Author: Teodor Vacev

Не е тайна, че нимчите и особено тези от Занзибар са ми от най-любимите дълги хладни оръжия и това самопо себе си е достатъчна причина да се стремя да придобия колкото се може повече от тях. Когато преди около половин година получих възможност да добавя нимчата, предмет на този пост в колекцията, не се колебах. Но я пускам чак сега, защото просто се чудех какво да напиша в поста – каквото знам за нимчите от Оман и Източна Африка вече съм го споделил в предишни постове.

На този етап не мога със сигурност да твърдя нито какъв е произходът на този тип дръжка и предпазител, нито дали се е разпространил от Средиземно Море към Арабско Море или обратно. Но за сметка на това можем да сравним новата нимча с другите две, които имам и да направим някои кратки размисли. Да започнем със сравненията – острието е различно, вероятно вдъхновено от европейските тесаци от 18-и век или дори директно взето от немаркиран европейски тесак. По форма и размери прилича na мароканската нимча с острие, маркирано с тичаща лисица и най-вероятно от английски тесак от средата на 18-и век.

Дръжката и предпазителя за сметка на това са почти еднакви с тези на другата оманска нимча в колекцията ми. Ръкохватката е без разлики, освен в размера и в украсата – липсват сребърните звезди и триъгълните мотиви в края на помела. Сребърната яка под предпазителя е налична и на двете дръжки. Предпазителят е с една съществена разлика – на новата нимча полукръгът не е запълнен. Канията е също дървена, но вместо красиво гравиран сребърен накрайник има по-прост бронзов нанкрайник. Освен това почти цялата е без кожа – ако някога е имало кожа, тя изглежда е била загубена отдавна, защото дървото е с тъмна патина.

Предишната нимча от този тип е по-луксозен образец, с повече украса. Тази е по-проста, но с по-масивна дръжка от нимчата с бронзов гард, която е най-грубата от трите, като при нея е почти сигурно че предпазителят е по-нов от дръжката и острието. Това показва, че тези нимчи не са били само символ на статус, а масово оръжие, ползвано от хора с различни финансови възможности. Остриетата и на трите са близки до абордажните тесаци, но трябва да внимаваме с такива заключения, защото съм виждал и мечове с дълги двуостри остриета с този тип дръжка.

Интересно е това, че полукръгът който предпазителят образува на новата нимча не е запълнен. На някои от старите нимчи от Магерба, които също имат такъв полукръгъл предпазител, той също не е запълнен. Това лично ме кара да предполагам, че запълването е започнало по-късно и само на нимчите в Арабия и Източна Африка. Това може би е било с цел да бъде усилен предпазителя – както се вижда, на моята нова придобивка той е счупен от едната страна. А може и да е било и с декоративна цел – тези причини не са взаимоиключващи се.

Този полукръг е част от мистерията на нимчите – има го на някои от най-ранните нимчи в Средиземно Море и на много от нимчите от Арабия и Източна Африка. Но има и изключения – не всички ранни нимчи го имат, както и не всички нимчи от Оман и Занзибар. На нимчите от 19-и век от Мароко няма полукръг, което предполага че с развитието на формата този тип предпазители са излезли от мода в Магреба. Това, че полукръгът е останал популярен от другата страна на Африка води на интересни размисли.

Антъни Норт в статия от 1975-а година дава силни аргументи в полза на теорията, че предпазителят на нимчата от Магреба е взаимстван или вдъхновен от предпазители на италианската сторта (вид едноостро хладно оръжие произлизащо от фалчиъна) през 16-и век. Преобладаването на полукръгa на предпазителя по арабските нимчи предполага, че те са стигнали в този край на света почти веднага след като са възникнали в Северна Африка – иначе не биха имали този белег на най-ранните нимчи. Това всъщност не бива да ни учудва, защото върхът на османските операции в Индийския Океан съвпада с разцвета на османската военноморска мощ в Средиземно Море: неуспешната обсада на Диу в Индия е по времето, по което Хайредин Барбароса е превзел Тунис, а пътешествията до Северна Суматра с цел да бъде оказана военна помощ на Султаната Аче са горе долу по едно и също време с обсадата на Малта. За кампаниите в Индийския Океан са били събирани войски от всички краища на Империята и дори европейски наемници, което обяснява как характерния тип дръжка на нимчата е била пренесена на изток почти едновременно с появата и в ислямския запад.

Но защо полукръгът на предпазителя е останал толкова популярен в Южна Арабия и по източното крайбрежие на Африка? Причината не е ясна, но е много вероятно да е заради характерния за този край на света консерватизъм по отношение на оръжията. Все пак там двуострите мечове са останали в употреба до края на 19-и век, да не говорим за т.нар. “саиф ямани” от Оман, който потенциално е с форма, останала още от най-ранните дни на арабския халифат.

Този пост стана по-дълъг, отколкото първоначално очаквах и тук е добър момент да му сложа край, а с тази тема ще продължа в случай на нова придобивка на нимча.

Най-интересният аспект в колекционирането на древни оръжия е проследяването на еволюцията на формите на базата на отделни находки. Придобих още една хазарска сабя точно с тази цел – да добавя малко по-късен образец в колекцията и да мога да правя сравнения с другата хазарска сабя, която вече показах в блога.

На дължина сабята е 86 см, с тегло от 620 грама – т.е., леко и повратливо оръжие, също както и хазарската сабя от 8-и/9-и век. Но веднага се виждат и важни разлики, основната от която е в острието. То е малко по-тясно и значително по-извито. На другата сабя цялото острие е с ромбоидно сечение, докато на тази само йелманът е с такове сечение, а останалата част е с триъгълно сечение. Дебелината на гърба в основата на острието е 6мм, а преди йелмана 4 мм. Самият йелман не е много по-различен от този на другата хазарска сабя освен в това, че е извит. Опашката на острието също е различна – по-къса и наклонена в обратната посока на извивката на острието. И гардът е различен, но от сравнително често срещан тип, който присъства в книгите на Ривкин и на Йотов.

Всички тези разлики водят до заключението, че това е по-късен образец, който се явява като следваща стъпка в еволюцията на сабята в сравнение с предишната ми придобивка. Съответно вероятно е от малко по-късен период – 9-и/10-и век, към края на властването на Хазарския хаганат и може би дори свързана с други народи от степта на север от Черно море – маджари или печенеги например. Докато първата хазарска сабя,която показах беше с много слаба извивка, почти права като палаш, тук извивката е силно израазена и това вече е същинска сабя, със съответните изменения и в опашката. Липсва т.нар. тунку в основата на острието, но е трудно да преценея дали е загубено или дали никога не е съществувало.

Тези саби не са ми основна тема, но имам влечение към тях, може би в резултат от книжките с картинки за българска история от детството. Не е трудно да си представим подобни саби в ръцете на българските конници при Булгарофигон или Ахелой и това ми стига като причина да ги добавям в колекцията.

Индонезия се състои от хиляди острови и стотици етноси, повечето от които имат своите характерни оръжия. Такова огромно разнообразие може да създаде трудности на колекционерите при определянето на придобивки, но на помощ идва книгата на Албер Ван Зоневелд “Традиционни Оръжия от Индонезийския Архипелаг”.

Като издание, книгата е голям формат с твърди корици. На обем е 160 страници, пълни с илюстрации на предметите. Повечето илюстрации са малки по размери, но това е защото книгата по своето същество е речник и справочник.

Това не е книга с глави за четене, а е изцяло речник, в който оръжия и доспехи от Индонезия са представени по азбучен ред. Информацията за всяко от оръжията е сравнително кратка, но достатъчна за придобиване на основна представа. Най-важната полза от тази книга е за определянето на нови придобивки, и сверяването им спрямо други подобни образци.

Оръжията от Индонезия са толкова много, че подробното им разглеждане в една единствена книга е просто невъзможно. Справочникът на Ван Зоневелд постига всеобхватност в един скъсен и удобен за разглеждане вид и ще е много полезен на всеки, с интерес към този регион.

Преди години когато интересите ми бяха по-обширни и тепърва оформях оръжейната ми библиотека, в нея попадна и книгата “Преоткриване на Оръжието и Доспехите от Тибет”, издадена по повод на специална изложба в оръжейната на Метрополитън посветена на този регион. Това, доколкото ми е известно, е единствената книга фокусирана върху тибетските оръжия и доспехи и тук е добър момент да споделя моя кратък преглед.

Самата книга е леко нестандартен, почти квадратен формат. Моята книга е с меки корици, но ако не се лъжа има и вариант с твърди корици. Страниците са от гланцова хартия, а снимките на предметите са цветни и с висока резолюция. Като цяло, намирам качеството на изданието за добро.

Книгата започва с няколко глави, от които първата, посветена на историята на оръжията и доспехите от Тибет е най-интересна. Има също кратък очерк на развитието на ковашкия занаят в Тибет, анализ на оръжията и доспехите в иконографията на региона и накрая и преглед на оръжията, натрупани в един от храмовете, където с вековете като част от даровете са събрани и някои много интересни образци. Същинската част е каталога, който е разделен на части според отделните видове оръжия и доспехи. Интересно е как някои от по-старите шлемове са трудни за разграничаване между тибетски или монголски. Други влияния върху местните форми, например от Индия и Китай са също очевидни. След каталога има апендикс с преводи на надписи и друга информация за тези с по-задълбочен интерес.

В заключение, книгата на Метрополитън е качествено издание, с информация и каталог, които са необходими за всеки с интерес към оръжията от Източна Азия. С оглед на приликите със съседни региони, тя ще е полезна и на всеки, който има интерес към Централна Азия и Индия или просто общ интерес към оръжията от различни места на света.

Китай е огромна страна, с голям брой малцинства, които имат своите традиции по отношение на приложното изкуство. Това се отнася и до хладното оръжие, където има много регионални разлики и тънкости. Това не е регион, от който съм се инересувал и познанията ми за него са слаби. Не съм имал и много неща от Китай в колекцията, като в момента съм запазил единствено едно ножче.

То е изработено и носено от бонаните в Северо-Западен Китай – там, където някога е свършвала Великата Китайска Стена и е започвал Пътя на Коприната. Бонаните са мюсюлмани по религия и се предполага че произлизат от монголски и централно азиатски гранизони, заселени в тази част на Китай през средновековието. Традиционните им занаяти са земеделие и ножарство, което обяснява защо ножовете им се срещат често, въпреки малкия им брой – около 17,000 според официалната статистика.

Късото острие с един канал е доста семпло в сравнение с дръжката и канията, за които са били положени сериозни усилия. Дръжката е от два чирена, нитовани към опашката на острието – задният от рог, а предният от кост и украсен с вездесъщия и почти универсален соларен мотив на точка в кръг. Преходът между острието и дъжката е изработен от някакъв бял метал, може би алуминий. Помелът е от слоеве метал и рог, като опашката на острието е заклепена към него за максимална здравина на цялата конструкция. Канията е метална и цилиндрична по форма, украсена с кожа от скат и тел в края откъм отвора. Отзад е закребена специална пластина с халка, за която да бъде прикрепен ремък към колана. Както е типично за оръжията от Централна Азия, дръжката влиза отчасти в канията.

Другият нож, който имах от този край на света беше от Източен Тибет или Бутан. Беше сравнително стар нож от първата половина на 20-и век и предназначен за ползване в местната култура, а не за сувенир. Острието беше значително по-масивно от бонанския нож с един тесен, едва доловим канал към гърба. Дръжката и накрайниците на канията бяха от стомана с гравирана флорална декорация, а канията дървена покрита с черна кожа. Такива автентични образци на този тип ножове са трудни за намиране сред огромната бройка съвременни сувенири, но реших да се разделя с него за да освободя място за други придобивки.

Бонанският нож обаче го запазих, защото въпреки че вероятно не е особено стар, е много добре направен и е малък и не заема много място. Един образец на ислямско оръжие от края на Източен Туркестан е достатъчен засега.

Едно от многото интересни оръжия от рога на Африка е ножa “джиле” на афарите (известни още като данакили). Тези ножове съчетават някои от чертите на други оръжия от региона, но същевременно са напълно уникални като форма. Аз добавих един в колекцията и въпреки че моят не е особено стар, това ми дава възможност да представя тези ножове в блога.

Афарите обитават регион в Източна Африка, който се състои от Северо-Източната част на днешна Етопия, южното крайбрежие на днешна Eритрея и Северната Част на Джибути. Етнически кушити и близки до сомалийците, афарите през средновековието са били част от Адалския султанат, а в по-ново време са основали собствения Султанат на Ауса, който се е запазил в полуавтономна форма в Етиопия чак до 70-те. От тогава водят въоръжена борба за независимост чрез Афарския Революционен Демократичен Обединителен Фронт. По религия, афарите са мюсюлмани сунити.

Ако историята на афарите е слабо позната в световен мащаб, то историята на джилето като форма е изцяло незивестна. В книгите за африканско оръжие като цяло липсва подробна информация за тези ножове – Спринг ги споменава бегло в главата си за Рога на Африка, а Тири показва няколко в двата си каталога, където изказва предположение че сребърната украса на по-класните образци е слагана в Хартум. Някои версии търсят произхода в йеменските джамбии от другата страна на Червено Море и Аденския Залив, но най-голямата прилика с големите джамбии (сабики) от Северен Йемен е в начина на носене – на специален колан, отпред на корема. Същевременно джилето по форма на острието прилича повече на някои варианти на етиопския шотел, до степен че при някои образци е трудно да се определи дали са джиле или шотел.

Приликата с шотела е най-силно изразена във формата на острието, което започва като право в основата и постепенно се разширява, след което в средата е леко извито напред и постепенно се стеснява към върха. Острието е с ромбоидно сечение, като често в средата има един или два канала, които свършват малко след началото на извивката. Дръжката е изработена от едно парче дърво или рог и формата е близка до тази на традиционните етиопски мечове и саби. Ножната се изработва от светла на цвят кожа. При по-луксозните образци, дръжката и канията са украсени със сребро.

Моят е сравнително нов, от втoрата половина на 20-и век. На дължина в канията е впечатляващите 60 см, а в най-широката част острието е почти 7 см. Накрайниците на канията и украсата на дървената дръжка са изработени от някакъв бял метал, вероятно алуминий, но декоративните елементи и техники по тях са изцяло традиционни. На снимки на афарски бунтовници с АК-47 винаги се виждат и тези ножове. Изработката е по-груба в сравнение със старите ножове и рога от носорог и среброто са заменени от по-евитни материали, но джилето не е просто сувенир, а продължава да бъде неизменна част от мъжкото облекло и екипировка.

Джиле – още едно от многото почти непознати африкански ислямски оръжия. Липсата на подробна информация обаче е голяма част от причината тези оръжия да ме привличат – всяка нова придобивка е възможност да открия и науча нещо ново.

Този кинжал от моята колекция не е нито от рядък тип, нито с острие от дамаск или нещо друго кой знае колко забележително по него. Но показва как тези ножове са се утвърдили на Балканите в края на 19-и век, с характерни за нашия регион промени в украсата и формата.

Дръжката на кинжала е директно взаимствана от кавказките кинжали, но острието е съвсем различно. То е едноостро и двустранно заточено в третината откъм върха. Откъм гърба са издълбани два тесни канала. От едната страна острието е гравирано с флорални и рибни мотиви, които позволяват да го определим като гръцко на базата на подобни гравировки по други оръжия, и e датирано от 1894-а година. Друга интересна черта на острието е че е изковано от голяма пила. В някои места, където не е напълно полирано личат ромбчета, останали от зъбците на пилата при прековаването. Индустриално произведени пили като източник на добра стомана са били ползвани из цял свят през този период.

Дръжката от друга страна е от кавказки тип, но с балкански привкус. Направена е от две половини тънка ламарина, запоени една към друга и към острието. На помела и предпазителя има пъпки, които имитират декорациите, покриващи нитовете на кавказките кинжали, но тук те са изцяло декоративни като не изглежда дръжката да е занитена към опашката на острието. От всички страни дръжката е украсена със зиг-заговидна линия, както е характерно за Балканите и Мала Азия в края на 19-и век и началото на 20-и век. Канията е от две дървени половини покрити с червена кожа.

Този гръцки кинжал не е сред най-ценните в колекцията ми, но за сметка на това показва как кавказките кинжали са били възприети и видозименени на Балканите в края на 19-и век. От него можем да научим повече за историята на оръжията отколкото например от някой от хилядите кубачински кинжали покрити целите със сребро от същия период.