Всички обичаме да се хвалим с удачните придобивки, но е добре да показваме и грешките. За мен тази сбула, която купих в края на миналата година беше грешка и тук ще обясня защо мисля така.
Самата сбула е интересна с няколко неща. По дължина на острието (57 см) е най-дългата сбула, която имам засега. Самото острие е местна изработка, като в каналите в основата от двете страни има имитации на надписи и маркировки изцяло от точки. Дори и за някой неграмотен би било ясно, че това не е надпис, но изглежда че чисто естетическата функция на надписите и маркировките по старите внесени от Европа остриета е била важна, за да оправдае такава груба и очевидна имитация. Дръжката е от типична конструкция с два рогови чирена. Предпазителят е от патинирала мед или някаква сплав с високо съдържание на мед. Уви, помелът, който е бил оформен по идентичен начин на предпазителя липсва, няма и кания.
Тези липси са проблема. По мои наблюдения, такъв тип сбули не са огромна рядкост и при необходимото търпение бих могъл да намеря много по-добре запазен образец. Тази беше доста евтина и оттам се поддадох на изкушението, но сега си давам сметка, че щеше да е по-добре да дам три пъти повече, но за качествен образец. Ако събирах само и единствено сбули, такава придобивка може би щеше да е оправдана, но моите интереси са все още много по-широки и в колекцията имам място само за по няколко образеца от повечето форми.
Когато осъзнаем, че сме направили грешка, е добре да се опитаме да се поучим от нея. Засега тази година съм ограничил силно броя на новите придобивки, защото искам да съм сигурен, че имам истински добра причина на добавя един нов предмет в колекцията, преди да го направя.
Пет години след публикуването на “Африкански Оръжия” е излязла втората книга на Манфред Цирнгибл, посветена на по-рядко срещани къси хладни оръжия от Африка. Двете са своеобразен комплект справочници за колекционерите на африкански хладни оръжия, който има своите положителни качества, както и някои недостатъци.
Книгата е същия голям формат като предната, с твърди корици и обложка. На страниците от гланцова хартия оръжията са показани с добри и големи снимки, повечето от които цветни, което е сериозно подобрение в сравнение с по-старата книга. Текстът е на три езика – немски, английски и френски и стилът е подобен на този в “Африкански Оръжия”, но с една идея по-академичен. Отново липсва съдържание и оръжията са представени леко произволно, без някакъв ясен географски или друг принцип.
Обхватът на книгата е по-специализиран – само къси хладни оръжия като ножове, брадви и къси мечове и то сравнително по-рядко срещани образци. Географски обаче акцентът е пак върху Централна Африка, като цял куп региони на континента отново липсват изцяло. Уви, това включва почти всички места, където ислямът е основна религия, но все пак за моята тема има няколко интересни ножа за хвърляне от Омдурман и два-три предмета от Западна Африка.
“Редки Африкански Къси Оръжия” е очевидно замислена като допълнение към “Африкански Оръжия” и Цирнгибл опитва да покаже и някои от по-слаби изследваните оръжия, които липсват в първата публикация. Тези оръжия като цяло липсват и в много други книги за африканско оръжие и това прави книгата ценна и полезна като определител на ножове и брадвички. Цирнгибл има и още една книга, но нея ще я покажа и разгледам в отделен пост.
Освен военно-историческите музеи и оръжейните, навсякъде по света съществуват какви ли не малки музеи, в много от които има и оръжия. Щатите не са изключение и интересни експонати изскачат на какви ли не места, някои съвсем неочаквани. Започвам темата с два музея от западното крайбрежие, в които могат да се видят някои доста хубави важни оръжия и доспехи от Азия и Океания, а също така и от автохтонното население на Северна Америка.
Започваме с Музея за Азиатско Изкуство в Сан Франциско. Той се намира в центъра на града, срещу кметството. Колекцията на музея е впечатляваща и си заслужава да се разгледа сама по себе си, но нас ни интересуват оръжията. Те започват със самурайски мечове, доспехи и дори един рядък фитилен пистолет. Има и някое и друго оръжие от Китай и Тибет. Индия е представена само с няколко предмета, но за сметка на това от много високо качество: катар и пеш-кабз с остриета от булат, един много фин базубанд, една барутница от нефрит и един много хубав шлем. Най-много оръжия има от малайския архипелаг, всичките от много високо качество, особено крисовете от Бали.
Следващият музей е музея Бърк в Сиатъл. Той се явява щатския музей на Вашингтон и е основно природонаучен музей, но също така има и изложби посветени на културата на различни народи от тихоокеанското крайбрежие. Това включва и оръжия на племената от Северо-Западна Северна Америка, основно Тлингит, които са обитавали крайбрежието от Аляска до Вашингтон. Те са от малкото индианци, които са носели доспехи (от дърво) и са имали метални оръжия от желязо, бронз и дори стомана. Само че те не са можели да добиват руда и да коват оръжия, а металните им ножове са от преработен материал от японски корабокрушения, който океанът е изхвърлил по бреговете им. Един от ножовете в музея много подозрително прилича на нож Тебу в лошо състояние. С оглед на това че е частно дарение, има основания за съмнение. Други северно-американски оръжия показани в музея са древни каменни върхове на стрели и противотежести за атл-атл (уред за хвърляне на копия). Оръжията от другата страна на Пасифика са от Япония, Филипините и маорите от Нова Зеландия.
И накрая бонус за любителите на нихон-то – снимки от една изложба в японския културен център в Сан Франциско от преди няколко години. Предметите са от частни колекции.
През 1691-ва година, маркграф Людвиг Вилхелм фон Баден-Баден е разгромил значително надвишаващата го по численост османска армия в битката при Сланкамен – върхновното постижение в забележителната му военна кариера, след която е станал известен като “Турския Луи”, заради многобройните му победи срещу османците. 300 години по-късно, забалежителната му колекция от трофеи, по настоящем изложена в държавния музей на Баден в Карлсруе, е публикувана в каталог, с който току що се сдобих.
Книгата е голям формат, с твърди гланцови корици и с гланцова хартия. Снимките на предметите от колекцията свързана с турския Луи са добри и големи, но за съжаление повечето черно-бели, както често се случва в по-старите издания. Текстът е изцяло на немски, което е проблем лично за мен с оглед на това че не съм упражнявал този език над 20 години и общо взето съм го забравил.
Първата част от книгата е посветена на историята на колекцията през годините, както и историята на Людвиг фон Баден-Баден. Фактът, че това са трофеи от кампаниите срещу турците в края на 17-и век е важен, защото ни дава поглед във въоръжението на османската армия през този сравнително ранен период. Първият опис на колекцията е направен от вдовицата на фон Баден-Баден през първата половина на 18-и век и съответно ако някое оръжие присъства там, не остават съмнения относно възрастта му.
Следва самият каталог, в който са изложени оръжия, знамена, доспехи и прочee трофеи. Също така е запазена и личната екипировка на маркграфа, както и цял куп европейски (неосмански) оръжия и доспехи. Интересно е, че при огнестрелното оръжие, цевите на трофеите са получили нови европейски приклад и механизъм и са били пригодени за ловни пушки, докато хладното оръжие е запазено в оригиналния си вид. Описанията към предметите са подробни и дори, където са могли, авторите са дали препратки към подобни експонати в други музейни колекции.
Всеки, който има интерес към османското и балканското оръжие и особено по-ранните карабели, ханджари и ятагани ще извлече полза от този каталог на оръжия и доспехи на над 3 века. Маркграфът определено не е прибрал какви да е неща, а предмети с високо качество и естетически приятни за окото. Аз съм на ден път със самолет от Германия, така че книгата е доста по-достъпния и лесен вариант да видя тези експонати от посещение на живо.
Една от целите, които съм си поставил е да спра да правя компромиси с качеството освен за много редки неща, но в края на миналата година се поддадох на изкушението да купя два предмета, просто защото цената беше много изгодна. Един от тези предмети е кумая от тип, какъвто преди това нямах в колекцията. За този тип ханджари вече е ставало дума в един от най-ранните ми постове в този блог и заради производството на сувенири, което продължава до ден днешен, това е доста тривиално оръжие. Запазени са и доста стари образци, но поне за мен става все по-трудно да ги намирам на добри цени и ето защо в крайна сметка реших да взема тази кумая.
Понеже вече съм писал подробно за кумаята като оръжие, тук само ще представя новата придобивка набързо. Тя е дълга 42.5 см в канията. Острието не е нищо особено. Дръжката е с лицева част от ниска проба сребро или калай с посребряване, с останки от червен емайл и обкована с бронз от всички други страни. Под предпазителя, пръстенът в който се предполага да влезе канията е бил украсен с емайл, голяма част от който е изпопадал. Канията е също с изцяло бронзов обков, като на долния накрайник има следи от посребряване. Интересно е че халките за окачване са от дебела бронзова тел и украсени с точки. Не съм напълно сигурен че това е била оригиналната кания, защото не влиза плътно в пръстена на дръжката, но със сигурност канията е стара и ако е била подменена, това се е случило отдавна.
Тук е моментът да отделим малко внимание на разнообразието от форми сред старите кумаи. То е доста голямо, плод на географски и хронологични разлики и единстевната книга, която изобщо прави някакъв опит да внесе яснота е тази на Ерик Клод, която излезе миналата година. Например според Клод, на снимката на моите три кумаи, най-горната е от Сиджилмаса в източната част на Мароко, там където започва Сахара, което поне за мен е леко объркващо, защото Сиджилмаса е унищожен от бербери в началото на 19-и век, а показаният от Клод образец е датиран в края на 19-и век. Клод показва и три кумаи като моята нова придобивка, със същите декоративни елементи, вкл. и две с емайлиран пръстен. Той датира и трите като от края на 19-и век и ги определя като изработени в Ида-у-Семлал, което е в южната част на Атласките Планини. Бютен в неговия каталог от началото на 20-и век показва няколко подобни кумаи (#1018-1020) и за една от тях пише, че е с надпис “Произведено в Сус”. Долината Сус е мястото, където исторически е произвеждано голяма част от оръжието в Мароко, така че няма да е изненада ако този тип са някъде от този край.
Бидейки сравнително масови и лесни за намиране, аз дълго време игнорирах кумаите и бях доволен да имам един-два образеца. Започвам обаче да си давам сметка за сериозното разнообразие на варианти сред тях, което може да е цяла тема за колекциониране сама по себе си. Очаквам вбъдеще да разширя колекцията от кумаи, по възможност обаче в по-добро качество от тази, която представих тук.
Който следи блога знае, че една от най-желаните ми придобивки беше стара нимча. Тази цел вече е постигната с алжирска нимча от 17-и или 18-и век. Чаках я месец и половина да пристигне след като я купих, но вече е при мен и мога да я споделя.
Цялата дължина на нимчата е 84 см, което е сравнително дълго за нимча от този период.Острието е с два канала и йелман на върха. То започва широко в основата, после се стеснява по средата и след това отново се разширява в йелмана. От едната страна в каналите има маркировки, които имитират надпис. Това е характерно за много остриета от 17-и век – често маркировките са повторения на няколко букви, без смисъл или ако е имало някакъв смисъл, той не е известен. Такива остриета са произвеждани на много места в Европа, но основно в Северна Италия и Щирия. Краят на опашката на острието е заклепен на помела.
Дръжката е от бронз, който някога е бил позлатен, с релефна украса от флорални мотиви. В ниските части на релефа има останал зелен емайл. От страната, която се пада лицева, когато нимчата е носена на левия хълбок някога е имало вграден скъпоценен камък, но той липсва. Предпазителят е бронзов, с украса, на места подобна на украсата на дръжката, а другаде като люспи. Краищата на разклоненията са оформени като пъпки на цветя. Канията не е запазена, но това не е изнендващо, защото оригиналните кании са били от плат или кожа и много малко от тях са оцелели до наши дни.
Ерик Клод описва този тип нимчи с по-старо острие с йелман и предимно с бронзов предпазител като алжирски. Украсата от османски тип по тези ранни нимчи определено поддържа произход от териториите, част от Османската Империя, от които Алжир е най-ранната в Магреба. Алжирското определение и датировката се базират и на няколко представителни образеца нимчи с дръжка покрита с черупка от костенурка и сребро, които са пленени от испанците по времето на обсадата на Оран през 1732-ра година. От същия тип обаче има и пленена от холандски капитан през 1655-а. Това позволява да датираме тези по-ранни нимчи от средата на 17-и до средата на 18-и век, което като години съвпада и с типа на острието. Бютен показва подобни в неговия каталог от началото на 20-и век и ги определя като арабски и датира от 14-и до 15-и век, което изглежда невъзможно рано, защото от преди 16-и век няма известни образци или изображения на нимчи по портрети. На базата на данните, с които разполагаме, можем да определим моята като нимча от края на 17-и или първата половина на 18-и век, най-вероятно от Алжир.
Това обобщава представянето на тази нова, изключително удовлетворителна за мен придобивка, но като бонус с образователна цел можем да разгледаме дръжки от нимчи за сравнение. На снимкaтa отгоре, от ляво на дясно: 1) Типична нимча от Мароко от втората половина на 19-и век; 2) Нимча от Мароко с по-особен предпазител, който може би е преходен от по-ранните предпазители с полукръг към тези без. Две от разклоненията са извити под прав ъгъл към острието вместо паралелни, а това разклонение, което е извито е с накрайник, който по форма прилича повече на занзибарските, а не на мароканските; 3) Новата нимча; 4) Нимча от Занзибар със запълнен полукръг на предпазителя; 5) Нимча от Занзибар с незапълнен полукръг на предпазителя; 6) Нимча от Занзибар с бронзов предпазител без полукръг; 7) Саиф от Южен Йемен, който е с кръстачка вместо типичния за нимчите предпазител, но ръкохватката е без съмнение вдъхновена от нимчите. Помелът е извит под прав ъгъл спрямо дръжката.
Това е само малка част от възможносто разнообразие на дръжки и предпазители по тези саби и мечове, така че има още много какво да събирам като варианти и това едва ли е последният пост по темата в този блог.
“Африкански Оръжия” от Фишер и Цирнгибл е класика от далечната 1978-а година и първата придобивка към библиотеката ми за 2021-ва. Това със сигурност не е най-добрия и изчерпателен труд по темата, но тук ще опитам да дам обективен преглед, като се съобразя с това, че книгата е публикувана преди да се родя.
Изданието е голям формат, с твърди корици и пълно с големи и добри илюстрации, но за съжаление пoчти всичките черно-бели. Текстът е на немски и английски, като някои от описанията към илюстрациите са само на немски. Малко странно, но никъде няма съдържание и с оглед на това че авторите са решили да не следват някаква географска последователност при представянията на оръжията, а произволно разглеждат оръжия от различни региони, е невъзможно човек да направи бърза справка.
Африка е голям континент с огромно разбообразие от племена, всяко със своите оръжия, така че е трудно за която и да е книга да е всеобхватна и изчерпателна по темата. Проблемът на книгата на Цирнгибл и Фишер е че дори не е направен опит за всеобхватност – изцяло липсват оръжия от Магреба и Рога на Африка например. Фокусът е върху оръжия от централна Африка и Камерун, като оръжия от останалите части на континента са показани доста бегло, ако изобщо са показани. Разгледани са предимно ножове, саби и мечове – копията не са включени. Това, в което авторите постигат успех е увлекателният начин на представяне на оръжията, в контекста на културата на африканските племена, които са ги произвеждали и ползвали. Текстът не е сух и академичен, книгата се чете леко и Цирнгибл и Фишер съумяват да предадат тяхната страст по темата на читателя. Това е първата книга, която представя странни и екзотични оръжия от Африка и дори и сега е приличен определител на оръжия от вътрешността на континента.
От моя лична гледна точка, аз няма да извлека особена полза от “Африкански Оръжия” на Цирнгибл и Фишер, защото в нея няма нищо по моята тема, което не бих могъл да намеря другаде. Що се отнася до африканските оръжия, определено смятам че има поне няколко по-добри и полезни книги по темата. Но изучаването на дадена оръжейна тема все трябва да започне от някъде и през 1978-а година, тази книга е дала началото. Тя може да бъде полезна и днес за тези, които имат силен интерес към оръжията от Конго и Камерун, но ако човек иска да купи една единствена книга за африканските оръжия, има по-добри опции.
Тази година получих нова книга за индийски оръжия като коледен подарък от жена ми: “Оръжия и Доспехи от Индия, Непал и Шри Ланка”, с автор Равиндер Реди. Не знам дали се опитва да намекне че трябва да сменя фокуса на колекцията си или просто тези книги са в началото на списъка ми с желани книги в Амазон. Индийските оръжия заради изяществото на изработката и богата украса са търсени от много колекционери, но аз не изпитвам особена тръпка към тях. Но това не пречи да са ми интересни, както и връзките им с оръжията от арабския полуостров и Източна Африка.
За индийските оръжия има много книги, които варират от задълбочени научни трудове от до книжки с картинки на ниво детска енциклопедия и не знаех какво да очаквам. Авторът Равиндер Реди е американски колекционер от индийски произход и неговият подход е различен от останалите книги, които съм виждал по темата. Целта на авторa е да покаже подробно оръжията от индийския подконтинент, но без да отегчава с прекалена академичност. За целта е наблегнал на илюстрациите, които са цветни и с висока резолюция – както на оръжия и доспехи, така и на живописно изкуство от времето, по което тези оръжия са произвеждани и ползвани. Текстът е по-скоро съпътстващ илюстрациите, а не обратното. Прочитането на книгата е като посещение в музей – акцентът е върху експонатите, а към тях има описания за който иска повече подробности.
В началото има кратка историческа справка, в която съвсем накратко са предствени най-важните империи в Индия от средновековието до края на 19-и век – от Делхийския Султанат до британците. Следват глави, в които са показани основните типове оръжия – ножове, саби и мечове, копия, боздугани и брадви, а също така и лъкове, огнестрелно оръжие и доспехи. Следващите три глави ca посветени на племената от различни краища на Индия, Непал и Шри Ланка. Книгата продължава с различните методи на украса и символизма, свързан с различните религии от подконтинента. После авторът е подбрал образци, отличаващи се с изключително високо ниво на изработка. Накрая книгата завършва със своеобразен речник на оръжия и доспехи, от анкус до загнал, представени всяко на по две страници с големи цветни снимки.
Това е може би най-добрата книга за начинаещи колекционери на индийско оръжие, която съм виждал до сега. Напредналите колекционери едва ли ще намерят много нова информация, но качествените илюстрации на образци от частни и музейни колекции сигурно ще са от полза. Като цяло, аз лично бях приятно изненадан от книгата и я препоръчвам на всеки, който търси въведение в темата.
Сигурен съм че много хора нямат търпение да оставят 2020-та година в миналото и гледат с надежда към 2021-ва и бъдещето. Както миналата година, сега е добър момент да погледна назад и да видя, какво съм постигнал в блога през миналата година и също да споделя какви са ми плановете за новата година о отношение на блога и като колекционер.
Това е книгата, излязла през 2020-та, с която прекарах най-много време
Една от целите ми беше да пускам нов пост всяка седмица, но това не се случи – през 2020-та имах 37 поста, което означава че съм пропуснал цели 15 седмици. Но и 37 поста не са никак малко, защото от тях 13 са прегледи на книги по темата, в други три поста съм успял да дам снимки от пет музея и в останалите съм показал около 50 оръжия, повечето от личната ми колекция. През 2021-ва ще опитам да продължа да пускам по пост на седмица, без да ми е фикс идея да следвам точен график. Имам още много оръжия и книги за споделяне, като се надявам да има и нови придобивки.
Любимата ми придобивка през годината
Като стана дума за придобивки, искам да опитам да преследвам основните си цели – тези от списъка с дългото хладно оръжие, публикуван преди няколко седмици, като имам и списъци за късо хладно оръжие и т.н.т. Също така много би ми се искало да имам волята да огранича количеството за сметка на качеството и знам, че ще е трудно. Отделно имам нужда да отделя повече време на четенето на книги.
Много отдавна исках нож “дженуи” и най-после го добавих в колекцията миналата година
Пандемията през 2020-та обърка много неща. Нямаше как да се пътува и музеите бяха (и много още са) затворени. Би било прекрасно ако с ваксиниране и надеждни методи на лечение проблемът с вируса бъде разрешен тази година, за да можем отново да пътуваме и да гледаме интересни музеи и исторически забележителности, както и да се срещаме пак с нови и стари приятели колекционери на живо. Това със сигурност ще стане, дано да е колкото се може по-скоро и да сме всички живи и здрави.
Книгата на Антъни Тири “Ислямски Оръжия – Магреб до Могул” е публикувана през 2004-а година и за времето си беше изключително популярна след колекционерите на оръжие от ислямския свят и околните региони. От тогава има и други публикации от такъв общ характер и знаем за някои от проблемите на книгата на Тири, но имам причини да смятам, че тя е актуална и днес.
Както заглавието загатва, обхватът на книгата е доста широк – оръжия от целия ислямски свят, разгледани по региони, започващи с Мароко и Магреба. Но Тири не спира в Индия, а продължава през Тибет и Бирма чак до Индонезия и Филипините. Това, което впечатлява, е че всички показани образци на оръжие, доспехи и снаряжение са от някогашната лична колекция на автора, изложени на 484 страници. Оръжията са представени с кратка повърхностна информация и книгата съответно е най-полезна като каталог и справочник. За съжаление обаче някои предмети са определени погрешно.
Но въпреки оскъдната информация и грешките в текста и описанията, тази книга има едно основно достойнство, което я отличава от почти всички други – показаните предмети са характерни за това, което е достъпно за почти всеки колекционер. В други книги образците са от музеи или най-добрите частни колекции и дори и някои от тях да попаднат в продажба, цената би била извън бюджета на хора, които не са мултимилионери и за които колекционирането е просто хоби. Като добавим и огромния географски обхват на книгата, в нея всеки с интерес към етнографските хладни оръжия може да намери образци по темите си, подобни на тези, които може реалистично да придобие.
Ислямски Оръжия от Тири е далече от перфектната книга, но 16 години след излизането й от печат остава полезен справочник за редовия колекционер на етнографски оръжия от Балканите, Африка и Азия.
