Първата ми придобивка за годината е кумая от края на 19-и век. Заедно с нея е добър момент да покажа и една кумая придобита миналата година, която не е от съсщото качество и сама по себе си не би заслужила пост. Акцентът със сигурност ще е върху по-старата от двете.
Нека първо разгледаме по-интересния от двата ханджара. Тази кумая е дълга общо 36 см, като острието е 21 см. Дръжката е от кост (камилска?) със сребърна розетка, а канията е покрита със зелен плат и сребърни пластини. Втулката на дръжката, в която канията влиза също е сребърна. Сребърните части имат множество маркировки. На всичките е сложено голямо кръгло клеймо на Маракеш и числото 06, за 1306-а година по Хиджра, която съответства на 1888-а. Впоследствие са добавени и маркировки “глава на овен”, които възникват през 1925-а година като атестат за сребърна проба. Според продавачът, среброто е от 86% проба.
Два ханджара в подобен стил са показани в каталога на Ерик Клод, също от Маракеш и с клейма които ги датират съответно едната от края на 19-и век, а другата от 1870-75г. До сега нямах кумая с клеймо по сребърните части, което да я датира с точност в края на 19-и век.
Освен тази кумая, преди повече от половина година добавих и една по-обикновена в колекцията. Тя не е толкова интересна като другата, но ето снимки и на нея, както и на растящата колекция от този тип ханджари. С оглед на разнообразието от стилове, има много още много на къде да расте.
Тази година нямах много придобивки – понякога просто не излизат много неща, които да са в моята тема. Но за края на годината успях да добавя нещо доста интересно в колекцията – ятаган, който по причини които ще изложа по-надолу, смятам че е от по-ранен тип, от времето на Голямата Турска Война в края на 17-и и началото на 18-и век.
Ятаганът е сравнително къс – 62 сантиметра дължина от върха до края на дръжката. Други образци на подобни ранни ятагани от този период са в същия диапазон от 55см до 70 см. Най-ранните ятагани от началото на 16-и век, като този в музея в Доха, Катар (74.5 см) или ятагана на Сюлейман Великолепни в Метрополитън (59 см) са също сравнително къси. Това не е изненадващо – ятаганът е просто голям нож и най-дългите образци са от втората половина на 19-и век, като някои зейбекски ятагани. Радващото за моя е че е в много добро запазено състояние, заедно с оригиналната кания.
Канията е от тънко дърво, облечено в черна кожа с фин шев по горния ръб. Други запазени образци имат сребърни накрайници, за които подозирам че може да са добавени в централна Европа по ятагани, пленени по време на австрийското настъпление в Западните Балкани след Втората Обсада на Виена през 1683-а година. При внимателно разглеждане на моя е ясно, че никога не е имал метални накрайници на канията, защото шарките от украсената страна стигат до върха, докато откъм входа на канията се вижда как характерната скоба е направена от самата кожа. Дръжката е от два чирена от слонова кост с лека патина. Те са сравнително дебели, но няма характерните за по-късните ятагани уши. Материалът също е от значение – през 19-и век почти всички бели чирени са от моржова, а не слонова кост. Главата на дръжката е с триделна форма, малко като дръжките на карабелите, които също са популярни в Османската Империя по това време. Лентата между чирените и паразванът са от калай с тънък сребърен обков с ниело флорална украса.
Острието е най-интересната част. Както стана дума, то е сравнително късо, но за сметка на това широко и с по-изразено удебеление в горния край в сравнение с елегантните тънки и дълги остриета които сме свикнали да виждаме на ятаганите от 19-и век. До известна степен формата има прилики с махайрите от античността. Самото острие е от няколко компонента – режещ ръб от закалена стомана, няколко ленти турска панделка в средата и Т-образен гръб. От едната страна има клеймо на майстора. Интересно е че много от ятаганите от този период са с остриета с ленти турска панделка. Такъв тип конструкция явно е бил популярен, ако не другаде то със сигурност поне на Балканите, защото във фолклора се пee за саби диплянки (т.е., с ленти турска панделка) в контраст със сабите дамаскини (от булат) – има ги в песните за Крали Марко, Св. Георги който се бие с ламята и т.н.т.
Ятагани с такава форма на острието има в музеи и частни колекции, като някои дори са публикувани. Първият образец е във Военно-Историческия Музей във Виена, във витрината с трофеи от Голямата Турска Война. За съжаление не му знам размерите и снимката, която съм направил в началото на този век не е перфектна, но характерната форма на острието е видна.
Следващият образец е от книгата за турските трофеи в Карлсруе, които датират от същата Голяма Турска Война. Този ятаган е 75 см на дължина.
Имам в архива си снимка на ятагани от музея на Баварската Армия в Инголщат. За съжаление не можах да отида до този музей миналото лято, когато бях наблизо и не знам дали това е част от постоянната експозиция или някаква изложба, но е интересно че този ятаган е с накрайници и гривна с халки за носене през рамо.
И накрая, в каталога “Злато и Дамаск”, за който пуснах пост преди няколко седмици има един подобен ятаган, с дръжка с глава като моята, който е цели 80 см дълъг и острието с внушителните 9 ленти турска панделка.
Интересно е че извън частните колекции, запазените ятагани от този тип са в музеи в Австрия и Германия и свързани с конфликта между Османската Империя и Свещената Лига в края на 17-и век. В колекциите на турските и балканските музеи няма такива ятагани, но това има потенциално логично обяснение. Устройството на Османската Империя е такова, че няма достигнали до наши дни потомствени колекции от оръжие както в замъците от Централна и Западна Европа. Имперските колекции в Истанбул пазят сабите на османските владетели, дипломатически подаръци и военни трофеи. По-обикновените оръжия са били рециклирани. Моят ятаган е добре запазен, което може да бъде само в резултат от добро съхранение в продължение на няколко века. Това няма как да се случи в нормални битови условия или в някоя изоставена постройка, така че почти сигурно е бил част от колекция, вероятно една от тези, които са съдържали трофеи от Голямата Турска Война.
Стари, редки и добре запазени османски, а и не само османски оръжия винаги са добре дошли в моята колекция, без значение дали имат пряко отношение към любимата ми тема за ислямските оръжия от Африка. Това е един добър завършек на годината за мен, Весели Празници на всички!
В замъка Кобург тази година е имало изложба под надслов “Злато и Дамаск – Османското Изкуство на Коване на Остриета”. В нея са били изложени специално подбрани хладни оръжия от частни немски колекции, с остриета от дамаск, предимно булат, със златна украса. Това е доста специфична тема – само хладни оръжия, без огнестрелни или доспехи, ограничени в рамките на Османската Империя и при това само със специални характеристики на острието. Въпреки това са събрани 135 отделни образци на дълго и късо хладно оръжие, всичките от изключително високо художествено и историческо значение. Това е доста впечатляващо, особено като се има предвид че не са събрани от цял куп музеи, а само от частни колекционери. Аз нямах възможност да видя изложбата, но за щастие има публикуван хубав и подробен каталог на нея, който поръчах и този пост е за впечатленията ми от книгата.
Самият каталог е голям формат с твърди корици (но без обложка), с 392 страници. Многото илюстрации са всичките цветни. С оглед на този обем и качество, цената е повече от приемлива – 44 евро. Все още може да бъде поръчан през интернет от AntikMakler в Германия. Пощенските разходи потенциално обаче могат да излязат по-скъпи от книгата, както беше в моя случай, а отделно за тези, които живеят в Европа има и ДДС.
Какво точно има в каталога? Първоначално, има няколко статии посветени на историята на Османската Империя, нейните провинции, металургията и историята на производството на булат и различните технологии за украса със злато. Тези статии сан на немски и английски и дават контекст на експонатите, които следват представени в отделни глави, организирани хронологично. Самите експонати започват с тюркските саби от ранното средновековие, продължават през епохата на Тимуридите и след това разглеждат развитието и украсата на сабите в Османската Империя от 16-и век то края на 19-и век. Обърнато е внимание и на ятаганите, за които има две отделни глави, както и на ханджарите и камите и техните материали и украса. В началото на всяка глава има кратка статия на немски и английски, но самите описания, които са изключително подробни, са само на немски. След края на каталога има няколко кратки статии на немски за отделни материали като рог на носорог, слонова и моржова кост и т.н.т. Книгата завършва с библиография и речник на термини.
Нивото на статиите е високо и книгата като цяло е специализиран труд с подробна и качествена информация по темата, а не просто албум със снимки. Това, че са изложени оръжия от частни колекции, а не от музеи, които не могат да се видят лесно иначе я прави необходима за всеки с интерес по темата. Някои от най-интересните експонати са една ранна сабя от 16-и век от Централна Азия, в изключително добре запазено състояние, няколко ятагана с остриета от булат и редки и другаде непубликувани тимуридски ножове. За мен лично най-голям интерес представляваше главата за оръжия от Алжир и Тунис, където освен хубави стари нимчи, една от които е с помел във форма на змей има и нимчи с дръжки на ятаган и две особено красиви тунизийски пали, които са на едно от челните места в списъка ми с мечтани придобивки.
В заключение, каталогът на изложбата “Злато и Дамаск” е хубаво издание, с добре написани статии, в който са показани 135 редки и важни саби и ножове с големи цветни снимки. Този каталог може да бъде закупен на повече от достъпна цена спрямо момента на публикуването на този пост. Ако някой има дори и далечен интерес към темата, според мен ще е грешка да не се снабди с него сега.
Сестра ми беше в Катар тази година и ми изпрати снимки на оръжия от два музея в Доха. Тези снимки са общо две дузини и това дава възможност в този пост да дам повече информация за експонатите в сравнение с предишни постове, където снимките са десетки или дори стотици и този обем не позволява такива подробности. А що се отнася до самите експонати, много от тях определено заслужават внимание.
Да започнем с Музея за Ислямско Изкуство, където се помещават шедьоври на приложното изкуство, събрани от всички краища на ислямския свят. За разлика от европейските колекции, които обикновено са създадени назад в миналото, тази колекция е сравнително нова и е съставена от предмети, които са били в продажба в близки години – т.е. неща, достъпни за съвременните колекционери (стига да имат покупателната способност на петролен шейх, малка но важна подробност).
Започваме с най-старите експонати, които за мен лично са и най-интересни. На първата снимка виждаме дълги хладни оръжия и шлемове от средновековието. От ляво на дясно, първият меч е саиф бадауи от 15-век, който идва от Мамелюкския Султанат в Египет. Този тип мечове е на първо място в списъка ми със желани придобивки и съм писал за него преди. Следващият меч е къс меч от Оман, който макар и архаичен на вид не е от Средните Векове, а е по-скоро от 18-и или в най-добрия случай 17-и век. Интересното на този е че се вижда шарка от композитен дамаск (дамаск в случая не е дори правилния термин, но няма да задълбаваме на металургични теми в този пост), което е нещо изключително рядко за този тип. Следващият меч е най-интересният, защото е т.нар. тип Галово, по името на селото близо до Враца, където подобен меч в добре запазено състояние, но без помел, е открит и описан още 60-те години. В частна българска колекция има много подобен бронзов гард, публикуван от Валери Йотов. Този меч в Катар е с почти идентичен гард и е купен от аукцион на Кристис, където е бил описан като фатимидски или аюбидски от 10-и до 14-и век. По-вероятно е да е ромейски (византийски) от 10-11 век, като българските находки. Няма данни къде е намерен, така че може и да е от България. Сабята най-отдясно е вероятно от Златната Орда. За шлемовете не знам достатъчно, но по-високият отляво е вероятно сасанидски.
На следващата снимка има доспехи – шлемове, наколенници и шлемове за коне. Интересна е маската между тях. Всичките тези предмети са от късното средновековие, от 15-и и 16-и век и са османски, тимуридски или потенциално Ак Коюнлу. Има възможност единият от шлемовете за кон да е мамелюкски от Египет или Сирия.
На следващата снимка виждаме лъкове, стрели и колчани. Аз не знам достатъчно по тази тема за да мога да направя разлика между османски и могoлски лъкове, например и за съжаление нямаме снимка на табелката с описание.
Следва центъра на залата с оръжия и доспехи – османски конник в пълна броня, с боздуган и щит. В света има седемнадесет запазени османски конни доспехи и е нормално музеят да е гордее с този експонат. Всички доспехи са маркирани със знака на арсенала в Света Ирена в Истанбул. Конната броня и повечето от бронята на конника са от 15-и век, с изключение на щита и шлема, които са малко по-късни, от първата половина на 16-и век.
Следва витрина с торадар – фитилна пушка от Индия и три рога за барут. Пушката е с украса от слонова кост, а цевта и страничните плоскости са от дамаск с позлата, като позлатата изглежда следва вълните на дамаската стомана. Горният барутник е от фино резбована слонова кост, а долния с формата на бивол изглежда като от стомана на снимката и е възможно да е целия от булат. Средният не знам от какъв материал е.
Оставаме в Индия и Моголската Империя със следващата витрина, която съдържа ханджари и кардове (ножове с прав гръб) с остриета от булат и дръжки от различни скъпоценни материали – ахат, лапис лазули, слонова кост, злато и сребро и различни скъпоценни камъни и перли.
На следващата снимка виждаме хубав персийски шамшир от булат с арабски златен накрайник на канията. В същата витрина има и два тулвара от много високо качество. Но най-интересният експонат е ятагана между тях. Според надписа е принадлежал на Стьепан Херцегович, босненски благородник от Херцег Нови, впоследствие приел исляма и служил като Велик Везир при Баязид Втори под името Херцегзаде Ахмад Паша. Това датира този ятаган в края на 15-и и началото на 16-и век, което го прави потенциално най-стария запазен ятаган в света. Още по-впечатляващо е че е запазен с оригиналната дръжка и кания.
Следващият експонат е доста кичозната шашка на Ахмад Шах Каджар, последният персийски шах от династията Каджар, царувал между 1909-а и 1925-а година. Острието е от булат, едно от последните такива преди технологията да бъде временно загубена.
Завършваме с могoлски ханджар и ханджарли с дръжки със скъпоценни камъни. Тези ножове са публикувани в книгата “Скъпоценни Индийски Оръжия”, за която съм писал в блога. Те могат да бъдат разглеждани както като произведения на оръжейното изкуство, така и на бижутерийното. Интересен е контрастът между тези ножове и обикновения ромейски меч, с отлят бронзов масово произвеждан гард. Кой знае, може мечовете на василевските от Константинопол да са били също толкова отрупани със скъпоценни камъни, но те не са достигнали до нас.
Вторият музей е Националният Исторически Музей на Катар. Тук експонатите са свързани директно с историята на Катар, основно на шейховете. За тези снимки няма нужда от подробни коментари – табелките които са снимани дават достатъчно информация. Сабите специално са типични за Арабия и много от тях имат хубави вносни европейски остриета или остриета от персийски булат.
С това виртуалният тур приключва. Може би някой ден ще имам повод и възможност да видя тези музеи на живо, но засега тези снимки са достатъчни за да получа осбхта идея за това какво е изложено. Въз основа на предмети публикувани в различни книги подозирам, че това е само малка част от цялата колекция на шейха на Катар от специално подбрани оръжия и доспехи от най-високо качество и/или историческа стойност. Интересното е че за разлика от колекциите на повечето европейски музеи, които или не се променят или добавят нови експонати с много бавни темпове, при тази колекция има всички предпоставки тя да продължи да расте и то сравнително бързо. Така че след някоя и друга година, стига да има кой да сподели снимки или видео, ще можем да направим сравнение и да видим какво е добавено.
Освен ислямските оръжия, в Африка има и цял куп други оръжия, които предлагат огромно разнообразие от форми. Не ми е цел да ги събирам, но от време на време някои от тях неизбежно ще попадат в колекцията и това дава възможност да ги разгледаме. В случая представям “икула”, ножа на мира на народността Куба от сърцето на африканския континент, на територията на днешната ДР Конго.
Самият нож е дълъг около 37.5 см. Острието е широко и листовидно, симетрично и еднакво от двете страни. В средата има централен ръб, като от двете страни има множество тесни канали, които следват извивките на острието. Дръжката е от дърво, с набивки от светъл метал – може би алуминий или цинк, които образуват сложни плетеници. С ножа дойде стар етикет, на който пише че е събран в Западен Касай, което е бивша провинция на ДР Конго (някога Заир). Няма дата, но предполагам че е от средата на 20-и век или може би дори малко по-рано.
Произходът на тези ножове е вероятно в ножове от Бенин – фигурите на известните релефи от Бенин размахват подобни ножове. Куба са едни от многото Банту народи, които са завладели голяма част от Африка. По времето на експанзията им, основното им оръжие е бил ножът за хвърляно “шонго” и самите Куба са се наричали Бушонго, т.е. хората на ножа за хвърляне. Кралството, което са създали в Конго е съществувало близо 800 години, и въпреки че нямат писменост, Куба пазят подробни данни за всичките си владетели. Според преданията, крал Шамба Болонгонго, който е царувал между 1600-та и 1620-тата година е решил да спре войните и е заместил шонго-то, ножа на войната с нов нож на мира, икула-та. Очевидно е че този нож е символичен, а не боен и старейшините на Куба го носят и до ден днешен като важен атрибут.
Този нож не е нищо специално и като цяло не е особено рядък и труден за намиране, но олицетворява перфектно оръжията от Африка на юг от екватора. Много от тях не са функционални оръжия, а предмети с особена символика, чието предназначение е културно а не бойно.
Историята на казаците от възникването им в края на средните векове през възхода им през 17-и век и залезът им през 18-и век е интересна и пълна с въоръжени конфликти. Оръжията, които казаците са ползвали са, както може да се предположи, разнообразна комбинация от оръжията в Русия, Полско-Литовската Уния и Османската Империя. Книгата “Оръжия от Епохата на Казаците” с автори Кирил Ривкин Роман Косарев и Валерий Нефедов е посветена на оръжията от тези няколко века, в които казаците са съществували като практически независими от регионалните сили около тях и дава добра представа за тях с помощта на експонати от множество частни колекции.
Книгата е среден по размер формат с меки корици. Състои се от общо 268 страници, като повечето са каталог на всякакви оръжия – както хладни, така и огнестрелни от частни колекции, публикувани с цветни снимки. Текстът на статиите е на три езика – украински, руски и английски. Описанията са също на тези три езика, но са подробни само на руски и украински.
След въведението, книгата се състои от три раздела, организирани по хронологичен принцип. Първият е за оръжията от 15-и век, вторият за оръжията от разцвета на казаците през 16-и и 17-и век и третият за тези от края на казашката епоха през 18-и век. Към всеки раздел има кратка статия от няколко страници, която разглежда развитието на оръжията в техния исторически контекст. Следва каталог на образци от малки и големи частни колекции, много от които са сравнително нови археологически находки. Във всеки раздел хладните и огнестрелните оръжия са представени заедно, което дава възможност да бъде изградена представа за това как типичният казак е бил въоръжен през вековете.
Много книги са пълни с музейни образци от най-високо технологично и художествено качество, но често липсват по-прости от към украса оръжия. Тази книга е точно обратното – мнозинството от предметите в нея са такива, каквито някога са ползвали обикновените казаци, а не атаманите. Състоянието им, особено на тези, които са иманярски находки е далече от перфектно. На мен лично това ми допада, защото съответства на оръжията, които един колекционер може да очаква реалистично да придобие. Казаците са встрани от моята основна тема, даже много встрани, но книгата на Ривкин, Косарев и Нефедов ми беше интересна и я препоръчвам на всеки с интерес към този регион и епоха.
Напоследък не съм имал нови нимчи или такуби, но пък за сметка на това мога да покажа нещо, което не много хора са виждали и познават. Това е един от многото видове ножове за хвърляне, наречен сенгесе от народността Матакам, която обитава планините Мандара в северната част на днешните Камерун и Нигерия.
Ножът е класифициран от Вестердийк като тип 5 от група III в неговата книга за ножовете за хвърляне. Общата дължина е 60 см. Формата на острието е като тройка и е украсено с прости насечки. Дръжката е дълга, с квадратно сечение. Долният край на дръжката е като шпатула и с кука за закачане на ремък, който е закрепен и в горния край на дръжката за специална гривна. Снимки от края на 19-и век и началото на 20-и век показват тези ножове носени през рамо на ремъка или понякога с острието облегнато на рамото. Част от дръжката е покрита с кожени ивици .
Според Вестердийк и Цирнгибл, този нож е бил символ на престиж и социален статус. Мъжете са го носели като атрибут по време на събори и важни срещи. Възможно е и да е бил ползван като валута, както други ножове за хвърляне. В по-съвременни дни такива ножове се произвеждат като сувенири за туристи и се отличават по намален размер в сравнение с автентичните стари образци.
Планините Мандара са вулканичен масив по северната граница на днешните Камерун и Нигерия. Едно време те са образували своеобразна граница на Халифата Сокото, където отвореното пространство на Сахела е свършвало и тежката конница на халифата и предшестващите го градове-държави на Хауса е губела ефективност. Съответно тези планини са били убежище на цял куп езически племена, които не са приели исляма – Матакам е било едно от тях. Името Матакам се предполага че произлиза от езика Фулани на преобладаващия етнос в Сокото и означава “голите хора”. Това загатва за пренебрежителното отношение на фуланите към тези хора и ниското им, от фуланска гледна точка, ниво на развитие. Основната им религия е била анималистична, като днес почти половината са християни, а една трета мюсюлмани.
Този нож е на границата, макар и по-скоро от грешната й страна на това кое е ислямско африканско оръжие и кое не. Въпреки това езичниците от този регион са били в директен контакт и конфликт с мюсюлманите от Сахела и формата на сенгесе ножовете за хвърляне е специфична и интересна. Комбинацията от тези исторически, географски и чисто естетически фактори ми беше достатъчна, за да го купя, като това е едва вторият нож за хвърляне в колекцията ми – другият на народността Тебу вече съм го представил. С времето се надявам да добавя и други ножове за хвърляне към тях.
С времето си давам сметка, че всъщност имам две колекции – една от хладни оръжия и още една, от книги за хладни оръжия. От тази гледна точка, добавянето на някоя трудна за намиране и скъпа книга в библиотеката носи удовлетворение, сравнимо с придобивката на рядка сабя. Книгата на Юнсал Ючел е от тази категория.
Заглавието “Ислямски Мечове, Саби и Ковачи” определено е прекалено широко и не е особено удачно избрано. Реално, книгата е каталог на дългите хладни оръжия в Топ Капъ и Аскери Музея в Истанбул, от зората на Исляма до 16-и век и царуването на Селим Първи. Книгата е публикувана през 2001-ва година, но всъщност съдържа изследванията на Юнсал Ючел по темата, които е писал през 80-те преди да почине през 1986-а година. И до ден днешен, това е най-пълният каталог на тези оръжия, като общо са представени над 90 образци на ранни ислямски мечове и саби.
Изданието е инициатива на Изследователския Център за Ислямска История, Искуство и Култура в Истанбул и е луксозно. Форматът е приличен, с твърди корици и хартията е гланцова, като ръбовете на страниците са позлатени. Мечовете и сабите, приписани на праведните халифи и спътниците на Мохамед са представени с цветни илюстрации, а останалите с черно-бели. Това не е изненадващо с оглед на това, че оригиналният труд е от 80-те, но явно никой не си е дал труда да снима “несвещените” оръжия за изданието в началото на това хилядолетие. Текстът е изцяло на английски.
Авторът е опитал да систематизира ранните ислямски дълги хладни оръжия по разни признаци, но не всичките му заключения са особено убедителни. Най-ценният аспект на книгата е в каталога от оръжия, който няма алтернатива – по-съвременните публикации показват само малка част от мечовете и сабите в тази книга. Уви, не всички стари мечове в колекциите на Топ Капъ и Аскери Музея са представени със снимки, но по-голямата част от тях са публикувани. Това дава възможност на читателите да видят тази забележителна колекция от ранни османски и мамелюкски оръжия, както и редки мечове от епохата на Аюбидите и дори на Абасидите. Мечовете от времето на ранния Халифат са по-спорни, както и самият Ючел е отбелязал. Всички снимани оръжия са придружени от описание и превод на надписите. Има и датировка, но както стана дума вече тя подлежи на обсъждане.
С оглед на цената, на която тази книга се предлага, няма как да я препоръчам на всички. На мен ми трябваше, заради интереса ми към мамелюкските оръжия (и ранните ислямски оръжия като цяло). Радвам се, че я придобих и със сигурност ще я разлиствам и препрочитам някои части от нея редовно.
По принцип извън етнографските оръжия, единствените стандартни модели, които събирам са българските. Но в колекцията имам една американска сабя, която намерих преди години в един магазин за вещи втора употреба на цена, на която не можех да я подмина. Сабята е много атрактивна и реших да си я запазя, дори и да не се връзва с нищо друго в колекцията.
Тези саби с помел във формата на орлова глава се появяват в американската армия след революцията и в различни варианти съществуват чак до Гражданската Война. Те са били носени от офицери, които са си ги набавяли чрез частни поръчки и съответно съществуват огромен брой разновидности. Има даже цяла книга в два тома за тези саби, но аз не съм я чел. Моята сабя е вероятно от периода 1836-1840, на офицер от гражданското опълчение и произведена в Англия. Това го научих от колекционер, който специализира в тази тема и нямам основания да се съмнявам в него. За съжаление от канията е останала само една част, но дръжката и острието са в сравнително добро състояние.
Дръжката се състои от ръкохватка от кокал и предпазител и помел отлети от бронз. Ръкохватката е максимално проста – едно парче полиран кокал, с диагонална насечка. Помелът както вече стана дума е с форма на глава на орел, с разтворен клюн, като и предпазителят завършва в орлова глава. Останалата украса по предпазителя е с флорални мотиви.
Острието е най-забележителната част. Украсено е от двете страни с оксидация и позлата, като то едната страна синята оксидация е сравнително добре запазена, докато от другата е по-изтъркана и изглежда черна, но пък позлатата се вижда по-добре. Мотивите са характерни за периода военни трофеи и цветя. Освен това и от двете страни има посребрени панели с ецвани флорални мотиви. По всичко изглежда че за офицерите от гражданското опълчение на Съединените Щати в края на първата половина на 19-и век естетическите качества на сабите им са били важни. В това отношение не се различават от офицерите на европейските сили от същата епоха.
Това общо взето изчерпва всичко, което мога да споделя за първата и най-вероятно и последната американска сабя в колекцията ми. Нямам интерес към темата американско хладно оръжие, но тази сабя е сама по себе си красив предмет, който се радвам да притежавам.
В този пост продължавам с размислите си по любимата ми тема – нимчите и техния произход. Тук ще разгледам две нимчи – една продадена в скорошен аукцион на Бонамс и още една, публикувана преди повече от век от Шарл Бютен. Двете се отличават с това, че помелът на дръжката е във форма на глава – на едната на лъв, а на другата на чудовище. Това е не само необичайно за тези дълги хладни оръжия, но също така дава потенциални улики за произхода на формата на ръкохватката.
Мечът, продаден в аукцион на Бонамс
По отношение на предпазителя, както е ставало дума в предишни постове, той е почти сигурно взаимстван от южно-европейски оръжия и в частност италианската сторта. Този аргумент е направен по убедителен начин от Антъни Норт още през 1975-а година. Но ръкохватките на нимчите нямат нищо общо с тези на сторта или други оръжия от Средиземноморието от 16-и и 17-и век, когато се предполага нимчата като форма да се е появила. Техният произход трябва да бъде търсен другаде.
Първата нимча е от аукцион на Бонамс през 2015-а година. Тя е с право, двуостро острие без надписи и маркировки, каквито се срещат на нимчи а и на други дълги хладни оръжия от Оман и източното крайбрежие на Африка. Дръжката е облицована със сребро с флорални украси, като помелът има формата на лъвска глава. Тези украси и лъвската глава загатват за предмет, произведен в Индия. Предпазителят е с три характерни разклонения и полукръгъл пръстен. По средата на пръстена има четирилистно цвете, което на форма прилича на четирилистните цветя, които се срещат на занзибарските нимчи и които може би са по-късна, опростена форма на този мотив. Същевременно краищата на разклоненията са във формата на многостенни цветни пъпки, което е характерно за алжирските нимчи от 17-и и 18-и век. Цялата комбинация е доста забележителна – това е оръжие, произведено най-вероятно в Индия, с предпазител, който комбинира характеристики на нимчи едновременно от Магреба и от Оман/Занзибар.
Номер 1005 в Бютен
Другата нимча е публикувана в книгата на Шарл Бютен, под номер 1005 в табла ХХХ и XXXII. Бютен пише, че тази нимча е “арабска” и я датира като 16-и или 17-и век. Той е живял и работил в Мароко, така че със сигурност е знаел кои оръжия са от Магреба и кои, не. Дали датировката му е вярна е друг въпрос, но това оръжие изглежда като да е поне толкова старо, колкото другите стари запазени нимчи достигнали до нас, т.е. 17-и век най-късно. Тази нимча е интересна с много неща. Острието е дълго (89 см) и извито и Бютен го определя като европейско, вероятно дори френско. Помелът е във формата на глава на чудовище, нещо уникално за този тип оръжия. Предпазителят е без пръстен, като разклоненията също завършват в глави на чудовища. Разклонения като глави на чудовища има на занзибарските нимчи от тип 3 по моята типология, като на по-качествените образци чудовищата не са просто стилизирани, но се виждат добре (за справка книгата на Хейлс).
Какво е значението на това, че две нимчи имат помели във формата на животно и чудовище? Като за начало, това е нещо изключително рядко за ислямските оръжия. Не че по тях не се срещат чудовища – на краищата на предпазителите на мечове и саби от 16-и век има глави на дракони, а на каниите на ятаганите много от накрайниците са като змейове чак до края на 19-и век. Но помелите и ръкохватките, почти никога, с изключение на Индия и Малайския архипелаг. В индия има дръжки като тигри, лъвове, коне, овни и други животни, а в Индонезия много от дръжките са като хиндуистки божества, а сред налагането на исляма в отделни части формата просто става стилизирана. Късите саби “кастане” в Цейлон също са дръжки във формата на лъв. Възможно е ръкохватките на нимчите да са стилизирана форма на глава на чудовище.
Ако погледнем дръжката на една занзибарска нимча, виждаме елементи по нея, които може да са украса, но също така може и да са остатъци от изображение на звяр или дракон. Триъгълниците по средата на помела изглеждат като уста, елементите откъм долната страна на помела като грива, а характерната за всички такива дръжки издатина в ъгъла на ръкохватката може да е остатък от рога или уши. Съвкупността на всички тези елементи предполага че не са просто случайна украса, така че е много примамливо да ги видим като стилизирана глава. Причините за опростяването на изображението може да са религиозни – изобразяването на живи същества според някои интерпретации на Корана представлява идолопоклонничество, но също така може и да са практични – масово производство на дръжки всяка с детайлна глава на дракон или лъв би било прекалено трудоемко и скъпо.
Ако ръкохватката на нимчата е с вдъхновение от Юго-Източна Азия, а предпазителят от Средиземноморието, как се е получила комбинацията между двете? Отговорът е в това, което през 16-и век се е намирало между Персийския Залив и Арабско Море на изток и Алжир на запад – Османската Империя, по време на върха на военноморската й сила. По същото време, в което Хайредин Барбароса е наложил османско превъзходство във Средиземноморието и е завладял голяма част от Северна Африка за Високата Порта, Пири Реис е водил военноморски кампании срещу португалските колонии в Персийския Залив. В същата година, в която е била Великата Обсада на Малта – 1565-а, е имало османска експедиция до Аче в Северна Суматра с военна помощ срещу Португалия. В рамките на няколко десетилетия, т.е. цяло едно поколение, османски капитани и моряци са воювали както в Средиземно Море, така и в Индийския Океан. В тези условия, не е трудно да си представим как на някой му е хрумнало да сложи индийска или индонезийска ръкохватка на италианска сторта. Резултатът е емблематична дръжка, останала популярна от Мароко до Коморските острови чак до края на 19-и век, четири века след залеза на османските военноморски начинания по тези краища на света.
