Историческият Музей във Франкфурт не е особено голям, но е интересен с една секция в него, наречена “Музей на Колекционерите”, където са изложени колекциите на местни колекционери. Те включват колекция от средновековни оръжия и доспехи и колекция от огнестрелни оръжия, които е събрал прачичото на Фрида Кало. Сред оръжията са изложени и саби с позлатени и оксидирани остриета на семейство Глаут, ковачи на хладно оръжие от Франкфурт. За мен много интересна беше колекцията на пътешественик от Франкфурт, който е обикалял из Судан в началото на 19-и век. Тя включва два налакътника и едно желязо за хвърляне. Налакътниците са различни, като единият е вероятно от Персия а другият османски, но някой в Судан ги е ползвал като комплект.
От всички музеи в Германия, този който най-много ми хареса беше Германският Национален Музей в Нюрнберг. Едно от крилата е посветено изцяло на оръжия и доспехи, от средновековието то 18-и век. Още първата витрина съдържа нещо много рядко и интересно – запазен голям шлем. Следват куп експонати от късното средновековие и ренесанса. Прави впечатление един палаш от 16-и век с изцяло гравирано острие. Оръжията и доспехите от 30-годишната война са представени добре както в качество, така и в количество и сред тях има палаш с т. нар. календарно острие. Оръжейната експозиция завършва с подбрани ловни оръжия, както е почти във всеки германски музей.
Но това не е краят на интересните неща в музея. Той съдържа и колекция от артефакти от античността и ранното средновековие, сред които има много хубави оръжия и шлемове. На мен най-интересни ми бяха оръжията от епохата на великото преселение на народите и ранното средновековие. Любимият ми експонат бяха два меча с надпис Улфберт, богато украсени предпазители. Като цяло прекрасен музей, в който бих могъл да прекарам половин ден само да разглеждам оръжията.
Старият град в Нюрнберг със запазените стени и старите църкви е безспорно атрактивен за туристи, а най-интересната част е старият замък на върха на хълма. От моя гледна точка най-хубавата част на замъка е колекцията от оръжия от късното средновековие до края на 17-и век. Колекцията съдържа много важни и интересни образци. Като за начало, има няколко меча от високото средновековие, археологически находки от околността. В музея на замъка се намират и някои от най-ранните европейски огнестрелни оръжия. Като става дума за огнестрелно оръжие, не можем да пропуснем и две малки оръдия с трофейни османски цеви. Между хладното оръжие от 16-и и 17-и век се откроява едно т. нар. календарно острие, чиято цяла повърхност е гравирана. Към края на експозицията пък има впечатляваща бройка цвайхендери – легендарните мечове за две ръце на ландскнехтите от времето на 30-годишната война.
Династията Вителсбах е управлявала в Бавария близо хилядолетие, от 11-век то края на ПСВ. Техният дом в Мюнхен, така наречената Резиденция е разширяван многократно по времето на баварските електори и крале и днес е внушителен по размери и украса дворцов комплекс. Съкровищницатa на Вителсбахите също е впечатляваща и съдържа и доста оръжия, предимно церемониални мечове, но също така и някои богато украсени оръжия. За мен най-интересни бяха група османски ножчета от 17-и и 18-и век. Като бонус, добавям и няколко снимки от Градския Музей в Мюнхен, в който има една зала с оръжия от късното средновековие и ренесанса.
Етнографският музей в Мюнхен е кръстен “Музей на Пет Континента”, защото е посветен на материалната култура на оригиналните обитатели на всички обитавани континенти с изключение на Европа. Сред експонатите има и оръжия. Най-интересните от тях включват шлем от риба, броня от дърво и копие със зъби от акула от Кирибати и Науру в Тихия Океан. Колекцията от така наречените саби и ножове “да” от Юго-Източна Азия също е много хубава. Музеят притежава впечатляваща сбирка от артефакти от Южна и Северна Америка, сред които има няколко бухалки на индианци от прерията от високо качество. Като цяло това не е най-богатият етнографски музей в света, но е лесен и бърз за разглеждане и внася малко разнообразие от музеите с европейски оръжия в Германия, към които ще се върнем в следващите постове.
Баварският Национален Музей в Мюнхен предлага на посетителите забележителна колекция от всякакво приложно изкуство, която включва и произведения на оръжейното изкуство. Цяла една зала е посветена на оръжия и доспехи от средновековието, като всички изложени предмети са от изключително високо качество. Лични оръжия на електорите на Бавария са показани тук таме в останалата експозиция. Има и отделна зала за ловни оръжия, а в залата за творби от слонова кост има няколко ловни тесака с красиви дръжки от този материал. Ако човек има време да посети само един единствен музей в Мюнхен, Баварският Национален Музей е този, който аз бих препоръчал.
В центъра на Мюнхен се помещава германския Ловно-Рибарски Музей. На най-горния етаж има интересна колекция от ловни оръжия и аксесоари към тях. От ловни арбалети до тесаци и пушки от 19-и век, изложените предмети са от много високо качество. Това не е от най-известните музеи за оръжия в света, но определено си заслужава да бъде разгледан от всеки с интерес по темата.
Заедно със суданския шлем и налакътници дойде и една занзибарска нимча от същия аукцион. На този етап съм писал толкова много за занзибарските нимчи, че би трябвало темата да е изчерпана отдавна, а всъщност с всяка нова придобивка си задавам все повече и повече въпроси за този тип оръжия.
Новата нимча е Тип 1Б според предпазителя, който е като пръстен и не е запълнен. Ръкохватката е от рог, с характерната костенурка на помела и яка от бял метал под предпазителя. Украсата от розетки със звезди и триъгълници на помела е също обичайна. Всичко по дръжката е напълно нормално за занзибарска нимча от 19-и век.
Острието е най-интересната част. То е като палаш и по форма поне на мен ми наподобява византийския парамерион или някои от ранните български палаши. Не, със сигурност не е толкова древно, но е добре направено като постепенно изтънява към върха и е може би от 18-и век. Върхът е двустранно заточен, а в основата има т.нар. рикасо. Не мога да кажа със сигурност дали това острие е европейско или индийско. По правило, липсват каквито и да е маркировки. От близо 70 занзибарски нимчи, на които имам снимки, маркировки има само на три. Тези редки маркировки са от два типа, като и двата са местни, а не европейски – единият е като буквата Х (или може би представлява пясъчен часовник), а другата е полумесец със седем звезди в конфигурация на триъгълник. Виждал съм една единствена занзибарска нимча с острие с маркировки, които наподобяват европейски и това острие изглежда като острие, взето от алжирска нимча. Това е в рязък контраст с оманските мечове и катари, които почти винаги носят европейски или имитации на европейски маркировки и надписи. Това не е случайност и е нарочно, но защо не знам.
Канията е покрита с кадифе, вероятно в последните няколко десетилетия. Традиционно оманските и занзибарските нимчи са покрити с черна кожа и кадифето е нещо, по-характерно за Индия. Медният накрайник може и да е оригинален. С нимчата дойде и един широк платнен колан, който също изглежда доста съвременен. Към него няма никакъв способ за закачане на сабя, така че не съм сигурен каква е връзката с нимчата освен ако не се е предполагало да бъде втъкната в колана.
Като цяло, като изключим стила на украсата, занзибарските нимчи са много различни от другите дълги хладни оръжия от Оман и Занзибар. Подозирам, че също като шамширите, нимчите са били оръжие указващо специален ранг или пост. За съжаление оскъдната литература, с която разполагаме спрямо този момент не дава отговор на този и много други въпроси за тези нимчи.
В едно ранно утро в края на лятото, сред викове “Аллах е велик”, мюсюлманската пехота се понася в атака срещу англичаните и техните помощни войски. Подкрепят я няколко хиляди леки и тежки конници. Мечовете и копията, шлемовете и халчестите ризници блестят под първите лъчи на слънцето в пустинята. Това обаче не е армията на Саладин срещу кръстоносците на Ричард Лъвското Сърце, а армията на Халиф Абдула, която през 1898-а година опитва с екипировка от времето на средновековието да атакува укрепени позиции на съвременна армия, въоръжена с картечници Максим и пушки Лий-Метфорд. Резултатът не е изненадващ – тотален разгром на махдистите, чиято армия престава да съществува, докато англо-египетската армия дава под 50 загинали и няколко стотин ранени.
Битката при Омдурман бележи края на махдистката държава, но не и на западния интерес към махдистите. Англичаните отнасят множество трофеи, които разпалват такъв интерес в Британия, че в Судан възниква цяла сувенирна индустрия за да задоволи огромното търсене. По това време са направени много каскари и всякакви ножове с ниско качество и богата украса, но не и доспехи, които са по-трудни за масово производство. Като цяло, шлемове и ризници се срещат рядко, за текстилните доспехи които са носени под металните да не говорим. Повечето такива образци са по музеи, например в Кралските Оръжейни в Лийдс. От тази гледна точка, шлем в комплект с два налакътника сигурно ще е придобивката на годината за мен.
Шлемът е от дебел меден лист. Има стоманен предпазител за лицето, който може да се вдига и спуска с помощта на винт с накрайник като полумесец. Към шлема е закачен подшлемник от текстил, уплътнен с памук, който се разделя на две в края на врата за да покрие раменете. В долната част на шлема и пришита към подшлемника е закачена допълнителна защита от халчеста ризница. Халките са занитени с кръгли нитчета, което означава, че тази част е изработена в Персия и приспособена към шлема в по-късен етап. По-голямата част от доспехите в Судан са били внос и местното производство почти е липсвало, но този шлем е произведен и сглобен в Судан. Целият шлем с подшлемника е дълъг 60 см. Такива високи конусовидни шлемове са носени от командващи отделни части в махдистката армия, като изработката и качеството съответстват на доспех предназначен да даде някаква реална защита, а не на изцяло церемониален предмет.
В комплекта към шлема има и два налакътника. Стилът им също предполага произход от Персия, където тези части от доспехите са известни като “базубанд”. Интересно е че има два базубанда, а не само един, както в много случаи, защото се предполага едната ръка да е покрита от щит. Очевидно някогашният собственик не е ползвал щит. След като не е имало конни стрелци в махдистките армии, можем да предположим че някой, който е имал нужда от два налакътника е държал по нещо във всяка ръка – в една примерно основното оръжие като каскара а в другата знаме. Самите налакътници са украсени с гравировка и позлата на растителни орнаменти и отделните части са захванати с тел. Имат и уплътнение и текстилни ръкавици, но ако някога е имало халчести ръкавици, то те липсват. Трудно ми е да ги датирам с абсолютна сигурност – може би са от началото на 19-и век или дори края на 18-и. Явно са били ползвани обширно, защото външната страна е по-изтрита, докато украсата е по-добре запазена на плочите, които са от вътрешната страна на китката. Оръжия и доспехи от Персия са били силно популярни в Судан, особено в периода на Махдията, но не са били масово достъпни.
Собственикът на този комплект от шлем и налакътници е бил някой с висок авторитет и съответните възможности. При Омдурман, тежките метални доспехи изглежда не са му били от особена полза и по-скоро са били ненужно бреме. Махдистите обаче са се сражавали не само срещу модерно екипирани британски армии, но и срещу други, подобни на тяхната войски в Дарфур и Абисиния, а също и срещу племенни африкански воини в джунглите на Конго. Срещу такива, по-традиционни противници, защита от халчеста ризница над слой от уплътнен с памук текстил е била съвсем адекватна. Такива доспехи са имали приличен шанс да спрат копия и мечове, а също така и отровните стрели на черните африканци които махдистите са нападали в търсене на роби. Африканските лъкове не са били рефлексни и многосъставни и на дължина са били наполовина на прочутите английски лъкове от 100-годишната война. Пробивната сила на стрели, които освен това не са имали върхове от закалена стомана не е била такава, че да изисква по-здрава защита. Махдистките атаки са били успешни дори и срещу египетски армии, въоръжени със съвременно огнестрелно оръжие но със слаба дисциплина и морал, които са се обръщали в бягство след само един-два изстрела.
Много отдавна исках да имам шлем и ризница в колекцията. Във всеки музей със старинни оръжия, независимо от кой край на света са, доспехите винаги приковават погледа. По въпроса с ризницата тепърва има да работя, но шлемът вече е налице и ме кара да се усмихвам всеки път като го погледна на стойката му.
Интересът ми към оманските оръжия доведе неизбежно до това да добавя и две брадвички, или по-точно глави на брадвички “джърз” в колекцията. Тези брадвички не са от Африка, а всъщност са от специфичен регион в Оман – полуострова Мусандам, който е омански aнклав в единия край на протока на Ормуз, заобиколен от ОАЕ по суша. Това място географски и исторически е по-близо до Персия, отколкото до Мускат и може би произходът на думата “джърз” е от думата за боздуган на Фарси – “гурз”.
По своето същество, брадвите джърз представляват малка глава от стомана, с геометрична украса, с бронзови набивки на по-качествените стари образци, сложена върху дръжка с дължина около 90 см и дебелина от около 2 см. Размерите на главата са толкова малки, че тези брадвички изглеждат като детски играчки или част от реквизит на пиеса за седемте джуджета – бронзовата главичка, която е по-голямата от двете е 8 сантиметра на дължина. Това обаче заблуждава, защото чрез силата създадена от дългата дръжка и концентрирана в малката глава може да се нанесе доста сериозен удар. В това отношение има прилики с брадвичките на авари, хазари, маджари и българи от ранното средновековие, въпреки че едва ли има директна връзка.
Брадвичките джърз са били ползвани като бастун/щека, като ръката държи горния край с металната глава и се опира на него. Освен това стават и за закачане на торби с товари и носене през рамо. Самоотбраната е по-скоро второстепенно предназначение, независимо дали срещу хора или срещу диви животни. Освен практическото им значение, те са атрибут на мъжете в тази малка част от света с важно културно значение. Интересно е, че по отношение на предназначението има прилики с някои брадвички от региона на Карпатите.
По данни на изследователи, местното производство е изчезнало напълно през осемдесетте, със смъртта на последния ковач. Чак през 2003-а е възстановено, в малки мащаби. Нишата е запълнена бързо от бронзови отливки от Индия и Пакистан. Една от моите главички е точно такава отливка. Другата, изкована от стомана също изглежда съвременна, макар и в по-традиционен стил. Украсата е доста грубичка, но острието е заточено като бръснач. Нямат дръжки, но пък са много лесни за помещаване.
Тези брадвички не са най-вълнуващото оръжие на света, обаче са нещо ново, слабо познато и надявам се, интересно.
