Освен военно-историческите музеи и оръжейните, навсякъде по света съществуват какви ли не малки музеи, в много от които има и оръжия. Щатите не са изключение и интересни експонати изскачат на какви ли не места, някои съвсем неочаквани. Започвам темата с два музея от западното крайбрежие, в които могат да се видят някои доста хубави важни оръжия и доспехи от Азия и Океания, а също така и от автохтонното население на Северна Америка.
Започваме с Музея за Азиатско Изкуство в Сан Франциско. Той се намира в центъра на града, срещу кметството. Колекцията на музея е впечатляваща и си заслужава да се разгледа сама по себе си, но нас ни интересуват оръжията. Те започват със самурайски мечове, доспехи и дори един рядък фитилен пистолет. Има и някое и друго оръжие от Китай и Тибет. Индия е представена само с няколко предмета, но за сметка на това от много високо качество: катар и пеш-кабз с остриета от булат, един много фин базубанд, една барутница от нефрит и един много хубав шлем. Най-много оръжия има от малайския архипелаг, всичките от много високо качество, особено крисовете от Бали.
Следващият музей е музея Бърк в Сиатъл. Той се явява щатския музей на Вашингтон и е основно природонаучен музей, но също така има и изложби посветени на културата на различни народи от тихоокеанското крайбрежие. Това включва и оръжия на племената от Северо-Западна Северна Америка, основно Тлингит, които са обитавали крайбрежието от Аляска до Вашингтон. Те са от малкото индианци, които са носели доспехи (от дърво) и са имали метални оръжия от желязо, бронз и дори стомана. Само че те не са можели да добиват руда и да коват оръжия, а металните им ножове са от преработен материал от японски корабокрушения, който океанът е изхвърлил по бреговете им. Един от ножовете в музея много подозрително прилича на нож Тебу в лошо състояние. С оглед на това че е частно дарение, има основания за съмнение. Други северно-американски оръжия показани в музея са древни каменни върхове на стрели и противотежести за атл-атл (уред за хвърляне на копия). Оръжията от другата страна на Пасифика са от Япония, Филипините и маорите от Нова Зеландия.
И накрая бонус за любителите на нихон-то – снимки от една изложба в японския културен център в Сан Франциско от преди няколко години. Предметите са от частни колекции.
През 1691-ва година, маркграф Людвиг Вилхелм фон Баден-Баден е разгромил значително надвишаващата го по численост османска армия в битката при Сланкамен – върхновното постижение в забележителната му военна кариера, след която е станал известен като “Турския Луи”, заради многобройните му победи срещу османците. 300 години по-късно, забалежителната му колекция от трофеи, по настоящем изложена в държавния музей на Баден в Карлсруе, е публикувана в каталог, с който току що се сдобих.
Книгата е голям формат, с твърди гланцови корици и с гланцова хартия. Снимките на предметите от колекцията свързана с турския Луи са добри и големи, но за съжаление повечето черно-бели, както често се случва в по-старите издания. Текстът е изцяло на немски, което е проблем лично за мен с оглед на това че не съм упражнявал този език над 20 години и общо взето съм го забравил.
Първата част от книгата е посветена на историята на колекцията през годините, както и историята на Людвиг фон Баден-Баден. Фактът, че това са трофеи от кампаниите срещу турците в края на 17-и век е важен, защото ни дава поглед във въоръжението на османската армия през този сравнително ранен период. Първият опис на колекцията е направен от вдовицата на фон Баден-Баден през първата половина на 18-и век и съответно ако някое оръжие присъства там, не остават съмнения относно възрастта му.
Следва самият каталог, в който са изложени оръжия, знамена, доспехи и прочee трофеи. Също така е запазена и личната екипировка на маркграфа, както и цял куп европейски (неосмански) оръжия и доспехи. Интересно е, че при огнестрелното оръжие, цевите на трофеите са получили нови европейски приклад и механизъм и са били пригодени за ловни пушки, докато хладното оръжие е запазено в оригиналния си вид. Описанията към предметите са подробни и дори, където са могли, авторите са дали препратки към подобни експонати в други музейни колекции.
Всеки, който има интерес към османското и балканското оръжие и особено по-ранните карабели, ханджари и ятагани ще извлече полза от този каталог на оръжия и доспехи на над 3 века. Маркграфът определено не е прибрал какви да е неща, а предмети с високо качество и естетически приятни за окото. Аз съм на ден път със самолет от Германия, така че книгата е доста по-достъпния и лесен вариант да видя тези експонати от посещение на живо.
Една от целите, които съм си поставил е да спра да правя компромиси с качеството освен за много редки неща, но в края на миналата година се поддадох на изкушението да купя два предмета, просто защото цената беше много изгодна. Един от тези предмети е кумая от тип, какъвто преди това нямах в колекцията. За този тип ханджари вече е ставало дума в един от най-ранните ми постове в този блог и заради производството на сувенири, което продължава до ден днешен, това е доста тривиално оръжие. Запазени са и доста стари образци, но поне за мен става все по-трудно да ги намирам на добри цени и ето защо в крайна сметка реших да взема тази кумая.
Понеже вече съм писал подробно за кумаята като оръжие, тук само ще представя новата придобивка набързо. Тя е дълга 42.5 см в канията. Острието не е нищо особено. Дръжката е с лицева част от ниска проба сребро или калай с посребряване, с останки от червен емайл и обкована с бронз от всички други страни. Под предпазителя, пръстенът в който се предполага да влезе канията е бил украсен с емайл, голяма част от който е изпопадал. Канията е също с изцяло бронзов обков, като на долния накрайник има следи от посребряване. Интересно е че халките за окачване са от дебела бронзова тел и украсени с точки. Не съм напълно сигурен че това е била оригиналната кания, защото не влиза плътно в пръстена на дръжката, но със сигурност канията е стара и ако е била подменена, това се е случило отдавна.
Тук е моментът да отделим малко внимание на разнообразието от форми сред старите кумаи. То е доста голямо, плод на географски и хронологични разлики и единстевната книга, която изобщо прави някакъв опит да внесе яснота е тази на Ерик Клод, която излезе миналата година. Например според Клод, на снимката на моите три кумаи, най-горната е от Сиджилмаса в източната част на Мароко, там където започва Сахара, което поне за мен е леко объркващо, защото Сиджилмаса е унищожен от бербери в началото на 19-и век, а показаният от Клод образец е датиран в края на 19-и век. Клод показва и три кумаи като моята нова придобивка, със същите декоративни елементи, вкл. и две с емайлиран пръстен. Той датира и трите като от края на 19-и век и ги определя като изработени в Ида-у-Семлал, което е в южната част на Атласките Планини. Бютен в неговия каталог от началото на 20-и век показва няколко подобни кумаи (#1018-1020) и за една от тях пише, че е с надпис “Произведено в Сус”. Долината Сус е мястото, където исторически е произвеждано голяма част от оръжието в Мароко, така че няма да е изненада ако този тип са някъде от този край.
Бидейки сравнително масови и лесни за намиране, аз дълго време игнорирах кумаите и бях доволен да имам един-два образеца. Започвам обаче да си давам сметка за сериозното разнообразие на варианти сред тях, което може да е цяла тема за колекциониране сама по себе си. Очаквам вбъдеще да разширя колекцията от кумаи, по възможност обаче в по-добро качество от тази, която представих тук.
Който следи блога знае, че една от най-желаните ми придобивки беше стара нимча. Тази цел вече е постигната с алжирска нимча от 17-и или 18-и век. Чаках я месец и половина да пристигне след като я купих, но вече е при мен и мога да я споделя.
Цялата дължина на нимчата е 84 см, което е сравнително дълго за нимча от този период.Острието е с два канала и йелман на върха. То започва широко в основата, после се стеснява по средата и след това отново се разширява в йелмана. От едната страна в каналите има маркировки, които имитират надпис. Това е характерно за много остриета от 17-и век – често маркировките са повторения на няколко букви, без смисъл или ако е имало някакъв смисъл, той не е известен. Такива остриета са произвеждани на много места в Европа, но основно в Северна Италия и Щирия. Краят на опашката на острието е заклепен на помела.
Дръжката е от бронз, който някога е бил позлатен, с релефна украса от флорални мотиви. В ниските части на релефа има останал зелен емайл. От страната, която се пада лицева, когато нимчата е носена на левия хълбок някога е имало вграден скъпоценен камък, но той липсва. Предпазителят е бронзов, с украса, на места подобна на украсата на дръжката, а другаде като люспи. Краищата на разклоненията са оформени като пъпки на цветя. Канията не е запазена, но това не е изнендващо, защото оригиналните кании са били от плат или кожа и много малко от тях са оцелели до наши дни.
Ерик Клод описва този тип нимчи с по-старо острие с йелман и предимно с бронзов предпазител като алжирски. Украсата от османски тип по тези ранни нимчи определено поддържа произход от териториите, част от Османската Империя, от които Алжир е най-ранната в Магреба. Алжирското определение и датировката се базират и на няколко представителни образеца нимчи с дръжка покрита с черупка от костенурка и сребро, които са пленени от испанците по времето на обсадата на Оран през 1732-ра година. От същия тип обаче има и пленена от холандски капитан през 1655-а. Това позволява да датираме тези по-ранни нимчи от средата на 17-и до средата на 18-и век, което като години съвпада и с типа на острието. Бютен показва подобни в неговия каталог от началото на 20-и век и ги определя като арабски и датира от 14-и до 15-и век, което изглежда невъзможно рано, защото от преди 16-и век няма известни образци или изображения на нимчи по портрети. На базата на данните, с които разполагаме, можем да определим моята като нимча от края на 17-и или първата половина на 18-и век, най-вероятно от Алжир.
Това обобщава представянето на тази нова, изключително удовлетворителна за мен придобивка, но като бонус с образователна цел можем да разгледаме дръжки от нимчи за сравнение. На снимкaтa отгоре, от ляво на дясно: 1) Типична нимча от Мароко от втората половина на 19-и век; 2) Нимча от Мароко с по-особен предпазител, който може би е преходен от по-ранните предпазители с полукръг към тези без. Две от разклоненията са извити под прав ъгъл към острието вместо паралелни, а това разклонение, което е извито е с накрайник, който по форма прилича повече на занзибарските, а не на мароканските; 3) Новата нимча; 4) Нимча от Занзибар със запълнен полукръг на предпазителя; 5) Нимча от Занзибар с незапълнен полукръг на предпазителя; 6) Нимча от Занзибар с бронзов предпазител без полукръг; 7) Саиф от Южен Йемен, който е с кръстачка вместо типичния за нимчите предпазител, но ръкохватката е без съмнение вдъхновена от нимчите. Помелът е извит под прав ъгъл спрямо дръжката.
Това е само малка част от възможносто разнообразие на дръжки и предпазители по тези саби и мечове, така че има още много какво да събирам като варианти и това едва ли е последният пост по темата в този блог.
“Африкански Оръжия” от Фишер и Цирнгибл е класика от далечната 1978-а година и първата придобивка към библиотеката ми за 2021-ва. Това със сигурност не е най-добрия и изчерпателен труд по темата, но тук ще опитам да дам обективен преглед, като се съобразя с това, че книгата е публикувана преди да се родя.
Изданието е голям формат, с твърди корици и пълно с големи и добри илюстрации, но за съжаление пoчти всичките черно-бели. Текстът е на немски и английски, като някои от описанията към илюстрациите са само на немски. Малко странно, но никъде няма съдържание и с оглед на това че авторите са решили да не следват някаква географска последователност при представянията на оръжията, а произволно разглеждат оръжия от различни региони, е невъзможно човек да направи бърза справка.
Африка е голям континент с огромно разбообразие от племена, всяко със своите оръжия, така че е трудно за която и да е книга да е всеобхватна и изчерпателна по темата. Проблемът на книгата на Цирнгибл и Фишер е че дори не е направен опит за всеобхватност – изцяло липсват оръжия от Магреба и Рога на Африка например. Фокусът е върху оръжия от централна Африка и Камерун, като оръжия от останалите части на континента са показани доста бегло, ако изобщо са показани. Разгледани са предимно ножове, саби и мечове – копията не са включени. Това, в което авторите постигат успех е увлекателният начин на представяне на оръжията, в контекста на културата на африканските племена, които са ги произвеждали и ползвали. Текстът не е сух и академичен, книгата се чете леко и Цирнгибл и Фишер съумяват да предадат тяхната страст по темата на читателя. Това е първата книга, която представя странни и екзотични оръжия от Африка и дори и сега е приличен определител на оръжия от вътрешността на континента.
От моя лична гледна точка, аз няма да извлека особена полза от “Африкански Оръжия” на Цирнгибл и Фишер, защото в нея няма нищо по моята тема, което не бих могъл да намеря другаде. Що се отнася до африканските оръжия, определено смятам че има поне няколко по-добри и полезни книги по темата. Но изучаването на дадена оръжейна тема все трябва да започне от някъде и през 1978-а година, тази книга е дала началото. Тя може да бъде полезна и днес за тези, които имат силен интерес към оръжията от Конго и Камерун, но ако човек иска да купи една единствена книга за африканските оръжия, има по-добри опции.
Тази година получих нова книга за индийски оръжия като коледен подарък от жена ми: “Оръжия и Доспехи от Индия, Непал и Шри Ланка”, с автор Равиндер Реди. Не знам дали се опитва да намекне че трябва да сменя фокуса на колекцията си или просто тези книги са в началото на списъка ми с желани книги в Амазон. Индийските оръжия заради изяществото на изработката и богата украса са търсени от много колекционери, но аз не изпитвам особена тръпка към тях. Но това не пречи да са ми интересни, както и връзките им с оръжията от арабския полуостров и Източна Африка.
За индийските оръжия има много книги, които варират от задълбочени научни трудове от до книжки с картинки на ниво детска енциклопедия и не знаех какво да очаквам. Авторът Равиндер Реди е американски колекционер от индийски произход и неговият подход е различен от останалите книги, които съм виждал по темата. Целта на авторa е да покаже подробно оръжията от индийския подконтинент, но без да отегчава с прекалена академичност. За целта е наблегнал на илюстрациите, които са цветни и с висока резолюция – както на оръжия и доспехи, така и на живописно изкуство от времето, по което тези оръжия са произвеждани и ползвани. Текстът е по-скоро съпътстващ илюстрациите, а не обратното. Прочитането на книгата е като посещение в музей – акцентът е върху експонатите, а към тях има описания за който иска повече подробности.
В началото има кратка историческа справка, в която съвсем накратко са предствени най-важните империи в Индия от средновековието до края на 19-и век – от Делхийския Султанат до британците. Следват глави, в които са показани основните типове оръжия – ножове, саби и мечове, копия, боздугани и брадви, а също така и лъкове, огнестрелно оръжие и доспехи. Следващите три глави ca посветени на племената от различни краища на Индия, Непал и Шри Ланка. Книгата продължава с различните методи на украса и символизма, свързан с различните религии от подконтинента. После авторът е подбрал образци, отличаващи се с изключително високо ниво на изработка. Накрая книгата завършва със своеобразен речник на оръжия и доспехи, от анкус до загнал, представени всяко на по две страници с големи цветни снимки.
Това е може би най-добрата книга за начинаещи колекционери на индийско оръжие, която съм виждал до сега. Напредналите колекционери едва ли ще намерят много нова информация, но качествените илюстрации на образци от частни и музейни колекции сигурно ще са от полза. Като цяло, аз лично бях приятно изненадан от книгата и я препоръчвам на всеки, който търси въведение в темата.
Сигурен съм че много хора нямат търпение да оставят 2020-та година в миналото и гледат с надежда към 2021-ва и бъдещето. Както миналата година, сега е добър момент да погледна назад и да видя, какво съм постигнал в блога през миналата година и също да споделя какви са ми плановете за новата година о отношение на блога и като колекционер.
Това е книгата, излязла през 2020-та, с която прекарах най-много време
Една от целите ми беше да пускам нов пост всяка седмица, но това не се случи – през 2020-та имах 37 поста, което означава че съм пропуснал цели 15 седмици. Но и 37 поста не са никак малко, защото от тях 13 са прегледи на книги по темата, в други три поста съм успял да дам снимки от пет музея и в останалите съм показал около 50 оръжия, повечето от личната ми колекция. През 2021-ва ще опитам да продължа да пускам по пост на седмица, без да ми е фикс идея да следвам точен график. Имам още много оръжия и книги за споделяне, като се надявам да има и нови придобивки.
Любимата ми придобивка през годината
Като стана дума за придобивки, искам да опитам да преследвам основните си цели – тези от списъка с дългото хладно оръжие, публикуван преди няколко седмици, като имам и списъци за късо хладно оръжие и т.н.т. Също така много би ми се искало да имам волята да огранича количеството за сметка на качеството и знам, че ще е трудно. Отделно имам нужда да отделя повече време на четенето на книги.
Много отдавна исках нож “дженуи” и най-после го добавих в колекцията миналата година
Пандемията през 2020-та обърка много неща. Нямаше как да се пътува и музеите бяха (и много още са) затворени. Би било прекрасно ако с ваксиниране и надеждни методи на лечение проблемът с вируса бъде разрешен тази година, за да можем отново да пътуваме и да гледаме интересни музеи и исторически забележителности, както и да се срещаме пак с нови и стари приятели колекционери на живо. Това със сигурност ще стане, дано да е колкото се може по-скоро и да сме всички живи и здрави.
Книгата на Антъни Тири “Ислямски Оръжия – Магреб до Могул” е публикувана през 2004-а година и за времето си беше изключително популярна след колекционерите на оръжие от ислямския свят и околните региони. От тогава има и други публикации от такъв общ характер и знаем за някои от проблемите на книгата на Тири, но имам причини да смятам, че тя е актуална и днес.
Както заглавието загатва, обхватът на книгата е доста широк – оръжия от целия ислямски свят, разгледани по региони, започващи с Мароко и Магреба. Но Тири не спира в Индия, а продължава през Тибет и Бирма чак до Индонезия и Филипините. Това, което впечатлява, е че всички показани образци на оръжие, доспехи и снаряжение са от някогашната лична колекция на автора, изложени на 484 страници. Оръжията са представени с кратка повърхностна информация и книгата съответно е най-полезна като каталог и справочник. За съжаление обаче някои предмети са определени погрешно.
Но въпреки оскъдната информация и грешките в текста и описанията, тази книга има едно основно достойнство, което я отличава от почти всички други – показаните предмети са характерни за това, което е достъпно за почти всеки колекционер. В други книги образците са от музеи или най-добрите частни колекции и дори и някои от тях да попаднат в продажба, цената би била извън бюджета на хора, които не са мултимилионери и за които колекционирането е просто хоби. Като добавим и огромния географски обхват на книгата, в нея всеки с интерес към етнографските хладни оръжия може да намери образци по темите си, подобни на тези, които може реалистично да придобие.
Ислямски Оръжия от Тири е далече от перфектната книга, но 16 години след излизането й от печат остава полезен справочник за редовия колекционер на етнографски оръжия от Балканите, Африка и Азия.
Всеки колекционер носи в съзнанието си няколко мечтани придобвки. Обикновено става дума за трудни за намиране, високи на стойност и скъпи на цена предмети, които съществуват, но които са предимно в сферата на мечтите. Реших да направя списък на моите топ 10 най-желани мечове и саби. Критериите са прости – трябва да са образци, каквито нямам. Също така трябва да са в сферата на реално постижимото, в смисъл такива предмети да състествуват в частни колекции и периодично да се появяват в продажба. Неща като сабята на Хан Крум, меча на Калоян, Екскалибур и прочee нямат приложение тук, защото не е ясно дали изобщо съществуват, поне не и докато археологията не докаже противното. Мечът на Хан Кубрат и ятаганът на Сюлейман Великолепни също не са за тази тема – те съществуват, но са уникални предмети в музеи, от които няма и не би трябвало да излизат. В този ред на мисли, ето го моят топ 10 (илюстрациите са от музеи, където съм снимал лично и от книгите на Хейлс и на Въчков).
10 Българска Генералска Сабя обр. 1905 г. Като българин винаги ще имам интерес към нашето хладно оръжие и в списъка винаги ще има място за поне едно. Изборът на генералската сабя може би буди недоумение у тези, с интерес по темата, защото има много по-трудни за намиране образци на българско хладно оръжие – шпаги, наградни саби, морски саби и т.н.т. Но аз съм много назад с българското дълго хладно оръжие, понеже не ми е основен фокус и от многото саби, които нямам, тази ми харесва най-много. Естетически, всички компоненти в нея ми допадат, от лъвската глава на помела до острието с разширения и двустранно заточен връх. Исторически, това е сабята на генералите, спечелили победите през Балканската Война и Първата Световна Война. Този списък е базиран на това, което аз искам най-много, а не непременно на това, кое е най-скъпо или рядко.
9 Каскара със сребърна дръжка. Каскари с дръжки, обковани със сребро се срещат сравнително често и не са на недостъпни цени. Те варират по качество, от по-съвременни образци от втората половина на 20-и век до мечове потенциално от личния арсенал на Али Динар, последния султан на Дарфур, който е имал над 100 каскари. Аз все още нямам каскара със сребърна дръжка вколекцията, но от този списък това е най-лесно достижимата цел.
8 Занзибарска Нимча с Дръжка от Слонова Кост. При нимчите от Оман и Източна Африка има някои разновидности. Може би най-атрактивната от тях се състои от саби с дръжка, изработена от слонова кост, често с позлатена украса и гард с три разклонения и без полукръгъл предпазител. С такъв тип саби са снимани телоохранители на високопоставени лица от Занзибар и Коморите.
7 Стара нимча от 17-и век. Когато става дума за нимчи, лично за мен са най-интересни най-старите от тях – абордажни тесаци с характерното късо острие с голям йелман, от което произлиза и името на този тип оръжия. И макар че имам такова острие с дръжка от Йемен, все още нямам класическа нимча от 17-и век. Добрата новина е че има достатъчно в частни колекции – даже преди години бях видял две в българска колекция.
6 Алжирска Пала. Единствената информация за тези пали, които се отличават по липсата на кръстачка е в книгата на Хейлс. Виждал съм и две в частна колекция. Предимствата на липсата на кръстачка са в потенциалното по-лесно вадене на сабята от ножницата, защото няма какво да се закачи и оплита в дрехи и ремъци. Ако тези пали са ползвани предимно в абордажни условия от алжирски корсари, в това изменение може би има логика. Украсата по сребърните части на кнаията и дръжката е в стил балкански барок. Това, че украсата е в балкански стил не е толкова изненадващо, защото много от по-високо качествените оръжия в Алжир са били внасяни от Балканите – например алжирските ятагани.
5 Омански Шамшир. През 19-и век, в резултат на персийско влияние, шамширът или поне дръжката от персийския шамшир е добила популярност и в Оман и Оманската Империя по източното африканско крайбрежие, вкл. и на Коморите (независими от Оман, но под силно Оманско културно влияние). На стари снимки от Занзибар се виждат мъже, които освен катари държат и шамшири. Но дръжката не е директно копирана от персийската, а е специфична, с типично омански черти, по-специално преплетените като панделка сребърни жици под кръстачката и формата и украсата на помела. Каниите също се отличават с омански декоративни мотиви. Остриетата понякога са персийски от булат, но понякога и от вносни европейски остриета от саби. Срещат се много по-рядко от персийските шамшири, но периодично се появяват в продажба – за последните няколко години имах три неуспешни опита.
4 Каскара с двоен помел. Каскари има много, но такива с двоен помел по някаква причина се срещат рядко. Какво е значението на двойния помел не е ясно, но може би е обозначавало висок статут на този, който е носил такъв меч или може би е по-стар вариант. Такива каскари има в Кралската Оръжейна в Лийдс и в Метрополитън, като тази в Метрополитън е с персийско острие от булат с гравирани змии. Каскара с булатно острие би било нещо доста специално само по себе си, дори и без двойния помел. Извън музеи, има и една такава каскара в книгата на Хейлс, така че надеждата че циркулират и извън музеите е жива.
3 Меч от Арсенала в Александрия. По време на походите на мамелюците през 14-и век и впослдствие като част от данък от Кипърското Кралство, в Арсенала в Александрия са били събрани добро количество европейски мечове от късното средновековие. Интересно е, че мамелюците не са им сменяли дръжките, а само са им добавили гравирани надписи с посвещения и понякога и годината на дарение в арсенала. Впоследствие тези мечове са пленени от османските турци и пренесени в арсенала в Света Ирина в Константинопол, а в по-ново време разпръснати по музеи и колекции. Като добре запазени образци, те са важни за изследователите на европейско хладно оръжие от средновековието, а за мен са интересни като примери на европейско оръжие, възприето в Африка. В случай че случайно някой от тези, които още не са в музей излезе в аукцион, цената със сигурност ще е шест цифрена, но поне на теория придобивката е възможна, макар и вероятността да придобия такъв меч да граничи с шансовете на Славия да спечели Шампионската Лига.
2 Мамелюкска сабя от 16-и век. Или поне острие от мамелюкска сабя от 16-и век, защото за пет века дръжките са сменяни многократно. Мамелюкската школа е продължител на селджукските и татарските школи и до голяма степен е положила основите на османската и персийските школи (ако следваме Кирил Ривкин). Те се явяват първообраз на шамширите и калъчите. Тези саби са и първите, при които в острието се вижда опит за шарка в булата – остриета от тигелна стомана са произвеждани и преди – например Улфберт мечовете, но чак при мамелюкските саби виждаме характерния контраст, макар и все още доста слаб в сравнение с османските и особено персийските остриета през следващите векове. Това са и може би най-старите саби на африканския континент, откъдето е и моят толкова голям интерес към тях. В днешно време излизат с какви ли не дръжки – от типични османски дръжки до тулвари и нимча, като една сабя в оръжейната на рицарите в Малта. Това всъщност би било идеалнта комбинация – старо мамелюкско острие с дръжка от Магреба поставена век или два по-късно. Уви, засега сабята от Малта е единствената с такава дръжка, която съм виждал, но и на такова острие с дръжка от тулвар бих се радвал много, стига да мога да си позволя пет цифрената сума, която би струвало (спрямо днешна дата) някой ден.
1 Саиф Бадауи Аз обичам ислямски двуостри мечове – такуби, судански и омански мечове. Но ако има нещо, което харесвам още повече това са старите мечове, от които произлизат. При оманските, това са архаичните къси мечове, т.нар. саиф ямани, за които вече е ставало дума. Такубите и т.нар. каскари произлизат от т. нар. саиф бадауи, от времанта на мамеюците и дори аюбидите и фатимидите. Тези мечове на свой ред произлизат от византийската спата (и може би от някои сасанидски мечове) и са били ползвани от всички в близкия изток, дори и от османските турци. Мечът на Скендербег от Хофбург във Виена е от този тип. Виждал съм поне един саиф бадауи в аукцион на Херман Хисторика, така че макар и малък, поне на теория има шанс.
В този списък на десет мечтани придобивки, някои са напълно достижими, други граничат с невъзможното, а останалите са въпрос на търпение и парични средства. Колкото по-трудно и по-дълго време отнема някоя придобивка, толкова по-голяма е радостта от нея. А когато постигнем някоя от големите си цели, на нейно място идва друга,която да преследваме.
Такубата може да е най-емблематичното оръжие на бронираните конници от Сахела, но основното им оръжие, както и на всички други тежки кавалеристи преди огнестрелните оръжия, е била кавалерийската пика. Аз имам два върха от такива пики в колекцията и тук ще ги представя.
Първият връх е вероятно от региона, където днес граничат Нигерия и Камерун. Този връх е с острие дълго 45 см, с централно разположен ръб от двете страни за да усилване на здравината и подобряване на бронепробивността срещу халчести ризници. Срещу такива ризници такубата с редки изключения не би била особено ефективно оръжие, но за сметка на това няма халчеста ризница, която да устои на удар с пика нанесен в галоп. Интересно е, че този връх дойде с част от дръжката,покрита с кожа, както и с калъф от тънка кожа. Украсата на кожените части и самия стоманен връх е от характерни за региона геометрични мотиви. Тези детайли демонстрират ковашкото и сарашкото майсторство на местните занаятчии и високата стойност и важното значение на това копие за притежателите му.
Първият връх сам по себе си е внушителен, но изглежда като миниатюра до втория връх, който имам в колекцията. Само острието е 70 см на дължина и над 6 см на широчина в най-широката си част, също усилено с централни ръбове. Втулката е още 28 см и украсена с мед и бронз. Останала е и част от дръжката, като целият предмет е 160см на дължина, но в оригиналния си вид сигурно е надминавал 3 метра. Произходът на моя връх може би е от днешна Буркина Фасо, от племената Моси, но такива върхове с украса от бронзови дисков по втулката има и от Северна Нигерия.
Подобен връх на кавалерийска пика има в една скица от Диксън Денам, британски откривател и пътешественик, който е обикалял в Западна Африка в началото на 19-и век. На нея е изобразен кралски телоохранител от Канем Борну. Доколко тези телоохранители са били с церемониално или реално бойно предназначение не ми е известно, но когато става дума за африкански оръжия символизмът и потенциалното церемониално предназначение са почти толкова важни, колкото и бойните характеристики. Балансът на пика с такова масивно острие, дори и при дълга дръжка, би бил доста изнесен напред и боравенето с оръжието сложно. На пиките от северен Камерун в долния край има железен обръч за подобряване на баланса, въпреки че техните върхове са с по-практични размери.
В специализираната литература, с която разполагам, подобен връх като първия, който показвам тук има в каталога на Музея за Изкуство от Франкфурт (Agthe, Waffen aus Zentral-Afrika), под номер 166. Под острието втулката е също облечена в кожа с много подобна декорация и форма. За музейния експонат пише, че е от северен Камерун и че е събран по време на експедиция между 1900-а и 1908-а година.
Колекционирането на копия е усложнено поради няколко причини. Първата е, че заради голямата дължина те не са удобни за пренасяне и съответно много по-малък брой са попаднали в колекции в сравнение с другите хладни оръжия. Като масово оръжие, те не са белег на ранк или благороден произход като мечовете, които са много по-атрактивни като боен трофей или сувенир. Разнообразието при формите на върховете на копия, особено ако игнорираме церемониалните и оставим само чисто бойните е ограниченo и при липса на допълнителна украса понякога е много трудно един връх да бъде определен. В случай, че цялото копие е запазено, съхранението и експонирането му е сложно заради размерите. Съответно интересът към този тип оръжие е по-нисък. Всичко това е в рязък контраст с историческото значение на копието като оръжие, съдейки по пътеписите на първите европейски пътешественици в Сахела и високото ниво на изработка на тези върхове на пики, които очевидно са били от първостепенно значение за някогашните им собственици.
