Teodor Vacev

Занзибарска Нимча Палаш

Нимчите от Източна Африка, които в този блог условно наричам занзибарски са без всякакво съмнение от най-любимите ми теми. Всяка нова придобивка ми помага да науча нови неща за тях и същевременно поражда нови въпроси. Най-новата нимча в колекцията има цял куп необичайни черти в сравнение с останалите, които имам и заслужава да я разгледам подробно.

Основната и най-очевидна разлика със занзибарските нимчи, които съм показвал преди е в острието. Докато типичната занзибарска нимча е с извито, сравнително късо острие, тази е с право и дълго (цялата нимча е 98 см). Занзибарски нимчи с право острие се срещат, но по-рядко, като обикновено в такива случаи са с двуостро острие, но тази е с едноостро, с един тесен канал откъм гърба, както е характерно за някои европейски палаши от 18-и век. За съжаление няма никакви маркировки и е трудно да се определи дали острието е европейски производство или местно, вдъхновено от европейски образци. Върхът е заострен и оформен като триъгълник. Всички занзибарски нимчи с право острие, които съм виждал имат такъв връх. Това е странно, защото никои други оръжия от Оман и оманските владения по Източна Африка не е със заострен връх – оманските мечове са винаги със заоблен връх. Балансът е изнесен на една трета по дължината на острието към върха и оръжието е оптимизирано за сечащи удари. Докато типичните занзибарски нимчи представляват удобно оръжие за ръкопашен бой, например в условия на абордаж, то тази с оглед на дължината на острието изглежда повече като кавалерийско оръжие.

Дръжката също е интересна. Ръкохватката е от едно парче тъмен на цвят рог, но е по-тънка и къса в сравнение с другите занзибарски нимчи, които имам. Цялата е украсена с кръгли и капкoвидни елементи, каквито се срещат на някои други типове, например тези с дръжка от слонова кост, за които писах в темата за мечтаните ми придобивки. Възможно е тези кръгове и капки някога да са били покрити със сребро или друг метал за украса. Липсва и яката директно под предпазителя. На помела, ушите са по-слабо изразени и т.нар. костенурка е от тънко парче метал, което не е добре закрепено към дръжката и е единствената част от нея, която е леко хлабава. Предпазителят е доста необичаен, като не е с характерния пръстен, а вместо това две от разклоненията са извити към острието. Такава форма се среща на някои оръжия от 16-и и 17-и век от Южна Европа, където е известна като “щипки на краб”. Някои от занзибарските нимчи с право острие са с подобен гард, но има и такива със стандартния гард с пръстен.

Като датировка, нимчата е от началото на 19-и век или дори от края на 18-и век. На какво се дължат разликите с другите нимчи? На този етап не знам. Може да са на хронологична или географска основа, а може просто различни хора да са имали различни предпочитания – това все пак не са стандартни оръжия и всяко е до известна степен уникално. Разнообразието, което съществува в сравнително тясна тема като занзибарските нимчи и загадките около това разнообразие правят колекционирането им интересно за мен.

Колекцията от омански и занзибарски оръжия на този етап

Трудовашки Кортик

От време на време обичам да добавям и български хладни оръжия в колекцията. Тук, където съм, българските оръжия от царско време излизат рядко, за това съм склонен да ги взема дори и когато състоянието не е отлично. Първата покупка за годината е този трудовашки кортик.

Кортикът е българско производство, това е без съмнение. Предпазителят е изработен от две отделни части – кръстачка и пръстен. Единствено кръстачката има маркировка – на Керестеджиев. Острието е немаркирано, с шестоъгълно сечение и никелирано. Пробвах го с магнит и е стоманено, а не бронзово, както е единият от вариантите на Керестеджиев. Ръкохватката е пластмасова, а не дървена, както на някои варианти. Канията е в лошо състояние, като единият от накрайниците очевидно е подменен и изглежда като някога да е била покрита с черен плат, който липсва. Останала е емблемата, както и лентите за гривните, които са захванати към канията с две много малки болтчета отстрани и отзад. Наустникът на канията е от отделна част.

Вариант точно като моя кортик не мога да намеря нито в книгата на Ганчев, нито в тази на Предов. Същевременно, всички части съвпадат отлично, така че едва ли е събиран от части от няколко кортика, а е произведен така. По всичко изглежда, че в България навремето различни производители са правили отделни части, които после са били сглобявани от търговците, които са продавали кортиците на офицери и подофицери.

За съжаление, от царските кортици до нас са достигнали много малка бройка. България е била малка държава и българските кортици не са произвеждани с десетки и стотици хиляди, както е било в Третия Райх. Моделите кортици в по-голямата си част са въведени чак през втората половина на 30-те и през войната производството им е намаляло, защото приоритетите са били други. След преврата през 1944-а година, по тях са правени модификации, премахващи царската символика, а впоследствие и много от кортиците са били унищожени или скрити на места, където условията за съхранение не са били оптимални. Имайки предвид тези обстоятелства, аз съм напълно склонен да колекционирам образци, които не са перфектни, стига да са оригинални.

Султански Оръжия

Преди около 20 години посетих двореца Топ Капъ в Истанбул, и там в оръжейната за първи път видях булат на живо. По това време вече бях развил интерес към ислямските оръжия и бях силно впечатлен, без напълно да осъзнавам значението на експонатите събрани там. Снимките. които направих тогава бяха малко и с не особено високо качество, а и спомените вече взеха да избледняват. Но за щастие наскоро открих че през 2012-а година е публикуван каталог на голяма част от оръжията там с автор Хилми Айдън и съответно побързах да се сдобия с него. След известно чакане книгата да пристигне от Истанбул, вече е при мен и след като я разгледах подробно, смятам че би била интересна за всеки, с интерес към ранните ислямски оръжия.

Книгата е голям формат с твърди корици и обложка, но листата са тънки и не особено гланцови. За щастие илюстрациите са големи, изцяло цветни и с добра резолюция. Книгата започва с няколко уводни статии, след което следват статии за оръжия от мамелюците в Египет, Персия и Османската Империя. След това започва същинската част със сабите на османски султани, последвани от всякакви други оръжия, доспехи и аксесоари като барутници, стремена и военни стандарти. Накрая са представени мечовете реликви, останали от Мохамед и първите халифи, както и пълководците, осъществили ранната ислямска експанзия като Халид бин Уалид. Има и европейски мечове, като най-интересен е мечът на Стефан Велики от Молдова. За мен най-интересните части на книгата са в началото и в края, където е пълно с ранни ислямски дълги хладни оръжия, датирани чак до началото на седми век. За съжаление текстът е изцяло на турски и в резултат на това книгата за мен е само книга с картинки на този етап.

Без да разбирам турски е невъзможно да коментирам относно качеството на текста. Но дори и само илюстрациите носят интересна информация, защото показват много ранни образци на хладно оръжие от ислямския свят. Оръжията на османските султани са добре документирани, а нещата с реликвите от седми век седят по-сложно, защото тези оръжия са украсявани през времето, като освен че са им сменени дръжките и каниите, много от остриетата също са с декорация от по-късен период. Ако приемем, че украсата е добавена впоследствие, е интересно разнообразието от форми в мечовете – някои дълги и тесни, други къси и широки. Тези оръжия са изследвани и в други книги, някои от които са доста скъпи и трудни за намиране, но ако не греша това е единствената книга, в която са показани с добри цветни илюстрации.

Алжирски Ятаган Изненада

Този алжирски ятаган беше неочаквана придобивка. Един приятел от форум за оръжие имаше нужда за чирени за шамшир. Аз имах един шамшир, който бях купил заради чирените и капачката на дръжката като резервни части и просто му го подарих, за да ги ползва за реставрация. Понеже обаче хладни оръжия не се подаряват, той настоя да ми изпрати нещо обратно. Аз се съгласих и бях приятно изненадан с този ятаган. Чирените са изпочупени и няма кания, но при положение че аз не очаквах нищо, а все пак получих ятаган, който ми е в темата, му се радвам. Тук мога да го разгледам и срaвня с другия алжирски ятаган, който имам.

Острието е съвсем обикновено, даже няма никакви клейма и маркировки. Чирените са от силно патинирала слонова кост върху подложка от тъмен на цвят рог. Не знам дали тази рогова подложка има някакво практично предназначение, но от естетическа гледна точка, когато ятаганът е бил нов, е създавала добър контраст с чирените и лентата на дръжката. Лентата, перата и паразваните са от тънък сребърен обков върху калай, с украса от флорални мотиви. Стилът е балкански барок и е бил популярен и в Алжир, вероятно внесен там от висшата класа от еничерски произход.

Когато сложим двата ми алжирски ятагана един до друг, веднага се виждат приликите. Единият има подменени чирени, а другият е с останките от оригиналните. Майсторът, който е поставил новите чирени се е старал да следва контура на дръжката, но очевидно не е бил запознат с характерните малки уши на този тип ятагани. Това навежда на въпроса за реставрирането на счупените чирени, но за съжаление то ще е прекалено сложно. Дори и да намеря добър майстор, проблемът с намирането на материал за реставрация, близък до оригиналния е много сложен. От чисто правна гледна точка, ако чирените са антични поне на теория мога да си извадя необходимия сертификат, но ако чирените са от различен материал, което няма как да бъде избегнато при една поправка, нещата стават сложни. И накрая, от чисто икономическа гледна точка, поправката вероятно би струвала повече, отколкото ятаганът след поправката и не е особено оправдана.

Ятаганите в Алжир са били внасяни от Балканите и са били атрибут основно на висшата класа по крайбрежието и имитирани от кабилите във вътрешността. Понеже не са били толкова масови, колкото на Балканите или в Мала Азия, като цяло се срещат по-рядко и дори и в това състояние, на мен този ми носи удоволствие, да не говорим че го получих като пълна изненада.

“Панга На Вису” от Манфред Цирнгибл и Александър Кубец

“Панга На Вису” е третата и последна книга от Манфред Цирнгибл и Александър Кубец, която ще разгледам в блога. Заглавието е на суахили и означава “мечове и ножове” в превод, но книгата представя високо качествени, основно церемониални африкански оръжия и щитове. Тази книга е хронологично най-новата от Цирнгибл и на мен ми е любимата от трите.

Книгата е публикувана през 2009-а година. Изданието е голям формат, с твърди корици без обложка, с над 300 страници от гланцова хартия. Всичките снимки са цветни и големи. Интересно е че основната част от книгата е каталог с картинки, номера и съвсем кратко описание. След него, в края на книгата има по-подробни бележки към всеки номер от каталога. Това позволява на читателя да се потопи визуално в предметите, а ако иска повече информация за някой от тях да я намери сравнително лесно. Текстът е изцяло на немски език.

Когато един колекционер се задълбочи в дадена тема, книгите с информация от общ характер не са достатъчни. Възниква интерес към по-редките и не толкова добре известни образци, както и към предмети, които се отличават с по-високо качество на изработка. Панга На Вису е много добра книга точно в това отношение – каталогът съдържа предмети с по-висока стойност от обичайно срещаните, но без непременно да са музейни обрaзци, тотално недостъпни за обикновен колекционер. Много от показаните оръжия и щитове ги няма другаде и книгата е изключително полезна и като определител – в нея намерих информация за махдистките жезълчета например.

От трите книги на Цирнгибл предназначени за колекционери на африканско оръжие, Панга На Вису е тази, която най-много харесвам и препоръчвам. Тя е предназначена за напреднали в темата, но качеството на подбраните предмети е такова, че би трябвало да донесе естетическа наслада на всеки, който вземе книгата да я разгледа.

Сбула и Размисли за Грешните Придобивки

Всички обичаме да се хвалим с удачните придобивки, но е добре да показваме и грешките. За мен тази сбула, която купих в края на миналата година беше грешка и тук ще обясня защо мисля така.

Самата сбула е интересна с няколко неща. По дължина на острието (57 см) е най-дългата сбула, която имам засега. Самото острие е местна изработка, като в каналите в основата от двете страни има имитации на надписи и маркировки изцяло от точки. Дори и за някой неграмотен би било ясно, че това не е надпис, но изглежда че чисто естетическата функция на надписите и маркировките по старите внесени от Европа остриета е била важна, за да оправдае такава груба и очевидна имитация. Дръжката е от типична конструкция с два рогови чирена. Предпазителят е от патинирала мед или някаква сплав с високо съдържание на мед. Уви, помелът, който е бил оформен по идентичен начин на предпазителя липсва, няма и кания.

Тези липси са проблема. По мои наблюдения, такъв тип сбули не са огромна рядкост и при необходимото търпение бих могъл да намеря много по-добре запазен образец. Тази беше доста евтина и оттам се поддадох на изкушението, но сега си давам сметка, че щеше да е по-добре да дам три пъти повече, но за качествен образец. Ако събирах само и единствено сбули, такава придобивка може би щеше да е оправдана, но моите интереси са все още много по-широки и в колекцията имам място само за по няколко образеца от повечето форми.

Когато осъзнаем, че сме направили грешка, е добре да се опитаме да се поучим от нея. Засега тази година съм ограничил силно броя на новите придобивки, защото искам да съм сигурен, че имам истински добра причина на добавя един нов предмет в колекцията, преди да го направя.

“Редки Къси Африкански Оръжия” от Манфред Цирнгибл

Пет години след публикуването на “Африкански Оръжия” е излязла втората книга на Манфред Цирнгибл, посветена на по-рядко срещани къси хладни оръжия от Африка. Двете са своеобразен комплект справочници за колекционерите на африкански хладни оръжия, който има своите положителни качества, както и някои недостатъци.

Книгата е същия голям формат като предната, с твърди корици и обложка. На страниците от гланцова хартия оръжията са показани с добри и големи снимки, повечето от които цветни, което е сериозно подобрение в сравнение с по-старата книга. Текстът е на три езика – немски, английски и френски и стилът е подобен на този в “Африкански Оръжия”, но с една идея по-академичен. Отново липсва съдържание и оръжията са представени леко произволно, без някакъв ясен географски или друг принцип.

Обхватът на книгата е по-специализиран – само къси хладни оръжия като ножове, брадви и къси мечове и то сравнително по-рядко срещани образци. Географски обаче акцентът е пак върху Централна Африка, като цял куп региони на континента отново липсват изцяло. Уви, това включва почти всички места, където ислямът е основна религия, но все пак за моята тема има няколко интересни ножа за хвърляне от Омдурман и два-три предмета от Западна Африка.

“Редки Африкански Къси Оръжия” е очевидно замислена като допълнение към “Африкански Оръжия” и Цирнгибл опитва да покаже и някои от по-слаби изследваните оръжия, които липсват в първата публикация. Тези оръжия като цяло липсват и в много други книги за африканско оръжие и това прави книгата ценна и полезна като определител на ножове и брадвички. Цирнгибл има и още една книга, но нея ще я покажа и разгледам в отделен пост.

Оръжия от Американски Музеи Част I – Азия и Океания

Освен военно-историческите музеи и оръжейните, навсякъде по света съществуват какви ли не малки музеи, в много от които има и оръжия. Щатите не са изключение и интересни експонати изскачат на какви ли не места, някои съвсем неочаквани. Започвам темата с два музея от западното крайбрежие, в които могат да се видят някои доста хубави важни оръжия и доспехи от Азия и Океания, а също така и от автохтонното население на Северна Америка.

Започваме с Музея за Азиатско Изкуство в Сан Франциско. Той се намира в центъра на града, срещу кметството. Колекцията на музея е впечатляваща и си заслужава да се разгледа сама по себе си, но нас ни интересуват оръжията. Те започват със самурайски мечове, доспехи и дори един рядък фитилен пистолет. Има и някое и друго оръжие от Китай и Тибет. Индия е представена само с няколко предмета, но за сметка на това от много високо качество: катар и пеш-кабз с остриета от булат, един много фин базубанд, една барутница от нефрит и един много хубав шлем. Най-много оръжия има от малайския архипелаг, всичките от много високо качество, особено крисовете от Бали.

Следващият музей е музея Бърк в Сиатъл. Той се явява щатския музей на Вашингтон и е основно природонаучен музей, но също така има и изложби посветени на културата на различни народи от тихоокеанското крайбрежие. Това включва и оръжия на племената от Северо-Западна Северна Америка, основно Тлингит, които са обитавали крайбрежието от Аляска до Вашингтон. Те са от малкото индианци, които са носели доспехи (от дърво) и са имали метални оръжия от желязо, бронз и дори стомана. Само че те не са можели да добиват руда и да коват оръжия, а металните им ножове са от преработен материал от японски корабокрушения, който океанът е изхвърлил по бреговете им. Един от ножовете в музея много подозрително прилича на нож Тебу в лошо състояние. С оглед на това че е частно дарение, има основания за съмнение. Други северно-американски оръжия показани в музея са древни каменни върхове на стрели и противотежести за атл-атл (уред за хвърляне на копия). Оръжията от другата страна на Пасифика са от Япония, Филипините и маорите от Нова Зеландия.

И накрая бонус за любителите на нихон-то – снимки от една изложба в японския културен център в Сан Франциско от преди няколко години. Предметите са от частни колекции.

Каталог на “Турската Плячка” от Карлсруе

През 1691-ва година, маркграф Людвиг Вилхелм фон Баден-Баден е разгромил значително надвишаващата го по численост османска армия в битката при Сланкамен – върхновното постижение в забележителната му военна кариера, след която е станал известен като “Турския Луи”, заради многобройните му победи срещу османците. 300 години по-късно, забалежителната му колекция от трофеи, по настоящем изложена в държавния музей на Баден в Карлсруе, е публикувана в каталог, с който току що се сдобих.

Книгата е голям формат, с твърди гланцови корици и с гланцова хартия. Снимките на предметите от колекцията свързана с турския Луи са добри и големи, но за съжаление повечето черно-бели, както често се случва в по-старите издания. Текстът е изцяло на немски, което е проблем лично за мен с оглед на това че не съм упражнявал този език над 20 години и общо взето съм го забравил.

Първата част от книгата е посветена на историята на колекцията през годините, както и историята на Людвиг фон Баден-Баден. Фактът, че това са трофеи от кампаниите срещу турците в края на 17-и век е важен, защото ни дава поглед във въоръжението на османската армия през този сравнително ранен период. Първият опис на колекцията е направен от вдовицата на фон Баден-Баден през първата половина на 18-и век и съответно ако някое оръжие присъства там, не остават съмнения относно възрастта му.

Следва самият каталог, в който са изложени оръжия, знамена, доспехи и прочee трофеи. Също така е запазена и личната екипировка на маркграфа, както и цял куп европейски (неосмански) оръжия и доспехи. Интересно е, че при огнестрелното оръжие, цевите на трофеите са получили нови европейски приклад и механизъм и са били пригодени за ловни пушки, докато хладното оръжие е запазено в оригиналния си вид. Описанията към предметите са подробни и дори, където са могли, авторите са дали препратки към подобни експонати в други музейни колекции.

Всеки, който има интерес към османското и балканското оръжие и особено по-ранните карабели, ханджари и ятагани ще извлече полза от този каталог на оръжия и доспехи на над 3 века. Маркграфът определено не е прибрал какви да е неща, а предмети с високо качество и естетически приятни за окото. Аз съм на ден път със самолет от Германия, така че книгата е доста по-достъпния и лесен вариант да видя тези експонати от посещение на живо.

Кумая от Южните Атласки Планини

Една от целите, които съм си поставил е да спра да правя компромиси с качеството освен за много редки неща, но в края на миналата година се поддадох на изкушението да купя два предмета, просто защото цената беше много изгодна. Един от тези предмети е кумая от тип, какъвто преди това нямах в колекцията. За този тип ханджари вече е ставало дума в един от най-ранните ми постове в този блог и заради производството на сувенири, което продължава до ден днешен, това е доста тривиално оръжие. Запазени са и доста стари образци, но поне за мен става все по-трудно да ги намирам на добри цени и ето защо в крайна сметка реших да взема тази кумая.

Понеже вече съм писал подробно за кумаята като оръжие, тук само ще представя новата придобивка набързо. Тя е дълга 42.5 см в канията. Острието не е нищо особено. Дръжката е с лицева част от ниска проба сребро или калай с посребряване, с останки от червен емайл и обкована с бронз от всички други страни. Под предпазителя, пръстенът в който се предполага да влезе канията е бил украсен с емайл, голяма част от който е изпопадал. Канията е също с изцяло бронзов обков, като на долния накрайник има следи от посребряване. Интересно е че халките за окачване са от дебела бронзова тел и украсени с точки. Не съм напълно сигурен че това е била оригиналната кания, защото не влиза плътно в пръстена на дръжката, но със сигурност канията е стара и ако е била подменена, това се е случило отдавна.

Тук е моментът да отделим малко внимание на разнообразието от форми сред старите кумаи. То е доста голямо, плод на географски и хронологични разлики и единстевната книга, която изобщо прави някакъв опит да внесе яснота е тази на Ерик Клод, която излезе миналата година. Например според Клод, на снимката на моите три кумаи, най-горната е от Сиджилмаса в източната част на Мароко, там където започва Сахара, което поне за мен е леко объркващо, защото Сиджилмаса е унищожен от бербери в началото на 19-и век, а показаният от Клод образец е датиран в края на 19-и век. Клод показва и три кумаи като моята нова придобивка, със същите декоративни елементи, вкл. и две с емайлиран пръстен. Той датира и трите като от края на 19-и век и ги определя като изработени в Ида-у-Семлал, което е в южната част на Атласките Планини. Бютен в неговия каталог от началото на 20-и век показва няколко подобни кумаи (#1018-1020) и за една от тях пише, че е с надпис “Произведено в Сус”. Долината Сус е мястото, където исторически е произвеждано голяма част от оръжието в Мароко, така че няма да е изненада ако този тип са някъде от този край.

Бидейки сравнително масови и лесни за намиране, аз дълго време игнорирах кумаите и бях доволен да имам един-два образеца. Започвам обаче да си давам сметка за сериозното разнообразие на варианти сред тях, което може да е цяла тема за колекциониране сама по себе си. Очаквам вбъдеще да разширя колекцията от кумаи, по възможност обаче в по-добро качество от тази, която представих тук.