Author: Teodor Vacev

В едно ранно утро в края на лятото, сред викове “Аллах е велик”, мюсюлманската пехота се понася в атака срещу англичаните и техните помощни войски. Подкрепят я няколко хиляди леки и тежки конници. Мечовете и копията, шлемовете и халчестите ризници блестят под първите лъчи на слънцето в пустинята. Това обаче не е армията на Саладин срещу кръстоносците на Ричард Лъвското Сърце, а армията на Халиф Абдула, която през 1898-а година опитва с екипировка от времето на средновековието да атакува укрепени позиции на съвременна армия, въоръжена с картечници Максим и пушки Лий-Метфорд. Резултатът не е изненадващ – тотален разгром на махдистите, чиято армия престава да съществува, докато англо-египетската армия дава под 50 загинали и няколко стотин ранени.

Битката при Омдурман бележи края на махдистката държава, но не и на западния интерес към махдистите. Англичаните отнасят множество трофеи, които разпалват такъв интерес в Британия, че в Судан възниква цяла сувенирна индустрия за да задоволи огромното търсене. По това време са направени много каскари и всякакви ножове с ниско качество и богата украса, но не и доспехи, които са по-трудни за масово производство. Като цяло, шлемове и ризници се срещат рядко, за текстилните доспехи които са носени под металните да не говорим. Повечето такива образци са по музеи, например в Кралските Оръжейни в Лийдс. От тази гледна точка, шлем в комплект с два налакътника сигурно ще е придобивката на годината за мен.

Шлемът е от дебел меден лист. Има стоманен предпазител за лицето, който може да се вдига и спуска с помощта на винт с накрайник като полумесец. Към шлема е закачен подшлемник от текстил, уплътнен с памук, който се разделя на две в края на врата за да покрие раменете. В долната част на шлема и пришита към подшлемника е закачена допълнителна защита от халчеста ризница. Халките са занитени с кръгли нитчета, което означава, че тази част е изработена в Персия и приспособена към шлема в по-късен етап. По-голямата част от доспехите в Судан са били внос и местното производство почти е липсвало, но този шлем е произведен и сглобен в Судан. Целият шлем с подшлемника е дълъг 60 см. Такива високи конусовидни шлемове са носени от командващи отделни части в махдистката армия, като изработката и качеството съответстват на доспех предназначен да даде някаква реална защита, а не на изцяло церемониален предмет.

В комплекта към шлема има и два налакътника. Стилът им също предполага произход от Персия, където тези части от доспехите са известни като “базубанд”. Интересно е че има два базубанда, а не само един, както в много случаи, защото се предполага едната ръка да е покрита от щит. Очевидно някогашният собственик не е ползвал щит. След като не е имало конни стрелци в махдистките армии, можем да предположим че някой, който е имал нужда от два налакътника е държал по нещо във всяка ръка – в една примерно основното оръжие като каскара а в другата знаме. Самите налакътници са украсени с гравировка и позлата на растителни орнаменти и отделните части са захванати с тел. Имат и уплътнение и текстилни ръкавици, но ако някога е имало халчести ръкавици, то те липсват. Трудно ми е да ги датирам с абсолютна сигурност – може би са от началото на 19-и век или дори края на 18-и. Явно са били ползвани обширно, защото външната страна е по-изтрита, докато украсата е по-добре запазена на плочите, които са от вътрешната страна на китката. Оръжия и доспехи от Персия са били силно популярни в Судан, особено в периода на Махдията, но не са били масово достъпни.

Собственикът на този комплект от шлем и налакътници е бил някой с висок авторитет и съответните възможности. При Омдурман, тежките метални доспехи изглежда не са му били от особена полза и по-скоро са били ненужно бреме. Махдистите обаче са се сражавали не само срещу модерно екипирани британски армии, но и срещу други, подобни на тяхната войски в Дарфур и Абисиния, а също и срещу племенни африкански воини в джунглите на Конго. Срещу такива, по-традиционни противници, защита от халчеста ризница над слой от уплътнен с памук текстил е била съвсем адекватна. Такива доспехи са имали приличен шанс да спрат копия и мечове, а също така и отровните стрели на черните африканци които махдистите са нападали в търсене на роби. Африканските лъкове не са били рефлексни и многосъставни и на дължина са били наполовина на прочутите английски лъкове от 100-годишната война. Пробивната сила на стрели, които освен това не са имали върхове от закалена стомана не е била такава, че да изисква по-здрава защита. Махдистките атаки са били успешни дори и срещу египетски армии, въоръжени със съвременно огнестрелно оръжие но със слаба дисциплина и морал, които са се обръщали в бягство след само един-два изстрела.

Много отдавна исках да имам шлем и ризница в колекцията. Във всеки музей със старинни оръжия, независимо от кой край на света са, доспехите винаги приковават погледа. По въпроса с ризницата тепърва има да работя, но шлемът вече е налице и ме кара да се усмихвам всеки път като го погледна на стойката му.

Интересът ми към оманските оръжия доведе неизбежно до това да добавя и две брадвички, или по-точно глави на брадвички “джърз” в колекцията. Тези брадвички не са от Африка, а всъщност са от специфичен регион в Оман – полуострова Мусандам, който е омански aнклав в единия край на протока на Ормуз, заобиколен от ОАЕ по суша. Това място географски и исторически е по-близо до Персия, отколкото до Мускат и може би произходът на думата “джърз” е от думата за боздуган на Фарси – “гурз”.

По своето същество, брадвите джърз представляват малка глава от стомана, с геометрична украса, с бронзови набивки на по-качествените стари образци, сложена върху дръжка с дължина около 90 см и дебелина от около 2 см. Размерите на главата са толкова малки, че тези брадвички изглеждат като детски играчки или част от реквизит на пиеса за седемте джуджета – бронзовата главичка, която е по-голямата от двете е 8 сантиметра на дължина. Това обаче заблуждава, защото чрез силата създадена от дългата дръжка и концентрирана в малката глава може да се нанесе доста сериозен удар. В това отношение има прилики с брадвичките на авари, хазари, маджари и българи от ранното средновековие, въпреки че едва ли има директна връзка.

Брадвичките джърз са били ползвани като бастун/щека, като ръката държи горния край с металната глава и се опира на него. Освен това стават и за закачане на торби с товари и носене през рамо. Самоотбраната е по-скоро второстепенно предназначение, независимо дали срещу хора или срещу диви животни. Освен практическото им значение, те са атрибут на мъжете в тази малка част от света с важно културно значение. Интересно е, че по отношение на предназначението има прилики с някои брадвички от региона на Карпатите.

По данни на изследователи, местното производство е изчезнало напълно през осемдесетте, със смъртта на последния ковач. Чак през 2003-а е възстановено, в малки мащаби. Нишата е запълнена бързо от бронзови отливки от Индия и Пакистан. Една от моите главички е точно такава отливка. Другата, изкована от стомана също изглежда съвременна, макар и в по-традиционен стил. Украсата е доста грубичка, но острието е заточено като бръснач. Нямат дръжки, но пък са много лесни за помещаване.

Тези брадвички не са най-вълнуващото оръжие на света, обаче са нещо ново, слабо познато и надявам се, интересно.

След като дълго време нямах в колекцията дженуи с дръжка тип кумая, сега за няколко месеца се сдобих с два. Основната представа за дженуи е нож с острие, право или много слабо извито, направен от скъсена сабя. Този, който показах в началото на годината отговаря напълно на това описание. Новият на пръв поглед също изглежда така, но всъщност е различен.

Самият нож е комплектен и в добро състояние. Дръжката е от полиран кравешки рог, с шестоъгълна звезда на помела. Канията е дървена, покрита с кафява кожа и с бронзови накрайници, които са украсени в характерен за Мароко стил.

Острието е най-интересната част. Обикновено, остриетата на тези ножове са от скъсени по-дълги оръжия, каквото е острието на другия ми дженуи с дръжка тип кумая. На този острието привидно също е от скъсена сабя, но всъщност е изковано така. Основата в долния край показва, че няма как да е скъсено в този край, а каналите свършват преди върха, така че не е скъсено и отгоре. В единия край има маркировка с арабски надпис. Това е необичайно, защото в края на 19-и и началото на 20-и век, от когато е този нож, много от остриетата са внос от Европа със съответните клейма. Не е ясно дали това е местно производство, имитиращо вносното или специално произведено за мароканския пазар с надпис на арабски.

Харесвам такива придобивки, които освен че са приятен предмет сами по себе си ме карат да си задавам въпроси, които потенциално променят това, което знам по темата.

Освен дълги хладни оръжия, в Западна Африка съществуват и цял куп ножове. В сравнение с мечовете и сабите обаче те не са толкова атрактивни. Освен това не са добре изследвани и описани по различните книги – разнообразието е извън обхвата на някои автори, а други като Цирнгибл публикуват само най-интересните и впечатляващи образци. Като колекционер аз все се стремя към придобивки със стойност, която възприемам като по-висока и съответно не съм събирал ножчета от този край на света целенасочено, но все пак имам няколко с които да започна темата тук в блога.

Има тенденция ножовете от Западна Африка да бъдат определяни всичките като “мандинго”, но като се има предвид колко голяма и разнообразна е мандинго етническата група, това понятие по отношение на оръжията е все едно нещо да бъде описано като “балканско” или “индо-персийско”. Това е сигурния и леко мързелив подход, при който с всеобхватно описание рискът да бъде допусната грешка е намален, но географските и етнически нюанси са тотално пренебрегнати. Ето един нож обаче, който като конструкция и украса на канията със сигурност прилича на по-добре познатите мандинго саби от колониалните войни на Франция с воините на Самори Туре на територията на днешните Бряг на Слоновата Кост, Гвинея, Южен Мали и Сиера Леоне. За тези саби ще стане дума в друг пост, но тук можем да разгледаме ножа, който е с право, двуостро острие с ромбовидно сечение. Дръжката е дървена, с кръгъл помел, цялата покрита с черна кожа. Канията е от няколко слоя кожа и плат, с характерно разширение в долната част и украсена с геометрични мотиви. Подобен нож е показан под номер 2 в “Панга На Вису” от Манфред Цирнгибл, без допълнителни уточнения.

В същата книга, образец номер 1 е друг тип мандинго нож, с извито острие и дървена дръжка с голям, сферичен помел и с метален ръкав без предпазител, в който влиза острието. Аз имам два ножа от този тип. Единият е с извито острие като ханджар, с кания от черна кожа с ресни. Другият е с по-особено острие, на форма донякъде като “буи”, вероятно в резултат от европейско влияние. На този острието има допълнителна украса от триъгълници и луни. Уви и за тези ножове нямам повече информация, но съм виждал образци с размери на къс меч.

И за край на този пост, още две ножчета, които някои описват като мандинго, но които е по-вероятно да са хауса от райoн, който се намира в северните части на днешните Нигерия и Камерун. Остриетата са двуостри и симетрични, с ромбовидно сечение. Каниите са от кожа оцветена в черно и червено, като едната е с проста украса а другата без украса. Дръжките са от някакво меко дърво. Едното острие е силно корозирало, докато на другото има едва видими следи от геометрична украса. Тези ножове са от втората половина на 20-и век и със сигурност няма да впечатлят никой с качеството им на изработка, но въпреки това са напълно функционални. Като колекционери ние понякога сме склонни да се отнасяме пренебрежително към неща, направени набързо и с минимални усилия, но тези ножчета са пример за предмети, които са ползвани от хора, на които им е трябвало да имат просто нож за самоотбрана, а не музeeн експонат. От етнографска гледна точка те са много по-добри образци на това, което мъжете в тази част на Западна Африка са ползвали до скоро и сигурно още ползват, отколкото примерно някой по-изпипан нож, направен за селски вожд, който да се перчи с него, като показаните от Цирнгибл в “Панга На Вису”.

Темата за ножовете от Сенегал до Нигер е потенциално доста голяма. Чудя се, колко от ножовете, на които съм гледал като на потенциални сувенири или прекалено модерни са всъщност по-прости образци за местна ширпотреба и започвам да си давам сметка, че въпреки ниската им парична стойност, те са част от цялостната картина на хладното оръжие от региона.

Тази година започвам с един по-рядко срещан марокански нож. Този тип е описван едновременно и като сбула, и като дженуи. Преди да задълбаем в семантика, нека първо да го разгледаме и да видим с какво е по-различен от другите марокански къси хлади оръжия.

Ножът в канията е малко над 39 сантиметра. Острието е право, едноостро, със заострен връх. На дължина е 27 сантиметра, с един широк и един тънък канал и е без съмнение от скъсена сабя. Канията е от ниска проба сребро, с украса от флорални и геометрични мотиви. Двете халки отстрани показват, че и тези ножове са били носени като кумаите – на шнур през рамото.

Дръжката е от едно масивно парче рог. Формата е подобна на дръжка на кумая, особено на някои по-ранни кумаи с дебели дръжки от рог, без метална украса по тях. На моята липсва гривната, която влиза в канията.

Бутен нарича този тип ножове сбула, заедно с другите сбули с Н-образна дръжка. Ерик Клод в неговия каталог показва подобни, повечето от които определя като Дженуи, а един единствен образец с по-дълго острие като сбула. Кое е правилното име, честно казано не съм сигурен. Някои предлагат терминологията да бъде според дължината – по-късите ножове под 40 сантиметра да бъдат определени като Дженуи, докато тези с по-дълги остриетата да бъдат отнесени към сбулите. Понеже моят е точно под 40 сантиметра, можем условно да го наречем дженуи.

Може би някой ден ще излезе информация, която да уточни правилното наименование. По-важното за мен лично е че преди нямах такъв тип нож и добавянето му в колекцията до другия Дженуи, сбулите и кумаите е едно добро начало на придобивките за годината.

Тази година беше добра за мен като колекционер, защото успях най-после да се сдобия с омански шамшир, а също така и със други интересни неща, включително и две нови занзибарски нимчи. Какъв по-подходящ завършек на годината освен още една нимча, този път мароканска.

Това не е типична мароканска нимча от края на 19-и век. В книгата на Ерик Клод, където е публикувана като част от личната му колекция, той я описва като алжирска с мароканска дръжка. Изглежда че формата на острието за него е водеща при определянето, с което аз лично не съм съгласен. Ако почнем да определяме саби и мечове по острието, тогава всички такуби с остриета от Солинген са германски мечове. Такова определяне вади оръжията от контекста, в който са били ползвани от оригиналните им собственици и за мен е погрешно. Дръжките са много по-добър признак за етнически и географски произход. Тази със сигурност е мароканска, но има две интересни черти. Първо, ръкохватката е дървена, с флорална резба. Такава резба не се среща на по-късните марокански ръкохватки, които са предимно от рог и по правило без украса. Гардът е от по-редкия тип, за който съм писал преди, при който вместо трите разклонения да са извити към острието, две са огънати напречно. Не знам дали това а атавизъм от пръстен, но със сигурност колкото такива гардове съм видял все са били с остриета от началото на 19-и век или по-стари.

Като стана дума за острието, то е много подобно на острието на алжирската ми нимча от 17-и-18-и век. Има три тесни канала, йелман и рикасо и на дължина двете остриета са почти еднакви. Основната разлика е че на алжирската нимча острието е стеснено откъм гърба след рикасото, докато при тази продължава в една линия до йелмана. На новата нимча острието също има европейски маркировки, този път т. нар. “гурда”. Тези маркировки произлизат от Северна Италия или Централна Европа, преди да бъдат имитирани в Кавказ. Освен европейските маркировки има и мюсюлмански. От едната страна има някакъв надпис, който не е лесен за разчитане, а от другата има правоъгълник с цифрите от едно до десет, като петицата е заменена с някакъв друг символ. Тези правоъгълници са известни като “Беду” и служат като предпазващи заклинания по остриета от целия ислямски свят.

Канията е дървена, покрита с тънка черна кожа и със бронзов накрайник с геометрична украса, характерна за Мароко, в унисон с пръстена на дръжката до предпазителя. Не съм сигурен дали това е оригиналната кания, но определено е автентична от поне 19-и век и с нея това е най-комплектната мароканска нимча, която имам засега.

Тази нимча дава представа за това как са изглеждали нимчите в Мароко преди 19-и век – също като нимчите в Алжир, с малки регионални разлики в дръжката и канията. Това не е изненадващо като се има предвид че и в Мароко е имало базирани корсари, опериращи на същите принципи като тези от останалия Магреб. Историята и естетиката на тази къса сабя ми носят силно удовлетворение и въплъщават точно това, което искам като колекционер. Весели празници!