Category: Collection

На изток от езерото Чад е източната граница на Канем Борну и с края на територията на тази империя свършва и ареала на такубата. От там до Червено Море мечовете са с друга форма и известни сред колекционерите като “каскара”. Всъщност, думата е с канурски произход и почти никой от народите, които ползват този тип мечове не я ползва, но за мен тези мечове са каскара и тук ще продължа да ги наричам така.

Заради правото острие и кръстовидната форма на дръжката с предпазителя, приликата със средновековните европейски мечове е първото нещо, което се набива на очи когато погледнем една каскара. Но въпреки легендите, тези мечове не произлизат от оръжията на кръстоносците, а също като такубата водят началото си от мамелюкските мечове от 15-и век. В Судан винаги е имало влияние от египетските империи от древността до падането на мамелюците, след това заменено от османско влияние, но въпреки тези връзки, заради сравнителната изолация на тази част от света, двуострият меч се е запазил като основна форма. Най-старата запазена каскара е един меч, който е принадлежал на регента на Сенар Насир ибн Бади IV. Формата на дръжката на този меч е същата като на съвременните каскари – цилиндрична с малко по-широк, къс цилиндричен помел. Кръстачката е с четири разширяващи се в края разклонения с “x” в средата, като едно от разклоненията е под сребърния обков на дръжката. Шарките по обкова са от т.нар. мотив с комети, който е характерен за оръжията от най-висок клас от 19-и век. Възможно е тази каскара да е била част от огромната колекция на Али Динар, последния султан на Дарфур или просто да е получила дръжка в по-късен етап, така че трудно можем да сме сигурни че дръжката е от втората половина на 18-и век, когато е живял първоначалния собственик на оръжието. Острието е европейско, вероятно германско и от 17-и век. Но дори и дръжката да не е оригинална, има запазена рисунка на последния султан на Фундж от 1821-ва година, на която е изобразен с каскара.

Освен дръжката, остриетата и каниите на каскарите са също характерни. Остриетата са почти винаги двуостри, като за разлика от такубата режещите ръбове не се скосяват към върха, а вървят паралелно почти до края, където са скосени рязко в заострен връх. Също както и в ислямските райони, които граничат със Судан, вносните европейски остриета са били изключително популярни. По-голямата част от тях са солингенски от 19-и век, в типичните варианти с три тесни или един широк канал, но макар и рядко се срещат и по-стари остриета. Аз засега не съм виждал острие, по-старо от 17-и век върху каскара. Каниите са от кожа, в повечето случаи тъмно червена на цвят, с две гривни за къса кожена презрамка, при която дръжката е почти под мишницата при носене. В края на канията има характерн о разклонение, което според някои символизира питон, а според други крокодил – до навлизането на по-радикален ислям през 18-и век в Судан са преобладавали анимистични поверия, а ислямът е бил само фасада.

В края на 19-и век, в очите на Запада каскарата се превръща един от символите на армиите на махдистите. Историческите източници наистина показват, че въпреки пленените ремингтони, в по-голямата си част махдистите са били въоръжени основно с копие и меч. И макар копието да е било основното оръжие, мечовете са по-емблематични. Много остриета от този период са украсени с гравирани надписи с религиозен характер, а някои дори ецнати с киселина като по-бърз и лесен метод. След битката при Омдурман, в която махдистите са окончателно победени, интересът към трофеи от Судан е толкова голям, че възниква местна сувенирна индустрия, която да задоволи търсенето. Много каскари от този период са с остриета, изрязани от стоманен лист и изцяло покрити с надписи, грубо изработени бронзови кръстачки и дръжки и кании от крокодилска кожа. На местно ниво, каскарата запазва културното си значение и производство на образци за местно ползване, паралелно със сувенирната индустрия продължава до последните десетилетия на 20-и век.

Това, че каскарата се е ползвала до скоро позволява на Едуин Хънли да види организацията на ножарския еснаф в Касала през 80-те. Той също е изследвал почти всички аспекти на това оръжие, през отделните видове местни маркировки и тяхната символика, през типология на остриета, кръстачки и помели чак до различните видове сребърна украса по дръжки и кании. Аз няма да навлизам чак в такива подробности, а вместо това ще покажа трите каскари, които имам в колекцията. Първата е с дълго, солингенско острие от 19-и век. От едната страна има местно копие на тичащия вълк, а от другата някакви надписи или символи, вероятно предназначени да служат като талисман за собственика на меча. За съжаление помелът липсва, като подозирам и че нещавената кожа от коза също не е оригиналното покритие на дръжката, но за сметка на това кръстачката е от типа “самания”, какъвто е и на меча на Насир ибн Бади. Този тип са най-трудни за изработване и същевременно най-привлекателни, като обикновено се срещат на по-стари образци.

Следващата каскара, засега най-окомплектованата която имам, е вероятно от първата половина на 20-и век, като канията е най-често срещан тип. Кръстачката е от тип, който Хънли описва като “мутамаан” и по своята същност се явява опростена версия на кръстачките тип “самания”. Най-интересно е острието. То е от група, за която са характерни два или повече канала с ецната декорация в тях и клейма под каналите с числа или изобразяващи глави. Предполага се, че тези острието са от Еритрея или друг граничен регион на Судан с Етиопия, където местни майстори са се опитвали да имитират европейските остриета, специално производство за Етиопия. Тези остриета обикновено имат флорална декорация в каналите, а под тях е клеймото на производителя или портрет на имерпатор Менелик II.

Етиопските остриета изглежда са били популярни в Судан, защото третата каскара в колекцията е точно с такова острие .То обаче някога е било от сабя (гураде) и е било сравнително грубо прековано в право и двуостро. Има надписи на френски и означават “превъзходна стомана” и “внос от Европа”, но кой е бил производителят не знам. Кръстачката е от максимално опростен тип, който Хънли нарича сенария по името на някогашния султанат. Канията е интересна, защото кожата по нея е обработена по различен и по-атрактивен начин от обикновено.

С това краткото представяне на каскарата приключва. Темата е потенциално дълга, но ще я продължа друг път.

Нимчите от Източна Африка, които в този блог условно наричам занзибарски са без всякакво съмнение от най-любимите ми теми. Всяка нова придобивка ми помага да науча нови неща за тях и същевременно поражда нови въпроси. Най-новата нимча в колекцията има цял куп необичайни черти в сравнение с останалите, които имам и заслужава да я разгледам подробно.

Основната и най-очевидна разлика със занзибарските нимчи, които съм показвал преди е в острието. Докато типичната занзибарска нимча е с извито, сравнително късо острие, тази е с право и дълго (цялата нимча е 98 см). Занзибарски нимчи с право острие се срещат, но по-рядко, като обикновено в такива случаи са с двуостро острие, но тази е с едноостро, с един тесен канал откъм гърба, както е характерно за някои европейски палаши от 18-и век. За съжаление няма никакви маркировки и е трудно да се определи дали острието е европейски производство или местно, вдъхновено от европейски образци. Върхът е заострен и оформен като триъгълник. Всички занзибарски нимчи с право острие, които съм виждал имат такъв връх. Това е странно, защото никои други оръжия от Оман и оманските владения по Източна Африка не е със заострен връх – оманските мечове са винаги със заоблен връх. Балансът е изнесен на една трета по дължината на острието към върха и оръжието е оптимизирано за сечащи удари. Докато типичните занзибарски нимчи представляват удобно оръжие за ръкопашен бой, например в условия на абордаж, то тази с оглед на дължината на острието изглежда повече като кавалерийско оръжие.

Дръжката също е интересна. Ръкохватката е от едно парче тъмен на цвят рог, но е по-тънка и къса в сравнение с другите занзибарски нимчи, които имам. Цялата е украсена с кръгли и капкoвидни елементи, каквито се срещат на някои други типове, например тези с дръжка от слонова кост, за които писах в темата за мечтаните ми придобивки. Възможно е тези кръгове и капки някога да са били покрити със сребро или друг метал за украса. Липсва и яката директно под предпазителя. На помела, ушите са по-слабо изразени и т.нар. костенурка е от тънко парче метал, което не е добре закрепено към дръжката и е единствената част от нея, която е леко хлабава. Предпазителят е доста необичаен, като не е с характерния пръстен, а вместо това две от разклоненията са извити към острието. Такава форма се среща на някои оръжия от 16-и и 17-и век от Южна Европа, където е известна като “щипки на краб”. Някои от занзибарските нимчи с право острие са с подобен гард, но има и такива със стандартния гард с пръстен.

Като датировка, нимчата е от началото на 19-и век или дори от края на 18-и век. На какво се дължат разликите с другите нимчи? На този етап не знам. Може да са на хронологична или географска основа, а може просто различни хора да са имали различни предпочитания – това все пак не са стандартни оръжия и всяко е до известна степен уникално. Разнообразието, което съществува в сравнително тясна тема като занзибарските нимчи и загадките около това разнообразие правят колекционирането им интересно за мен.

От време на време обичам да добавям и български хладни оръжия в колекцията. Тук, където съм, българските оръжия от царско време излизат рядко, за това съм склонен да ги взема дори и когато състоянието не е отлично. Първата покупка за годината е този трудовашки кортик.

Кортикът е българско производство, това е без съмнение. Предпазителят е изработен от две отделни части – кръстачка и пръстен. Единствено кръстачката има маркировка – на Керестеджиев. Острието е немаркирано, с шестоъгълно сечение и никелирано. Пробвах го с магнит и е стоманено, а не бронзово, както е единият от вариантите на Керестеджиев. Ръкохватката е пластмасова, а не дървена, както на някои варианти. Канията е в лошо състояние, като единият от накрайниците очевидно е подменен и изглежда като някога да е била покрита с черен плат, който липсва. Останала е емблемата, както и лентите за гривните, които са захванати към канията с две много малки болтчета отстрани и отзад. Наустникът на канията е от отделна част.

Вариант точно като моя кортик не мога да намеря нито в книгата на Ганчев, нито в тази на Предов. Същевременно, всички части съвпадат отлично, така че едва ли е събиран от части от няколко кортика, а е произведен така. По всичко изглежда, че в България навремето различни производители са правили отделни части, които после са били сглобявани от търговците, които са продавали кортиците на офицери и подофицери.

За съжаление, от царските кортици до нас са достигнали много малка бройка. България е била малка държава и българските кортици не са произвеждани с десетки и стотици хиляди, както е било в Третия Райх. Моделите кортици в по-голямата си част са въведени чак през втората половина на 30-те и през войната производството им е намаляло, защото приоритетите са били други. След преврата през 1944-а година, по тях са правени модификации, премахващи царската символика, а впоследствие и много от кортиците са били унищожени или скрити на места, където условията за съхранение не са били оптимални. Имайки предвид тези обстоятелства, аз съм напълно склонен да колекционирам образци, които не са перфектни, стига да са оригинални.

Този алжирски ятаган беше неочаквана придобивка. Един приятел от форум за оръжие имаше нужда за чирени за шамшир. Аз имах един шамшир, който бях купил заради чирените и капачката на дръжката като резервни части и просто му го подарих, за да ги ползва за реставрация. Понеже обаче хладни оръжия не се подаряват, той настоя да ми изпрати нещо обратно. Аз се съгласих и бях приятно изненадан с този ятаган. Чирените са изпочупени и няма кания, но при положение че аз не очаквах нищо, а все пак получих ятаган, който ми е в темата, му се радвам. Тук мога да го разгледам и срaвня с другия алжирски ятаган, който имам.

Острието е съвсем обикновено, даже няма никакви клейма и маркировки. Чирените са от силно патинирала слонова кост върху подложка от тъмен на цвят рог. Не знам дали тази рогова подложка има някакво практично предназначение, но от естетическа гледна точка, когато ятаганът е бил нов, е създавала добър контраст с чирените и лентата на дръжката. Лентата, перата и паразваните са от тънък сребърен обков върху калай, с украса от флорални мотиви. Стилът е балкански барок и е бил популярен и в Алжир, вероятно внесен там от висшата класа от еничерски произход.

Когато сложим двата ми алжирски ятагана един до друг, веднага се виждат приликите. Единият има подменени чирени, а другият е с останките от оригиналните. Майсторът, който е поставил новите чирени се е старал да следва контура на дръжката, но очевидно не е бил запознат с характерните малки уши на този тип ятагани. Това навежда на въпроса за реставрирането на счупените чирени, но за съжаление то ще е прекалено сложно. Дори и да намеря добър майстор, проблемът с намирането на материал за реставрация, близък до оригиналния е много сложен. От чисто правна гледна точка, ако чирените са антични поне на теория мога да си извадя необходимия сертификат, но ако чирените са от различен материал, което няма как да бъде избегнато при една поправка, нещата стават сложни. И накрая, от чисто икономическа гледна точка, поправката вероятно би струвала повече, отколкото ятаганът след поправката и не е особено оправдана.

Ятаганите в Алжир са били внасяни от Балканите и са били атрибут основно на висшата класа по крайбрежието и имитирани от кабилите във вътрешността. Понеже не са били толкова масови, колкото на Балканите или в Мала Азия, като цяло се срещат по-рядко и дори и в това състояние, на мен този ми носи удоволствие, да не говорим че го получих като пълна изненада.

Всички обичаме да се хвалим с удачните придобивки, но е добре да показваме и грешките. За мен тази сбула, която купих в края на миналата година беше грешка и тук ще обясня защо мисля така.

Самата сбула е интересна с няколко неща. По дължина на острието (57 см) е най-дългата сбула, която имам засега. Самото острие е местна изработка, като в каналите в основата от двете страни има имитации на надписи и маркировки изцяло от точки. Дори и за някой неграмотен би било ясно, че това не е надпис, но изглежда че чисто естетическата функция на надписите и маркировките по старите внесени от Европа остриета е била важна, за да оправдае такава груба и очевидна имитация. Дръжката е от типична конструкция с два рогови чирена. Предпазителят е от патинирала мед или някаква сплав с високо съдържание на мед. Уви, помелът, който е бил оформен по идентичен начин на предпазителя липсва, няма и кания.

Тези липси са проблема. По мои наблюдения, такъв тип сбули не са огромна рядкост и при необходимото търпение бих могъл да намеря много по-добре запазен образец. Тази беше доста евтина и оттам се поддадох на изкушението, но сега си давам сметка, че щеше да е по-добре да дам три пъти повече, но за качествен образец. Ако събирах само и единствено сбули, такава придобивка може би щеше да е оправдана, но моите интереси са все още много по-широки и в колекцията имам място само за по няколко образеца от повечето форми.

Когато осъзнаем, че сме направили грешка, е добре да се опитаме да се поучим от нея. Засега тази година съм ограничил силно броя на новите придобивки, защото искам да съм сигурен, че имам истински добра причина на добавя един нов предмет в колекцията, преди да го направя.

Една от целите, които съм си поставил е да спра да правя компромиси с качеството освен за много редки неща, но в края на миналата година се поддадох на изкушението да купя два предмета, просто защото цената беше много изгодна. Един от тези предмети е кумая от тип, какъвто преди това нямах в колекцията. За този тип ханджари вече е ставало дума в един от най-ранните ми постове в този блог и заради производството на сувенири, което продължава до ден днешен, това е доста тривиално оръжие. Запазени са и доста стари образци, но поне за мен става все по-трудно да ги намирам на добри цени и ето защо в крайна сметка реших да взема тази кумая.

Понеже вече съм писал подробно за кумаята като оръжие, тук само ще представя новата придобивка набързо. Тя е дълга 42.5 см в канията. Острието не е нищо особено. Дръжката е с лицева част от ниска проба сребро или калай с посребряване, с останки от червен емайл и обкована с бронз от всички други страни. Под предпазителя, пръстенът в който се предполага да влезе канията е бил украсен с емайл, голяма част от който е изпопадал. Канията е също с изцяло бронзов обков, като на долния накрайник има следи от посребряване. Интересно е че халките за окачване са от дебела бронзова тел и украсени с точки. Не съм напълно сигурен че това е била оригиналната кания, защото не влиза плътно в пръстена на дръжката, но със сигурност канията е стара и ако е била подменена, това се е случило отдавна.

Тук е моментът да отделим малко внимание на разнообразието от форми сред старите кумаи. То е доста голямо, плод на географски и хронологични разлики и единстевната книга, която изобщо прави някакъв опит да внесе яснота е тази на Ерик Клод, която излезе миналата година. Например според Клод, на снимката на моите три кумаи, най-горната е от Сиджилмаса в източната част на Мароко, там където започва Сахара, което поне за мен е леко объркващо, защото Сиджилмаса е унищожен от бербери в началото на 19-и век, а показаният от Клод образец е датиран в края на 19-и век. Клод показва и три кумаи като моята нова придобивка, със същите декоративни елементи, вкл. и две с емайлиран пръстен. Той датира и трите като от края на 19-и век и ги определя като изработени в Ида-у-Семлал, което е в южната част на Атласките Планини. Бютен в неговия каталог от началото на 20-и век показва няколко подобни кумаи (#1018-1020) и за една от тях пише, че е с надпис “Произведено в Сус”. Долината Сус е мястото, където исторически е произвеждано голяма част от оръжието в Мароко, така че няма да е изненада ако този тип са някъде от този край.

Бидейки сравнително масови и лесни за намиране, аз дълго време игнорирах кумаите и бях доволен да имам един-два образеца. Започвам обаче да си давам сметка за сериозното разнообразие на варианти сред тях, което може да е цяла тема за колекциониране сама по себе си. Очаквам вбъдеще да разширя колекцията от кумаи, по възможност обаче в по-добро качество от тази, която представих тук.

Който следи блога знае, че една от най-желаните ми придобивки беше стара нимча. Тази цел вече е постигната с алжирска нимча от 17-и или 18-и век. Чаках я месец и половина да пристигне след като я купих, но вече е при мен и мога да я споделя.

Цялата дължина на нимчата е 84 см, което е сравнително дълго за нимча от този период.Острието е с два канала и йелман на върха. То започва широко в основата, после се стеснява по средата и след това отново се разширява в йелмана. От едната страна в каналите има маркировки, които имитират надпис. Това е характерно за много остриета от 17-и век – често маркировките са повторения на няколко букви, без смисъл или ако е имало някакъв смисъл, той не е известен. Такива остриета са произвеждани на много места в Европа, но основно в Северна Италия и Щирия. Краят на опашката на острието е заклепен на помела.

Дръжката е от бронз, който някога е бил позлатен, с релефна украса от флорални мотиви. В ниските части на релефа има останал зелен емайл. От страната, която се пада лицева, когато нимчата е носена на левия хълбок някога е имало вграден скъпоценен камък, но той липсва. Предпазителят е бронзов, с украса, на места подобна на украсата на дръжката, а другаде като люспи. Краищата на разклоненията са оформени като пъпки на цветя. Канията не е запазена, но това не е изнендващо, защото оригиналните кании са били от плат или кожа и много малко от тях са оцелели до наши дни.

Ерик Клод описва този тип нимчи с по-старо острие с йелман и предимно с бронзов предпазител като алжирски. Украсата от османски тип по тези ранни нимчи определено поддържа произход от териториите, част от Османската Империя, от които Алжир е най-ранната в Магреба. Алжирското определение и датировката се базират и на няколко представителни образеца нимчи с дръжка покрита с черупка от костенурка и сребро, които са пленени от испанците по времето на обсадата на Оран през 1732-ра година. От същия тип обаче има и пленена от холандски капитан през 1655-а. Това позволява да датираме тези по-ранни нимчи от средата на 17-и до средата на 18-и век, което като години съвпада и с типа на острието. Бютен показва подобни в неговия каталог от началото на 20-и век и ги определя като арабски и датира от 14-и до 15-и век, което изглежда невъзможно рано, защото от преди 16-и век няма известни образци или изображения на нимчи по портрети. На базата на данните, с които разполагаме, можем да определим моята като нимча от края на 17-и или първата половина на 18-и век, най-вероятно от Алжир.

Това обобщава представянето на тази нова, изключително удовлетворителна за мен придобивка, но като бонус с образователна цел можем да разгледаме дръжки от нимчи за сравнение. На снимкaтa отгоре, от ляво на дясно:
1) Типична нимча от Мароко от втората половина на 19-и век;
2) Нимча от Мароко с по-особен предпазител, който може би е преходен от по-ранните предпазители с полукръг към тези без. Две от разклоненията са извити под прав ъгъл към острието вместо паралелни, а това разклонение, което е извито е с накрайник, който по форма прилича повече на занзибарските, а не на мароканските;
3) Новата нимча;
4) Нимча от Занзибар със запълнен полукръг на предпазителя;
5) Нимча от Занзибар с незапълнен полукръг на предпазителя;
6) Нимча от Занзибар с бронзов предпазител без полукръг;
7) Саиф от Южен Йемен, който е с кръстачка вместо типичния за нимчите предпазител, но ръкохватката е без съмнение вдъхновена от нимчите. Помелът е извит под прав ъгъл спрямо дръжката.

Това е само малка част от възможносто разнообразие на дръжки и предпазители по тези саби и мечове, така че има още много какво да събирам като варианти и това едва ли е последният пост по темата в този блог.

Сигурен съм че много хора нямат търпение да оставят 2020-та година в миналото и гледат с надежда към 2021-ва и бъдещето. Както миналата година, сега е добър момент да погледна назад и да видя, какво съм постигнал в блога през миналата година и също да споделя какви са ми плановете за новата година о отношение на блога и като колекционер.

Една от целите ми беше да пускам нов пост всяка седмица, но това не се случи – през 2020-та имах 37 поста, което означава че съм пропуснал цели 15 седмици. Но и 37 поста не са никак малко, защото от тях 13 са прегледи на книги по темата, в други три поста съм успял да дам снимки от пет музея и в останалите съм показал около 50 оръжия, повечето от личната ми колекция. През 2021-ва ще опитам да продължа да пускам по пост на седмица, без да ми е фикс идея да следвам точен график. Имам още много оръжия и книги за споделяне, като се надявам да има и нови придобивки.

Като стана дума за придобивки, искам да опитам да преследвам основните си цели – тези от списъка с дългото хладно оръжие, публикуван преди няколко седмици, като имам и списъци за късо хладно оръжие и т.н.т. Също така много би ми се искало да имам волята да огранича количеството за сметка на качеството и знам, че ще е трудно. Отделно имам нужда да отделя повече време на четенето на книги.

Пандемията през 2020-та обърка много неща. Нямаше как да се пътува и музеите бяха (и много още са) затворени. Би било прекрасно ако с ваксиниране и надеждни методи на лечение проблемът с вируса бъде разрешен тази година, за да можем отново да пътуваме и да гледаме интересни музеи и исторически забележителности, както и да се срещаме пак с нови и стари приятели колекционери на живо. Това със сигурност ще стане, дано да е колкото се може по-скоро и да сме всички живи и здрави.

Всеки колекционер носи в съзнанието си няколко мечтани придобвки. Обикновено става дума за трудни за намиране, високи на стойност и скъпи на цена предмети, които съществуват, но които са предимно в сферата на мечтите. Реших да направя списък на моите топ 10 най-желани мечове и саби. Критериите са прости – трябва да са образци, каквито нямам. Също така трябва да са в сферата на реално постижимото, в смисъл такива предмети да състествуват в частни колекции и периодично да се появяват в продажба. Неща като сабята на Хан Крум, меча на Калоян, Екскалибур и прочee нямат приложение тук, защото не е ясно дали изобщо съществуват, поне не и докато археологията не докаже противното. Мечът на Хан Кубрат и ятаганът на Сюлейман Великолепни също не са за тази тема – те съществуват, но са уникални предмети в музеи, от които няма и не би трябвало да излизат. В този ред на мисли, ето го моят топ 10 (илюстрациите са от музеи, където съм снимал лично и от книгите на Хейлс и на Въчков).

10 Българска Генералска Сабя обр. 1905 г. Като българин винаги ще имам интерес към нашето хладно оръжие и в списъка винаги ще има място за поне едно. Изборът на генералската сабя може би буди недоумение у тези, с интерес по темата, защото има много по-трудни за намиране образци на българско хладно оръжие – шпаги, наградни саби, морски саби и т.н.т. Но аз съм много назад с българското дълго хладно оръжие, понеже не ми е основен фокус и от многото саби, които нямам, тази ми харесва най-много. Естетически, всички компоненти в нея ми допадат, от лъвската глава на помела до острието с разширения и двустранно заточен връх. Исторически, това е сабята на генералите, спечелили победите през Балканската Война и Първата Световна Война. Този списък е базиран на това, което аз искам най-много, а не непременно на това, кое е най-скъпо или рядко.

9 Каскара със сребърна дръжка. Каскари с дръжки, обковани със сребро се срещат сравнително често и не са на недостъпни цени. Те варират по качество, от по-съвременни образци от втората половина на 20-и век до мечове потенциално от личния арсенал на Али Динар, последния султан на Дарфур, който е имал над 100 каскари. Аз все още нямам каскара със сребърна дръжка вколекцията, но от този списък това е най-лесно достижимата цел.

8 Занзибарска Нимча с Дръжка от Слонова Кост. При нимчите от Оман и Източна Африка има някои разновидности. Може би най-атрактивната от тях се състои от саби с дръжка, изработена от слонова кост, често с позлатена украса и гард с три разклонения и без полукръгъл предпазител. С такъв тип саби са снимани телоохранители на високопоставени лица от Занзибар и Коморите.

7 Стара нимча от 17-и век. Когато става дума за нимчи, лично за мен са най-интересни най-старите от тях – абордажни тесаци с характерното късо острие с голям йелман, от което произлиза и името на този тип оръжия. И макар че имам такова острие с дръжка от Йемен, все още нямам класическа нимча от 17-и век. Добрата новина е че има достатъчно в частни колекции – даже преди години бях видял две в българска колекция.

6 Алжирска Пала. Единствената информация за тези пали, които се отличават по липсата на кръстачка е в книгата на Хейлс. Виждал съм и две в частна колекция. Предимствата на липсата на кръстачка са в потенциалното по-лесно вадене на сабята от ножницата, защото няма какво да се закачи и оплита в дрехи и ремъци. Ако тези пали са ползвани предимно в абордажни условия от алжирски корсари, в това изменение може би има логика. Украсата по сребърните части на кнаията и дръжката е в стил балкански барок. Това, че украсата е в балкански стил не е толкова изненадващо, защото много от по-високо качествените оръжия в Алжир са били внасяни от Балканите – например алжирските ятагани.

5 Омански Шамшир. През 19-и век, в резултат на персийско влияние, шамширът или поне дръжката от персийския шамшир е добила популярност и в Оман и Оманската Империя по източното африканско крайбрежие, вкл. и на Коморите (независими от Оман, но под силно Оманско културно влияние). На стари снимки от Занзибар се виждат мъже, които освен катари държат и шамшири. Но дръжката не е директно копирана от персийската, а е специфична, с типично омански черти, по-специално преплетените като панделка сребърни жици под кръстачката и формата и украсата на помела. Каниите също се отличават с омански декоративни мотиви. Остриетата понякога са персийски от булат, но понякога и от вносни европейски остриета от саби. Срещат се много по-рядко от персийските шамшири, но периодично се появяват в продажба – за последните няколко години имах три неуспешни опита.

4 Каскара с двоен помел. Каскари има много, но такива с двоен помел по някаква причина се срещат рядко. Какво е значението на двойния помел не е ясно, но може би е обозначавало висок статут на този, който е носил такъв меч или може би е по-стар вариант. Такива каскари има в Кралската Оръжейна в Лийдс и в Метрополитън, като тази в Метрополитън е с персийско острие от булат с гравирани змии. Каскара с булатно острие би било нещо доста специално само по себе си, дори и без двойния помел. Извън музеи, има и една такава каскара в книгата на Хейлс, така че надеждата че циркулират и извън музеите е жива.

3 Меч от Арсенала в Александрия. По време на походите на мамелюците през 14-и век и впослдствие като част от данък от Кипърското Кралство, в Арсенала в Александрия са били събрани добро количество европейски мечове от късното средновековие. Интересно е, че мамелюците не са им сменяли дръжките, а само са им добавили гравирани надписи с посвещения и понякога и годината на дарение в арсенала. Впоследствие тези мечове са пленени от османските турци и пренесени в арсенала в Света Ирина в Константинопол, а в по-ново време разпръснати по музеи и колекции. Като добре запазени образци, те са важни за изследователите на европейско хладно оръжие от средновековието, а за мен са интересни като примери на европейско оръжие, възприето в Африка. В случай че случайно някой от тези, които още не са в музей излезе в аукцион, цената със сигурност ще е шест цифрена, но поне на теория придобивката е възможна, макар и вероятността да придобия такъв меч да граничи с шансовете на Славия да спечели Шампионската Лига.

2 Мамелюкска сабя от 16-и век. Или поне острие от мамелюкска сабя от 16-и век, защото за пет века дръжките са сменяни многократно. Мамелюкската школа е продължител на селджукските и татарските школи и до голяма степен е положила основите на османската и персийските школи (ако следваме Кирил Ривкин). Те се явяват първообраз на шамширите и калъчите. Тези саби са и първите, при които в острието се вижда опит за шарка в булата – остриета от тигелна стомана са произвеждани и преди – например Улфберт мечовете, но чак при мамелюкските саби виждаме характерния контраст, макар и все още доста слаб в сравнение с османските и особено персийските остриета през следващите векове. Това са и може би най-старите саби на африканския континент, откъдето е и моят толкова голям интерес към тях. В днешно време излизат с какви ли не дръжки – от типични османски дръжки до тулвари и нимча, като една сабя в оръжейната на рицарите в Малта. Това всъщност би било идеалнта комбинация – старо мамелюкско острие с дръжка от Магреба поставена век или два по-късно. Уви, засега сабята от Малта е единствената с такава дръжка, която съм виждал, но и на такова острие с дръжка от тулвар бих се радвал много, стига да мога да си позволя пет цифрената сума, която би струвало (спрямо днешна дата) някой ден.

1 Саиф Бадауи Аз обичам ислямски двуостри мечове – такуби, судански и омански мечове. Но ако има нещо, което харесвам още повече това са старите мечове, от които произлизат. При оманските, това са архаичните къси мечове, т.нар. саиф ямани, за които вече е ставало дума. Такубите и т.нар. каскари произлизат от т. нар. саиф бадауи, от времанта на мамеюците и дори аюбидите и фатимидите. Тези мечове на свой ред произлизат от византийската спата (и може би от някои сасанидски мечове) и са били ползвани от всички в близкия изток, дори и от османските турци. Мечът на Скендербег от Хофбург във Виена е от този тип. Виждал съм поне един саиф бадауи в аукцион на Херман Хисторика, така че макар и малък, поне на теория има шанс.

В този списък на десет мечтани придобивки, някои са напълно достижими, други граничат с невъзможното, а останалите са въпрос на търпение и парични средства. Колкото по-трудно и по-дълго време отнема някоя придобивка, толкова по-голяма е радостта от нея. А когато постигнем някоя от големите си цели, на нейно място идва друга,която да преследваме.

Такубата може да е най-емблематичното оръжие на бронираните конници от Сахела, но основното им оръжие, както и на всички други тежки кавалеристи преди огнестрелните оръжия, е била кавалерийската пика. Аз имам два върха от такива пики в колекцията и тук ще ги представя.

Първият връх е вероятно от региона, където днес граничат Нигерия и Камерун. Този връх е с острие дълго 45 см, с централно разположен ръб от двете страни за да усилване на здравината и подобряване на бронепробивността срещу халчести ризници. Срещу такива ризници такубата с редки изключения не би била особено ефективно оръжие, но за сметка на това няма халчеста ризница, която да устои на удар с пика нанесен в галоп. Интересно е, че този връх дойде с част от дръжката,покрита с кожа, както и с калъф от тънка кожа. Украсата на кожените части и самия стоманен връх е от характерни за региона геометрични мотиви. Тези детайли демонстрират ковашкото и сарашкото майсторство на местните занаятчии и високата стойност и важното значение на това копие за притежателите му.

Първият връх сам по себе си е внушителен, но изглежда като миниатюра до втория връх, който имам в колекцията. Само острието е 70 см на дължина и над 6 см на широчина в най-широката си част, също усилено с централни ръбове. Втулката е още 28 см и украсена с мед и бронз. Останала е и част от дръжката, като целият предмет е 160см на дължина, но в оригиналния си вид сигурно е надминавал 3 метра. Произходът на моя връх може би е от днешна Буркина Фасо, от племената Моси, но такива върхове с украса от бронзови дисков по втулката има и от Северна Нигерия.

Подобен връх на кавалерийска пика има в една скица от Диксън Денам, британски откривател и пътешественик, който е обикалял в Западна Африка в началото на 19-и век. На нея е изобразен кралски телоохранител от Канем Борну. Доколко тези телоохранители са били с церемониално или реално бойно предназначение не ми е известно, но когато става дума за африкански оръжия символизмът и потенциалното церемониално предназначение са почти толкова важни, колкото и бойните характеристики. Балансът на пика с такова масивно острие, дори и при дълга дръжка, би бил доста изнесен напред и боравенето с оръжието сложно. На пиките от северен Камерун в долния край има железен обръч за подобряване на баланса, въпреки че техните върхове са с по-практични размери.

В специализираната литература, с която разполагам, подобен връх като първия, който показвам тук има в каталога на Музея за Изкуство от Франкфурт (Agthe, Waffen aus Zentral-Afrika), под номер 166. Под острието втулката е също облечена в кожа с много подобна декорация и форма. За музейния експонат пише, че е от северен Камерун и че е събран по време на експедиция между 1900-а и 1908-а година.

Колекционирането на копия е усложнено поради няколко причини. Първата е, че заради голямата дължина те не са удобни за пренасяне и съответно много по-малък брой са попаднали в колекции в сравнение с другите хладни оръжия. Като масово оръжие, те не са белег на ранк или благороден произход като мечовете, които са много по-атрактивни като боен трофей или сувенир. Разнообразието при формите на върховете на копия, особено ако игнорираме церемониалните и оставим само чисто бойните е ограниченo и при липса на допълнителна украса понякога е много трудно един връх да бъде определен. В случай, че цялото копие е запазено, съхранението и експонирането му е сложно заради размерите. Съответно интересът към този тип оръжие е по-нисък. Всичко това е в рязък контраст с историческото значение на копието като оръжие, съдейки по пътеписите на първите европейски пътешественици в Сахела и високото ниво на изработка на тези върхове на пики, които очевидно са били от първостепенно значение за някогашните им собственици.