Author: Teodor Vacev

Тази година беше добра за мен като колекционер, защото успях най-после да се сдобия с омански шамшир, а също така и със други интересни неща, включително и две нови занзибарски нимчи. Какъв по-подходящ завършек на годината освен още една нимча, този път мароканска.

Това не е типична мароканска нимча от края на 19-и век. В книгата на Ерик Клод, където е публикувана като част от личната му колекция, той я описва като алжирска с мароканска дръжка. Изглежда че формата на острието за него е водеща при определянето, с което аз лично не съм съгласен. Ако почнем да определяме саби и мечове по острието, тогава всички такуби с остриета от Солинген са германски мечове. Такова определяне вади оръжията от контекста, в който са били ползвани от оригиналните им собственици и за мен е погрешно. Дръжките са много по-добър признак за етнически и географски произход. Тази със сигурност е мароканска, но има две интересни черти. Първо, ръкохватката е дървена, с флорална резба. Такава резба не се среща на по-късните марокански ръкохватки, които са предимно от рог и по правило без украса. Гардът е от по-редкия тип, за който съм писал преди, при който вместо трите разклонения да са извити към острието, две са огънати напречно. Не знам дали това а атавизъм от пръстен, но със сигурност колкото такива гардове съм видял все са били с остриета от началото на 19-и век или по-стари.

Като стана дума за острието, то е много подобно на острието на алжирската ми нимча от 17-и-18-и век. Има три тесни канала, йелман и рикасо и на дължина двете остриета са почти еднакви. Основната разлика е че на алжирската нимча острието е стеснено откъм гърба след рикасото, докато при тази продължава в една линия до йелмана. На новата нимча острието също има европейски маркировки, този път т. нар. “гурда”. Тези маркировки произлизат от Северна Италия или Централна Европа, преди да бъдат имитирани в Кавказ. Освен европейските маркировки има и мюсюлмански. От едната страна има някакъв надпис, който не е лесен за разчитане, а от другата има правоъгълник с цифрите от едно до десет, като петицата е заменена с някакъв друг символ. Тези правоъгълници са известни като “Беду” и служат като предпазващи заклинания по остриета от целия ислямски свят.

Канията е дървена, покрита с тънка черна кожа и със бронзов накрайник с геометрична украса, характерна за Мароко, в унисон с пръстена на дръжката до предпазителя. Не съм сигурен дали това е оригиналната кания, но определено е автентична от поне 19-и век и с нея това е най-комплектната мароканска нимча, която имам засега.

Тази нимча дава представа за това как са изглеждали нимчите в Мароко преди 19-и век – също като нимчите в Алжир, с малки регионални разлики в дръжката и канията. Това не е изненадващо като се има предвид че и в Мароко е имало базирани корсари, опериращи на същите принципи като тези от останалия Магреб. Историята и естетиката на тази къса сабя ми носят силно удовлетворение и въплъщават точно това, което искам като колекционер. Весели празници!

Този пост е опит за типология на занзибарските нимчи с цел да бъдат разделени на три основни типа според формата на предпазителя.

Първо, няколко уточнения. Типологията долу е съставена на базата на наблюденията ми върху образците в моята колекция, а също така и върху архив от снимки на около 60 на брой занзибарски нимчи. Тези снимки са от други колекции, музеи, аукциони и сайтове на дилъри на антично оръжие. Типологията е напълно условна, като целта е да може занзибарските нимчи да бъдат обусловени в няколко основни групи и това в бъдеще да даде възможност да бъдат направени изводи за това на какво се държат разликите. На този етап ми е трудно да определя дали различията са в резултат от географски или етнически произход, функционално предназначение или социален статус. Всички обобщения неизбежно имат своите заключения, но са направени на базата на това, което преобладава в статистически план. С появата на повече нимчи в колекции, сайтове и книги е много вероятно типологията да бъде преразгледана и променена. Това което следва е просто първи опит за такава типология изобщо спрямо познанията ми на този етап.

Причината да избера формата на предпазителя като основен показател вместо например формата на острието е заради голямото разнообразие на остриета по отношение на форма, дължина, широчина, брой на каналите, извивка и т.н. При предпазителите има три основни форми на занзибарските нимчи, което значително опростява нещата.

Според Предпазителя

Тип I – предпазители с пръстен. Подтип IА – със запълнен пръстен. Подтип IА е най-сложният за изработване предпазител и се среща върху нимчи с високо качество на изработка. Подтип IБ – с незапълнен пръстен. Нимчите с незапълнени пръстени варират като качество – някои не отстъпват по нищо на IА, докато други са по-грубо изработени. Почти всички нимчи от Тип I са с дръжки от тъмен рог, но ми е известна една единствена с дръжка от слонова кост. По отношение на остриетата, нимчи с предпазители от Тип I носят както извити, така и прави остриета.

Тип II – без пръстен, с тънки разклонения, като двете вътрешни разклонения са извити към острието като щипки на краб. Този тип предпазител се среща по-рядко, но за нимчите, които го имат са характерни две неща – всичките са с прави остриета и дръжки от тъмен рог.

Тип III – без пръстен, с краища на накрайниците които изглеждат като стилизирани глави на дракони. Нимчите от Тип III варират от някои от най-луксозно изработените нимчи изобщо, с дръжки от слонова кост обилно инкрустирани със злато до образци от доста ниско качество, като този в моята колекция. Почти всички нимчи с предпазител от Тип III са с извити остриета, с изключение на една нимча с дръжка от слонова кост и право острие.

Има и други нимчи, на които дръжката изглежда като на занзибарските, но са с предпазител или кръстачка с йеменски произход. Тях нарочно не ги включвам в типологията, защото въпреки че са започнали като занзибарски нимчи, в един момент са попаднали в Йемен и там са били модифицирани.

След време, когато събера повече образци, не само в колекцията но и като снимки, ако има нужда, ще преразгледам типологията. На този етап обаче, това е достатъчно.

С течение на времето успях да събера много омански и занзибарски дълги хладни оръжия, но едно от тях все ми се изплъзваше – оманския шамшир. Наскоро обаче късметът ми се усмихна – един приятел колекционер от Кувейт, от когото купих занзибарска нимча ми писа, че има омански шамшир за продаване и бързо се договорихме. Сега вече мога да го представя в блога и да обясня, какви са разликите с персийските шамшири.

Острието някога е било с пропорциите на типичен шамшир, но е било скъсено. Може би преправката е нарочна, защото като цяло арабите и в частност оманците предпочитат по-къси остриета с по-малка извивка, каквито има на оманската катара и занзибарските нимчи. Интересно е че при скъсяването върхът е бил заострен.

Най-очевидните разлики са в дръжката. Под кръстачката, долното разклонение на кръстачката и горния край на дръжката за увити с усукани ивици сребърна тел, които са преплетени като панделка. В другия край на дръжката, капачката на помела е също различна в характерен за Оман и Източна Африка стил. На персийските шамшири, тази капачка е цилиндрична, сравнително къса и като цяло без украси. На оманските и занзибарските шамшири, капачката е малко по-дълга и конусовидна, изработена от сребро и украсена с характерни флорални декоративни мотиви. Понякога лентата между чирените също носи такава украса, но на моя е без дизайн.

Канията също е с омански черти. Геометричната украса под черната кожа е доста елементарна, но големият сребърен долен накрайник е характерен за Оман и източното крайбрежие на Африка. В основата на украсата също както на капачката на помела е редица от шестлистни цветчета. Отделните части на шамшира – острие, дръжка и кания съвпадат като стил и потвърждават, че тази сабя е оманския шамшир, който толкова отдавна искам.

Стефан Прадин, който специализира в източно-африканска история, твърди че в Оман, Занзибар и Коморите шамширът е оръжие, символ на статус и носено само от най-високопоставени хора, като султани, емири и велики везири. Неговият извод се основава на снимков материал от 19-и век. Ако това е вярно, то до голяма степен обяснява защо тези саби са толкова по-редки в сравнение с останалите саби и мечове от Оман, дори по-редки от архаичните къси мечове от 18-и век. Попълването на колекцията с един образец определено ми донесе голямо удовлетворение.

Всеки път когато видя занзибарска нимча, е трудно да устоя на изкушението да я взема, особено ако има някои характеристики, различни от тези на нимчите които са вече в колекцията. Като качество на изработка тази е в долния край на диапазона, но и от такива образци има какво да научим.

Острието наподобява острие на европейски абордажен тесак, но е грубо изработено и съответно почти сигурно местно производство. Както обикновено по тези саби, няма никакви маркировки. На едно място острието има повреда, което допълнително потвърждава ниското му качество.

Дървената ръкохватка е в характерния за занзибарските нимчи стил, с “костенурка” на помела. В долната част има украса от два кръга, запълнени с някаква бяла на цвят сплав. Гардът е по-интересен, защото е от вариант, при който отсъства полукръглия пръстен. Произведен е от две стоманени парчета, заварени едно към друго. Разклоненията имат украса, направена с пила. Подобен тип дръжки, но от по-високо качество се срещат на нимчи с ръкохватки от слонова кост със златни инкрустации. При тях също няма пръстен на гарда, като разклоненията са с по-сложна форма и приличат на стилизирани глави на дракони или други чудовища. За съжаление яката на дръжката под гарда липсва, също както не е запазена и канията.

Като цяло е очевидно, че става дума за нимча, направена в рамките на доста скромен бюджет. Ако приемем че по-качествените образци са произвеждани в Оман и след това продавани из Оманската Империя и сферата на оманско културно влияние чак до Коморите, то можем да предположим че в малките градчета и села по източното крайбрежие на Африка местни ковачи също са опитвали да правят нимчи. Тези селски ковачи са разполагали с по-ограничени ресурси от големите търговски центрове и не са имали лукса да специализират само в остриета на саби, за да могат да развият умения на най-високо ниво. Тази нимча изглежда като резултат на такъв тип продукция, предназначена за по-бедна част от населението.

Всяка нова занзибарска нимча в колекцията идва със своите особености и нюанси по отношение на острие, ръкохватка, предпазител, украса и т.н.т. и ме приближава към това един ден да опитам да направя условна типология на тези саби.

От Сомалия и Занзибар чак до Северна Суматра, в почти целия ислямски свят, малки кръгли щитове са били важна част от воинското оборудване чак до края на 19-и век. В блога показах “пюрис тюмага” от Аче, Суматра и кожен щит от Етиопия в постове за оръжията от тези краища на света, а на “гашана” от Сомалия даже отделих цял пост. Сега е време за още един малък щит, този път от Кюрдистан.

Този тип малки щитове са снимани в книгата на Тири, където са описани като османски. Това е до известна степен правилно, защото са от земи в състава на османската империя. Ако търсим по-специфично описание и принадлежност към етническа група, съдейки по стари снимки изглежда, че са ползвани предимно от кюрди в източна Анадола, а също така и от други етноси в региона – турци, арменци и т.н.т. Местният термин за тях е просто “калкан” и произлизат от османските щитове от първите няколко века на империята. Малкият им размер не предлага кой знае каква защита освен да отбиват удари с хладно оръжие по време на дуел. Като датировка са основно от втората половина на 19-и век.

Моят щит не е в идеално състояние, особено от задната страна, но пък това дава възможност да видим каква е била конструкцията на тези щитове. Основната част от щита е от тръстикови стъбла, обшити с прежда за украса, навити в кръг около централна дървена част. От предната страна, парчето дърво в средата е покрито със стоманено умбо с квадратна издатина в центъра и още четири подобни издатини разположени в квадрат около ценъра. Вeроятно това е с цел щитът да може да се използва и за удари. Периферията на щита от предната страна също е обкована със стомана и е свързана с умбото с помощта на 25 стоманени лъча във формата на стрелки. От задната страна щитът е бил покрит с червен на цвят плат, а периферията е обшита с кожа. Все още стоят пръстените, за които е била закачена дръжката, която е била от преплетени ивици кожа. Като цяло, конструкцията е доста сложна, особено в сравнение с кожените щитове от Индия, Арабия и Източна Африка и в изработването на този малък щит са вложени сериозен труд и време. Диаметърът е 27.8 см.

Акцентът на колекцията остава върху Африка и следващите няколко поста ще са по основната тема. Малко разнообразие обаче не е излишно и отдавна исках да имам такъв щит, а сега като вече си давам сметка колко усилия и материали са вложени в изработвенто му, ми харесва още повече.

Напоследък честотата на новите придобивки намаля, защото все по-рядко попадам на неща, които наистина да ми харесат. Но когато видях това ятаганче с острие с турска панделка, не можах да се сдържа. Това е добре, защото отдавна е време за нов пост в блога.

Ятаганчето е дълго 56.5 см с канията и 53.5 см извадено от нея, като острието е 41 см. Най-интересната част са четирите, на места пет ленти турска панделка. Визуалният ефект е постигнат чрез заготовка от няколко слоя различна по въглеродно съдържание стомана, изкована в дълги пръти, които след това са усукани. При коването на острието, няколко такива пръта се влагат с ковашка заварка между мек гръб и режещо острие от високо въглеродна стомана. Технологията е развита още в късната античност и такъв тип шарки се срещат на европейски мечове от епохата на Великото Преселение на Народите и ранното средновековие. Интересно е че след това няма примери за оръжия, изковани по този начин почти цяло хилядолетие, докато такива шарки започнат да се появяват по ятагани и филипински крисове от 18-и и 19-и век. Очевидно е, че това някога е било по-голямо острие, което по една или друга причина е било скъсено в сегашния му вариант.

Дръжката е от два рогови чирена, украсени с месингови гвоздеи. Паразваните и лентата между чирените също са от месинг, с гравирана украса от типични за турското изкуство флорални мотиви. Формата и украсата на дръжката и лентите турска панделка в острието ме карат да смятам, че този ятаган е произведен в Мала Азия и впоследствие изнесен за Алжир. В колекцията имам само още един ятаган с острие от турска панделка, която обаче не е проявена добре и той със сигурност е от Мала Азия като тип. Интересно е че на алжирските ятагани, остриета от дамаск се срещат по-често в сравнение с ятагани с типично балкански дръжки. Изглежда че по-голямата част от вносните оръжия в Алжир са били предназначени за местния елит, който е можел да си позволи такива луксозни екстри.

Канията на това ятаганче от друга страна е изцяло местна и на вид наподобява на каниите на флисите, които са от две дървени половини, обилно покрити с резба. На тази кания мотивът е пределно прост – зиг-заговвидни линии, които символизират змии и отблъскват “злото око”. Двете половини се държат от стоманени гривни, едната от които има остатък от пръстен за синджир. Накрайникът е от напръстник, какъво има и на канията на моята флиса която е нещо средно между флиса и ятаган. Възможно е този ятаган да е бил внесен за нуждите на някой от еничерския елит в Алжир, а след това да е бил повреден и острието да е попаднало в по-племенни условия, където е било преправено и след това е получило нова кания. В книгата на Ерик Клод има и други примери за алжирски ятагани с кании от местен тип и по всичко изглежда, че това е била честа практика. Въпреки оптитите на местните ковачи да копират като ятагана, местните остриета не се доближават до качеството на тези, произведени във вътрешността на Османската Империя и в резултат на това вносните остриета са имали дълъг живот, през който се е случвало да им бъдат сменяни “дрехите”.

Историята на ятаганите и флисите в Северна Африка е интересна тема, поне за мен, и такива по-нестандартни екземпляри като това ятаганче ми дават възможност да науча по нещо ново за използването и приспособяването на тези оръжия в местни условия.

Бележка: Според приятели, които знаят повече за ятаганите от мен, стилът на дръжката и украсата по нея е характерен за ятагани от Южна Македония от началото на 20-и век. Това означава, че износът на ятагани от Балканите към Алжир е продължил дори и извън рамките на Османската Империя.

Откакто започнах да се интересувам от ислямски хладни оръжия преди много време, едно от нещата, които винаги съм искал да имам е шамшир с острие от булат. От чисто естетическa гледна точка, едва ли има по-елегантно оръжие на света. Не мога да си представя вариант при който някой би могъл да има прекалено много шамшири, но аз просто исках да имам поне един, дори и сега, когато интересите ми не са съсредоточени върху оръжия от Персия. Със сигурност и много други колекционери се чувстват така, защото въпреки че не са особено редки, хубавите шамшири винаги държат високи цени. Гледайки тенденцията стойността да се покачва, реших да надплатя, но все пак да придобия един сега, преди да станат съвсем недостъпни. Освен всичко друго това е добър повод да публикувам пост за персийските саби.

Но какво всъщност е “шамшир”? В буквалния смисъл на думата, тя е фарси за дълго хладно оръжие, аналогична на турското “калъч”. Сред колекционерите обаче “шамшир” обикновено се използва за сабя с дълго, сравнително тясно и силно извито острие с остър връх без йелман. От историческа гледна точка, шамширът е част от еволюцията на сабята, може би самата връхна точка на развитието на формата. Пренесена в Египет и Сирия от степите между Черно и каспийско Море и Централна Азия посредством мамелюците от черкезки и тюркски произход, сабята почва да придобива вида, с който впоследствие е ползвана в тюркските империи от Северна Индия до Балканите. Булатните остриета на мамелюкските ковачи са от първите, на които се проявява шарка – слабо изразена, от тесни къси чертички, но все пак видима. Впоследствие, персийските ковачи правят шарката все по-силно изразена и атрактивна, както вече виждаме по остриетата с клеймото на легендарния Ашадола, работил по времето на шах Абас в края на 16-и и началото на 17-и век, и копиран до средата на 19-и век. В момента билбиотеката ми е зад елхата и нямам достъп до книгата на Ривкин, но по спомени точно по времето на Шах Абас шамширът добива характерната си форма, ако се съди по наличните запазени образци и съвременни миниатюри.

Моят шамшир е от края на 18-и, началото на 19-и век и както е видно е с острие, различно от характерния тип. Извивката не е толкова голяма, самото острие е по-широко и даже има два успоредни канала – тесен откъм гърба и по-широк до него. То всъщност прилича на остриета от карабели и други европейски саби от периода. Върхът не е с класически йелман, но е двустранно заточен и леко разширен. Но въпреки тези необичайни черти, няма никакво съмнение че това е персийско острие, защото е изковано от булат и носи един единствен гравиран картуш с надпис “О, съдник на нужди”. Сабята извън канията е дълга 96.5 см и тежи малко над един килограм и като цяло усещането е като на сериозно, бойно острие. Който го е поръчал, се е водел от предимно практични, а не суетни съображения.

Дръжката е типично персийски тип, от капачката до предпазителя. Предпазителят впрочем също е изкован от булат със златен кофтгари фриз. Лентите от горната и долната част са от бронз, украсени с растителен мотив и позлатени. Чирените са от кост или полиран рог от елен. Също както острието, украсата е сведена до минимум, като акцентът е върху булата, от който са изковани острието и кръстовището. Канията е в унисон с останалата част: дървена облечена в черна магарешка кожа и с гривни и накрайник с класическа форма без каквато и да е украса. Металните части на канията е възможно да не са оригиналните, но като цяло са в тон с останалите части на оръжието – красотата на този шамшир е във формата му и острието му, т.е., най-важната част, на която собственикът е разчитал през най-опасните моменти от живота му, а не в пищна позлата или използването на екзотични материали като моржова кост за чирените.

С тази придобивка приключвам календарната година както подобава. Весели празници на всички!