Author: Teodor Vacev

Напоследък честотата на новите придобивки намаля, защото все по-рядко попадам на неща, които наистина да ми харесат. Но когато видях това ятаганче с острие с турска панделка, не можах да се сдържа. Това е добре, защото отдавна е време за нов пост в блога.

Ятаганчето е дълго 56.5 см с канията и 53.5 см извадено от нея, като острието е 41 см. Най-интересната част са четирите, на места пет ленти турска панделка. Визуалният ефект е постигнат чрез заготовка от няколко слоя различна по въглеродно съдържание стомана, изкована в дълги пръти, които след това са усукани. При коването на острието, няколко такива пръта се влагат с ковашка заварка между мек гръб и режещо острие от високо въглеродна стомана. Технологията е развита още в късната античност и такъв тип шарки се срещат на европейски мечове от епохата на Великото Преселение на Народите и ранното средновековие. Интересно е че след това няма примери за оръжия, изковани по този начин почти цяло хилядолетие, докато такива шарки започнат да се появяват по ятагани и филипински крисове от 18-и и 19-и век. Очевидно е, че това някога е било по-голямо острие, което по една или друга причина е било скъсено в сегашния му вариант.

Дръжката е от два рогови чирена, украсени с месингови гвоздеи. Паразваните и лентата между чирените също са от месинг, с гравирана украса от типични за турското изкуство флорални мотиви. Формата и украсата на дръжката и лентите турска панделка в острието ме карат да смятам, че този ятаган е произведен в Мала Азия и впоследствие изнесен за Алжир. В колекцията имам само още един ятаган с острие от турска панделка, която обаче не е проявена добре и той със сигурност е от Мала Азия като тип. Интересно е че на алжирските ятагани, остриета от дамаск се срещат по-често в сравнение с ятагани с типично балкански дръжки. Изглежда че по-голямата част от вносните оръжия в Алжир са били предназначени за местния елит, който е можел да си позволи такива луксозни екстри.

Канията на това ятаганче от друга страна е изцяло местна и на вид наподобява на каниите на флисите, които са от две дървени половини, обилно покрити с резба. На тази кания мотивът е пределно прост – зиг-заговвидни линии, които символизират змии и отблъскват “злото око”. Двете половини се държат от стоманени гривни, едната от които има остатък от пръстен за синджир. Накрайникът е от напръстник, какъво има и на канията на моята флиса която е нещо средно между флиса и ятаган. Възможно е този ятаган да е бил внесен за нуждите на някой от еничерския елит в Алжир, а след това да е бил повреден и острието да е попаднало в по-племенни условия, където е било преправено и след това е получило нова кания. В книгата на Ерик Клод има и други примери за алжирски ятагани с кании от местен тип и по всичко изглежда, че това е била честа практика. Въпреки оптитите на местните ковачи да копират като ятагана, местните остриета не се доближават до качеството на тези, произведени във вътрешността на Османската Империя и в резултат на това вносните остриета са имали дълъг живот, през който се е случвало да им бъдат сменяни “дрехите”.

Историята на ятаганите и флисите в Северна Африка е интересна тема, поне за мен, и такива по-нестандартни екземпляри като това ятаганче ми дават възможност да науча по нещо ново за използването и приспособяването на тези оръжия в местни условия.

Бележка: Според приятели, които знаят повече за ятаганите от мен, стилът на дръжката и украсата по нея е характерен за ятагани от Южна Македония от началото на 20-и век. Това означава, че износът на ятагани от Балканите към Алжир е продължил дори и извън рамките на Османската Империя.

Откакто започнах да се интересувам от ислямски хладни оръжия преди много време, едно от нещата, които винаги съм искал да имам е шамшир с острие от булат. От чисто естетическa гледна точка, едва ли има по-елегантно оръжие на света. Не мога да си представя вариант при който някой би могъл да има прекалено много шамшири, но аз просто исках да имам поне един, дори и сега, когато интересите ми не са съсредоточени върху оръжия от Персия. Със сигурност и много други колекционери се чувстват така, защото въпреки че не са особено редки, хубавите шамшири винаги държат високи цени. Гледайки тенденцията стойността да се покачва, реших да надплатя, но все пак да придобия един сега, преди да станат съвсем недостъпни. Освен всичко друго това е добър повод да публикувам пост за персийските саби.

Но какво всъщност е “шамшир”? В буквалния смисъл на думата, тя е фарси за дълго хладно оръжие, аналогична на турското “калъч”. Сред колекционерите обаче “шамшир” обикновено се използва за сабя с дълго, сравнително тясно и силно извито острие с остър връх без йелман. От историческа гледна точка, шамширът е част от еволюцията на сабята, може би самата връхна точка на развитието на формата. Пренесена в Египет и Сирия от степите между Черно и каспийско Море и Централна Азия посредством мамелюците от черкезки и тюркски произход, сабята почва да придобива вида, с който впоследствие е ползвана в тюркските империи от Северна Индия до Балканите. Булатните остриета на мамелюкските ковачи са от първите, на които се проявява шарка – слабо изразена, от тесни къси чертички, но все пак видима. Впоследствие, персийските ковачи правят шарката все по-силно изразена и атрактивна, както вече виждаме по остриетата с клеймото на легендарния Ашадола, работил по времето на шах Абас в края на 16-и и началото на 17-и век, и копиран до средата на 19-и век. В момента билбиотеката ми е зад елхата и нямам достъп до книгата на Ривкин, но по спомени точно по времето на Шах Абас шамширът добива характерната си форма, ако се съди по наличните запазени образци и съвременни миниатюри.

Моят шамшир е от края на 18-и, началото на 19-и век и както е видно е с острие, различно от характерния тип. Извивката не е толкова голяма, самото острие е по-широко и даже има два успоредни канала – тесен откъм гърба и по-широк до него. То всъщност прилича на остриета от карабели и други европейски саби от периода. Върхът не е с класически йелман, но е двустранно заточен и леко разширен. Но въпреки тези необичайни черти, няма никакво съмнение че това е персийско острие, защото е изковано от булат и носи един единствен гравиран картуш с надпис “О, съдник на нужди”. Сабята извън канията е дълга 96.5 см и тежи малко над един килограм и като цяло усещането е като на сериозно, бойно острие. Който го е поръчал, се е водел от предимно практични, а не суетни съображения.

Дръжката е типично персийски тип, от капачката до предпазителя. Предпазителят впрочем също е изкован от булат със златен кофтгари фриз. Лентите от горната и долната част са от бронз, украсени с растителен мотив и позлатени. Чирените са от кост или полиран рог от елен. Също както острието, украсата е сведена до минимум, като акцентът е върху булата, от който са изковани острието и кръстовището. Канията е в унисон с останалата част: дървена облечена в черна магарешка кожа и с гривни и накрайник с класическа форма без каквато и да е украса. Металните части на канията е възможно да не са оригиналните, но като цяло са в тон с останалите части на оръжието – красотата на този шамшир е във формата му и острието му, т.е., най-важната част, на която собственикът е разчитал през най-опасните моменти от живота му, а не в пищна позлата или използването на екзотични материали като моржова кост за чирените.

С тази придобивка приключвам календарната година както подобава. Весели празници на всички!

За кавалерийските пики от Сахела вече стана дума в предишен пост. По мой личен опит, те се срещат по-рядко от такубите и за това когато се появи възможност да добавя още един връх в колекцията, не се поколебах.

Дължината от върха до края на втулката е 92 сантиметра, т.е. размери подобни на тези на меч. Интересно е удебелението в края на втулката, непосредствено преди началото на острието. И втулката, и върха са украсени с геометрични мотиви, характерни за оръжията от Западна Африка. Долният накрайник и дървената дръжка, която сигурно е билa поне 3 метра, липсват изцяло, както почти винаги се случва с тези оръжия. По данни на предишния собственик, това е острие е събрано някъде в днешна Северна Нигерия между 1905-а и 1913-а година. С оглед на това е напълно възможно този връх да е произведен в края на 19-и век, в годините непосредствено преди колонизацията на Сахела.

Това не е най-дългата пика от Западна Африка в колекцията ми, защото пиката на племето Моси която показах преди е дълга 101 сантиметра от върха до края на втулката, но новата придобивка не й отстъпва с много. Това показва, че този тип пики са били популярни в доста обширна територия в тази част на света, от Канем Борну на границата на днешните нигерия Камерун и Чад чак до днешна Буркина Фасо. Изглежда също и че не са били церемониални, а с реално бойно предназначение като основно оръжие на тежката конница.

Каквато и да е историята на тези копия, едно нещо е сигурно – те са внушителни, интересни и изглеждат добре до другите оръжия в колекцията.

На изток от езерото Чад е източната граница на Канем Борну и с края на територията на тази империя свършва и ареала на такубата. От там до Червено Море мечовете са с друга форма и известни сред колекционерите като “каскара”. Всъщност, думата е с канурски произход и почти никой от народите, които ползват този тип мечове не я ползва, но за мен тези мечове са каскара и тук ще продължа да ги наричам така.

Заради правото острие и кръстовидната форма на дръжката с предпазителя, приликата със средновековните европейски мечове е първото нещо, което се набива на очи когато погледнем една каскара. Но въпреки легендите, тези мечове не произлизат от оръжията на кръстоносците, а също като такубата водят началото си от мамелюкските мечове от 15-и век. В Судан винаги е имало влияние от египетските империи от древността до падането на мамелюците, след това заменено от османско влияние, но въпреки тези връзки, заради сравнителната изолация на тази част от света, двуострият меч се е запазил като основна форма. Най-старата запазена каскара е един меч, който е принадлежал на регента на Сенар Насир ибн Бади IV. Формата на дръжката на този меч е същата като на съвременните каскари – цилиндрична с малко по-широк, къс цилиндричен помел. Кръстачката е с четири разширяващи се в края разклонения с “x” в средата, като едно от разклоненията е под сребърния обков на дръжката. Шарките по обкова са от т.нар. мотив с комети, който е характерен за оръжията от най-висок клас от 19-и век. Възможно е тази каскара да е била част от огромната колекция на Али Динар, последния султан на Дарфур или просто да е получила дръжка в по-късен етап, така че трудно можем да сме сигурни че дръжката е от втората половина на 18-и век, когато е живял първоначалния собственик на оръжието. Острието е европейско, вероятно германско и от 17-и век. Но дори и дръжката да не е оригинална, има запазена рисунка на последния султан на Фундж от 1821-ва година, на която е изобразен с каскара.

Освен дръжката, остриетата и каниите на каскарите са също характерни. Остриетата са почти винаги двуостри, като за разлика от такубата режещите ръбове не се скосяват към върха, а вървят паралелно почти до края, където са скосени рязко в заострен връх. Също както и в ислямските райони, които граничат със Судан, вносните европейски остриета са били изключително популярни. По-голямата част от тях са солингенски от 19-и век, в типичните варианти с три тесни или един широк канал, но макар и рядко се срещат и по-стари остриета. Аз засега не съм виждал острие, по-старо от 17-и век върху каскара. Каниите са от кожа, в повечето случаи тъмно червена на цвят, с две гривни за къса кожена презрамка, при която дръжката е почти под мишницата при носене. В края на канията има характерн о разклонение, което според някои символизира питон, а според други крокодил – до навлизането на по-радикален ислям през 18-и век в Судан са преобладавали анимистични поверия, а ислямът е бил само фасада.

В края на 19-и век, в очите на Запада каскарата се превръща един от символите на армиите на махдистите. Историческите източници наистина показват, че въпреки пленените ремингтони, в по-голямата си част махдистите са били въоръжени основно с копие и меч. И макар копието да е било основното оръжие, мечовете са по-емблематични. Много остриета от този период са украсени с гравирани надписи с религиозен характер, а някои дори ецнати с киселина като по-бърз и лесен метод. След битката при Омдурман, в която махдистите са окончателно победени, интересът към трофеи от Судан е толкова голям, че възниква местна сувенирна индустрия, която да задоволи търсенето. Много каскари от този период са с остриета, изрязани от стоманен лист и изцяло покрити с надписи, грубо изработени бронзови кръстачки и дръжки и кании от крокодилска кожа. На местно ниво, каскарата запазва културното си значение и производство на образци за местно ползване, паралелно със сувенирната индустрия продължава до последните десетилетия на 20-и век.

Това, че каскарата се е ползвала до скоро позволява на Едуин Хънли да види организацията на ножарския еснаф в Касала през 80-те. Той също е изследвал почти всички аспекти на това оръжие, през отделните видове местни маркировки и тяхната символика, през типология на остриета, кръстачки и помели чак до различните видове сребърна украса по дръжки и кании. Аз няма да навлизам чак в такива подробности, а вместо това ще покажа трите каскари, които имам в колекцията. Първата е с дълго, солингенско острие от 19-и век. От едната страна има местно копие на тичащия вълк, а от другата някакви надписи или символи, вероятно предназначени да служат като талисман за собственика на меча. За съжаление помелът липсва, като подозирам и че нещавената кожа от коза също не е оригиналното покритие на дръжката, но за сметка на това кръстачката е от типа “самания”, какъвто е и на меча на Насир ибн Бади. Този тип са най-трудни за изработване и същевременно най-привлекателни, като обикновено се срещат на по-стари образци.

Следващата каскара, засега най-окомплектованата която имам, е вероятно от първата половина на 20-и век, като канията е най-често срещан тип. Кръстачката е от тип, който Хънли описва като “мутамаан” и по своята същност се явява опростена версия на кръстачките тип “самания”. Най-интересно е острието. То е от група, за която са характерни два или повече канала с ецната декорация в тях и клейма под каналите с числа или изобразяващи глави. Предполага се, че тези острието са от Еритрея или друг граничен регион на Судан с Етиопия, където местни майстори са се опитвали да имитират европейските остриета, специално производство за Етиопия. Тези остриета обикновено имат флорална декорация в каналите, а под тях е клеймото на производителя или портрет на имерпатор Менелик II.

Етиопските остриета изглежда са били популярни в Судан, защото третата каскара в колекцията е точно с такова острие .То обаче някога е било от сабя (гураде) и е било сравнително грубо прековано в право и двуостро. Има надписи на френски и означават “превъзходна стомана” и “внос от Европа”, но кой е бил производителят не знам. Кръстачката е от максимално опростен тип, който Хънли нарича сенария по името на някогашния султанат. Канията е интересна, защото кожата по нея е обработена по различен и по-атрактивен начин от обикновено.

С това краткото представяне на каскарата приключва. Темата е потенциално дълга, но ще я продължа друг път.

Нимчите от Източна Африка, които в този блог условно наричам занзибарски са без всякакво съмнение от най-любимите ми теми. Всяка нова придобивка ми помага да науча нови неща за тях и същевременно поражда нови въпроси. Най-новата нимча в колекцията има цял куп необичайни черти в сравнение с останалите, които имам и заслужава да я разгледам подробно.

Основната и най-очевидна разлика със занзибарските нимчи, които съм показвал преди е в острието. Докато типичната занзибарска нимча е с извито, сравнително късо острие, тази е с право и дълго (цялата нимча е 98 см). Занзибарски нимчи с право острие се срещат, но по-рядко, като обикновено в такива случаи са с двуостро острие, но тази е с едноостро, с един тесен канал откъм гърба, както е характерно за някои европейски палаши от 18-и век. За съжаление няма никакви маркировки и е трудно да се определи дали острието е европейски производство или местно, вдъхновено от европейски образци. Върхът е заострен и оформен като триъгълник. Всички занзибарски нимчи с право острие, които съм виждал имат такъв връх. Това е странно, защото никои други оръжия от Оман и оманските владения по Източна Африка не е със заострен връх – оманските мечове са винаги със заоблен връх. Балансът е изнесен на една трета по дължината на острието към върха и оръжието е оптимизирано за сечащи удари. Докато типичните занзибарски нимчи представляват удобно оръжие за ръкопашен бой, например в условия на абордаж, то тази с оглед на дължината на острието изглежда повече като кавалерийско оръжие.

Дръжката също е интересна. Ръкохватката е от едно парче тъмен на цвят рог, но е по-тънка и къса в сравнение с другите занзибарски нимчи, които имам. Цялата е украсена с кръгли и капкoвидни елементи, каквито се срещат на някои други типове, например тези с дръжка от слонова кост, за които писах в темата за мечтаните ми придобивки. Възможно е тези кръгове и капки някога да са били покрити със сребро или друг метал за украса. Липсва и яката директно под предпазителя. На помела, ушите са по-слабо изразени и т.нар. костенурка е от тънко парче метал, което не е добре закрепено към дръжката и е единствената част от нея, която е леко хлабава. Предпазителят е доста необичаен, като не е с характерния пръстен, а вместо това две от разклоненията са извити към острието. Такава форма се среща на някои оръжия от 16-и и 17-и век от Южна Европа, където е известна като “щипки на краб”. Някои от занзибарските нимчи с право острие са с подобен гард, но има и такива със стандартния гард с пръстен.

Като датировка, нимчата е от началото на 19-и век или дори от края на 18-и век. На какво се дължат разликите с другите нимчи? На този етап не знам. Може да са на хронологична или географска основа, а може просто различни хора да са имали различни предпочитания – това все пак не са стандартни оръжия и всяко е до известна степен уникално. Разнообразието, което съществува в сравнително тясна тема като занзибарските нимчи и загадките около това разнообразие правят колекционирането им интересно за мен.

От време на време обичам да добавям и български хладни оръжия в колекцията. Тук, където съм, българските оръжия от царско време излизат рядко, за това съм склонен да ги взема дори и когато състоянието не е отлично. Първата покупка за годината е този трудовашки кортик.

Кортикът е българско производство, това е без съмнение. Предпазителят е изработен от две отделни части – кръстачка и пръстен. Единствено кръстачката има маркировка – на Керестеджиев. Острието е немаркирано, с шестоъгълно сечение и никелирано. Пробвах го с магнит и е стоманено, а не бронзово, както е единият от вариантите на Керестеджиев. Ръкохватката е пластмасова, а не дървена, както на някои варианти. Канията е в лошо състояние, като единият от накрайниците очевидно е подменен и изглежда като някога да е била покрита с черен плат, който липсва. Останала е емблемата, както и лентите за гривните, които са захванати към канията с две много малки болтчета отстрани и отзад. Наустникът на канията е от отделна част.

Вариант точно като моя кортик не мога да намеря нито в книгата на Ганчев, нито в тази на Предов. Същевременно, всички части съвпадат отлично, така че едва ли е събиран от части от няколко кортика, а е произведен така. По всичко изглежда, че в България навремето различни производители са правили отделни части, които после са били сглобявани от търговците, които са продавали кортиците на офицери и подофицери.

За съжаление, от царските кортици до нас са достигнали много малка бройка. България е била малка държава и българските кортици не са произвеждани с десетки и стотици хиляди, както е било в Третия Райх. Моделите кортици в по-голямата си част са въведени чак през втората половина на 30-те и през войната производството им е намаляло, защото приоритетите са били други. След преврата през 1944-а година, по тях са правени модификации, премахващи царската символика, а впоследствие и много от кортиците са били унищожени или скрити на места, където условията за съхранение не са били оптимални. Имайки предвид тези обстоятелства, аз съм напълно склонен да колекционирам образци, които не са перфектни, стига да са оригинални.

Този алжирски ятаган беше неочаквана придобивка. Един приятел от форум за оръжие имаше нужда за чирени за шамшир. Аз имах един шамшир, който бях купил заради чирените и капачката на дръжката като резервни части и просто му го подарих, за да ги ползва за реставрация. Понеже обаче хладни оръжия не се подаряват, той настоя да ми изпрати нещо обратно. Аз се съгласих и бях приятно изненадан с този ятаган. Чирените са изпочупени и няма кания, но при положение че аз не очаквах нищо, а все пак получих ятаган, който ми е в темата, му се радвам. Тук мога да го разгледам и срaвня с другия алжирски ятаган, който имам.

Острието е съвсем обикновено, даже няма никакви клейма и маркировки. Чирените са от силно патинирала слонова кост върху подложка от тъмен на цвят рог. Не знам дали тази рогова подложка има някакво практично предназначение, но от естетическа гледна точка, когато ятаганът е бил нов, е създавала добър контраст с чирените и лентата на дръжката. Лентата, перата и паразваните са от тънък сребърен обков върху калай, с украса от флорални мотиви. Стилът е балкански барок и е бил популярен и в Алжир, вероятно внесен там от висшата класа от еничерски произход.

Когато сложим двата ми алжирски ятагана един до друг, веднага се виждат приликите. Единият има подменени чирени, а другият е с останките от оригиналните. Майсторът, който е поставил новите чирени се е старал да следва контура на дръжката, но очевидно не е бил запознат с характерните малки уши на този тип ятагани. Това навежда на въпроса за реставрирането на счупените чирени, но за съжаление то ще е прекалено сложно. Дори и да намеря добър майстор, проблемът с намирането на материал за реставрация, близък до оригиналния е много сложен. От чисто правна гледна точка, ако чирените са антични поне на теория мога да си извадя необходимия сертификат, но ако чирените са от различен материал, което няма как да бъде избегнато при една поправка, нещата стават сложни. И накрая, от чисто икономическа гледна точка, поправката вероятно би струвала повече, отколкото ятаганът след поправката и не е особено оправдана.

Ятаганите в Алжир са били внасяни от Балканите и са били атрибут основно на висшата класа по крайбрежието и имитирани от кабилите във вътрешността. Понеже не са били толкова масови, колкото на Балканите или в Мала Азия, като цяло се срещат по-рядко и дори и в това състояние, на мен този ми носи удоволствие, да не говорим че го получих като пълна изненада.