Category: Collection

Всеки колекционер има в съзнанието си няколко мечтани придобивки. Става дума за предмети толкова рядки, трудни за намиране и обикновено непосилно скъпи, че шансът да бъдат придобити в действителност е нисък и са предимно в сферата на мечтите. Но понякога мечтите се сбъдват. В предишни постове за такубата накратко опитах да обясня причините за износа на европейски остриета в Африка. Някои от тези остриета са доста стари, от 18-и и 17-и век. Те са достатъчно редки и интересни сами по себе си, но всички, с интерес към темата винаги са искали да намерят истинско средновековно острие. Дълго време всички стари остриета приспособени към такуби в крайна сметка се оказваха от 17-и век най-рано. Но един ден, преди около 8 години, Иън Норман, създателя на takouba.org показа такуба с острие, което беше старо и с маркировки, които бяха малко по-различни от тези от 17-и век. След проучване, включително и от др. Лий Джоунс, известен колекционер и изследовател на мечове от средновековието, изводът беше че това острие е най-вероятно от средата на 14-и век. С други думи, истинскo средновековно европейско острие и сензационна находка, която потвърждава тезата, че износът на остриета за Африка датира от доста отдавна. Никога не съм очаквал да имам възможност да придобия този меч, но някак си планетите и звездите се наредиха идеално – Иън реши да ликвидира колекцията си, аз научих за това случайно, но в точно правилния момент и цената, която договорихме беше такава, че можех да си я позволя. Сега тази важна такуба е в моята колекция и е редно да я разгледаме по-подробно.

Острието, разбира се, е най-интересната част. Според Доктор Джоунс, то е от тип XIIIa по Оукшот. Този тип мечове е възникнал през 13-и век, както измето загатва, пригоден специално за рицарите от епохата. Остриетата от тип XIII се отличават с голямата си дължина и тежест, с почти паралелни режещи ръбове с малко разклонение в основата и са били оптимизирани за сечене, включително и срещу противници с халчести ризници. Върхът често е леко заоблен и балансът е такъв, че за разлика от тип XIV например, не са добре пригодени и за мушкащи удари. Популярни предимно в рамките на Свещената Римска Империя и наричани навремето “голям меч”, тези от тип XIIIa са ползавни понякога и с две ръце, когато рицарите са се спешавали. Постепенно заменен от мечове с по-универсални функции, тип XIIIa е станал популярен пaк към края на 15-и век, когато на стари остриета са били сложени нови дръжки, съответстващи на късната средновековна мода.

Както се вижда, в Сахела острието е получило сериозни изменения. Върхът е скъсен и заоблен, също както и подострен в последната третина. Заради износване или счупване, острието е скъсено и в началото, като опашката липсва. Това е наложило да бъде вложено в конструкция тип сандвич, за която е захванато доста здраво с няколко нита и потенциално и ковашка заварка. Такива конструкции има и на по-късни образци, както се вижда на два меча от колекцията ми, но на този меч сандвичът е много по-дълъг от обивхайното. Това е вероятно направено заради баланса на меча, който като е цяло е по-тежък от всички останали такуби, които имам и съм държал.

Маркировките са в канала и са идентични от двете страни на острието. Първата маркировка е т.нар. “кръст фурше”, или кръст с рамене, които завърхсват в раздвоение, сложен в кръг. Такива кръстове се срещат често на мечове от зрялото и късното средновековие и религиозният символизъм е пределено ясен. Другата маркировка е е кръст с раздвоен връх, която се среща по-рядко и чиято символика не ми е ясна. Подобни кръстове в един или два кръга се срещат на мечове от арсенала в Александрия, където са попаднали през 14-и и 15-и век, а също така и на един меч с острие тип XIIIa от Военно-Историческия музей в Белград, сниман в книгата на Алексич в книгата за мечове от Балканите. Има и друг меч тип XIIIa в частна колекция, с произход от Бохемия, с идентични маркировки според описанието, което намерих за него, но за съжаление нямам снимки. Тези остриета са били ковани предимно в Северна Италия и копирани от ковачи в Пасау, така че и това е от един от тези два центъра на производство.

Дръжката също е интересна и различна от останалите дръжки на такуби, които имам в колекцията. Кръстовището е по-тясно, но за сметка на това по-широко, с форма на паралелепипед. Най-близко до него в колекцията ми е кръстовището на една такуба, предполагаемо от Канем Борну. То е изцяло метално и украсено с ленти апликации от бронз. Помелът е от сферичния тип, но по-голям на размер и извит от долната страна така, че да легне по-добре в ръката. Ръкохватката е десетогранна. Взети накуп, всички тези елементи са малко по-различни от елементите, които намираме върху дръжките на такуби от началото на 19-и век и това предполага, че тази дръжка е от предхождащ период – 18-и век или дори по-рано.

Това е най-старата такуба, за която аз лично знам. Как е попаднала в Африка? За съжаление няма как да знаем със сигурност и можем само да спекулираме, но спекулирането е забавно. Най-вероятната версия е, че италиянски търговци са докарали това острие в някое пристанище в Северна Африка, откъдето после е поело към вътрешността на континента. Печалбите от този тип търговия са били достатъчно високи за да изкушават търговците от Генуа, венеция и другите търговски цвентрове на Апенините непрекъснато да нарушават папската забрана за продажба на оръжие на мюсюлмани. Но може и да е дошло през Египет и арсенала на мамелюкските султани в Александрия. Знаем, че като част от мирен договор, кралят на Кипър е платил данък на мамелюците под формата на мечове. Някои от тях са били завещани на александрийския арсенал с надписи на арабски, но не всички са получили такива посвещения, защото има запазени образци пленени от турците и отнесени в арсенала в Св. Ирина в Константинопол, които са само с тамгата на арсенала и без каквито и да е арабски надписи. Остриета от Египет със сигурност са пътували към вътрешността, както се вижда от една мамелюкска сабя във владетелската оръжейна на град , днешна Северна Нигерия на , показана от Бивар и нищо чудно това острие да е минало първо Кайро или Александрия. Съществува и вариант да е военна плячка на турците или техните сыузени корсари от Магреба – както вече стана дума, този тип остриета са станали отново популярни в края на 15-и век, така че са били още в употреба през първата половина на 16-и век и една част от тях може да са били взети като плячка при непрекъснатите сражения между мюсюлмани и католици в Средиземно Море през този период.

По-интересна и ценна такуба от тази едва ли някога ще мога да намеря, но това не изчерпва темата и сигурно това не е последната такуба в колекцията ми. Весели празници на всички!

Преди време исках да колекционирам оръжия от цял свят, което включваше и Индия. А там разнообразието от форми е огромно, може би най-голямото в света – като тема за колекциониране е практически безкрайна. Интересите ми са съсредоточени в Африка сега, но от тогава съм запазил няколко индийски оръжия. Може би най-хубавото от тях е този боксов нож, известен като “катар”. Всъщност, може би в исторически план по-правилното название е “джамдар”, както е описан в могулски трактати от 16-и век, но думата катар се е наложило сред колекционерите в съвременно време, така че тук ще си служа с нея.

Понеже това е много вероятно да остане единствения пост в блога за катара, тук е добър момент накратко да разгледаме произхода и историята на това оръжие. Първото писмено описание на такъв тип нож е от Ибн Батута през 14-и век. Първото изображение на подобно оръжие пък е от барелеф в храм в Източна Индия, датиран от 10-и век. С времето катарът се е развил, като нож за носене затъкнат отстрани в пояса и е бил популярен навсякъде в Индия и носен от всички етнически групи. Основното предназначение, особено с оглед на хвата е с катарът да бъдат нанасяни мушкащи удари, но има и катари с по-дълги острието от скъсени европейски мечове, които очевидно са пригодени и за сечащи удари.

Острието на моя е с най-често срещнатата форма на равнобедрен триъгълник. Върхът е усилен, за да може да пробива халчести ризници, каквито в Индия са били масово ползвани чак до втората половина на 19-и век. Острието е изработено от булат – контрастът на индийския булат не е толкова силен, колкото при персийския булат и шарката като цяло е по-дискретна.

Дръжката е най-интересната част и това, което прави катарът катар. Тя се състои от две метални рамене, обикновено успоредни, с две напречни метални ръкохватки. Острието е хванато към дръжката с ковашка заварка или нитове. Дръжката е обикновено най-украсената част от един катар. На моя украсата е от типа кофтгари, с позлата, което като техника е по-характерно за централна и северна Индия. Има и остатъци от надпис на деванагари, така че вероятно това оръжие е било на хиндуист от платото Декан, а не на мюсюлманин. Ножната е най-обикновена от кадифе, като е много възможно да е по-късна от останалата част от катара. Ако някога е имала накрайник, той не е запазен.

Моят катар е типичен образец на това оръжие, но съществува голямо разнообразие от форми и варианти и при остриетата, и при дръжките. Напълно е възможно човек да се посвети изцяло на събирането на катари и да има голяма и разнообразна колекция. На мен на този етап единият, който имам, ми стига.

Когато в края на 19-и и началото на 20-и век е възникнал интерес към колекционирането на оръжия от Африка и Азия, пионерите в тази област са опитали да намерят местни термини за всеки вид оръжие, така че да създадат класификация. Речникът на Стоун е изцяло посветен на това. Но Стоун не е провел лични изследвания на място и много от терминологията е взаимствана от предишни автори, като в крайна сметка някои от имената на оръжията са думи, които не значат нищо в регионите, където оръжията са били ползвани. Един от тези термини е “нимча”, дума от персийски произход и означаваща просто “половинка”. И до ден днешен, думата се използва за обозначаване на саби и мечове от Магреба (и Източна Африка), както вече стана дума в постовете за тези форми. Причината за това е че навремето, когато тези оръжия са били основно с предназначение на абордажен тесак, остриетата са били подчинени на тази функция – къси, общо взето на половината на дължината на сабя от периода. Оттам и названието нимча, впоследствие пренесно върху всичко с такъв тип дръжка, независимо от размерите.

Стари нимчи в истинския смисъл на думата се срещат рядко и датират от средата на 17-и век до началото на 18-и век. Датировката е базирана на образци от Рийксмузея в Амстердам, пленени от холандски капитани в битки с пирати от Северна Африка през 1640-те. Впоследствие при превземането на Оран от испанците през 1732-ра година са пленени няколко подобни оръжия, сега в колекцията на кралската оръжейна в Мадрид. Има образци и по други музеи – в Метрополитън в Ню Йорк, в оръжейната на Хофбург във Виена и другаде, както и в частни колекции като тази на фондацията Фурусия например. Дръжките, често украсени с черупка от костенурка, сребро и полускъпоценни камъни са типични за Магрeба, също както и предпазителите с три разклонения, обиковено изработени от бронз. Остриетата са също характерни – те са тесни, но за сметка на това дебели в основата, с триъгълно сечение и няколко канала, докато върхът е широк и сравнително тънък. На дължина рядко надхвърлят 60 см. Общият вид е до известна степен като на умален калъч, заради приликите с йелмана на върха. Голяма част от тези остриета са били ковани в Европа, но предназначени за продажба в ислямския свят.

Освен в Магреба, са били ползвани и другаде, например в Йемен. Елгууд в “The Arms and Armor of Arabia” показва една такава. Разликата със северно-африканските нимчи е в дръжката – предпазителят е сведен до кръстачка, от османски тип, а дръжката е от едно парче рог и с форма като на карабела, с триделен помел. Аз имах късмет преди години да намеря такава нимча от Южна Арабия, много подобна на вид на показаната от Елгууд. Въпреки малките размери, заради дебелината в основата – 12.5 мм, острието тежи 480 грама. Няма никакви маркировки и може по произход да е европейско или да е направено в Индия по подражание на европейски остриета. Кания за съжаление няма и честно казано аз не съм и виждал нимча от Арабия със запазена кания. Всъщност, извън книгата на Елгууд аз не бях виждал друга такава нимча, докато не придобих моята.

Формата и размерите на нимчата не оставят никакво съмнение във военноморското предназначение – тези тесаци са прекалено къси, за да бъдат ефективни другаде. На размери, нимчата е по-къса от някои от джамбиите от Асир – 55 см, с дължина на острието 45 см. Интересн въпрос е как този тип нимчи се вписва в цялостната картина на нимчата като оръжие, разпространено от Мароко до Занзибар. Йемен е географски по средата между Северна Африка и Оман и оманските колонии в Източна Африка. Острието е от типа, който се среща върху ранни нимчи от 17-и и 18-и век. Елгууд датира нимчата в неговата книга от същия период. Същевременно дръжката е различна от нимчите от Магреба, както и тези от Източна Африка – формата й е значително опростена, особено в предпазителя и османското влияние е очевидно. В музея в Малта има нимча с такова острие но с дръжка с уши, вдъхновена от дръжката на ятаган. Виждал съм и с дръжка като на калъч. Изглежда че в рамките на Османската Империя дръжките са варирали според предпочитанията на собственика и това, с което е свикнал.

На фона на други оръжия от ислямския свят, които се явяват шедьоври на ковашкото изкуство с булатни остриета и произведения на ювелирното изкуство с дръжки и кании от скъпоценни материали, тази нимча е леко грозновата. Тя е просто оръжие, предназначено за ползване от обикновени моряци, без никаква украса. Но с оглед на интересното място, което заема в историята на тази форма, както и малкото запазени такива оръжия, тя е едно от най-любимите ми неща в колекцията.

Моят достъп до български хладни оръжия е леко усложнен с оглед на това къде живея. Затова винаги се радвам, когато мога да добавя нещо по тази тема в колекцията. Този кортик определено е в лошо състояние, но е рядък дори и в България. Дойде при мен от Гърция и едва втория царски кортик, който имам, заедно с далеч по-масовия общовойскови.

Книгата на Красимир Ганчев ми беше много полезна, когато се чудех дали да го купя или не. Канията, острието идентично с това на общовойскови кортик, кръстовището с халка за темляк и деветте спираловидни ленти на дръжката ми помогнаха да го определя без особено съмнение. Коронката е по-скоро полицейска, но това не е толкова странно и освен това съответства на канията, която е от полицейския, а не войсковия тип.

Уви, всички части на кoртика са с повреди: надписите на острието са изтъркани; канията е корозирала; кръстчето на върха на коронката е счупено; парчета липсват от бакелитената ръкохватка, както и едната от двете телени намотки по нея; гербът е паднал от кръстовището. Но поне всички части са стари и оригинални.

С оглед на състоянието не е кой знае какво, но аз се радвам на всяко по-трудно за намиране българско хладно оръжие.

Такуби с европейски остриета се срещат сравнително често. От нашата съвременна колекционерска гледна точка, старите европейски остриета от 18-и век и по-рано са най-интересни, но те са сравнително редки. Много по-често се срещат остриета от 19-и век с три тесни канала и маркировка с два полумесеца, известнa в Африка като “дукари”. Многобройни работилници в Солинген са произвеждали масово тези остриета, с дизайн копиращ европейски мечове от 17-и век, за да задоволят търсенето във вътрешността на Африка. Произвеждани са и са внасяни в пристанищата по Северна и Западна Африка с десетки хиляди, така че не е изненадващо, че много от тези остриета са се запазили до наши дни.

Тези европейски остриета са били високо ценени в Сахела и са били позлвани дълго. Дръжките са били подменяни и опашката на острието се е изхабявала. Едно от решенията на този проблем е било острието да бъде вложено в парче мека стомана с нова опашка. Този тип конструкция се вижда добре на моето острие. Друга характеристика на европейски остриета, ползвани дълго е изтъняването на острието и понякога дори лека промяна в геометрията му от многократно заточване. Според друга теория, силното заточване е с цел острието да бъде олекотено. Двата полумесеца е най-популярната маркировка в Сахела. Дълбокият печат и високите детайли са знак на европейско острие. Всички признаци по острието сочат, че това е едно от солингенските остриета от 19-и век, специално произведени за износ за Африка.

Дръжката и канията са по-нови, най-вероятно от първата половина на 20-и век, съдейки по формата на помела. По-ранните помели са сферични, а по-късните стават плоски. Етническата принадлежност е по-трудна за определяне, защото стилът на кожената украса по канията е характерен за целия регион – от туарегите чак до южните граници на някогашния Халифат Сокото в днешните Нигерия и Камерун.

Като цяло, тази такуба е доста тривиална – една от многото с вносно европейско острие с три канала, но нямах такава и винаги съм искал да добавя един такъв типичен образец в колекцията до другите.

От Южен Алжир до Северна Нигерия и от Мали до Чад, емблематичното оръжие на Западна Африка е такубата. Тези мечове произлизат от римските и ислямските мечове от късната античност и ранното средновековие. Нямат богатата украса на хладните оръжия от останалия ислямски свят, но чарът им е в практичната им естетика. Ще използвам седемте такуби в моята колекция за да покажа този чар и разнообразието на такубата.

Сахелът е регион в Африка, който се явява лента от полупустиня между Сахара и саваната. Името произлиза от арабската дума за бряг и явно е вдъхновено от облекчението, което кeрваните са усещали, когато най-после са прекосявали най-голямата пустиня в света. Европейските пътешественици са достигнали тези земи чак през 19-и век, но европейските остриета са стигнали там поне век-два по-рано. Така на най-старата такуба, която имам, острието е от 17-и век от Северна Италия, съдейки по формата и маркировките. Оригинално е било едноостро, но след попадането си в Африка е било заточено и от тъпата страна. Заобленият помел е характерен за по-ранни дръжки, от първата половина на 19-и век. Украсата на гарда се свързва с туарегите, например тези от Кел Ахогар. Техните основни поминъци са били животновъдството и таксуването (или ограбването) на каравните през Сахара и съответно туарегите първи са имали достъп до остриетата, внесени от Европа в пристанищата на Северна Африка с цел да бъдат продадени в градовете в Сахела като Тимбукту, Гао, Кано и т.н.т.

Европейските остриета са били високо ценени в Сахела. Основната причина е, че регионът е беден на желязна руда. Европейски пътешественици пишат, че голи остриета могат да постигнат в Тимбукту цена, няколко пъти по-висока от това, което струват в Европа. Тази разлика в цените е създавала условия стари, излязли от мода европейски остриета да бъдат изнасяни за Северна Африка, откъдето са поемали с караваните на юг. Днес това дава възможност на колекционерите да намерят такуби със стари, ценни остриета.

Много големи и важни империи са били създадени в Сахела. Канем Борну е от ранните ислямски империи, чиято династия управлява в централната част на Северна Африка близо хилядолетие. Канурските владения са обхващали и северната част на днешен Камерун, където е едно от малкото находища на добра желязна руда в целия Сахел. Една от любимите ми такуби е с острие местно производство, от Канем Борну. Маркировките по острието са имитации на европейски маркировки, с цел да покажат, че това е качествено острие. Явно някой наистина е ценял острието високо, защото то е закрепено към сегашната дръжка с помощта на конструкция като сандвич в основата. Това се среща на такуби, на които опашката е позихабена с времето и се налага да се търси алтернативен метод за сигурно закрепване, различен от типичното разклепване на опашката над помела. Когато стане дума за меч, всеки има образ, който изниква в съзнанието. Моят е много близо до тази такуба като форма и пропорции.

Друг важен център в Сахела са били Хауса градовете държави в днешна Северна Нигерия, които са воювали непрекъснато помежду си преди да бъдат обединени в халифата Сокото през 19-и век. Следващата доста впечатляваща такуба е от там, съдейки по флоралната украса по бронзовата дръжка. Острието е местно производство, чиито канали имитират солингенските остриета, произвеждани през втората половина на 19-и век специално за износ за Африка. Разликата е, че каналите са 5, вероятно с цел да покажат по-специалния статус на някогашния собственик. Самото острие е дълго, широко и по-тежко от нормалното, с лещовидно сечение и като цяло доста добре изработено.

Следващата такуба е с местно широко острие. Това е все още в рамките на функционалното, но някои такуби с такива широки остриета достигат размери и пропорции, които няма как да имат практическо приложение. В резултат от високата стойност на желязото и стоманата в Сахела, притежаването им е било въпрос на престиж. Такива мечове с широки остриета са били раздавани на висши дворцови служители, бодигардове и други, като знак на ранка и службата им.

Двете малки такуби са от Камерун – декоративните мотиви по каниите съвпадат с други мечове от региона, например такубата с широко острие или тази от Канем Борну. Защо помелът има шип, не е ясно. И двете са с местни остриета – едната с три грубо изработени канала, имитиращи каналите на солингенските остриета, другата с ромбовидно сечение. Основно такубата се свързва с тежката кавалерия в региона, екипирана с доспехи от дебел плат и халчести ризници, наподобяваща на вид и бойно предназначение европейските средновековни рицари. Но освен тежката конница, в армиите е имало и спомагателни войски, вкл. и пеши стрелци с лъкове. Тези по-малки по размери такуби най-вероятно са били носени именно от такива стрелци, като вторично оръжие за ръкопашен бой.

Последната такуба е туарегска и съвременна, от втората половина на 20-и век. Такубата е изгубила значението си на основно оръжие в епохата на автомати АК-47 втора и трета ръка, но културното значение все още е силно и мечовете са важен мъжки атрибут и се ползват по време на танци и други церемонии. Остриетата се правят основно от ресори на пикапи, заради здравината и еластичността им. Усилията положени в изработването на кожената кания са същите, като при старите образци.

Такубата е от любимите ми оръжия и по темата може да се напише много, но този пост е само въведение в света на това оръжие и тук е добър момент да спрем. Със сигурност това не е последния пост за тези мечове.

Има много видове ятагани – босненски, гръцки, зейбекски, истанбулски, фочански и прочee. Аз обаче исках алжирски, за темата ми ислямски оръжия от Африка. Мисля, че най-после успях да придобия такъв. Както стана дума в поста за флисата, в Западните Балкани са били произвеждани ятагани за износ за Северна Африка и по-специално Алжир. Отличават се основно по дръжката, която е с малки, триделни уши. Много често дръжките са от рог на носорог или слонова кост. Интересно е, че остриетата често са с турска панделка – може би трябва да опитам да полирам и ецна моето някой ден.

Острието на моя е типично острие на ятаган. Дръжката е с чирени от слонова кост, с малки и триделни уши, макар и от малко по-различна от типичната форма. Обковът на дръжката – лента, паразвани и пера е от посребрен калай с флорални мотиви. Всички тези характеристики съответстват на дръжка на алжирски ятаган.

Канията също сочи към Северна Африка и вероятно е направена там. Тя е дървена, обкована в месингова тенекия. По-стaрата част от обкова е откъм долния край и по-светла на цвят, с по-сложна украса, докато другата, по-тъмна половина е слагана по-късно и украсена по-грубо с мотиви от точки и кръстчета. В горния край е добавено и ухо за лента или връв за носене. Както знаем от флисите, алжирският метод на носене е не в пояса, а на лента или връв. Накрайникът изглежда като напръстник и прилича много на накрайника на флисата, която вече коментирахме. Комбинацията от тези елементи по канията не оставя съмнение, че този ятаган някога е бил ползван в Северна Африка.

Възможно е и някога ятаганът да е бил със сребърни кания и чирени, но с времето да са се захабили и да се е наложило да бъдат сменени, което е станало в Северна Африка. Това би обяснило до известна степен защо в ушите има малка разлика – просто местният майстор така е интерпретирал класическата дръжка.

С този ятаган, броят им в колекцията ми става едва пет, но пък за сметка на това са разнообразни.

В рога на Африка, от другата страна на ислямския свят, една православна нация изолирана от останалите християни е успяла да запази религията си и независимостта си през вековете. Обект на мюсюлмански нашествия от времето на експанзията на арабския халифат чак до махдистите в края на 19-и век, етиопците успешно за отбъснали враговете си. Впоследствие са останали една от малкото независими нации в Африка, когато почти целият континент е бил поделен между европейски колониални интереси. През 1896-а година при Адуа те са разгромили италианците в един от малкото случаи, когато африканска армия е постигнала победа срещу съвременно екипирана европейска армия. Тази успешна съпротива буди уважение и тук ще покажа част от оръжията, с които етиопските успехи са били извоювани.

И в Етиопия, както и в заобикалящите я ислямски земи, традиционното дълго хладно оръжие е бил мечът. Даже етиопците са въприели арабската дума за дълго хладно оръжие – “сеиф”, като термин за обозначение на меч. В края на 19-и век, в Етиопия са внасяни остриета, украсени с етиопския герб и символика и произвеждани в цяла Европа. Моят меч е от тези специално предназначени за етиопския пазар, със скъсено острие и дръжка, сложена в по-късен момент, когато оригиналната е била загубена по някаква причина.

През 19-и век сабята навлиза и в Етиопия, където е въприета бързо. Етиопската дума за сабя е “гураде”. Ползвани са всякакви остриета европейско производство – както специална поръчка за Етиопия със съответната украса, така и военен излишък. Първото гураде, което имам е с острие от английската сабя за лека кавалерия модел 1796. Този тип остриета са популярни в цял свят и в Близкия Изток и Индия ги ползват дълго след края на наполеоновите войни. Моето е с дръжка от бакелит, така че това старо острие е билоползвано и през 30-те.

Второто гураде е с острие от Руска офицерска сабя модел 1865, произведено в Златоуст през 1875-а година. По време на разпределението на територии в Африка между европейските държави, Руската Империя седи встрани и не участва директно, основно поради липса на ресурси. Но руснаците решават да опитат по друг начин – чрез сближаване с етиопците, по линия на общата православна вяра. Вместо скъпи военни експедиции са изпратени доктори и офицери като военни съветници. Тези опити в крайна сметка не са довели до нищо, но явно остриета от руски саби са останали в Етиопия и рядко се срещат с местни дръжки.

Късото хладно оръжие е представено от различни ножове и ханджари. Един особен тип ножове се отличават с проста изработка на острие и дръжка, но красиви кании с фин метален обков. Според някои това са дворцови ножове, носени от хора на специална служба, но това едва ли е вярно. Металният обков е всъщност от накрайниците на кании от мечове и саби. Тези мечове и саби наистина са били давани на генерали и други с висок социален статус, но е очевидно че в един момент са били преработени. Моята хипотеза е различна. В средата и втората половина на 20-и век, особено след международната забрана върху рога от носорог, в Йемен са търсели други източници на материал за дръжки. Такъв е намерен в старите етиопски мечове и саби, много от които са с дръжки от рог на носорог и достатъчно дебели, за да позвоят преработване в дръжки от джамбия. Много от тях са изнесени за Йемен, като остриетата там също са усвоени като са им сложени дръжки в йеменски стил, но от каниите не е имало нужда. Вместо да бъде изхвърлен, красивият обков на каниите е преработен в кании за ножове.

Етиопската армия до втората половина 19-и век е била въоръжена основно по средновековен маниер. Копието е било основно оръжие както на пехотата, така и на конницата и се е запазило като основна част от въоръжението дори и след навлизането на съвременно огнестрелно оръжие, вкл. и по време на италианското нашествие през 30-те години на 20-и век. Понеже са по-трудни за пренасяне и съхраняване заради размерите, копията се срещат по-рядко в колекциите от сабите и мечовете, но аз имам едно, с дължина към 195 см. То е прекалено леко за да се използва като кавалерийска пика, но пък би ставало за хвърляне. Главата е украсена с кръстове, показващи по недвусмислен начин религиозната принадлежност на някогашните собственици на копието.

Доспехите често се свеждат само до кръгъл кожен щит. Направен от дебела кожа, той не покрива голяма част от тялото, но дава възможност да се използва за блокиране на удари с едната ръка, докато другата държи меч или сабя. През 20-ти век,когато съвременното огнестрелно оръжие ставе достъпно, щитът придобива церемониална форма и богато украсени щитове със сребро и позлата са подарявани от императора на приближените му генерали, като символ на техния ранк.

Колекцията ми от етиопско оръжие в никакъв случай не е пълна – например нямам шотел, специфичната сърповидна сабя с обратна извивка. Но въпреки това, показаното тук дава прилична представа за типичното въоръжение на етипските воини от най-славния период в модрената история на тази нация.

Когато стане дума за оръжия от Северна Африка, едно от първите неща, което изниква в съзнанието е флисата на кабилите от Алжир. Но каква е историята на това оръжие и откъде води началото си? С помощта на последната ми придобивка ще покажа най-вероятната за мен теория, а именно, че флисата произлиза от ятагана.

Алжир е завладян от Османската Империя през 16-и век в битки с Хабсбургите и алжирските паши и бейлербейове остават васални на Високата Порта до 1830-а година и френското нашествие. Османското присъствие е ограничено по крайбрежието, без опити за проникване във вътрешността. Кабилите, които живеят в атласките планини в северната част също са оставени свободни от османската администрация. Управляващият елит се състои от еничери, набирани от Мала Азия и Балканите чак до 19-и век, включително и от български градове като Гюмюрджина, Димотика, Кюстендил, Татар-Пазарджик, Русчук и прочее, както е описано в османските регистри. Тези еничери са донесли и характерните за Балканите оръжия с тях, включително и ятагана. Отделно на Балканите са произвеждани ятагани, специално предназначени за износ за Алжир, за които са характерни дръжки с чирени най-често от рог на носорог с много малки уши и триделен помел. Притежаването на такъв ятаган е било въпрос на престиж, защото е показвал произхода на собственика от еничерския елит.

Кабилите със сигурност са виждали ятаганите на османските си съседи. Не е трудно да си представим, че са се опитвали да ги копират, като с времето формата се е развила и някои екземпляри са по-дълги от един метър. Името флиса е по името на кабилското племе “ифлисен”, което към периода на френското нашествие е било известно с ковачите си, които са произвеждали флиси в над стотина работилници в селата на племето. Най-старите флиси в западните колекции с доказана дата са от началото на 19-и век. За съжаление не е имало практика остриетата да бъдат датирани.

Моята последна придобивка се явява интересно междинно звено между флисите, които по размери и форма са почти като ятаган (или каракулак) и дългите варианти. Дължината е 72 см, а само на острието 61 см. Острието е с лека ятагановидна извивка, а в основата му декоративните елементи приличат на обкова в основата на ятаган.

Приликите продължават в дръжката, която е с ядка. За разлика от ятаганите и овчарските ножове тя е доста по-дълга и стига до средата на дръжката. Другата половина е от дърво, обковано с бронзова ламарина в зооморфна форма. Помелът е стилизирана глава на животно, може би орел или друга хищна птица или бозайник. Украсата е типична за флисите, като някои от елементите, например по гърба на острието символизират змия и предназначението им е да отблъскват “злото око”.

Приликите с ятаганите са още по-очевидни в канията. Повечето флиси са с дървени кании с резба от триъгълни и зиг-заг мотиви, но тази е дървена облечена с кожа, с метални накрайници. Интересно е че наустникът е с форма като ключалка както е на почти всички ятагани и част от дръжката влиза в канията. Напасването е доста добро, защото дори когато е обърната с дръжката надолу, флисата не изпада. От предната страна канията е бродирана с флорален(?) елемент.

Има обаче и разлики с класическия ятаган, особено по отношение на острието. То е по-право и по-тясно от това на ятаган, а върхът е остър и двустранно заточен в последната една трета. Сечението също е различно – триъгълно, като острието е изключително дебело откъм гърба в основата, след което постепенно се стеснява към върха. Целта на кабилските ковачи ебила да създадат оръжие, което да комбинира отличните сечащи характеристики на ятагана и възможността за мушкащи удари. Това обаче е за сметка на по-висока тежест и по-лош баланс в сравнение с ятаганите. Друга причина за голямата ядка и дебелия гръб е ниското качество на острието, в което личат доста пукнатини и други дефекти. В крайна сметка, кабилските селски ковачи са направили каквото са могли, но просто не са били на нивото на ковачите от Балканите и Мала Азия. Интересно ми е как е балансът на дългите флиси, дълги над метър, но сигурно не е особено добър.

Засега нямам от най-дългите флиси, но за сметка на това имам флиса с размер на нож за сравнение. На ножа канията е по-традиционна, с гайка за окачване на колана. Тук острието е доста просто, но все пак ставе дума повече за инструмент за ежедневно ползване, отколкото за оръжие.

В заключение, приликите между флисата и ятагана са прекалено много, за да няма връзка между двете оръжия. Кабилите са почерпили вдъхновение от ятагана, но също така са внесли и собствени промени в дизайна. Резултатът е специфично за този район на Алжир оръжие, с разнообразие от форми и размери от нож до дълги над метър саби.

В предишен пост показах индонезийските оръжия, които някога имах, а тук продължавам с филипинските. Като става дума за Филипините, там има голямо разнообразие от оръжия и сериозни разлики между северната част, успешно колонизирана от испанците и южните острови, където мюсюлманите, наречени от испанците Моро успешно отстояват независимостта си в продължение на векове. Моят интерес беше към Моро оръжията, както се вижда тук.

Започваме с два криса. Първоначално, филипинските крисове са били близки до останалите крисове от малайския архипелаг по форма, но през 19-и век вече са били ползвани като къси мечове. Първият крис е от началото на 20-и век, с гравировки по острието наричани “окир”. Уви, някога това острие се е счупило и после само декоративно е прековано отново.

Вторият беше по-стар, от края на 19-и век и с хубаво острие, на което се виждаха слоевете, на които острието е изковано.

Друг характерен за Моро къс мече е баронгът, с листовидно острие. моят не беше много стар, но пък илюстрираше формата добре.

Най-впечатляващото орежие в арсенала на мюсюлманите от Минданао и арехипалага Сулу е кампиланът. Според легендите, Магелан е убит с кампилан от охранителите на дату Лапу-Лапу в битката при Мактан. Разбира се, кампиланите в началото на 16-и век сигурно са изглеждали много различно от кампиланите от 19-и век, но е вярно, че това оръжие е било запазено за бодигардовете на местните владетели (“дату”).

Основното оръжие на Моро воините, както почти навсякъде по света преди огнестрелните оръжия, е било копието, или “будиак”. Аз имах хубаво копие с ламинирано острие и дръжка от бамбук.

Разбира се, ползвани са и ножове. Гононгът е най-разпространеният вид(6). Имах и малко по-нетипичен гунонг от периода на Втората Световна Война, който по-скоро беше умален Крис (5). И накрая, един миниатюрен баронг (6). Според някои, предназначен за жени като скрито оръжие за самозащита, но е много възможно и да е бил просто сувенир, с размери за по-лесно пренасяне.