Category: Collection

Дължина 90 см
Тежест 600 гр

Преди борисовите и фердинандовите саби, преди шашките и палите, преди дори и мечовете от Второто Българско Царство, историята на дългото българско хладно оръжие започва с мечовете, палашите и сабите на българите на Кубрат и Аспарух. Мечът (или палашът) на Кан Кубрат е добре известен. За съжаление от острието не се е запазило почти нищо, а дръжката е от тип, който се свързва с Източна Азия и според Кирил Ривкин е характерна за церемониални оръжия.

Мнозинството от дългите хладни оръжия, ползвани в степта на север от Черно Море между 7-и и 10-и век са доста по-различни. Условно ги наричаме хазарски, просто защото тези земи са били под влатта на Хазарския Хаганат през този период. Хазарите са оставили след себе си много от древните селища в степта – според много историци те са основали дори и Киев, както и изключително много остриета с прилично качество спрямо тогавашното технологично развитие. Икономиката на хаганата е била основана на данъците върху търговските пътища, минаващи през степите, на селско стопанство и очевидно на коването на оръжия и доспехи. Палашите и сабите са произвеждани в толкова големи количества, че на теротирията на Украйна и Русия до тук са изкопани хиляди от тях. Това говори не само за милитаризирания характер на обществото, но и за сериозен производствен капацитет.

Това изобилие от находки дава възможност и на колекционери като мен да се сдобият с образци от дългите хладни оръжия от този период. Моята сабя е типична за 8-и и 9-и век, с почти право острие с ромбично сечение. В основата има ясно изразено удебеление, по аналогия с хабаки-то на японските мечове или т.нар. “тунку”, а върхът е двустранно заострен – наченки на йелман, за да позволи освен сечащи и мушкащи удари. Тези особености са характерни и за източно азиатските саби, като и двата типа имат общ прародител някъде в Алтай. Но предпазителят е съвсем различен от източните и много по-характерен за европейските оръжия. По това време започва обособяването на сабите от степта между Черно и Каспийско Море от тези в източна Азия и впоследствие развитието води до сабята в Европа и Близкия Изток във формите, в които е позната и днес, вкл. и стандартните модели на въоръжение в европейските армии.

В България сред археологическите находки няма точно такъв тип острие. По това време, Българската Държава е вече утвърдена на Балканите, приела христянството и културно под много по-силно византийско, отколкото степно влияние. С приемането на християнството отпада и практиката на погребения с оръжие в тях. Това може би обяснява до известна степен защо находките в България са стотици пъти по-малко като бройка в сравнение с тези от Украйна да речем. Позлван ли е бил този тип острие в Първата Българска Държава? Засега няма фактологически доказателства за това, но с оглед на малкия брой находки е възможно просто такъв тип острие все още да не е намерено или просто да не се е запазило. А ако някой ден бъде намерено такова острие в България, мястото му е в музей, със съответната археологическа документация, а не в моята колекция. За мен обаче тази сабя, изкопана някъде в Украйна е най-близкият вариант на това да имам образец и от ранните български хладни оръжия в колекцията си. Останалото е въпрос на попълване на колекцията с нещата между нея и офицерските и подофицерските саби М 1927.

Както Казазян пише, в сравнение с щиковете за М88, тези за М95 са маркирани с лъвчета доста по-рядко. Това обаче не пречи да разгледаме вариантите.

Първият е производство за Зимсон, като маркировката е същата като на щиковете за М88 производени от тази фирма – малко лъвче в основата напречно на острието.Много от щиковете за М95 са останали на склад в БНА след края на Втората Световна Война и съответно често са подменяни чирени и дори и кръстачките.

Вторият щик е на ŒWG, като лъвчето пак е в основата на острието, но този път успоредно.

Третият е произведен в Будапещ FGGY. Лъвчето е малко по-различно от това, слагано то другите производители.

Това са и всички производители на щикове за М95 с българска маркировка. Имам и един единствен подофицерски щик с лъвче, унгарско производство. Той е от щиковете, преработени на прадни ножове за офицерския състав на 28-и Стремнски Пехотен Полк през Първата Световна Война. Чирените са подменени с рогови и украсени с вензела на цар Фердинанд I. Лопусът също е специална изработка.

И накрая, тук е мястото и на преправката на Софийски Арсенал за М95 от гръцки Манлихер Шьонауер М1903. Интересно е че на моят образец бутонът е от обратната страна на дръжката в сравнение с щиковете за М95.

Някои от лопусите за М95 също са маркирани с лъвче и надпис на военното министерство и интендантството, където са били съхранявани.

Българското хладно oръжие винаги ще бъде един от интересите ми и обхваща всичко от оръжието на народите от древността, част от българския етногенезис, до стандартните модели на въоръжение след възстановяването на белгарската държава през 1878-а година. От последните, щиковете са най-масови и съответно най-достъпни. В книгата на Агоп казазян са описани подробно моделите на въоръжение в България от Освобождението насам и една от целите ми е да опитам да ги събера. Най-интересни са тези щикове, които са воювали във войните за национално обединение и сред тях основно място заемат щиковете за Манлихер. Аз лично предпочитам тези, които със сигурност са били ползвани от български войници и съответно съм наблегнал на щикове, маркирани с българско лъвче, защото те са специално направени за България, както и щиковете, произвеждани в България. В този пост ще разгледам щиковете за Манлихер М88, а в следващ пост и тези за Манлихер М95.

Първите два щика са обикновени войнишки щикове, производство на германската фирма Зимсон и Компания от Зул. Тези щикове са произвеждани по специална българска поръчка и са маркирани с малко лъвче в основата напречно на острието. Като цяло щиковете за М88 са често в лошо състояние, защото много от тях са съхранявани в лоши условия сред населението. Тези два са в добро състояние като за щикове М88 и затова съм ги запазил, нищо че производителят се дублира. Единият от щиковете с маркиран с лъвче и върху куката на канията.

Следващият щик е пак войнишки за М88, но производство на Щаер в Австрия. Тези щикове с маркировка ŒWG – Österreichischen Waffenfabriks-Gesellschaft са и най-масови, но малък процент имат и маркировка с лъвче, обикновено върху кръстачката.

В Щаер са произвеждани и повечето подофицерски щикове, като и някои от тях имат маркировка с лъвче – на първия е малко лъвче върху кръстачката.

На втория лъвчето е по-голямо и контурно.

Последният щик за М88, който имам е производство на Аврамов и Ковачев (А&К) от Габрово. За съжаление и канията, и острието са били хромирани някога, но с оглед на редкостта и сантименталната стойност на тези щикове, първите произвеждани в България след Освобождението, това е сравнително малък проблем. Тези щикове също имат българска приемна маркировка – контурно лъвче на кръстачката.

Според Казазян, всички щикове за Манлихер М88 купени от България са с българска приемна маркировка. Разликата в маркировката е заради различни маркиращи инструменти. Според мен в Зимсон маркировката е нанасяна фабрично, като същата е нанасяна и на щикове за М95, както ще видим в следващия пост.

В Северна Африка от атлантическото крайбрежие до Сомалия има разнообразни ножове, но информацията за тях е оскъдна. Ханджари като този са известни на колекционерите, но не са публикувани никъде засега. Въз основа на една пощенска марка го определяме като от днешната държава Мавритания. Почти сигурно произлиза от мароканската кумая и е донесен на юг по тези земи от бербери от Атласките планини.

Остриетата са прави в първите две трети и извити в последната третина, също като на кумаята. На моя, в основата на острието то е захванато към дръжката с две бронзови пластини. Ръкохватката е иразботена от някаквио екзотично дърво от два цвята, и нанизана на опашката на острито. В края, опашката е заклепена към помела, а над заклепването е сложен декоративен елемент от слоеве дърво и бронз. Канията е кожена, украсена с геометирчни мотиви, бронзови ленти и бронзова тел. Накрайнците също са от бронз, както и обкова по ръбовете в долния край.

С оглед на състоянието датира от началото на 20-и век или може би дори от края на 19-и век. Качеството на изработка е добро и загатва, че както и на други места в ислямския свят, ханджарът е символ на статута на този който го носи като на пълнолетен и пълноправен мъж.

След като показах мароканските къси хладни оръжия в колекцията, дойде време и за дългите. Сред колекционерите, тези саби и мечове са известни като “нимча”. Произходът на думата е персийски и означава “половинка” – т.е. оръжие с половин дължина. Това име е останало от времето, когато тези оръжия са се появили в Средиземноморието, основно в ролята на абордажен тесак с късо криво острие с голямо разширение към върха. Дръжката е характерна, от едно парче рог в Г-образна форма и предпазител, с три къси разширения паралелни на острието и едно по-дълго надолу към помела, което служи да пази пръстите. Западните колекционери от края на 19-и век и началото на 20-и век използват думата нимча за всякакви дълги хладни оръжия с този тип дръжка, което всъщност не е правилно. Сред местните, тези оръжия са известни просто като саиф, арабската дума за дълго хладно оръжие и много от тях са с остриета от кавалерийски саби със съответната дължина, която е всичко друго но не и наполовина от нормалната. Но тук няма нужда да задълбаваме нито в семантика, нито в подробности за произхода на тези саби и мечове. Най-разпоространената теория е че този тип дръжка е възникнала през 16-и век в резултат от войните между мюсюлмани и християни в Средиземно Море, под силно италиaнско и испанско влияние. Как са изглеждали по-ранните образци можем да видим на снимките от оръжейната в Малта тук:

Малта – Оръжейната в Двореца на Великите Магистри в Ла Валета

Тук ще използвам термина “нимча”, за по-просто от “марокански саиф” и ще покажа трите марокански нимчи в колекцията ми спрямо сега. Първата е най-дългата и най-късната от трите. Острието изглежда като европейско острие от кавалерийска сабя от втората половина на 19-и век, най-вероятно френско или ако е местно производство, наподобява такова. С оглед на това че няма данни за сериозна местна ковашка индустрия в Мароко, както и на разнообразието от вносни остриета, по-вероятно е острието да е европейско производство. Дръжката е от масивно парче рог на носорог, което не е избегнало атаки на дерместиди през годините и има поправки, като предпазителят е захванат за дръжката с тел. Добре се вижда как опашката минава през дръжката и е заклепена над помела – този тип нанизна конструкция е нормален за европейските оръжия, но не и за ислямските, повечето от които са с чирени нитовани към опашката.

Втората нимча е скъсено острие от палаш – виждал съм и други подобни скъсени нимча от по-дълги мечове и палаши и подозирам че е направено нарочно. На острието са гравирани астрономически символи – слънцето, луната и звезди. Тези маркировки са ползвани от солингенския майстор Петер Мюних, работил в началото на 17-и век, впоследствие копирани многократно. През 18-и век такива остриета са изнасяни от Солинген за Британия, където са били популярни, особено за шотландските баскетхилтове. Това острие вероятно е от края на 18-и век. Дръжката е в лошо състояние, с множество дупки от дерместиди и едно от разклоненията е счупено. От какво животно е рога, не съм сигурен.

Третата нимча е единствената, към която имам и кания, въпреки че канията й е виждала и по-добри времена- тя е типична, изработена от две дървени половини покрити с тъмна кожа. Дръжката е от биволски рог, като е запазена и гривната под предпазителя, на която се виждат характерни за Мароко растителни декоративни мотиви. От предпазителя липсва долното разклонение, но е интересно че две от другите разклонения не завършват с характерните топки, а са извити под прав ъгъл спрамо острието – може би това е някаква атавистична черта от по-стари дръжки, на някои от които разклоненията образуват полукръг.

Острието е от английски тесак М. 1751, маркирано от двете страин с т.нар. бягаща лисица, маркировка ползвана от ковачи в Бирмингам. Произходът на маркировката е от т.нар. тичащ вълк, който се появява като маркировка в края на 14-и век в Пасау и впоследствие е копиран къде ли не. През 17-и век няколко семейства от Солинген са се преселили в Шотли Бирдж в Англия и са донесли маркировката с тях. През 18-и век, ковач на име Самюел Харви от Бирмингам копира тази маркировка и е възможно това да е всъщност едно от неговите остриета.

Макар и само три, нимчите които имам показват всички характерни черти на това оръжие в Мароко, както и малка част от разнообразието от вносни, предимно европейски остриета. Това кратко въведение в света на “нимчите” свършва тук, но темата е голяма и интересна.

Дължина: 73.5 см
Дължина на острието: 60 см

Преди няколко години се отказах да събирам балканско оръжие заради високите цени и се пренасочих към африкански ислямски оръжия, но понякога възникват възможности, прекалено добри за изпускане. Така се получи с този гръцки ятаган.

Чирените са от биволски рог със сравнително малки уши. Лентата между ушите е украсена с флорални елементи, типични за гръцките оръжия. Преходът към острието е цилиндричен с флорални елементи. Ако някога е бил посребрен, сребърното покритие се е изтъркало. Интересна е една връвчица, поставена за увиване около ръката.

Канията е оригиналната, от две дървени половини обшити с кожа. Накрая завършва със змей, както повечето ятагани.

Острието е също характерно за този тип – украсено със Звезда на Соломон и надписи, обградени с гравирана флорална украса. Не виждам дата, но тези остриета са обикновено от края на 18-и и началото на 19-и век.

Не се вписва в основната ми тема, но седи отлично до няколкото други ятагана в колекцията ми.

Една от особеностите на африканските оръжия, е че там, в по-голяма степен от където и да другаде по света, съществуват форми на оръжие, които нямат никакво практическо бойно предназначение, а са с изцяло церемониален и култов характер. Тези скиптъри попадат в тази категория – с дължина под 40 сантиметра, умален копен връх от едната страна и глинена топка в другия край, те имат нулева стойност на бойното поле. Предназначението им е изцяло ритуално, но какво точно?

Преди да се впуснем в разглеждане на различни теории, нека първо разгледаме въпросните предмети. Състоят се от две пръчки, украсени с бронзова тел. Копийните върхове са от желязо, грубо изработени и оформени, като дървената част е просто вмъкната във втулката без допълнително закрепване чрез нитове. Глинената топка в края е интересна – според една теория, сферо-коничен съд от късното средновековие, или може би специално изработена за целта. На единия от двата скиптъра глиненият накрайник липсва, а от този който се е запазил липсва украса от червени семена от някакво местно растение, които наподобяват коралови мъниста на цвят. В един момент някой се е опитал да е съедини двата скиптъра в един с помощта на конец и бронзова тел в единия край – защо и кога, не е ясно.

Почти идентичен скиптър е показан от Стефан Прадин в статия, озаглавена “Късна Военна Употреба на Сферо-Конични Съдове в Судан през 19-и в.” Там определен като командирска палка, за скиптъра е даден произход – трофей от египетския корпус след битката при Наварино. Два такива скиптъра са били укачени на стена в къщата на гръцкия революционер Атансиос Лидорикис в края на 19-и век заедно с други трофеи от Гръцкото Въстание. С оглед на това, че Лидорикис вече е бил сравнително стар когато е нарисуван негов протрет през 1855 г., можем да заключим че едва ли е бил жив в края на 19-и век, така че скиптърите предхождат Махдиското Въстание в Судан и това да са пленени през 1820-те звучи правдоподобно. Но какво биха могли да правят судански скиптъри в Гърция? Както вече споменахме, част от Османските Войски изпратени да потушат въстанието в Гърция са дошли от васалния на Високата Порта Египет и са били предвождани от Ибрахим Паша, син на Мохамед Али, известния кедив (вицекрал) на Египет. Преди битката при Наварино, в която египетския флот на Ибрахим Паша е разгромен през 1827-а година, Мохамед Али е изпратил третия си син Исмаил Кемил Паша начело на десет хилядна армия да завладee Судан – задача, с която Исмаил Кемил Паша се е справил успешно между 1820-а и 1824-а година, т.е. само няколко години преди египетската кампания в Пелопонес. Нищо чудно с египетския корпус да са дошли и военни части, набрани в Судан и Еритрея – това би обяснили например защо в книгата на Робърт Елгууд за балканското оръжие сред оръжията на гръцките революционери има показано гиле на афарите от Еритрея, вероятно също трофей свързан с победата над египетските войски.

Теoрията на Прадин е че тези скиптъри са се ползвали като палки, указващи ранка на командири в Судан. Това е добра теория, но уви, не е подкрепена с фактологически доказателства. Също така, не е логично тези палки да бъдат взаимствани от Судан и пренесени в армията на Мохамед Али, изградена по европейски маниер. Другата теория на Прадин, че тези скиптъри ползват сферо-конични съдове от времето на мамелюците също е съмнителна – отворът е прекалено голям за съдове, които предполагаемо са създадени за да превозват подправки или масла през Индийския Океан. Теорията за скиптър/боздуган като символ на военен ранк се базира на асоциации с Централна Азия и Украйна, където боздугани наистина са част от инсигнията на пълководците, но Судан е доста далече от там и в хрoниките за махдистките войни няма данни за такава практика.

В книгата на германския изследовател на африкански оръжия Манфред Цирнгибъл, озаглавена “Панга На Вису”, има показан подобен скиптър, описан като “копие за танци”, датирано към времето на Махдиското Въстание (1881-1898) и с местпроизхождение Омдурман. Цирнгибъл пише, че тези копия са ползвани от фанатични мюсюлмани по време на церемонии за “пречистване на тялото чрез болка”, по време на които изпадналите в транс фанатици си самопричинявали наранявания и по този начин общували с Аллах. Това звучи доста странно, като засега не съм успял да намеря и проверя дадените от Цирнгибъл източници. Със сигурност към армиите на махдистите е имало и религиозни фигури. На запад те са известни като “лудите дервиши” заради фанатизма и връзките на последователите на Махди със суфизма. Самият Мухамад Ахмад, т. нар. Махди, въпреки че по-рано през живота си е бил суфист, след създаването на Махдията (махдистката държава, нещо подобно на ИСИЛ) забранява суфизма и суфистките ритуали и настоява последователите му да се наричат ансари (помощници), а не дервиши. Въпреки това е резонно да предположим че ритуалите не изчезват напълно, както и атрибутите на дервишите, измежду които един е пръчка, заострена в единия край и с метална топка в другия.

В обобщение, тези скиптъри се срещат сравнително рядко и точното им предназначение на този етап не ми е известно с абсолютна сигурност, но въз основа на информацията публикувана от Цирнгибъл и Прадин, както и историческите данни за Махдисткото Въстание, смятам че тези предмети са били част от атрибутите на религиозните лидери, пътуващи с армията за да повдигат религиозната жар и морала на джихадистите. Съдейки по пословичната храброст на махдистите в безнадеждните за тях битки с британски колониални войски с огромно технологичество превъзходство, моралът и мотивацията на суданските войници не подлежи на съмнение, но британската огнева мощ е била прекалено голяма за армия, въоръжена предимно по средновековен образец.

Представянето на северно-африканските оръжия в моята колекция продължава с така наречената “сбула” – един от по-малко известните ножове от Мароко. Името е споменато от Шарл Бютен в “Catalogue de la collection d’armes anciennes européennes et orientales de Charles Buttin” през 1933 г. Там в табло номер XXXI са показани няколко сбули, една от които е с дръжка като на кумая. Бютен е живял дълго години в Мароко и съответно е познавал местните оръжия доста добре. Впоследствие, през 70-те години Линдерт показва една сбула, за която пише, че е оръжие, носено от фалашите – черни евреи от Етиопия. Източник за това не е посочен, oсвен че предметът е придобит в Етиопия, ты като Линдерт пътува предимно из източна Африка и вероятно това е историята, която е получил от местни търговци, които са му продали въпросната сбула. Тази грешка е повторена от Тири в Maghrib to Moghul, въпреки че самият Тири признава че украсата по каниите е в марокански стил. Впоследствие Тири частично се поправя в книгата си “Islamic and Native Weapons of Colonial Africa 1800-1960”. Очевидно нито Линдерт, нито Тири са били запознати с работата на Бютен. Снимка на стражар (?) със сбула затъкната в пояса, марокански мускет застанал пред врата в стил, характерен за Мароко показва, че Бютен е бил прав и тези дълги ножове са всъщност от Мароко.

Сбулата е с острие, често скъсено от европейски остриета от саби и палаши, със силно заострен връх. Срещат се и местни остриета, а понякога и остриета от преработени щикове от Гра и Шаспо. Понякога по острието има гравирани символи, наподобяващи латиница, вероятно като символ на качество заради асоциациите със символите по по-ранните европейски остриета. Дръжката е от два рогови чирена, захванати към опашката на острието с нитове и понякога частично или изцяло обковани с бронз. Често украсата на дръжката е от зиг-заг мотиви, които в Магреба се свързват с образа на змия и имат за цел да отблъскват “злото око”. Каниите са дървени, от две половини захванати с метални ленти и понякога покрити с кадифе. Интересно е че дръжката е с I-образна форма и прилича на дръжките на базеларда от Централна Европа от 15-и и 16-и век. Възможно е да има връзка между двете форми, особено ако приемем че мароканските опръжия като форми са се формирали през 16-и и 17-и век в резултат от контакт и войни с Хабсбургите и италианските републики. Напълно възможно и дори веоятно е в някои от сраженията участниците на страната на католиците да са били въоръжени с базеларди.

По дължината, сбулата се явява междинна форма между кумаята и морканския саиф (известен сред колекционерите като нимча) и отговаря на нуждата от оръжие, което да е лесно за носене затъкнато в пояса и същевременно по-дълго от обикновен нож. Друго обяснение може да се крие в обществени норми, забраняващи на хора от прост произход да носят дълго хладно оръжие, но разрешаващ ножовете. Аналог има в различни места и култури – бауервера в Централна Европа, ятагана на Балканите или ножовете за носене на ръка в Сахара и Сахела – все форми, даващи възможност на хора, на които по една или друга причина не им е позволено или възможно да носят меч или сабя, да носят оръжие за самоотбрана.

Освен сбулата, в Мароко е известен и по-къс нож, наречен”шула”. Основните разлики със сбулата са в размера и липсата на разклонения (предпазители). Аз имам една шула, на която са добавени предпазители в горния и долния край, така че формата наподобява тази на сбулата, а същевременно на една от сбулите ми разклоненията откъм острието са премахнати, така че явно е било въпрос на лично предпочитание.

Както и за повечето оръжия от тази част на света, за сбулата знаем съвсем малко – в специализираните книги, където това оръжие е публикувано, то дори не е описано правилно, освен в старата книга на Бютен.

Дължина 16 см.
Широчина 5 см.
Тежест 219 гр.

Заглавието е малко като надпис от музей – максимално многосмислено като датировка и произход. За съжаление, аз съм като музейните уредници – не знам достатъчно за тези брадви, но знам че са ми интересни като едно от оръжията, които са ползвани и от нашите български предци от времето на ПБЦ. Тази специално е намерена в Украйна, което означава, че може да е хазарска (все пак хазарите владеят тези земи най-дълго през разглеждания период), но също може и да е аланска, печенгска, аварска, маджарска или дори българска. Брадви от този период има много, но тази е с малко по-особена форма на острието и с декорация, под формата на изрязан кръг, ограден с кръгла бронзова набивка. Кръгът е твърде универсален символ и символиката най-вероятно е соларна, но за това само можем да гадаем. Ушите са заоблени, а задният край завършва с полусферична издатина.

По тежест и размери тази брадва е лека, според класификацията на Валери Йотов (под 350 грама леки, над тази тежест – тежки). В книгата на Йотов няма точен аналог, но ако използваме неговата типология, бихме могли да я определим условно като тип 3, вариант В. Със сигурност е с форма, свързана с номадите от понтийската степ, а не с варягите. Ромеите също ползват такива от 9-и век нататък, както е описано в стратегикона на Лъв VI, но с оглед на мястото на намиране шансът да е именно ромейска от Херсонес е малък.

Защо им е било на конниците от степта да използват брадви? Най-вероятно за ситуации, в които са в меле с катафракти. Знаем, че срещу стоманен ламеларен доспех, стрелите са общо взето безполезни, дори и когато са със специален връх и изстреляни от много тежък рефлексен лък. Пиките вероятно биха могли да пробият ламеларен доспех, стига да бъде нанесен идеален удар при атаката, но след счупването или загубването на пиката, в мелето между конници са необходими други оръжия. Сабята, палашът и мечът ca чудесни оръжия, но не и срещу метални доспехи . От находките в понтийската степ а и по нашите земи знаем, че екипировката на катафрактите е включвала и боздугани, кистени, бойни чуковe и не на последно място, брадви. Тези брадви са различни от брадвите, употребявани в бита – остриетата са олекотени и не стават за сечене на дърва, като целта е била да се намери оптималната комбинация от бързина и сила. Дръжките са били с дължина от 60 до 100 см и предимството на брадвата е било съсредоточаване на сила в определена точка и сериозна пробивна мощ в резултат от това.

Литература за брадвите има, предимно в археологически статии и дипломни работи. Повечето посветена на номадските брадви е от съветски, украински и руски автори. Худяков ги споменава, но в рамките на оръжейния комплекс на различни номади и като цяло не дава добра представа за определяне по хронологичен и етнически принцип. Кочкарев е изследвал 46 брадви в глава за тях и по неговата типология, моята е сигурно втори или трети тип. Интересно е че повечето от брадвите, които той изследва са български от поволожието (Волжска България). Комар и Сухобоков в изследването им на хазарско въоръжение пишат, че в ранните български и хазарски погребения в степта не се срещат брадви, но за сметка на това се срещат много често в аланските катакомби и че традицията в ползването им е с кавказки произход. В книгата на Йотов има над 50 брадви, което означава че дори и ако отделим тези от тях, които са с варяжки или маджарски произход, са били широко ползвани и от българите.

Тази брадва ме мотивира да опитам да науча повече за този тип оръжие от ранното средновековие. Имам още много да чета по темата, но най-интересната част от събирането на старинни оръжия е, че с всяка нова находка представата ни за тях може да се промени.

Освен нови придобивки, представянето на колекцията ми ще включва и тези нeща, които вече са в нея. За начало съм избрал една сабя от вид, за който се знае твърде малко на този етап.

На картата на ислямските оръжия от Северна Африка, отделните региони си имат характерни оръжия – от Мароко са кумаята, сбулата и мароканския саиф (наричан от колекционерите нимча), от Алжир също нимча и флиса на Кабилите, от Сахара и Сахел такубата, от Судан суданския саиф (наричан каскара от колекционерите). Но в източната част на северно-африканското крайбрежие, в Египет и Либия липсват характерни форми. Моето предположение е, че в тези вилаети на Османската Империя, поради близостта с центъра на империята в Истанбул, са били популярни типичните османски оръжия, вкл. и тези от Балканите. Mестни форми в Северна Африка са се зародили в по-западните части на империята, където влиянието е било по-слабо, като например флисата на кабилите, възникнала като имитация на ятаганите на еничерите, разположени там и впоследствие узурпирали властта. Мароко, на чиито гранции експанзията на империята е спряна, съответно се отличава с най-много собствени форми. Алжир и Тунис в голяма част от историята преди европейската колонизация са били само номинално част от Османската Империя, докато Либия остава под директен контрол на Високата Порта чак до 1913 г., а Египет до Наполеоновите войни.

Това обаче не е съвсем вярно, защото поне от западната част на Либия има специфична сабя, която обаче е много слабо позната. За този вид сабя е характерна дръжка от рог или дърво от три отделни чати – ръкохватка и долен и горен предпазител. Остриетата са обикновено вносни европейски, от германски и английски саби то 18-и век и началото на 19-и век, вероятно станали военен излишък към края на 19-и век, но популярни и търсени в Тунис и Триполи. Много рядко се срещат и с по-стари прави остриета, отново европейско производство. Тези саби ги няма публикувани никъде, освен една в книгите на Тири, където ca описани като вид такуба. В Кралските Оръжейни в Лийдс има една, описана като тунизийска. Има и една снимка на търговец на оръжия от Триполи, направена от чешки пътешественик в региона между 1898-а и 1906-а година, която пускам и тук. Уви, това е всичко, което знам на този етап.

Моята е с извито острие, вероятно от хусарска сабя немско производство с типичните за края на 18-и и началото на 19-и век астрални мотиви – слънце и звезди. Тези маркировки са произлизат от Петер Мюних, солингенски майстор, работил в края на 16-и и началото на 17-и век. Впоследствие са копирани масово, от шотландски баскетхилт мечове до кавказки шашки. Аз имам един марокански саиф с такива маркировки, така че очевидно са били популярни и в Магреба. За щастие е запазена и канията – в някои отношения прилича на такуба, а в други, като например на шева от едната страна, на османска кания. Това всъщност е логично с оглед на мястото, от където предполагаемо са тези саби.

Тези тунизийски и либийски саби(и мечове) не са най-красивите на света, но до голяма степен олицетворяват всичко това, което ме е запалило по ислямските оръжия от Африка – редки за намиране и загадъчни, смесица от местен стил, европейски остриета и близко източно влияние.