Author: Teodor Vacev

От мароканското късо хладно оръжие ми липсваше т. нар. дженуи и чак сега успях да добавя и този тип в колекцията. Това дава повод да разгледаме тези ножове в контекста на останалите ножове и ханджари от Мароко.

Името дженуи предполагамео произлиза от арабската дума за “генуезки”, т.е. идващ ог Генуа. Като водещата търговска сила в Западното Средиземноморие, Генуа е била основен доставчик на европейски остриета в Магреба. Изглежда че в един момент дженуи епридобило значението на дума, ползвана за европейски прави остриета, както например по нашите земи европейските остриета за саби са били известни като “френгия”. В контраст с кумаята, ножовете дженуи са винаги прави и по форма като класически нож. Някои остриета са двустранно заточени на върха, а при по-късни образци са ползвани и щикове, например такива за Гра.

Каниите са дървени, обикновено покрити с кожа и с метални накарайници. На моят накрайниците са от бронз, като често се срещат и от сребро. Дръжката е от масивно парче рог, най-вероятно от носорог с осмоъгълно сечение и с характерно разширение в частта към помела. Преходът между дръжката и острието е от бронз с характерни за Мароко растителни мотиви, в същия стил като бронзовите части на канията.

По мои лични наблюдения, ножовете дженуи се срещат значително по-рядко от кумаите, дори и ако се абстрахираме от сувенирното производство. Какви са причините за това, не знам. По-редки са и от останалите марокански къси хладни оръжия, като шулата и сбулата. Сега вече имам основните типлове ножове и ханджари от Мароко, но ми остават някои варианти на кумаята.

По отношение на африканските оръжия, няма по-характерни за континента от т. нар. ножове за хвърляне. Една част от тях попадат и в моята тема и съответно първият такъв нож в колекцията е от най-северната точка на разпространението им – планините Тибести в днешен северен Чад.

Преди да разгледаме моя нож по-подробно, първо малко обща информация за ножовете за хвърляне. Те са своеобразни железа с няколко разклонения, с обсег от около 20-30 метра, които са били хвърляни по противника непосредствено преди враждуващите групи да се сблъскат в ръкопашен бой. Ефективността им не е била по-голяма от тази на стрели и метателни копия, но ножовете за хвърляне давaт възможност и за употреба в близък бой като късо хладо оръжие. Тези оръжия се делят на две основни групи – F-образни, където разклоненията са от една и съща страна и Z-образни, където разклоненията са от различни страни на “стъблото” на ножа. F-образните са разпространени на север, в Сахела, докато Z-образните са предимно на юг, в централната част на Африка. Ножовете за хвърляне нямат здраво прикрепена дръжка, а обикновено в долния край стъблото е увито с кожа или плат, които в много случаи липсват.

Моят е от F-образните или северни ножове. Всъщност, според Вестердийк, този нож е SP IV.5, т.е. стилистична група 4, тип 5. Стилистичната група 4 географски отговоаря на района около планините Тибести в днешен Чад, на границата с Либия, където обитава народността Тебу, за чиито своеобразни ножове вече стана дума в блога. Според Вестердийк, тип 5 е сравнително съвременен тип, от 50-те и 60-те години на 20-и век, който копира по-южни типове на народността Сара. В тази част на Африка, ножовете се изработват от т. нар. Хадад Хадид – ковачи с черен цвят на кожата, които заемат маргинална роля в обществото и от по-ниска каста спрямо животновъдите, които владеят тези земи. Тези ковачи не са отседнали, а са номади и обикалят из региона, предлагайки произведенията си, което неизбежно води до разпространението на форми от юг на север.

А форми има много и при наличието на нови придобивки, ще продължим с разглеждането на тази тема.

Преди време, когато се заинтересувах от възможността да придобия средновековни саби, изкопани от земята, първата, която добавих в колекцията беше тази сабя. Тя не е от периода, в който хазарите са доминирали в степите между Черно и Каспийско Море, а от по-късен период, когато този регион е под властта на Златната Орда.

След хазарите, следва период, в който доминират куманите. През този период сабите търпят някои изменения, като стават по-дълги и по-извити. Предпазителите и тункуто в основата на острието също се изменят. Монголското нашествие не внася радикални промени в дизайна на сабите, а те продължават естественото си развитие. Опашката на острието ставa по-къса и широка. Появяват се предпазители с рамене, извити към острието, с ромбовидни краища. Предполага се, че това е станало под европейско влияние, дошло от запад. Една от най-характерните черти на сабите от 14-и век са асиметричните предпазители, при които едното рамо е по-дълго от другото.

Докато от т.нар. хазарски,или ранен период, находките от саби са много на брой, с всеки следващ период те намаляват. Основната причина е в разпространението на исляма и в по-малка степен на християнството сред степните народи и постепенното изчезване на практиката на погребения на воини с цялото им въоръжение. От тази гледна точка имах известен късмет да се сдобия със сабя от 14-и век, защото те се срещат значително по-рядко от по-ранните саби.

Когато ставa дума за туареги и тяхното оръжие, първото нещо, което изниква в съзнанието е такубата. Но освен нея те са имали и други оръжия, включително и характерен нож, известен като “телек”. Той е по-слабо познат и тук ще разгледаме основните типове. Тези ножове се отличават по две основни черти – гривната на канията, за носене на ръка и кръстовидната дръжка. Тази дръжка не е с християнска, а с друга символика – за туарегите кръстът представлява четирите посоки на света.

Първият е от планините Хогар в Южен Алжир. Поне така е определен един подобен телек във френски музей. За този тип е характерно късо и дебело острие, като разклоненията на кръста на дръжката са къси и цилиндрични. Kръстът е омотан с тел. Канията е кожена, за съжаление на моя гривната за носене на ръка липсва.

Вторият и може би най-масов тип е от Агадеж, в днешен Нигер. При този тип остриетата са по-дълги и тънки и до известна степен наподобяват остриетата на такубите. Разклоненията на кръста на дръжката са по-дълги, конусовидни и понякога извити към помела. Дръжката е украсена с месингова ламарина. Канията също е кожена, с характерните за туарегите цветове и украса, като ясно се вижда и гривната за носене на ръка.

Третият тип е от град Бида в днешна Нигерия. Този град е доста на юг и там туареги на живеят, но явно туарегското влияние поотношение на оръжията е било силно, защото местните са възприели телека. Бида се слави с изделията си от бронз и съответно този телек е с дръжка и кания изцяло от бронз. Украсата от геометрични и растителни мотиви е в стил, какъвто се вижда на предпазителите на някои такуби от Хаусаланд.

Това в най-общи линии са основните типове телек. За съжаление за тези ножове липсва специализирана литературе, поне засега, но това не ги прави по-малко интересни за събиране.

Ерик Клод е колекционер, който е публикувал частно издание от 200 бройки, в което, както сам пише, целта му е просто да покаже основните хладни оръжия от Мароко и Алжир. Книгата няма претенции да е сериозен научен труд, а е каталог на образци, предимно от частни колекции на основните оръжия от тези две съвременни държави.

Текстът е сведен до описание на типовете оръжия и на отделните показани предмети в каталога. Наблегнато е на качествените илюстрации, всичките цветни и с висока резолюция. Книгата е голям формат, с твърди корици и гланцова хартия. Разделена е на две основни части – Мароко и Алжир, като нимчите са единственото оръжие, което присъства и в двете държави. Текстът е паралелно на френски и английски.

Основното достойнство на книгата е в качествените илюстрации и голямата бройка на представените образци – например аз другаде не бях виждал толкова много стари ножове “дженоуи” от 19-и век. А и въпреки краткият текст, аз все пак научих и някои нови неща. При липсата на други книги специално посветени на оръжието от Магреба, за мен тази беше голяма радост.

Понякога се появяват възможности за хубави и интересни придобивки извън основната ми тема. Така се случи с този пеш-кабз, който имах възможност да купя на толкова приемлива цена, че не устоях на изкушението да го добавя в колекцията.

Пеш-кабз е наименованието, под коeто са известни група от специфични ножове разпространени от Персия до Афганистан и Индия. Остриетата им са едноостри, с Т-образно сечение, понякога прави, понякога с двойна извивка. Острието започва широко в основата, но първоначално рязко, а след това постепенно се стеснява към гърба, като крайният резултат е тънък и остър връх. Дръжките са без предпазители, като разширения в горната и долната част служат да обхващат ръката и да й пречат да се изплъзне. Изработват се от рог, моржова кост и стомана, а при по-луксозните образци и от нефрит и планински кристал. Каниите от дърво, покрити с кожа или плат обикновено са с форма на цилиндър в началото, като дръжката влиза в тях понякога почти до разширението, а в останалата част се стеняват и следват контура на острието. Предназначението на пеш кабз ножовете е да пробиват дебели дрехи и халчести ризници и при някои образци върхът е специално удебелен за тази цел.

Моят пеш кабз е с много хубаво острие дълго малко над 30 см от високо контрастен булат, което може да датира от 18-и век. Масивната дръжка е от два чирена от рог. Единият със сигурност е от рог на носорог и на него четири от нитовете са покрити с дискове от седеф, а петият нит в средата е покрит от някакъв червен на цвят материал. Другият чирен е без украса и също от кафяв на цвят рог, но за него не съм сигурен от какво животно е.

Особености по дръжките помагат да определим произхода. Рог от носорог с напречно сечение е бил предпочитаният материал в Бухара и другите ханати в Централна Азия. Пет нита в конфигурация два отгоре, два отдолу и един по средата също е характерен за Бухара признак, както и покриването на нитовете с дискове. Издатината директо под долното разширение потвърждава централно-азиатския произход на този пеш-кабз, защото тази издатина не се среща по индийските, афганските и персийските варианти.

За съжаление, след руското нашествие през 19-и век и особено по време на съветската власт, много от оръжията от Бухара и другите ханати от Централна Азия са унищожени. Хубавите стари оръжия от този регион са редки и скъпи и за това се радвам, че успях да добавя този пеш-кабз в колекцията.