моята колекция. Три надписа на испански, от които два с директна асоциация с Доминиканската Република не са съвпадение, а доста ясна тенденция, сочеща към произход от испаноговорящата част на Хиспаньола.
Витрината в Монтжуик
По-старите изследователи като Стоун и Бютен не показват тези оръжия в книгите си. Това само по себе си нищо не доказва, но Бютен специално епрекарал дълго време в Мароко и дорри е написал книга за мароканските саби и ножове, така че е малко странно да пропусне тези образци, ако наистина са от там. В някогашния военен музей в парка Монтжуик в Барселона в една от витрините има две такива саби, заедно с други испански колониални оръжия от Мексико и Карибите. Снимката беше направена от Тошко Станев, но уви, на нея надписът не се виждаше. Когато отидох в Барселона, музят тъкмо беше закрит, за да бъде пренесен другаде, защото сградата, в която се помещаваше трябвало да бъде превърната в мемориал на жертвите на Франко и в град като Барселона със стотици музеи за неща от модерното изкуство до шоколада нямало място за музей на оръжия.
За щастие, Испанският Национален Военен Музей, макар и преместен от центъра на Мадрид в Алкасара в Толедо, все още съществува. Там, из една от залите посветени на испанската армия през 19-и век и разпадането на Испанската Колониална Империя има една витрине, с една такава сабя, за която пише просто и ясно, че е “Мачете от Доминиканската Република”.
Доминиканско Мачете в Музея в Толедо
Надписът в Музея в Толедо
Това трябваше да е краят на мистерията, но беше намерена снимка на витрината от Монтжуик, на която едва едва се вижда надпис, според който това са “марокански мачетета с английски остриета”, предполагаемо от саби за леката кавалерия М.1796. Надписът е бил сложен от Дон Хуан Калво, изследовател на испански колониални оръжия. Запитване до Сеньор Калво обаче произведе следния отговор: Los machetes de su interés, tengo entendido son dominicanos, propios de la etnia de la Isla de Santo Domingo. Esto me fue informado con posterioridad a la clausura del Museo, por lo que en su ficha me limite a anotar el origen apuntado por el coleccionista que cedió estas piezas. В превод: “Тези мачетета, към които проявяваш интерес, доколкото разбирам, са доминикански, притежавани от етническото население на остров Санто Доминго(друго име за Хиспаньола). Бях информиран за тях след закриването на музея и направих бележка за произхода им след като това ми беше посочено от колекционера, който е дарил тези екземпляри.”
За мен това слага точка на теорията за берберски произход и употреба на тези мачетета. Очевидно е, че са от Доминканската Република, от средата на 19-и век и ползвани във войната срещу Хаити. Уви, засега няма снимка на доминикански войници с тези мачетета, но съществуващите факти сочат единствено и само в тази посока. В крайна сметка, моите две мачетета не се вписват вколекцийта ми от африкански ислямски оръжия, но пък остава удовлетворението от разрешаването на загадката за произхода им.
Торонто е най-големия град в Канада и има много забележителности, за които си заслужава да бъде постен, като Ниагарския Водопад например. Към тях можем да добавим и Кралския Музей на Онтарио, който е разположен в центъра на града и до който се стига лесно с метрото. Колекциите на музея са доста разнообразни, от предмети на изкуството от цял свят от древността до наши дни до скелети на динозаври, минерали и препарирани животни. Това е удобно в случай на семейно посещение, защото дава възможност на останалите членове на семейството да гледат това, което на тях им е интересно докато ние разглеждаме сбирките от оръжия.
Самите оръжия са разпръснати из музея – има ги в залите за древна Гърция и Рим, Китай, Корея и Япония, Африка и т.н.т., вкл.и в детския кът кедто по някаква причина има пълен комплект доспехи и разни оръжия от Индия в една витрина. Най-интересните части обаче са съсредоточени на две места – специлани зали, посветени на историята на европейските оръжия от средновековието до Първата Световна Война и залите с колекции от произведения на изкуството от Близкия Изток и Централна Азия.
Откривам раздела за придобивки в колекцията ми с тази кумая от Мароко. Дължина 47 cm Дължина на острието 28 cm Ширина на oстрието 2.54cm
Но преди да разгледаме придобивката, първо малко за тези марокански ханджари.
Кумая от дълго време в колекцията
Произходът на кумаята не е съвсем изяснен. Формата на острието е почти сигурно повлияна от турски ханджари от времето на експанзията на Османската Империя в Северна Африка през 16-и век. Дръжката пък наподобява италианската чинкуедеа, също от епохата на Ренесанса. Възможно е формата на дръжката да има връзка и с т.нар. “ушати ножове”, ползвани от маврите в Ал Андалус през 14-и век (мюсюлманската южна част на Иберийския полуостров преди завършването на Реконквистата) и впоследствие популярни в Южна Европa през късното средновековие и Ренесанса. Това, което изглежда сигурно е че кумаята като форма е възприета в Маорко през 16-и и 17-и век, по време на династята Саади. Тази династия е първата арабска династия на Мароко след няколко берберски династии и управлението й се отличава с успешното отблъскване на опитите за завоевание от сериозни военни сили като Османската Империя, Испания и Португалия, а също така и с териториално разширение във вътрешността на Северна Африка чак до Тимбукту. По това време се формира мароканската идентичност, както и традиционните форми марокански оръжия, като например мароканския саиф, известен сред колекционерите като нимча или различните видове марокански мускети – афедали, таузилт и алтит, под влияние на английски и холандски пушки. Кумаята не е изключение и с времето се е утвърдила като националния нож на Мароко.
Новата кумая, с характерно острие
Острието на кумаята е криво, като кривината е по-силно изразена към върха на острието, докато началото му близо до дръжката е сравнително право. Заточването е двустранно, но е интересно че заточената част от острието е по-дълга откъм вътрешната страна на извивката, докато от външната страна е заточена единствена последната една трета към върха. Основата, където острието е най-дебело, е оставена незаточена. Сечението е ромбовидно към върха, особено в тази част в която острието е заточено то двете страни, а в основата сечението е правоъгълно. Като правило не се срещат канали. През 19-и и началото на 20-и век, много от остриетата са произвеждани в Европа специално за износ за Мароко и в основата често има маркировка на производителя, като най-често тя се състои от символи или изображения като параходи, портрет на Наполеон III и т.н.т. а не от надписи.
Ръкохватката е тънка в средата и се разширява в двата края. Изработена е от едно парче дърво, като понякога, особено при по-старите образци се използват и други материали като рог на носорог или в по-редки случаи слонова кост. Главата на дръжката е покрита с “шапка” от метал – месинг или сребро, която е захваната за дръжката чрез заклепване на опашката на острието и/или пирони или смола. Острието влиза в дръжката през метална втулка, която също така служи да уплътни дръжката в канията. Понякога се случва дръжките да са изцяло обковани с метал. Каниите са неизменно от две парчета дърво обковани с метал. Металните части по дръжката и канията са украсени в характерен марокански стил с геометрически и флорални мотиви. На старите сребърни дръжки и кании понякога има проба на среброто. Формата на канията следва формата на острието, освен в края, когато канията завива драматично под почти прав ъгъл спрямо дръжката подобно на други ханджари от Близкия Изток. В горния край на канията, от двете страни има уши, през които са прокарани гривни за окачване на вълнено въже, което служи за носене на кумаята през рамо.
В последните десетилетия кумаята е може би най-добре познатия сувенир от Мароко. Туристическите сувенири са много близко до старите образци като форма и украса, но има някои разлики. Основната е, че на острието е отделено изключително малко внимание, тъй като неговата функционалност не е от значение. Остриетата на сувенирните кумаи са с почти изцяло плоско сечение, само с характерното заточване. Повечето сувенири също така са с умалени размери спрямо автентичните образци. На украсата на дръжката и канията е отделено повече внимание, но като цяло те са направени от евтини материали и изработката е леко груба.
Маркировка
Острието на моята придобивка е добре изработено и маркирано с кръст с три заклонения в краищата. Не знам на кого е тази маркировка, но вероятно е нанесена катро символ на качество. Металните части са изцяло от месинг, без посребряване. Дръжката е от тъмно лакирано дърво, с канали в средата по продължението й и насечка в частите, в които се разширява. В средата на ръкохватката има по две малки разширения от всяка страна, вероятно с цел по-добър захват. Като цяло, всички елементи определят тази кумая като обикновен образец от първата половина на 20-и век, преди началото на сувенирната индустрия. Формата на дръжката прилича на другата кумая в колекцията ми, която е с посребрени метални части и за съжаление повредена ръкохватка.
Двете кумаи в колекцията ми
Маркировка с нясен характер
Засега не знам достатъчно, за да мога да определям кумаите по географски признак на базата на форма и декорация. Литературата за тях е оскъдна – има ги в речника на Стоун, както и на едно от таблата на Бютен. В по-ново време са споменати бегло от Спринг в неговата книга за африкански оръжия. Има и една онлайн статия от Лий Джоунс от преди близо 20 години, където той ги представя в най-общи линии. Бастид в неговата публикация от 2016-а споменава, че формата на дръжка от т.нар. тип “жандармерийска шапка” е от северното крайбрежие, докато по-често срещания вариант, каквито са моите образци, е от вътрешността. Може би някога ще излезе по-задълбочено изследване, но дотогава кумаите остават красиви и атрактивни за колекциониране като едно от най-характерните оръжия от Мароко и Магреба като цяло.
Изграждането на библиотека по темите, които колекционираме е също толкова важно, колкото и изграждането на самата колекция. Двете вървят ръка за ръка, защото без книгите, ние не бихме могли да бъдем колекционери, а бихме били просто натрупвачи на предмети за които не знаем почти нищо. Независимо дали става дума за справочник, който показва цялото разнообразие от модели или типове оръжия подбрани по някакъв критерий или за задълбочено проучване за специфично оръжие, книгите ни служат като пътеводител в света на колекционирането. Даже до известна степен, дори са по-важни от самите предмети, защото ние сме само временни притежатели на нашата колекция, която непрекъснато се променя, докато натрупаните знания остават с нас докато сме живи и дори и след нас, ако намерим начин да ги предадем на други, както авторите изброени по-долу.
Тук ще разгледам няколко книги на български език, които за мен би трябвало да са в основата на библиотеката на всеки български колекционер или любител на хладното оръжие. Това е моят кратък списък и той сигурно ще се различава от нечий друг списък, но книгите съм подбрал по следния критерий – за момента на този пост, това са най-добрите книги на български в момента по теми, свързани с хладното оръжие. Ако вбъдеще някой публикува по-добри книги по тези теми, тогава ще се върна тук и ще внеса необходимите поправки. Има и други български книги за оръжие и милитария, които са на много високо ниво или ценни просто като добро начално упътване, но списъкът тук е за книги, в които хладното оръжие е основен акцент.
1.Йотов, Валери “Въоръжението и Снаряжението от Българското Средновековие (VII-XI Век)”, 2004. Започваме от началото на българската държава с оръжието на нейните създатели (и врагове). Това е каталог на всички оръжия, защитно въоръжение и друго снаряжение, намерено в съвременните граници на България и известно на роадния археолог Валери Йотов към Варненския Археологически Музей. Книгата е вече леко стара, като от тогава има нови находки и познанията ни за някои от експонатите включени в книгата са еволюирали и вече ги разпознаваме като от по-късен период (например няколко саби, които са най-вероятно свързани с присъствието на Златната Орда по нашите земи). Изданието е голям формат с твърди корици, но вероятно с цел цената да се запази в някакви граници, качеството на хартията не е особено високо и всички илюстрации са чернo-бели, без дори да има секция с цветни илюстрации на гланцирана хартия за някои от по-важните експонати. Това обаче с нищо не намалява от стойността на книгата като най-пълният справочник за оръжието и снаряжението на българските воини от първите няколко въка на съществуването на България. Всеки, който се интересува от развитието на хладното оръжие в българските земи, от върховете на стрели и копия през брадвите и боздуганите до сабите и мечовете има нужда да придобие копие.
2. Петров, Пламен “Дългото Хладно Оръжие на България след 1878 г.”, 2015. Това е второто, подобрено издание на същата книга, която беше първата книга по темата за стандартните модели дълго хладно оръжие в българската армия след Освобождението. Разликите с първото издание са по-голям формат, позволяващ по-големи снимки, на които по-добре се виждат някои детайли, както и някои допълнения. Някои от показаните образци са спорни, като например някои трофейни саби, които са единични образци и съответно може би нямат място в каталог на стандартни модели и т.н.т., но като цяло това е единствената публикация на български по темата и ще е полезна както на начинаещ колекционер, който иска да се запознае с моделите български саби, така и на по-напреднали колекционери.
3. Казазян, Агоп “Българско Късо Хладно Оръжие”, 2015. Също книга, която засега е единствена по рода си по темата за българските щикове и ножове. Авторът е колекционер, с изключително дълбоки познания по темата, като книгата е много добре написана и текстът е придружен с много на брой качествени илюстрации. Тази книга е еталон за книга в помощ на колекционерите на роден език.
4. “Сабите на Войводите” издание на Регионален Исторически Музей Велико Търново, 2017. За периода на Възраждането и Борбите за Освобождение има доста книги, но те обикновено са с по-широка тематика и включват и всякакво огнестрелно оръжие, аксесоари и т.н.т. Този каталог е изцяло посветен на хладното оръжие, като в него са събрани експонати, свързани с хайдути и освободителни дейци от всички регионални исторически музеи в България. Това е доста сериозно по мащаб начинание и качествените цветни снимки на гланцова хартия дават добра представа за различните видове ножове, саби, ками, мечове и щикове, ползвани в този период. Единственият недостатък е че книгата не предcтавлява задълбочено проучване по темата, а текстът преди каталога е от общ исторически характер. Форматът е хубав, но кориците са меки. За съжаление бройката на печат е малка и каталогът съответно труден за намиране, като аз съм благодарен на Симеон Цветков за помощта му да получа моята бройка, както и за това, че без неговите усилия и фотография реално този каталог не би съществувал.
Тези четири книги са достатъчни да дадат обзор на българското хладно оръжие през вековете, от създаването на Дунавска България до всички видове хладни оръжия в българските въоръжени сили от Освобождението до днес. Едно от предимствата на тези книги е достъпната цена, в сравнение с цените на качествени чуждестранни издания. Темата за хладното оръжие по нашите земи преди идването на Аспарух я оставям за бъдещ пост. Засега няма добра книга на български език за хладното оръжие от Второто Царство (има такава книга на английски от сръбски автор обаче) както и книга за оръжията от времето на Турското Робство и особено по-старите образци от преди Възраждането. Сигурен съм че изследователи, колекционери и реенактори ще направят така, че тези липси да бъдат запълнени.
