Както Казазян пише, в сравнение с щиковете за М88, тези за М95 са маркирани с лъвчета доста по-рядко. Това обаче не пречи да разгледаме вариантите.
Първият е производство за Зимсон, като маркировката е същата като на щиковете за М88 производени от тази фирма – малко лъвче в основата напречно на острието.Много от щиковете за М95 са останали на склад в БНА след края на Втората Световна Война и съответно често са подменяни чирени и дори и кръстачките.
Вторият щик е на ŒWG, като лъвчето пак е в основата на острието, но този път успоредно.
Третият е произведен в Будапещ FGGY. Лъвчето е малко по-различно от това, слагано то другите производители.
Това са и всички производители на щикове за М95 с българска маркировка. Имам и един единствен подофицерски щик с лъвче, унгарско производство. Той е от щиковете, преработени на прадни ножове за офицерския състав на 28-и Стремнски Пехотен Полк през Първата Световна Война. Чирените са подменени с рогови и украсени с вензела на цар Фердинанд I. Лопусът също е специална изработка.
И накрая, тук е мястото и на преправката на Софийски Арсенал за М95 от гръцки Манлихер Шьонауер М1903. Интересно е че на моят образец бутонът е от обратната страна на дръжката в сравнение с щиковете за М95.
Някои от лопусите за М95 също са маркирани с лъвче и надпис на военното министерство и интендантството, където са били съхранявани.
Българското хладно oръжие винаги ще бъде един от интересите ми и обхваща всичко от оръжието на народите от древността, част от българския етногенезис, до стандартните модели на въоръжение след възстановяването на белгарската държава през 1878-а година. От последните, щиковете са най-масови и съответно най-достъпни. В книгата на Агоп казазян са описани подробно моделите на въоръжение в България от Освобождението насам и една от целите ми е да опитам да ги събера. Най-интересни са тези щикове, които са воювали във войните за национално обединение и сред тях основно място заемат щиковете за Манлихер. Аз лично предпочитам тези, които със сигурност са били ползвани от български войници и съответно съм наблегнал на щикове, маркирани с българско лъвче, защото те са специално направени за България, както и щиковете, произвеждани в България. В този пост ще разгледам щиковете за Манлихер М88, а в следващ пост и тези за Манлихер М95.
Щикове за М88, производство на Зимсон и Ко.
Българската приемна маркировка на щиковете произведени от Зимсон
Първите два щика са обикновени войнишки щикове, производство на германската фирма Зимсон и Компания от Зул. Тези щикове са произвеждани по специална българска поръчка и са маркирани с малко лъвче в основата напречно на острието. Като цяло щиковете за М88 са често в лошо състояние, защото много от тях са съхранявани в лоши условия сред населението. Тези два са в добро състояние като за щикове М88 и затова съм ги запазил, нищо че производителят се дублира. Единият от щиковете с маркиран с лъвче и върху куката на канията.
Българска приемна маркировка върху куката на каниятаЩик за М88, произведен в ЩаерБългарска приемна маркировка – контурен лъв, върху кръстачката на щик, произведен от Щаер
Следващият щик е пак войнишки за М88, но производство на Щаер в Австрия. Тези щикове с маркировка ŒWG – Österreichischen Waffenfabriks-Gesellschaft са и най-масови, но малък процент имат и маркировка с лъвче, обикновено върху кръстачката.
Подифицерски щик за М88, производство на ЩаерБългарска приемна маркировка – малък лъв, на кръстачката на подофицерски щик
В Щаер са произвеждани и повечето подофицерски щикове, като и някои от тях имат маркировка с лъвче – на първия е малко лъвче върху кръстачката.
Още един подофицерски щик, производство на ЩаерБългарска приемна маркировка – контурен лъв, на кръстачката на подофицерски щик за М88
На втория лъвчето е по-голямо и контурно.
Последният щик за М88, който имам е производство на Аврамов и Ковачев (А&К) от Габрово. За съжаление и канията, и острието са били хромирани някога, но с оглед на редкостта и сантименталната стойност на тези щикове, първите произвеждани в България след Освобождението, това е сравнително малък проблем. Тези щикове също имат българска приемна маркировка – контурно лъвче на кръстачката.
Според Казазян, всички щикове за Манлихер М88 купени от България са с българска приемна маркировка. Разликата в маркировката е заради различни маркиращи инструменти. Според мен в Зимсон маркировката е нанасяна фабрично, като същата е нанасяна и на щикове за М95, както ще видим в следващия пост.
В Северна Африка от атлантическото крайбрежие до Сомалия има разнообразни ножове, но информацията за тях е оскъдна. Ханджари като този са известни на колекционерите, но не са публикувани никъде засега. Въз основа на една пощенска марка го определяме като от днешната държава Мавритания. Почти сигурно произлиза от мароканската кумая и е донесен на юг по тези земи от бербери от Атласките планини.
Остриетата са прави в първите две трети и извити в последната третина, също като на кумаята. На моя, в основата на острието то е захванато към дръжката с две бронзови пластини. Ръкохватката е иразботена от някаквио екзотично дърво от два цвята, и нанизана на опашката на острито. В края, опашката е заклепена към помела, а над заклепването е сложен декоративен елемент от слоеве дърво и бронз. Канията е кожена, украсена с геометирчни мотиви, бронзови ленти и бронзова тел. Накрайнците също са от бронз, както и обкова по ръбовете в долния край.
С оглед на състоянието датира от началото на 20-и век или може би дори от края на 19-и век. Качеството на изработка е добро и загатва, че както и на други места в ислямския свят, ханджарът е символ на статута на този който го носи като на пълнолетен и пълноправен мъж.
След като показах мароканските къси хладни оръжия в колекцията, дойде време и за дългите. Сред колекционерите, тези саби и мечове са известни като “нимча”. Произходът на думата е персийски и означава “половинка” – т.е. оръжие с половин дължина. Това име е останало от времето, когато тези оръжия са се появили в Средиземноморието, основно в ролята на абордажен тесак с късо криво острие с голямо разширение към върха. Дръжката е характерна, от едно парче рог в Г-образна форма и предпазител, с три къси разширения паралелни на острието и едно по-дълго надолу към помела, което служи да пази пръстите. Западните колекционери от края на 19-и век и началото на 20-и век използват думата нимча за всякакви дълги хладни оръжия с този тип дръжка, което всъщност не е правилно. Сред местните, тези оръжия са известни просто като саиф, арабската дума за дълго хладно оръжие и много от тях са с остриета от кавалерийски саби със съответната дължина, която е всичко друго но не и наполовина от нормалната. Но тук няма нужда да задълбаваме нито в семантика, нито в подробности за произхода на тези саби и мечове. Най-разпоространената теория е че този тип дръжка е възникнала през 16-и век в резултат от войните между мюсюлмани и християни в Средиземно Море, под силно италиaнско и испанско влияние. Как са изглеждали по-ранните образци можем да видим на снимките от оръжейната в Малта тук:
Тук ще използвам термина “нимча”, за по-просто от “марокански саиф” и ще покажа трите марокански нимчи в колекцията ми спрямо сега. Първата е най-дългата и най-късната от трите. Острието изглежда като европейско острие от кавалерийска сабя от втората половина на 19-и век, най-вероятно френско или ако е местно производство, наподобява такова. С оглед на това че няма данни за сериозна местна ковашка индустрия в Мароко, както и на разнообразието от вносни остриета, по-вероятно е острието да е европейско производство. Дръжката е от масивно парче рог на носорог, което не е избегнало атаки на дерместиди през годините и има поправки, като предпазителят е захванат за дръжката с тел. Добре се вижда как опашката минава през дръжката и е заклепена над помела – този тип нанизна конструкция е нормален за европейските оръжия, но не и за ислямските, повечето от които са с чирени нитовани към опашката.
Втората нимча е скъсено острие от палаш – виждал съм и други подобни скъсени нимча от по-дълги мечове и палаши и подозирам че е направено нарочно. На острието са гравирани астрономически символи – слънцето, луната и звезди. Тези маркировки са ползвани от солингенския майстор Петер Мюних, работил в началото на 17-и век, впоследствие копирани многократно. През 18-и век такива остриета са изнасяни от Солинген за Британия, където са били популярни, особено за шотландските баскетхилтове. Това острие вероятно е от края на 18-и век. Дръжката е в лошо състояние, с множество дупки от дерместиди и едно от разклоненията е счупено. От какво животно е рога, не съм сигурен.
Третата нимча е единствената, към която имам и кания, въпреки че канията й е виждала и по-добри времена- тя е типична, изработена от две дървени половини покрити с тъмна кожа. Дръжката е от биволски рог, като е запазена и гривната под предпазителя, на която се виждат характерни за Мароко растителни декоративни мотиви. От предпазителя липсва долното разклонение, но е интересно че две от другите разклонения не завършват с характерните топки, а са извити под прав ъгъл спрамо острието – може би това е някаква атавистична черта от по-стари дръжки, на някои от които разклоненията образуват полукръг.
Острието е от английски тесак М. 1751, маркирано от двете страин с т.нар. бягаща лисица, маркировка ползвана от ковачи в Бирмингам. Произходът на маркировката е от т.нар. тичащ вълк, който се появява като маркировка в края на 14-и век в Пасау и впоследствие е копиран къде ли не. През 17-и век няколко семейства от Солинген са се преселили в Шотли Бирдж в Англия и са донесли маркировката с тях. През 18-и век, ковач на име Самюел Харви от Бирмингам копира тази маркировка и е възможно това да е всъщност едно от неговите остриета.
Макар и само три, нимчите които имам показват всички характерни черти на това оръжие в Мароко, както и малка част от разнообразието от вносни, предимно европейски остриета. Това кратко въведение в света на “нимчите” свършва тук, но темата е голяма и интересна.
Накрая на Валета се намира форт Сент Елмо, който е единственото укрепление, превзето от османските войски по време на обсадата през 1565 г. Днес там се помещава националния военно-исторически музей на Малта, който проследява военната история на архипелага от праисторията до наши дни, с акцент основно върху епохата след завладяването на Малта от Наполеон през 1798-а г. Експозицията е разпръсната в отделни помещения, всяко посветено на определен период. Отделено е особено внимание на Втората Световна Война, когато Малта е подложена на бомбардировки и блокада от силите на Оста – може би най-важното събитие от военен характер след Великата Обсада през 16-и век.
Преди няколко години се отказах да събирам балканско оръжие заради високите цени и се пренасочих към африкански ислямски оръжия, но понякога възникват възможности, прекалено добри за изпускане. Така се получи с този гръцки ятаган.
Чирените са от биволски рог със сравнително малки уши. Лентата между ушите е украсена с флорални елементи, типични за гръцките оръжия. Преходът към острието е цилиндричен с флорални елементи. Ако някога е бил посребрен, сребърното покритие се е изтъркало. Интересна е една връвчица, поставена за увиване около ръката.
Канията е оригиналната, от две дървени половини обшити с кожа. Накрая завършва със змей, както повечето ятагани.
Острието е също характерно за този тип – украсено със Звезда на Соломон и надписи, обградени с гравирана флорална украса. Не виждам дата, но тези остриета са обикновено от края на 18-и и началото на 19-и век.
Не се вписва в основната ми тема, но седи отлично до няколкото други ятагана в колекцията ми.
Една от особеностите на африканските оръжия, е че там, в по-голяма степен от където и да другаде по света, съществуват форми на оръжие, които нямат никакво практическо бойно предназначение, а са с изцяло церемониален и култов характер. Тези скиптъри попадат в тази категория – с дължина под 40 сантиметра, умален копен връх от едната страна и глинена топка в другия край, те имат нулева стойност на бойното поле. Предназначението им е изцяло ритуално, но какво точно?
Преди да се впуснем в разглеждане на различни теории, нека първо разгледаме въпросните предмети. Състоят се от две пръчки, украсени с бронзова тел. Копийните върхове са от желязо, грубо изработени и оформени, като дървената част е просто вмъкната във втулката без допълнително закрепване чрез нитове. Глинената топка в края е интересна – според една теория, сферо-коничен съд от късното средновековие, или може би специално изработена за целта. На единия от двата скиптъра глиненият накрайник липсва, а от този който се е запазил липсва украса от червени семена от някакво местно растение, които наподобяват коралови мъниста на цвят. В един момент някой се е опитал да е съедини двата скиптъра в един с помощта на конец и бронзова тел в единия край – защо и кога, не е ясно.
Скиптърът от Гръцкото Въстание
Почти идентичен скиптър е показан от Стефан Прадин в статия, озаглавена “Късна Военна Употреба на Сферо-Конични Съдове в Судан през 19-и в.” Там определен като командирска палка, за скиптъра е даден произход – трофей от египетския корпус след битката при Наварино. Два такива скиптъра са били укачени на стена в къщата на гръцкия революционер Атансиос Лидорикис в края на 19-и век заедно с други трофеи от Гръцкото Въстание. С оглед на това, че Лидорикис вече е бил сравнително стар когато е нарисуван негов протрет през 1855 г., можем да заключим че едва ли е бил жив в края на 19-и век, така че скиптърите предхождат Махдиското Въстание в Судан и това да са пленени през 1820-те звучи правдоподобно. Но какво биха могли да правят судански скиптъри в Гърция? Както вече споменахме, част от Османските Войски изпратени да потушат въстанието в Гърция са дошли от васалния на Високата Порта Египет и са били предвождани от Ибрахим Паша, син на Мохамед Али, известния кедив (вицекрал) на Египет. Преди битката при Наварино, в която египетския флот на Ибрахим Паша е разгромен през 1827-а година, Мохамед Али е изпратил третия си син Исмаил Кемил Паша начело на десет хилядна армия да завладee Судан – задача, с която Исмаил Кемил Паша се е справил успешно между 1820-а и 1824-а година, т.е. само няколко години преди египетската кампания в Пелопонес. Нищо чудно с египетския корпус да са дошли и военни части, набрани в Судан и Еритрея – това би обяснили например защо в книгата на Робърт Елгууд за балканското оръжие сред оръжията на гръцките революционери има показано гиле на афарите от Еритрея, вероятно също трофей свързан с победата над египетските войски.
Глиненият накрайник – в дупките е имало червени семена
Теoрията на Прадин е че тези скиптъри са се ползвали като палки, указващи ранка на командири в Судан. Това е добра теория, но уви, не е подкрепена с фактологически доказателства. Също така, не е логично тези палки да бъдат взаимствани от Судан и пренесени в армията на Мохамед Али, изградена по европейски маниер. Другата теория на Прадин, че тези скиптъри ползват сферо-конични съдове от времето на мамелюците също е съмнителна – отворът е прекалено голям за съдове, които предполагаемо са създадени за да превозват подправки или масла през Индийския Океан. Теорията за скиптър/боздуган като символ на военен ранк се базира на асоциации с Централна Азия и Украйна, където боздугани наистина са част от инсигнията на пълководците, но Судан е доста далече от там и в хрoниките за махдистките войни няма данни за такава практика.
Скиптърът от Омдурман, показан от Цирнгибъл
В книгата на германския изследовател на африкански оръжия Манфред Цирнгибъл, озаглавена “Панга На Вису”, има показан подобен скиптър, описан като “копие за танци”, датирано към времето на Махдиското Въстание (1881-1898) и с местпроизхождение Омдурман. Цирнгибъл пише, че тези копия са ползвани от фанатични мюсюлмани по време на церемонии за “пречистване на тялото чрез болка”, по време на които изпадналите в транс фанатици си самопричинявали наранявания и по този начин общували с Аллах. Това звучи доста странно, като засега не съм успял да намеря и проверя дадените от Цирнгибъл източници. Със сигурност към армиите на махдистите е имало и религиозни фигури. На запад те са известни като “лудите дервиши” заради фанатизма и връзките на последователите на Махди със суфизма. Самият Мухамад Ахмад, т. нар. Махди, въпреки че по-рано през живота си е бил суфист, след създаването на Махдията (махдистката държава, нещо подобно на ИСИЛ) забранява суфизма и суфистките ритуали и настоява последователите му да се наричат ансари (помощници), а не дервиши. Въпреки това е резонно да предположим че ритуалите не изчезват напълно, както и атрибутите на дервишите, измежду които един е пръчка, заострена в единия край и с метална топка в другия.
В обобщение, тези скиптъри се срещат сравнително рядко и точното им предназначение на този етап не ми е известно с абсолютна сигурност, но въз основа на информацията публикувана от Цирнгибъл и Прадин, както и историческите данни за Махдисткото Въстание, смятам че тези предмети са били част от атрибутите на религиозните лидери, пътуващи с армията за да повдигат религиозната жар и морала на джихадистите. Съдейки по пословичната храброст на махдистите в безнадеждните за тях битки с британски колониални войски с огромно технологичество превъзходство, моралът и мотивацията на суданските войници не подлежи на съмнение, но британската огнева мощ е била прекалено голяма за армия, въоръжена предимно по средновековен образец.
Всички знаят за Малта, че е малка, но красива държава в средата на Средиземно Море със слаб национален отбор по футбол, който напоследък се явява непреодолимо препятствие за българските национали. Икономиката на тази държава разчита силно на туризма и наистина на трите острова има както природни, така и истоирчески атракции, но най-голямата от тях за мен лично е Дворецът на Великите Магистри в центъра на столицата Ла Валета и по-точно оръжейната на двореца. Самият дворец не е нищо особено и не може да се сравнява с дворците в големите европейски градове. За сметка на това оръжейната има изключително интересна колекция от доспехи и оръжие от началото на 17-и век до края на управлението на рицарите от ордена на Св. Йоан през 1798-а година. Основна част са доспехите на самите рицари – според правилата на ордена, след смъртта на всеки рицар имуществото на рицарите и въоръжението им, с изключение на меч/сабя са ставали притежание на ордена. Към това са добавени и оръжия и доспехи с които е трябвало да бъдат въоръжени и по-нисшите чинове по време на нужда, като например на обсада. След Великата Обсада през 1565 г. до такива поводи не се е стигнало, като рицарите общо взето са се предали на Наполеоновите войски през 1798-а година без особена съпротива, но за щастие доста от всички тези доспехи и оръжия са запазени, въпреки че англичаните са успели да унищожат и изгубят немалка част от оригиналната колекция на оръжейната.
Оръжейната след скорошен ремонт е разделена на две части, като турът започва в половината, посветена почти изцяло на доспехи. Колекцията е подредена така, че посетителят да може да разгледа еволюцията на западно-европейските доспехи от 15-и век до 18-и век, когато употребата им почти изчезва с изключение на кирасирски подразделения. В един момент се получава леко пренасищане, което не раззчупват напълно дори и изящните доспехи на някои от бившите магистри на ордена, изложени в специална витрина, някои от тях без съмнение шедьоври на бронираното изкуство. За сметка на това една голяма витрина с османски доспехи и оръжия, трофеи на рицарите от битките с турците през 17-и век внася необходимо разнообразие. Реално никои от изложените доспехи и оръжия не могат да бъдат директно свързани с Великата Обсада, но това е може би най-голямата колекция в световен мащаб на ранни “нимчи” – харакетрния за северно-африканските пирати абордажен тесак, чиято форма на дръжката впоследствие става популярна в Северна Африка и за дълги саби. Нимчата е предмет на друга тема и потенциално статия по въпроса, но засега е достатъчно да се любуваме на толкова много от тях от 17-и и 18-и век събрани на едно място. Специално внимание заслужава една нимча с дръжка облицована в черупка от костенурка и сребро, както и няколко с много стари европейски или източни остриета. Самите османски доспехи са парадни, с изключение на шлема и ризницата на един от манекените.
В съседната зала където оръжейната продължава са събрани оръжия – както хладни, така и огнестрелни, общо взето всичко от арбалети до артилерия. Най-забележителна е колекцията на оръжейната от рапири, но за съжаление много от тях, както и мечовете за две ръце бяха временно снети от витрините когато аз бях там за реставрация. Интересна е и витрината с ранни щикове за фитилно оръжие. За любителите на огнестрелно оръжие също има много експонати. Към края ми свърши батерията на фотоапарата и последните снимки направих с телефон. Прекарах поне около час и половина в оръжейната и за мен определено тя е в списъка музеи с оръжия, които си струва да бъдат посетени. Малко по-надолу в Ла Валета има и военно-исторически музей, но за него в друг пост.
В предния пост дадох книгите за хладно оръжие на български, които имат място във всяка библиотека. Тук продължавам с книгите на чужди езици, които според мен всеки с интерес по нашата тема би трябвало да има. Някои от тях са по-скъпи в сравнение с книгите на български. Повечето от нас имат определен бюджет за хобито и е нормално да си зададем въпроса, дали си струва да дадем над 100 лева за книга. Все пак в съзнанието ни парите, които ще дадем за книги намаляват това, което остава от бюджета за нови придобивки в колекцията. Тук е добре да си дадем сметка за следните няколко неща. Първо, книгите са основен източник на познания дори и в днешната епоха, като информацията в тях все още значително надхвърля това, което можем да намерим в интернет. Второ, познаването на автентични образци намалява шанса от грешни придобивки и увеличава шанса да разпознаем нещо рядко и потенциално ценно, което не е описано правилно от продавача. Трето, в една хубава книга има много повече образци, отколкото някога можем да съберем в собствената колекция, да не говорим че много от тях никога няма да бъдат достъпни защото са в музеи или заради прекалено високата им цена – чрез книгата все пак можем да ги видим и oпознаем. Разбира се, важно е книгата да е добра – информацията в нея да е максимално изчерпателна и вярна и точно за това е и този пост, в който ще изброя книги, които да послужат за основа на всеки с интерес към изучаването на хладно оръжие.
Ewart Oakeshott “The Archaeology of Weapons” Типологията на Оукъшот остава и до ден днешен основната типология за средновековните европейски мечове. Прочитането на тази книга е необходимо от обща култура, за да знаем какво е тип 10 или тип 13 по отношение на мечовете. За радост книгата е написана така, че се чете лесно, без излишна академичност и проследява историята на дългото хладно оръжие от Западна и Централна Европа от древността до края на ренесанса. За съжаление на Източна Европа и Ислямския свят не е обърнато особено внимание. Друг недостатък е че книгата е първоначално публикувана през 1960 г. а дори и след редактираните преиздавания е минало доста време, през което има нови находки. Но въпреки всичко тази книга остава първата, която всеки с интерес към средновековното хладно оръжие трябва да прочете.
Kirill Rivkin and Brian Isaac “A Study of the Eastern Sword” Това е засега единствената книга, която изследва развитието на сабята като форма от появата на първите саби в Алтай през късната античност до палите и шамширите от Османската Империя и Персия през 19-и век. Книгата е голям формат, с гланцови страници и големи, качествени илюстрации. Включва образци както от големи музеи, така и от частни колекции, много от които не са публикувани другаде. Текстът е по-достъпен и приятен за четене от археологическите статии по темата и дава отговор на много въпроси, свързани със сабите от понтийската степ през средновековието и ранните мамелюкски, турски и перийски саби – все теми, директно свързани с българската история.
George Cameron Stone “A Glossary of the Construction, decoration and Use of Arms and Armor in All Countries and in All Times” Заглавието на книгата е доста амбициозно и разбира се, няма как една книга да обхване всички оръжия от целия свят от древността до наши дни. Въпреки това книгата дава доста добра представа за повечето основни видове оръжия и особено за тези от ислямския свят и юго-източна Азия. Информацията в речника на Стоун е на места остаряла и неточна, но продължава да бъде полезна на начинаещи колекционери като увод в терминологията на оръжия от различни части на света. Преди по-задълбочените книги, все пак е хубаво всеки да е наясно за какво става дума зад имена като шамшир, мандау или нимча. Друг плюс е, че за почти всички оръжия има илюстрации, макар и черно-бели.
Michael Coe, ed. “Swords and Hilt Weapons” Тази книга е посветена на хладните оръжия от древността до наши дни и всъщност се състои от отделни глави, написани от различни автори. След главите, проследяващи развитието на хладните оръжия в Европа, следват глави, посветени на отделни важни региони, като например Ислямския Свят, Индия, Китай, Япония и Африка. Всичко това, съчетано с големия формат и добрите цветни илюстрации дават една добра обща рпедстава за хладното оръжие в световен мащаб.
Martin Brayley “Bayonets: An Illustrated History” Във всяка тема е необходима книга, която да даде обща представа и тази книга постига точно това по отношение на щиковете. В нея са показани основните модели щикове на повечето държави по света и може да послужи за основа на една колекция на основните модели от двете световни войни например. При по-специфичен интерес ще са необходими други, по-задълбочени книги. Форматът е голям, страниците гланцови и илюстрациите качествени и цветни, като само корицата е мека, за съжаление. Отлична книга за начинаещи колекционери на щикове и за това е в този списък.
Robert Elgood “The Arms of Greece and Her Balkan Neighbors in the Ottoman Period” Колебаех за тази книга, защото не е само за хладни оръжия, а включва и огнестрелни и аксесоари. Но понеже балканското оръжие е много близко на всеки от нас и тази книга е най-добрата по въпроса на този етап, реших че има място в този списък. Елгууд е автор, който винаги пише на най-високо академично ниво. Главите му са придружени с бележки, които сочат източника на информацията. Книгата започва с няколко глави, които дават исторически контекст на оръжията от региона. В тази книга е най-добрата глава за ятагани, по мое мнение по-ценна откъм информация от всички каталози на ятагани където не пише почти нищо за историята на тази форма и нейното развитие на Балканите. Книгата е голям формат, с качествени цветни илюстрации и като цяло пример за това, как трябва да изглежда една книга за оръжия от определен географски район.
Александър Въчков “Холодное Оружие Болгарии” Тази книга е тук, а не в предния пост, просто защото е на руски, а не на български. Показани са основните образци саби, както и кортици. Илюстрациите са по-големи от книгата за саби на български. За съжаление пак има някои спорни образци, докато други липсват. Като цяло, тези две книги заедно са необходими на всеки, който иска да колекционира български саби, защото са най-доброто, с което разполагаме спрямо сега.
Представянето на северно-африканските оръжия в моята колекция продължава с така наречената “сбула” – един от по-малко известните ножове от Мароко. Името е споменато от Шарл Бютен в “Catalogue de la collection d’armes anciennes européennes et orientales de Charles Buttin” през 1933 г. Там в табло номер XXXI са показани няколко сбули, една от които е с дръжка като на кумая. Бютен е живял дълго години в Мароко и съответно е познавал местните оръжия доста добре. Впоследствие, през 70-те години Линдерт показва една сбула, за която пише, че е оръжие, носено от фалашите – черни евреи от Етиопия. Източник за това не е посочен, oсвен че предметът е придобит в Етиопия, ты като Линдерт пътува предимно из източна Африка и вероятно това е историята, която е получил от местни търговци, които са му продали въпросната сбула. Тази грешка е повторена от Тири в Maghrib to Moghul, въпреки че самият Тири признава че украсата по каниите е в марокански стил. Впоследствие Тири частично се поправя в книгата си “Islamic and Native Weapons of Colonial Africa 1800-1960”. Очевидно нито Линдерт, нито Тири са били запознати с работата на Бютен. Снимка на стражар (?) със сбула затъкната в пояса, марокански мускет застанал пред врата в стил, характерен за Мароко показва, че Бютен е бил прав и тези дълги ножове са всъщност от Мароко.
Марокански бербер, въоръжен със сбула, мускет “афедали” и барутница тип пчелен кошер
Сбулата е с острие, често скъсено от европейски остриета от саби и палаши, със силно заострен връх. Срещат се и местни остриета, а понякога и остриета от преработени щикове от Гра и Шаспо. Понякога по острието има гравирани символи, наподобяващи латиница, вероятно като символ на качество заради асоциациите със символите по по-ранните европейски остриета. Дръжката е от два рогови чирена, захванати към опашката на острието с нитове и понякога частично или изцяло обковани с бронз. Често украсата на дръжката е от зиг-заг мотиви, които в Магреба се свързват с образа на змия и имат за цел да отблъскват “злото око”. Каниите са дървени, от две половини захванати с метални ленти и понякога покрити с кадифе. Интересно е че дръжката е с I-образна форма и прилича на дръжките на базеларда от Централна Европа от 15-и и 16-и век. Възможно е да има връзка между двете форми, особено ако приемем че мароканските опръжия като форми са се формирали през 16-и и 17-и век в резултат от контакт и войни с Хабсбургите и италианските републики. Напълно възможно и дори веоятно е в някои от сраженията участниците на страната на католиците да са били въоръжени с базеларди.
Дръжки
По дължината, сбулата се явява междинна форма между кумаята и морканския саиф (известен сред колекционерите като нимча) и отговаря на нуждата от оръжие, което да е лесно за носене затъкнато в пояса и същевременно по-дълго от обикновен нож. Друго обяснение може да се крие в обществени норми, забраняващи на хора от прост произход да носят дълго хладно оръжие, но разрешаващ ножовете. Аналог има в различни места и култури – бауервера в Централна Европа, ятагана на Балканите или ножовете за носене на ръка в Сахара и Сахела – все форми, даващи възможност на хора, на които по една или друга причина не им е позволено или възможно да носят меч или сабя, да носят оръжие за самоотбрана.
Типична украса по острието, наподобяваща надписи
Шула
Освен сбулата, в Мароко е известен и по-къс нож, наречен”шула”. Основните разлики със сбулата са в размера и липсата на разклонения (предпазители). Аз имам една шула, на която са добавени предпазители в горния и долния край, така че формата наподобява тази на сбулата, а същевременно на една от сбулите ми разклоненията откъм острието са премахнати, така че явно е било въпрос на лично предпочитание.
Както и за повечето оръжия от тази част на света, за сбулата знаем съвсем малко – в специализираните книги, където това оръжие е публикувано, то дори не е описано правилно, освен в старата книга на Бютен.
