Category: Collection

Индонезия се състои от хиляди острови и стотици етноси, повечето от които имат своите характерни оръжия. Такова огромно разнообразие може да създаде трудности на колекционерите при определянето на придобивки, но на помощ идва книгата на Албер Ван Зоневелд “Традиционни Оръжия от Индонезийския Архипелаг”.

Като издание, книгата е голям формат с твърди корици. На обем е 160 страници, пълни с илюстрации на предметите. Повечето илюстрации са малки по размери, но това е защото книгата по своето същество е речник и справочник.

Това не е книга с глави за четене, а е изцяло речник, в който оръжия и доспехи от Индонезия са представени по азбучен ред. Информацията за всяко от оръжията е сравнително кратка, но достатъчна за придобиване на основна представа. Най-важната полза от тази книга е за определянето на нови придобивки, и сверяването им спрямо други подобни образци.

Оръжията от Индонезия са толкова много, че подробното им разглеждане в една единствена книга е просто невъзможно. Справочникът на Ван Зоневелд постига всеобхватност в един скъсен и удобен за разглеждане вид и ще е много полезен на всеки, с интерес към този регион.

Преди години когато интересите ми бяха по-обширни и тепърва оформях оръжейната ми библиотека, в нея попадна и книгата “Преоткриване на Оръжието и Доспехите от Тибет”, издадена по повод на специална изложба в оръжейната на Метрополитън посветена на този регион. Това, доколкото ми е известно, е единствената книга фокусирана върху тибетските оръжия и доспехи и тук е добър момент да споделя моя кратък преглед.

Самата книга е леко нестандартен, почти квадратен формат. Моята книга е с меки корици, но ако не се лъжа има и вариант с твърди корици. Страниците са от гланцова хартия, а снимките на предметите са цветни и с висока резолюция. Като цяло, намирам качеството на изданието за добро.

Книгата започва с няколко глави, от които първата, посветена на историята на оръжията и доспехите от Тибет е най-интересна. Има също кратък очерк на развитието на ковашкия занаят в Тибет, анализ на оръжията и доспехите в иконографията на региона и накрая и преглед на оръжията, натрупани в един от храмовете, където с вековете като част от даровете са събрани и някои много интересни образци. Същинската част е каталога, който е разделен на части според отделните видове оръжия и доспехи. Интересно е как някои от по-старите шлемове са трудни за разграничаване между тибетски или монголски. Други влияния върху местните форми, например от Индия и Китай са също очевидни. След каталога има апендикс с преводи на надписи и друга информация за тези с по-задълбочен интерес.

В заключение, книгата на Метрополитън е качествено издание, с информация и каталог, които са необходими за всеки с интерес към оръжията от Източна Азия. С оглед на приликите със съседни региони, тя ще е полезна и на всеки, който има интерес към Централна Азия и Индия или просто общ интерес към оръжията от различни места на света.

Китай е огромна страна, с голям брой малцинства, които имат своите традиции по отношение на приложното изкуство. Това се отнася и до хладното оръжие, където има много регионални разлики и тънкости. Това не е регион, от който съм се инересувал и познанията ми за него са слаби. Не съм имал и много неща от Китай в колекцията, като в момента съм запазил единствено едно ножче.

То е изработено и носено от бонаните в Северо-Западен Китай – там, където някога е свършвала Великата Китайска Стена и е започвал Пътя на Коприната. Бонаните са мюсюлмани по религия и се предполага че произлизат от монголски и централно азиатски гранизони, заселени в тази част на Китай през средновековието. Традиционните им занаяти са земеделие и ножарство, което обяснява защо ножовете им се срещат често, въпреки малкия им брой – около 17,000 според официалната статистика.

Късото острие с един канал е доста семпло в сравнение с дръжката и канията, за които са били положени сериозни усилия. Дръжката е от два чирена, нитовани към опашката на острието – задният от рог, а предният от кост и украсен с вездесъщия и почти универсален соларен мотив на точка в кръг. Преходът между острието и дъжката е изработен от някакъв бял метал, може би алуминий. Помелът е от слоеве метал и рог, като опашката на острието е заклепена към него за максимална здравина на цялата конструкция. Канията е метална и цилиндрична по форма, украсена с кожа от скат и тел в края откъм отвора. Отзад е закребена специална пластина с халка, за която да бъде прикрепен ремък към колана. Както е типично за оръжията от Централна Азия, дръжката влиза отчасти в канията.

Другият нож, който имах от този край на света беше от Източен Тибет или Бутан. Беше сравнително стар нож от първата половина на 20-и век и предназначен за ползване в местната култура, а не за сувенир. Острието беше значително по-масивно от бонанския нож с един тесен, едва доловим канал към гърба. Дръжката и накрайниците на канията бяха от стомана с гравирана флорална декорация, а канията дървена покрита с черна кожа. Такива автентични образци на този тип ножове са трудни за намиране сред огромната бройка съвременни сувенири, но реших да се разделя с него за да освободя място за други придобивки.

Бонанският нож обаче го запазих, защото въпреки че вероятно не е особено стар, е много добре направен и е малък и не заема много място. Един образец на ислямско оръжие от края на Източен Туркестан е достатъчен засега.

Едно от многото интересни оръжия от рога на Африка е ножa “джиле” на афарите (известни още като данакили). Тези ножове съчетават някои от чертите на други оръжия от региона, но същевременно са напълно уникални като форма. Аз добавих един в колекцията и въпреки че моят не е особено стар, това ми дава възможност да представя тези ножове в блога.

Афарите обитават регион в Източна Африка, който се състои от Северо-Източната част на днешна Етопия, южното крайбрежие на днешна Eритрея и Северната Част на Джибути. Етнически кушити и близки до сомалийците, афарите през средновековието са били част от Адалския султанат, а в по-ново време са основали собствения Султанат на Ауса, който се е запазил в полуавтономна форма в Етиопия чак до 70-те. От тогава водят въоръжена борба за независимост чрез Афарския Революционен Демократичен Обединителен Фронт. По религия, афарите са мюсюлмани сунити.

Ако историята на афарите е слабо позната в световен мащаб, то историята на джилето като форма е изцяло незивестна. В книгите за африканско оръжие като цяло липсва подробна информация за тези ножове – Спринг ги споменава бегло в главата си за Рога на Африка, а Тири показва няколко в двата си каталога, където изказва предположение че сребърната украса на по-класните образци е слагана в Хартум. Някои версии търсят произхода в йеменските джамбии от другата страна на Червено Море и Аденския Залив, но най-голямата прилика с големите джамбии (сабики) от Северен Йемен е в начина на носене – на специален колан, отпред на корема. Същевременно джилето по форма на острието прилича повече на някои варианти на етиопския шотел, до степен че при някои образци е трудно да се определи дали са джиле или шотел.

Приликата с шотела е най-силно изразена във формата на острието, което започва като право в основата и постепенно се разширява, след което в средата е леко извито напред и постепенно се стеснява към върха. Острието е с ромбоидно сечение, като често в средата има един или два канала, които свършват малко след началото на извивката. Дръжката е изработена от едно парче дърво или рог и формата е близка до тази на традиционните етиопски мечове и саби. Ножната се изработва от светла на цвят кожа. При по-луксозните образци, дръжката и канията са украсени със сребро.

Моят е сравнително нов, от втoрата половина на 20-и век. На дължина в канията е впечатляващите 60 см, а в най-широката част острието е почти 7 см. Накрайниците на канията и украсата на дървената дръжка са изработени от някакъв бял метал, вероятно алуминий, но декоративните елементи и техники по тях са изцяло традиционни. На снимки на афарски бунтовници с АК-47 винаги се виждат и тези ножове. Изработката е по-груба в сравнение със старите ножове и рога от носорог и среброто са заменени от по-евитни материали, но джилето не е просто сувенир, а продължава да бъде неизменна част от мъжкото облекло и екипировка.

Джиле – още едно от многото почти непознати африкански ислямски оръжия. Липсата на подробна информация обаче е голяма част от причината тези оръжия да ме привличат – всяка нова придобивка е възможност да открия и науча нещо ново.

Този кинжал от моята колекция не е нито от рядък тип, нито с острие от дамаск или нещо друго кой знае колко забележително по него. Но показва как тези ножове са се утвърдили на Балканите в края на 19-и век, с характерни за нашия регион промени в украсата и формата.

Дръжката на кинжала е директно взаимствана от кавказките кинжали, но острието е съвсем различно. То е едноостро и двустранно заточено в третината откъм върха. Откъм гърба са издълбани два тесни канала. От едната страна острието е гравирано с флорални и рибни мотиви, които позволяват да го определим като гръцко на базата на подобни гравировки по други оръжия, и e датирано от 1894-а година. Друга интересна черта на острието е че е изковано от голяма пила. В някои места, където не е напълно полирано личат ромбчета, останали от зъбците на пилата при прековаването. Индустриално произведени пили като източник на добра стомана са били ползвани из цял свят през този период.

Дръжката от друга страна е от кавказки тип, но с балкански привкус. Направена е от две половини тънка ламарина, запоени една към друга и към острието. На помела и предпазителя има пъпки, които имитират декорациите, покриващи нитовете на кавказките кинжали, но тук те са изцяло декоративни като не изглежда дръжката да е занитена към опашката на острието. От всички страни дръжката е украсена със зиг-заговидна линия, както е характерно за Балканите и Мала Азия в края на 19-и век и началото на 20-и век. Канията е от две дървени половини покрити с червена кожа.

Този гръцки кинжал не е сред най-ценните в колекцията ми, но за сметка на това показва как кавказките кинжали са били възприети и видозименени на Балканите в края на 19-и век. От него можем да научим повече за историята на оръжията отколкото например от някой от хилядите кубачински кинжали покрити целите със сребро от същия период.

В предишния пост разгледахме архаичния омански меч, или саиф ямани и връзките му с древните ислямски мечове. Тук ще проследим как формата се е променила през 19-и век и как в един момент и сабята е навлязла в Оман и Занзибар, пригодена към местнте дръжки.

През 19-и век архаичните мечове са заменени с нови по форма, при които острието е по-дълго и тясно, а дръжката опростена и сведена до конусовидна форма, без предпазител. Появата на тези мечове съвпада с върха на оманската експанзия по източното крайбрежие на Африка и създаването на Занзибарския султанат. В същото време е белязано и от засилен внос на европейски, предимно солингенски остриета във вътрешността на Африка. Моето лично мнение е че тези неща са свързани и са довели до появата на новата форма мечове. Достъпът до прилични като комбинация от качество и цена европейски остриета е довел до изоставянето на старите остриета от “йеменски” тип и бързото възприемане на типичното солингенско острие. Тези солингенски остриета са били произвеждани с хиляди без особени разлики в модела, базиран на стари остриета от късното средновековие и ренесанса с един широк или три тесни канала и са били популярни от Западна Африка до Судан, като дръжките са слагани според местния вкус. Логично е и оманците да са участвали в търговията с тези остриета като част от крайните им потребители и просто да са ги приспособили към техните специфични дръжки.

Тези дръжки са доста примитивни в сравнение със старата форма и имат аналог с някои чисто африкански форми. На вид много приличат на дръжките на мандинго сабите от Мали и Сенегал в Западна Африка, но разстоянието между тези земи и суахили крайбрежието е прекалено голямо дори и ако допуснем, че по пътя на керваните през Сахара е имало обмен на оръжейни форми. Мечовете на масаите от Кения и Танзания, с които оманските търговци със сигурност са били запознати също се сътоят от елементарна дръжка без предпазители, увита в кожа. Кое оръжие точно е послужило за вдъхновение за новата форма на оманските мечове е трудно да се каже, но според мен е почти сигурно че е имало африканско влияние. В долния край помелът е от отделно парче стомана, което служи за баланс и през което винаги е пробита дупка за къс ремък, който да се увива около китката и да пази от това мечът да изпадне от ръката при сечащи удари. Мушкащи удари почти не са били ползвани, поради което липсата на кръстачка не е чак такъв пробем, а и разширението на дръжката към острието до известна степен служи като предпазител. Често дръжките са украсявани със сребърна тел. Каниите са дървени, облечени в кожа. Наустниците и накрайниците, стига да са запазени са често от сребро, както понякога и двете гривни, които служат за окачване на презраменен пояс.

Има теория, според която този тип мечове са ползвани само за танци. Тази теория е неправдоподобна по две прични – първо, на всички стари снимки и гравюри на воини и телоохранители от Оман и Занзибар се виждат такива мечове като част от въоръжението, което включва фитилни мускети, ханджари и специфичен малък щит от кожа на носорог. Няма логика всички тези хора да са позирали с функционалното си въоръжение и само мечовете да са изключение. Снимка на германски трофеи от арабското възстание в Германска Източна Африка през 1888-а година показва такъв меч до типична оманска нимча и сабя от Южен Йемен заедно с цял куп ханджари. Изследването на самите мечове показва, че повечето от тях са с вносни европейски остриета, каквито няма логика да бъдат слагани на атрибут, предназначен само за танци, на фона на по-евтини опции. В последния половин век, мечовете с остриета изрязани от стоманен лист със сигурност са вече само с церемониално предназначение, но през 19-и век тези мечове са били изцяло функционални и част от арсенала на воините в Оман и по суахили крайбрежието.

Аз имам три омански меча от този тип в колекцията. Един от тях е с черната си кания и със солингенско острие с маркировки – т.нар. гурда (с формата на челюсти) и кръстчета. На канията е запазен избелял пискюл, който е бил част от украсата.

Освен този типичен образец, имам още един дълъг меч с европейско острие. В средния от трите канала са нанесени надписи, които имитират европейски надписи от по-стари остриета. Оригиналната кожена облицовка на дръжката е загубена и заменена с кожа, прикрепена към дръжката с няколко големи кабърчета. До помела е останала част от оригиналната сребърна тел. Интересни са двете скоби в основата на острието, вероятно сложени там с цел да помогнат загрепянето към дръжката което може да се е наложило ако опашката е била захабена. Това обикновено се случва при дълго ползване и често сменяне на држъката, така че това острие може да е потенциално и по-старо.

Третият меч е със скъсено от оригиналните размери острие, като скъсяването е извършено откъм основата, а не откъм върха и по тази причина най-вероятно е направено нарочно, а не заради счупване. На дължина е доста близо до старите омански мечове и е възможно собственикът някога да е искал острие с размери, близки до тези на старите мечове или просто по-късо оръжие. На канията си личат гнездата за гривните, които изглежда като да са били премахнати преди сегашната кожа да бъде сложена. Може би оригиналните накрайници и гривни са били рециклирани заради сребърния материал в тях, но мечът е бил ползван и след това и грубата кафява на цвят кожа загатва за източното крайбрежие на Африка.

Макар и по-късно от почти навсякъде другаде, сабята е навлязла и в Оман и Източна Африка. Слабо извити остриета се срещат по оманските нимчи, а освен това в Оман, Занзибар и Коморските Острови има и вариант на персийския шамшир, обикновено запазен за султани, везири и други високопоставени хора. Но и по-обикновените хора са възприели извитие остриета, защото се срещат и на дръжки като на мечовете и в този вариант са известни като “катара”. Аз имам една катара, като тези саби са доста редки. Както стана дума в поста за нимчите, след етническото прочистване на черкезите при завладяването им от Руската Империя през 19-и век, много от тях са потърсили убежище в Османската Империя и са разселени из Близкия Изток. Много от остриетата на техните шашки са били изнесени за Южна Арабия, където са намерили добър пазар заради символите по тях, познати на арабите от старите остриета произвеждани в Централна Европа. Не бих се учудил ако острието на моята оманска катара някога е било острие на черкезка шашка. Във всички случаи катарата е добила популярност бързо в Оман и дори днес на герба на Оман има две кръстосани катари.

Трите меча и катарата в колекцията ми са със стари, вносни остриета. Въпреки дългите дръжки, тези оръжия са леки – към 700-800 грама и са предназначени са една ръка, къто другата се предполага да държи малък щит. На стари снимки от Занзибар ги носят търговци, телоохранители и дори роботърговецът, пътешественик и впоследствие писател Типу Тип, който за кратко е създал собствена империя във вътрешността на Африка. Тези редки оръжия са част от слабо известната но интересна история на Оманската Империя и Източна Африка.

Освен енигматичните нимчи, в Оман и Оманската Империя по крайбрежието на Източна Африка са ползвани и други дълги хладни оръжия. Заради сравнителната изолация на Оман и оманските владения, в тях двуострият меч се е запазил чак до края на 19-и век, като формата на дръжките на тези мечове е доста особена и дори силно архаична в някои случаи. Тези мечове са ми сред любимите хладни оръжия за колекциониране и тук ще покажа моите и ще разгледам развитието им.

По времето на царуването на Харун ал-Рашид през 8-ми век е бил разцветът на Абасидския Халифат, включително и в културно и научно отношение. По заръка на халифа, един от най-изявените интелектуалци в Багдад по това време – Ал-Кинди, е написал трактат, посветен на мечовете и качествата на техните остриета. В него са разгледани остриета от целия познат на арабите свят – от франките до Индия и Юго-Източна Азия. Според Ал-Кинди, най-добрите остриета на мечове по това време са били тези от Йемен. Те са били ковани от булат – технология, добре усвоена в ислямския свят по това време и която се е запазила в Южна Арабия до 19-и век, като желязната руда е била внасяна предимно от Индия.

След Абасидите, Южна Арабия е била част от различни империи – Селджуки, Аюбиди, Османска Империя и в един момент, част от Португалската колониална империя. Португалците са владeeли Мускат, докато вътрешността е останала независима. В средата на 17-и век, Оманската Ярубидска династия е превзела Мускат от португалците, което е поставило началото на Оманската експанзия по западното крайбрежие на Индийския Океан, за сметка на западането на португалците. Най-древните запазени мечове от този период са известни в Оман като саиф яруби, по името на династията или по-често като саиф ямани, т.е. йеменски меч. Последното вероятно е в резултат на репутацията на йеменските ковачи, които са продължавали да правят мечове, на вид вероятно много близки до тези, които е разглеждал Ал-Кинди 8 века по-рано.

Аз имам един меч от този архаичен тип, вероятно от 18-и или началото на 19-и век. Острието е сравнително късо и широко – 91.5 см дължина на 5 см широчина в основата. Направено е от булат, с един канал. По форма и размери може да се търси аналог с някои ранни мечове, показани със скици от Дейвид Никол в “Early Islamic Arms and Armour”. Дръжката също е специфична, от тип характерен за ислямския свят и Източната Римска Империя през ранното средновековие. За разлика от западно-европейските мечове, които ползват нанизна конструкция, при ислямските и ромейските дръжката е прикрепена към острието с нитове през опашката, като предпазителят е с формата на чаша, в която острието влиза. Такива предпазители има намерени и по нашите земи и подробно описани от Валери Йотов и Деян Рабовянов. На моя меч дръжката е шестоъгълна и от две метални части над дървена сърцевина. Горната образува въпросната чаша и разклонения, успоредни на острието, а долната образува помела, върху който има следи от сребърна украса.

В каталога на фонадацията Фурусия има подобен омански меч от 18-и век, за който Башир Мохамед пише, че на вид е сигурно най-близко до митичния зулфикар на Пророка Мохамед. Дали това е вярно няма как да знаем, но със сигурност тези мечове произлизат от най-ранните ислямски мечове и техните ромейски и сасанидски предшественици. В следвшатата част ще разгледам развитието на формата през 19-и век.

От мароканското късо хладно оръжие ми липсваше т. нар. дженуи и чак сега успях да добавя и този тип в колекцията. Това дава повод да разгледаме тези ножове в контекста на останалите ножове и ханджари от Мароко.

Името дженуи предполагамео произлиза от арабската дума за “генуезки”, т.е. идващ ог Генуа. Като водещата търговска сила в Западното Средиземноморие, Генуа е била основен доставчик на европейски остриета в Магреба. Изглежда че в един момент дженуи епридобило значението на дума, ползвана за европейски прави остриета, както например по нашите земи европейските остриета за саби са били известни като “френгия”. В контраст с кумаята, ножовете дженуи са винаги прави и по форма като класически нож. Някои остриета са двустранно заточени на върха, а при по-късни образци са ползвани и щикове, например такива за Гра.

Каниите са дървени, обикновено покрити с кожа и с метални накарайници. На моят накрайниците са от бронз, като често се срещат и от сребро. Дръжката е от масивно парче рог, най-вероятно от носорог с осмоъгълно сечение и с характерно разширение в частта към помела. Преходът между дръжката и острието е от бронз с характерни за Мароко растителни мотиви, в същия стил като бронзовите части на канията.

По мои лични наблюдения, ножовете дженуи се срещат значително по-рядко от кумаите, дори и ако се абстрахираме от сувенирното производство. Какви са причините за това, не знам. По-редки са и от останалите марокански къси хладни оръжия, като шулата и сбулата. Сега вече имам основните типлове ножове и ханджари от Мароко, но ми остават някои варианти на кумаята.

По отношение на африканските оръжия, няма по-характерни за континента от т. нар. ножове за хвърляне. Една част от тях попадат и в моята тема и съответно първият такъв нож в колекцията е от най-северната точка на разпространението им – планините Тибести в днешен северен Чад.

Преди да разгледаме моя нож по-подробно, първо малко обща информация за ножовете за хвърляне. Те са своеобразни железа с няколко разклонения, с обсег от около 20-30 метра, които са били хвърляни по противника непосредствено преди враждуващите групи да се сблъскат в ръкопашен бой. Ефективността им не е била по-голяма от тази на стрели и метателни копия, но ножовете за хвърляне давaт възможност и за употреба в близък бой като късо хладо оръжие. Тези оръжия се делят на две основни групи – F-образни, където разклоненията са от една и съща страна и Z-образни, където разклоненията са от различни страни на “стъблото” на ножа. F-образните са разпространени на север, в Сахела, докато Z-образните са предимно на юг, в централната част на Африка. Ножовете за хвърляне нямат здраво прикрепена дръжка, а обикновено в долния край стъблото е увито с кожа или плат, които в много случаи липсват.

Моят е от F-образните или северни ножове. Всъщност, според Вестердийк, този нож е SP IV.5, т.е. стилистична група 4, тип 5. Стилистичната група 4 географски отговоаря на района около планините Тибести в днешен Чад, на границата с Либия, където обитава народността Тебу, за чиито своеобразни ножове вече стана дума в блога. Според Вестердийк, тип 5 е сравнително съвременен тип, от 50-те и 60-те години на 20-и век, който копира по-южни типове на народността Сара. В тази част на Африка, ножовете се изработват от т. нар. Хадад Хадид – ковачи с черен цвят на кожата, които заемат маргинална роля в обществото и от по-ниска каста спрямо животновъдите, които владеят тези земи. Тези ковачи не са отседнали, а са номади и обикалят из региона, предлагайки произведенията си, което неизбежно води до разпространението на форми от юг на север.

А форми има много и при наличието на нови придобивки, ще продължим с разглеждането на тази тема.

Преди време, когато се заинтересувах от възможността да придобия средновековни саби, изкопани от земята, първата, която добавих в колекцията беше тази сабя. Тя не е от периода, в който хазарите са доминирали в степите между Черно и Каспийско Море, а от по-късен период, когато този регион е под властта на Златната Орда.

След хазарите, следва период, в който доминират куманите. През този период сабите търпят някои изменения, като стават по-дълги и по-извити. Предпазителите и тункуто в основата на острието също се изменят. Монголското нашествие не внася радикални промени в дизайна на сабите, а те продължават естественото си развитие. Опашката на острието ставa по-къса и широка. Появяват се предпазители с рамене, извити към острието, с ромбовидни краища. Предполага се, че това е станало под европейско влияние, дошло от запад. Една от най-характерните черти на сабите от 14-и век са асиметричните предпазители, при които едното рамо е по-дълго от другото.

Докато от т.нар. хазарски,или ранен период, находките от саби са много на брой, с всеки следващ период те намаляват. Основната причина е в разпространението на исляма и в по-малка степен на християнството сред степните народи и постепенното изчезване на практиката на погребения на воини с цялото им въоръжение. От тази гледна точка имах известен късмет да се сдобия със сабя от 14-и век, защото те се срещат значително по-рядко от по-ранните саби.