След като дълго време нямах в колекцията дженуи с дръжка тип кумая, сега за няколко месеца се сдобих с два. Основната представа за дженуи е нож с острие, право или много слабо извито, направен от скъсена сабя. Този, който показах в началото на годината отговаря напълно на това описание. Новият на пръв поглед също изглежда така, но всъщност е различен.
Самият нож е комплектен и в добро състояние. Дръжката е от полиран кравешки рог, с шестоъгълна звезда на помела. Канията е дървена, покрита с кафява кожа и с бронзови накрайници, които са украсени в характерен за Мароко стил.
Острието е най-интересната част. Обикновено, остриетата на тези ножове са от скъсени по-дълги оръжия, каквото е острието на другия ми дженуи с дръжка тип кумая. На този острието привидно също е от скъсена сабя, но всъщност е изковано така. Основата в долния край показва, че няма как да е скъсено в този край, а каналите свършват преди върха, така че не е скъсено и отгоре. В единия край има маркировка с арабски надпис. Това е необичайно, защото в края на 19-и и началото на 20-и век, от когато е този нож, много от остриетата са внос от Европа със съответните клейма. Не е ясно дали това е местно производство, имитиращо вносното или специално произведено за мароканския пазар с надпис на арабски.
Харесвам такива придобивки, които освен че са приятен предмет сами по себе си ме карат да си задавам въпроси, които потенциално променят това, което знам по темата.
Един от многото Смитсониан Музеи във Вашингтон е Американският Исторически Музей. В него има постоянна експозиция, посветена на войните, които Щатите са водили, от Революцията до наши дни. Има много оръжия, като най-интересните са от Революционната Война и от Гражданската Война. Сабите (по-скоро тесаците) на Джордж Уошингтън и Бенджамин Линкълн са най-интересните експонати на хладно оръжие. За бонус, има и една канонерка от времето на Революцията, изкопана от едно езеро.
Освен дълги хладни оръжия, в Западна Африка съществуват и цял куп ножове. В сравнение с мечовете и сабите обаче те не са толкова атрактивни. Освен това не са добре изследвани и описани по различните книги – разнообразието е извън обхвата на някои автори, а други като Цирнгибл публикуват само най-интересните и впечатляващи образци. Като колекционер аз все се стремя към придобивки със стойност, която възприемам като по-висока и съответно не съм събирал ножчета от този край на света целенасочено, но все пак имам няколко с които да започна темата тук в блога.
Има тенденция ножовете от Западна Африка да бъдат определяни всичките като “мандинго”, но като се има предвид колко голяма и разнообразна е мандинго етническата група, това понятие по отношение на оръжията е все едно нещо да бъде описано като “балканско” или “индо-персийско”. Това е сигурния и леко мързелив подход, при който с всеобхватно описание рискът да бъде допусната грешка е намален, но географските и етнически нюанси са тотално пренебрегнати. Ето един нож обаче, който като конструкция и украса на канията със сигурност прилича на по-добре познатите мандинго саби от колониалните войни на Франция с воините на Самори Туре на територията на днешните Бряг на Слоновата Кост, Гвинея, Южен Мали и Сиера Леоне. За тези саби ще стане дума в друг пост, но тук можем да разгледаме ножа, който е с право, двуостро острие с ромбовидно сечение. Дръжката е дървена, с кръгъл помел, цялата покрита с черна кожа. Канията е от няколко слоя кожа и плат, с характерно разширение в долната част и украсена с геометрични мотиви. Подобен нож е показан под номер 2 в “Панга На Вису” от Манфред Цирнгибл, без допълнителни уточнения.
В същата книга, образец номер 1 е друг тип мандинго нож, с извито острие и дървена дръжка с голям, сферичен помел и с метален ръкав без предпазител, в който влиза острието. Аз имам два ножа от този тип. Единият е с извито острие като ханджар, с кания от черна кожа с ресни. Другият е с по-особено острие, на форма донякъде като “буи”, вероятно в резултат от европейско влияние. На този острието има допълнителна украса от триъгълници и луни. Уви и за тези ножове нямам повече информация, но съм виждал образци с размери на къс меч.
И за край на този пост, още две ножчета, които някои описват като мандинго, но които е по-вероятно да са хауса от райoн, който се намира в северните части на днешните Нигерия и Камерун. Остриетата са двуостри и симетрични, с ромбовидно сечение. Каниите са от кожа оцветена в черно и червено, като едната е с проста украса а другата без украса. Дръжките са от някакво меко дърво. Едното острие е силно корозирало, докато на другото има едва видими следи от геометрична украса. Тези ножове са от втората половина на 20-и век и със сигурност няма да впечатлят никой с качеството им на изработка, но въпреки това са напълно функционални. Като колекционери ние понякога сме склонни да се отнасяме пренебрежително към неща, направени набързо и с минимални усилия, но тези ножчета са пример за предмети, които са ползвани от хора, на които им е трябвало да имат просто нож за самоотбрана, а не музeeн експонат. От етнографска гледна точка те са много по-добри образци на това, което мъжете в тази част на Западна Африка са ползвали до скоро и сигурно още ползват, отколкото примерно някой по-изпипан нож, направен за селски вожд, който да се перчи с него, като показаните от Цирнгибл в “Панга На Вису”.
Темата за ножовете от Сенегал до Нигер е потенциално доста голяма. Чудя се, колко от ножовете, на които съм гледал като на потенциални сувенири или прекалено модерни са всъщност по-прости образци за местна ширпотреба и започвам да си давам сметка, че въпреки ниската им парична стойност, те са част от цялостната картина на хладното оръжие от региона.
Моята тема е сравнително специфична и в повечето случаи търся информация в книги от по-общ характер. Понякога обаче за късмет излизат и книги, които са точно по моите интереси. Пример за това е книгата “Древни Оръжия от Оман: Хладни Оръжия” с автор Винченцо Клариция, публикувана в края на миналата година.
Инициативата за такава книга е на Оманското Министерство на Туризма и Културното Наследство, което е намерило автора и му е дало достъп до музеи в Оман. Клариция не е изследовател на нивото на Елгууд например, а по-скоро специалист по бойни изкуства, но като цяло се е справил прилично с възложената му задача и е описал всички основни типове хладни оръжия от Оман и Оманската Империя в Африка. Изданието е голям формат, за съжаление само с меки корици. Текстът е богато илюстриран с цветни снимки на оръжията, повечето от които са от Националния Музей на Оман, но има и снимки от частни колекции, свалени от интернет, като авторът е споменал това. На една от снимките е моята йеменска нимча, но със сменен фон на фотошоп.
Книгата има няколко раздела. Първият е за дългото хладно оръжие и там са показани старинните омански къси мечове, дългите мечове с конусовидни дръжки и извитите катари. Не са пропуснати и оманските шамшири, както и саби от Йемен, които са ползвани и в Оман. Следва кратка глава за характерните омански кожени щитове, а след това раздел и за ханджарите. Книгата свършва с раздели за брадвичките и копията – предмети, които се срещат по-рядко в колекции. Накрая има бонус апендикс за погребението на воин от 3-ти век сл. Хр., където е разгледано подобно хладното му оръжие. То е очевидно произлизащо от махайрата и е интересно да видим как тези остриета са били ползвани почти навсякъде през древността.
Като се има предвид колко рядко се случва да излезе книга, която да е изцяло по моите теми, не се колебах особено да купя тази веднага щом научих за нея. Би си струвало дори и само заради снимките на оръжията от музеите в Оман, които трудно бих могъл да видя иначе. Текстът в по-голямата си част повтаря неща, които са известни и дискутирани по форуми. Но това не значи, че не научих нищо ново – напротив. Например, няколко меча с цилиндрични дръжки с остриета от португалски рапири затвърждават теорията, че тои вид меч е възникнал в резултат от оманската експанзия в Африка за сметка на Португалия като смесица от африкански форми по отношение на дръжката и западни остриета, първоначално трофейни, а след това внесени по търговски пътища. Отделно ще мога да науча и доста за брадвичките и копията.
Това е първата книга за тази година, но за мен тя се равнява на поне няколко книги от обща тематика, заради това че отговаря идеално на моите собствени интереси.
Тази година започвам с един по-рядко срещан марокански нож. Този тип е описван едновременно и като сбула, и като дженуи. Преди да задълбаем в семантика, нека първо да го разгледаме и да видим с какво е по-различен от другите марокански къси хлади оръжия.
Ножът в канията е малко над 39 сантиметра. Острието е право, едноостро, със заострен връх. На дължина е 27 сантиметра, с един широк и един тънък канал и е без съмнение от скъсена сабя. Канията е от ниска проба сребро, с украса от флорални и геометрични мотиви. Двете халки отстрани показват, че и тези ножове са били носени като кумаите – на шнур през рамото.
Дръжката е от едно масивно парче рог. Формата е подобна на дръжка на кумая, особено на някои по-ранни кумаи с дебели дръжки от рог, без метална украса по тях. На моята липсва гривната, която влиза в канията.
Бутен нарича този тип ножове сбула, заедно с другите сбули с Н-образна дръжка. Ерик Клод в неговия каталог показва подобни, повечето от които определя като Дженуи, а един единствен образец с по-дълго острие като сбула. Кое е правилното име, честно казано не съм сигурен. Някои предлагат терминологията да бъде според дължината – по-късите ножове под 40 сантиметра да бъдат определени като Дженуи, докато тези с по-дълги остриетата да бъдат отнесени към сбулите. Понеже моят е точно под 40 сантиметра, можем условно да го наречем дженуи.
Може би някой ден ще излезе информация, която да уточни правилното наименование. По-важното за мен лично е че преди нямах такъв тип нож и добавянето му в колекцията до другия Дженуи, сбулите и кумаите е едно добро начало на придобивките за годината.
“Африкански Оръжия и Доспехи” от Кристофър Спринг е може би първата книга, която всеки с интерес към оръжията от черния континент трябва да прочете. Въпреки че вече е на 30 години, тази книга остава най-добрата всеобхватна публикация по темата и предлага отлично въведение за начинаещи колекционери.
Изданието е качествено, с твърди корици и обложка, със страници от гланцова хартия. Има доста снимки, включително и няколко секции с пана с големи цветни илюстрации като приложения към отделните глави. Текстът е на много високо ниво – Спринг е несъмнено специалист по темата и освен че представя основните оръжия и доспехи от различни части на Африка, е опитал и да ги представи така че читателят да може да ги разбере от местна гледна точка, а не само през призмата на нашето западно мислене, което винаги опитва да сведе формата до функцията и когато това не е възможно, да сведе африканските оръжия до абстрактно изкуство. Представянето на отделните предмети в техния исторически и културен контекст е нещо, което никоя друга книга по темата не успява да направи толкова добре, колкото тази и нивото е до голяма степен като нивото на книгите на Елгууд, които са своеобразен връх в специализираната литература за етнографски оръжия.
основният недостатък на книгата е че обемът й не позволява да обхване абсолютно всички африкански оръжия. Когато я купих преди повече от 15 години, бях леко разочарован че изобщо не споменава оръжията от Занзибар, а Северна Африка е представена само с местно произлизащи оръжия като флисата, нимчата и кумаята. Липсва и задълбоченост по някои теми – например огромното разнообразие от ножове от Сахела и Судан е представено съвсем бегло, като самият автор признава че няма как да го обхване в рамките на книгата.
Ако някой иска по-специализирана и подробна информация е необходимо да я търси в други книги, но за тези читатели, които просто искат да навлязат и да се ориентират по отношение на африканските оръжия, на този етап няма по-добър начин да го направят от това да прочетат книгата на Спринг.
Тази година беше добра за мен като колекционер, защото успях най-после да се сдобия с омански шамшир, а също така и със други интересни неща, включително и две нови занзибарски нимчи. Какъв по-подходящ завършек на годината освен още една нимча, този път мароканска.
Това не е типична мароканска нимча от края на 19-и век. В книгата на Ерик Клод, където е публикувана като част от личната му колекция, той я описва като алжирска с мароканска дръжка. Изглежда че формата на острието за него е водеща при определянето, с което аз лично не съм съгласен. Ако почнем да определяме саби и мечове по острието, тогава всички такуби с остриета от Солинген са германски мечове. Такова определяне вади оръжията от контекста, в който са били ползвани от оригиналните им собственици и за мен е погрешно. Дръжките са много по-добър признак за етнически и географски произход. Тази със сигурност е мароканска, но има две интересни черти. Първо, ръкохватката е дървена, с флорална резба. Такава резба не се среща на по-късните марокански ръкохватки, които са предимно от рог и по правило без украса. Гардът е от по-редкия тип, за който съм писал преди, при който вместо трите разклонения да са извити към острието, две са огънати напречно. Не знам дали това а атавизъм от пръстен, но със сигурност колкото такива гардове съм видял все са били с остриета от началото на 19-и век или по-стари.
Като стана дума за острието, то е много подобно на острието на алжирската ми нимча от 17-и-18-и век. Има три тесни канала, йелман и рикасо и на дължина двете остриета са почти еднакви. Основната разлика е че на алжирската нимча острието е стеснено откъм гърба след рикасото, докато при тази продължава в една линия до йелмана. На новата нимча острието също има европейски маркировки, този път т. нар. “гурда”. Тези маркировки произлизат от Северна Италия или Централна Европа, преди да бъдат имитирани в Кавказ. Освен европейските маркировки има и мюсюлмански. От едната страна има някакъв надпис, който не е лесен за разчитане, а от другата има правоъгълник с цифрите от едно до десет, като петицата е заменена с някакъв друг символ. Тези правоъгълници са известни като “Беду” и служат като предпазващи заклинания по остриета от целия ислямски свят.
Канията е дървена, покрита с тънка черна кожа и със бронзов накрайник с геометрична украса, характерна за Мароко, в унисон с пръстена на дръжката до предпазителя. Не съм сигурен дали това е оригиналната кания, но определено е автентична от поне 19-и век и с нея това е най-комплектната мароканска нимча, която имам засега.
Тази нимча дава представа за това как са изглеждали нимчите в Мароко преди 19-и век – също като нимчите в Алжир, с малки регионални разлики в дръжката и канията. Това не е изненадващо като се има предвид че и в Мароко е имало базирани корсари, опериращи на същите принципи като тези от останалия Магреб. Историята и естетиката на тази къса сабя ми носят силно удовлетворение и въплъщават точно това, което искам като колекционер. Весели празници!
Не всички книги по дадена тема за луксозни колекционерски издания, с цветни илюстрации върху гланцова хартия. Има и цял куп научни трудове, като дисертации, доклади и т.н.т., които понякога също съдържат интересна информация. Такъв е случая с Тристан Арбус Бастид, френски антрополог и археолог, който е написал три тома за африкански оръжия. Те са публикувани от Британския Археологически Преглед и периодично подлежат на преиздаване, така че не беше особено трудно да ги намеря и придобия през Амазон.
Книгите са във формат, стандартен за издателя, с меки червени на цвят корици. Първият том е изцяло на френски и е за ножове с право острие и мечове. Това е и най-интересният том, защото сред 504-те екземпляра на оръжия, голяма част са ножове от Западна Африка до Судан, за които реално няма друга книга изобщо. Оръжията са представени с карти на разпространението им, след което има скици на самите образци. Вторият том е за ножове с криви остриета и саби и тeкстът е на френски и английски. Третият е за оръжията с особена форма – ножове за хвърляне, сърповидни мечове и т.н.т., също на двата езика.
Показаните образци са смесица от интересни, стари оръжия и по-нови, в някои случаи откровено сувенирни образци. Основно са от няколко музея, до които авторът е имал достъп. По същество, темата е подобна на книгата на Тири за африканските оръжия, в която също са показани оръжия от качество и тип, достъпни за редовите колекционери, а не подбрани уникални образци. Но ако може да обобщя разликите, те са в книгата на Тири акцентът е върху цветните снимки, а в тритомника на Арбус Бастид върху текст. За мен лично най-ценната част са картите и географските определения на хладните оръжия.
Това със сигурност не е от книгите, които всеки колекционер на оръжия от Африка трябва да има. Но когато човек вече има основните книги за колекционери, такива академични публикации са допълващ източник на информация. Няма такова нещо като прекалено много познания по някоя тема.
Този пост е опит за типология на занзибарските нимчи с цел да бъдат разделени на три основни типа според формата на предпазителя.
Първо, няколко уточнения. Типологията долу е съставена на базата на наблюденията ми върху образците в моята колекция, а също така и върху архив от снимки на около 60 на брой занзибарски нимчи. Тези снимки са от други колекции, музеи, аукциони и сайтове на дилъри на антично оръжие. Типологията е напълно условна, като целта е да може занзибарските нимчи да бъдат обусловени в няколко основни групи и това в бъдеще да даде възможност да бъдат направени изводи за това на какво се държат разликите. На този етап ми е трудно да определя дали различията са в резултат от географски или етнически произход, функционално предназначение или социален статус. Всички обобщения неизбежно имат своите заключения, но са направени на базата на това, което преобладава в статистически план. С появата на повече нимчи в колекции, сайтове и книги е много вероятно типологията да бъде преразгледана и променена. Това което следва е просто първи опит за такава типология изобщо спрямо познанията ми на този етап.
Причината да избера формата на предпазителя като основен показател вместо например формата на острието е заради голямото разнообразие на остриета по отношение на форма, дължина, широчина, брой на каналите, извивка и т.н. При предпазителите има три основни форми на занзибарските нимчи, което значително опростява нещата.
Според Предпазителя
Тип I – предпазители с пръстен. Подтип IА – със запълнен пръстен. Подтип IА е най-сложният за изработване предпазител и се среща върху нимчи с високо качество на изработка. Подтип IБ – с незапълнен пръстен. Нимчите с незапълнени пръстени варират като качество – някои не отстъпват по нищо на IА, докато други са по-грубо изработени. Почти всички нимчи от Тип I са с дръжки от тъмен рог, но ми е известна една единствена с дръжка от слонова кост. По отношение на остриетата, нимчи с предпазители от Тип I носят както извити, така и прави остриета.
Тип II – без пръстен, с тънки разклонения, като двете вътрешни разклонения са извити към острието като щипки на краб. Този тип предпазител се среща по-рядко, но за нимчите, които го имат са характерни две неща – всичките са с прави остриета и дръжки от тъмен рог.
Тип III – без пръстен, с краища на накрайниците които изглеждат като стилизирани глави на дракони. Нимчите от Тип III варират от някои от най-луксозно изработените нимчи изобщо, с дръжки от слонова кост обилно инкрустирани със злато до образци от доста ниско качество, като този в моята колекция. Почти всички нимчи с предпазител от Тип III са с извити остриета, с изключение на една нимча с дръжка от слонова кост и право острие.
Има и други нимчи, на които дръжката изглежда като на занзибарските, но са с предпазител или кръстачка с йеменски произход. Тях нарочно не ги включвам в типологията, защото въпреки че са започнали като занзибарски нимчи, в един момент са попаднали в Йемен и там са били модифицирани.
След време, когато събера повече образци, не само в колекцията но и като снимки, ако има нужда, ще преразгледам типологията. На този етап обаче, това е достатъчно.
Музеят на Уилбър Мей в Рино е в един от парковете в града. Подарен е на Рино от самият Уилбър Мей, който е бил по малко от всичко – богат наследник, сполучлив инвеститор, авиатор, участник в двете световни войни и ловец, рибар и пътешественик. В музея са изложени колекцията на Мей от ловни трофеи заедно със сувенирите, които е събрал по време на пътуванията си през първата половина на 20-и век. За моя радост много от предметите са оръжия и макар сред тях да нама нещо кой знае какво от историческа или художествена гледна точка, количеството и разнообразието на колекцията са достатъчно интересни сами по себе си.
