Тази година за радост на колекционерите на хладно оръжие излязоха няколко интересни книги на български. Сред тях е книгата на Красимир Ганчев за кортиците на Царство България. Аз я получих като подарък от приятел, за което съм му много благодарен.
Книгата на Ганчев е голям формат, което позволява качествени цветни илюстрации. Хартията е леко тънка, но това не е фатално. Както е ясно от самото заглавие, предмет на книгата са само кортиците от времето на Царство България, преди рефрендума, с който България става република. Авторът също така още в увода обяснява, че няма да разглежда ерзаци, заради липсата на документация и пoдробна информация за тях и съответно чисто спекулативния характер на това, което би могъл да напише по въпроса.
В самата книга всички отделни видове кортици от царско време са разгледани един по един, включително и кортиците и ножовете на Бранник. Първото, което прави впечатление е че освен кортиците са оподробно разгледани и аксесоарите към тях – носачи и лопуси. Авторът, по подобие на някои издания за кортици на Вермахта, е решил да даде и ориентировъчни цени за всеки вид кортик. Това е полезно за колекционерите, но тези цени са условни и с времето със сигурност ще се променят с инфлацията и повишен или понижен интерес към темата. По-важно предимство на книгата, от колеционерска гледна точка, е подробното разглеждане на автентични образци и реплики, богато илюстрирано със снимки на целите изделия както и на някои дребни, но важни детайли. Този подход е нож с две остриета, защото помага и на фалшификаторите да подобрят качеството на продукцията си, така че в един момент тя да стане почти невъзможна за различаване от оригиналите, но на този етап колекционерите могат да научат как да избегнат репликите, които циркулират на пазара в момента.
Няма как да не възникне въпросът за сравнение между тази книга и второто издание на Тодор Предов. Книгата на Предов е по-всеобхватна, защото включва и кортици ранни републикански емисси, соц кортиците и съвременните кортици. Но за съжаление, някои от образците показани в книгата на Предов са съмнителни, като например музикантския кортик, който всъщност е компилация от острие от общовойскови кортик и други потенциално съвременни елементи. Изводът е, че ако някой е решил да купува кортик от царско време, консултация с книгата на Ганчев е препоръчителна. Книгата на Предов също е полезна, особено с информацията за моделите след 1946-а, но не помага по отношение на разпознаването на автентичните образци и някои от показаните екземпляри в нея са реплики, които могат да подведат начинаещи колекционери.
В крайна сметка и двете книги заедно като цена са не повече от една десета от цената на хубав царски кортик. Между двете, книгата на Ганчев е по-тясно специализирана да бъде колекционерско помагало.
Когато стане дума за оръжия от Северна Африка, едно от първите неща, което изниква в съзнанието е флисата на кабилите от Алжир. Но каква е историята на това оръжие и откъде води началото си? С помощта на последната ми придобивка ще покажа най-вероятната за мен теория, а именно, че флисата произлиза от ятагана.
Алжирски ятаган от Кралския Музей на Онтарио
Алжир е завладян от Османската Империя през 16-и век в битки с Хабсбургите и алжирските паши и бейлербейове остават васални на Високата Порта до 1830-а година и френското нашествие. Османското присъствие е ограничено по крайбрежието, без опити за проникване във вътрешността. Кабилите, които живеят в атласките планини в северната част също са оставени свободни от османската администрация. Управляващият елит се състои от еничери, набирани от Мала Азия и Балканите чак до 19-и век, включително и от български градове като Гюмюрджина, Димотика, Кюстендил, Татар-Пазарджик, Русчук и прочее, както е описано в османските регистри. Тези еничери са донесли и характерните за Балканите оръжия с тях, включително и ятагана. Отделно на Балканите са произвеждани ятагани, специално предназначени за износ за Алжир, за които са характерни дръжки с чирени най-често от рог на носорог с много малки уши и триделен помел. Притежаването на такъв ятаган е било въпрос на престиж, защото е показвал произхода на собственика от еничерския елит.
Сравнение между флиса и ятаган
Кабилите със сигурност са виждали ятаганите на османските си съседи. Не е трудно да си представим, че са се опитвали да ги копират, като с времето формата се е развила и някои екземпляри са по-дълги от един метър. Името флиса е по името на кабилското племе “ифлисен”, което към периода на френското нашествие е било известно с ковачите си, които са произвеждали флиси в над стотина работилници в селата на племето. Най-старите флиси в западните колекции с доказана дата са от началото на 19-и век. За съжаление не е имало практика остриетата да бъдат датирани.
Моята последна придобивка се явява интересно междинно звено между флисите, които по размери и форма са почти като ятаган (или каракулак) и дългите варианти. Дължината е 72 см, а само на острието 61 см. Острието е с лека ятагановидна извивка, а в основата му декоративните елементи приличат на обкова в основата на ятаган.
Приликите продължават в дръжката, която е с ядка. За разлика от ятаганите и овчарските ножове тя е доста по-дълга и стига до средата на дръжката. Другата половина е от дърво, обковано с бронзова ламарина в зооморфна форма. Помелът е стилизирана глава на животно, може би орел или друга хищна птица или бозайник. Украсата е типична за флисите, като някои от елементите, например по гърба на острието символизират змия и предназначението им е да отблъскват “злото око”.
Приликите с ятаганите са още по-очевидни в канията. Повечето флиси са с дървени кании с резба от триъгълни и зиг-заг мотиви, но тази е дървена облечена с кожа, с метални накрайници. Интересно е че наустникът е с форма като ключалка както е на почти всички ятагани и част от дръжката влиза в канията. Напасването е доста добро, защото дори когато е обърната с дръжката надолу, флисата не изпада. От предната страна канията е бродирана с флорален(?) елемент.
Има обаче и разлики с класическия ятаган, особено по отношение на острието. То е по-право и по-тясно от това на ятаган, а върхът е остър и двустранно заточен в последната една трета. Сечението също е различно – триъгълно, като острието е изключително дебело откъм гърба в основата, след което постепенно се стеснява към върха. Целта на кабилските ковачи ебила да създадат оръжие, което да комбинира отличните сечащи характеристики на ятагана и възможността за мушкащи удари. Това обаче е за сметка на по-висока тежест и по-лош баланс в сравнение с ятаганите. Друга причина за голямата ядка и дебелия гръб е ниското качество на острието, в което личат доста пукнатини и други дефекти. В крайна сметка, кабилските селски ковачи са направили каквото са могли, но просто не са били на нивото на ковачите от Балканите и Мала Азия. Интересно ми е как е балансът на дългите флиси, дълги над метър, но сигурно не е особено добър.
Засега нямам от най-дългите флиси, но за сметка на това имам флиса с размер на нож за сравнение. На ножа канията е по-традиционна, с гайка за окачване на колана. Тук острието е доста просто, но все пак ставе дума повече за инструмент за ежедневно ползване, отколкото за оръжие.
В заключение, приликите между флисата и ятагана са прекалено много, за да няма връзка между двете оръжия. Кабилите са почерпили вдъхновение от ятагана, но също така са внесли и собствени промени в дизайна. Резултатът е специфично за този район на Алжир оръжие, с разнообразие от форми и размери от нож до дълги над метър саби.
Най-интересният музей в Испания е националния военно-исторически музей, който обаче не е в Мадрид, а в замъка в Толедо. В това няма нищо лошо, защото Толедо е само на час път от Мадрид с бърз влак и само по себе си е много приятно за посещение градче. Експозицията опитва да проследи военната история на Испания от античността и битките на келт-иберите с Рим, но реално наистина започва с обединението на Кастилия и Леон и завършека на реконкистата. От тогава са и моите любими експонати – мечовете “хинета” на Боабдил, последния владетел на Гранада. Този тип мечове е донесен в Испания от берберите, чието име носи и дръжката произлиза от древните арабски мечове, но е богато украсена в мавърски стил. Предполага се, че тези мечове са били носени от хора на всиши позиции в Гранада като символ на статуса и ранка им. Много рядък меч, в цял свят няма и десет такива мечове или дори само части от тях. Има разбира се и трофеи от Лепанто и зали, посветени на периода на най-голяма военна мощ на Испания. Следват Наполеоновите Войни, в които Испания е била основен театър на военните действия между англичани и французи, после останалите войни, вкоито Испания е участвала чак до Гражданската Война. В избите на замъка се помещава колекцията от образци хладно и огнестрелно оръжие, някога на официално въоръжение в испанската армия – за няколко стотин години история моделите са доста. Има натрупана и всякаква артилерия, от примитивни бомбарди до оръдия от 20-и век. Не липсват и етнографски оръжия, особено от места, в които испанците са били активни като Мароко и Филипините например. В музея се помещава и колекцията Мединачели, изградена през 18-и век от обекти от предните няколко века. Според сайта на музея в него има над 4,300 хладни и 5,000 огнестрелни оръжия и стотината снимки тук давит само малка представа за това, какво ни очаква вътре.
В предишен пост показах индонезийските оръжия, които някога имах, а тук продължавам с филипинските. Като става дума за Филипините, там има голямо разнообразие от оръжия и сериозни разлики между северната част, успешно колонизирана от испанците и южните острови, където мюсюлманите, наречени от испанците Моро успешно отстояват независимостта си в продължение на векове. Моят интерес беше към Моро оръжията, както се вижда тук.
Започваме с два криса. Първоначално, филипинските крисове са били близки до останалите крисове от малайския архипелаг по форма, но през 19-и век вече са били ползвани като къси мечове. Първият крис е от началото на 20-и век, с гравировки по острието наричани “окир”. Уви, някога това острие се е счупило и после само декоративно е прековано отново.
Вторият беше по-стар, от края на 19-и век и с хубаво острие, на което се виждаха слоевете, на които острието е изковано.
Друг характерен за Моро къс мече е баронгът, с листовидно острие. моят не беше много стар, но пък илюстрираше формата добре.
Най-впечатляващото орежие в арсенала на мюсюлманите от Минданао и арехипалага Сулу е кампиланът. Според легендите, Магелан е убит с кампилан от охранителите на дату Лапу-Лапу в битката при Мактан. Разбира се, кампиланите в началото на 16-и век сигурно са изглеждали много различно от кампиланите от 19-и век, но е вярно, че това оръжие е било запазено за бодигардовете на местните владетели (“дату”).
Основното оръжие на Моро воините, както почти навсякъде по света преди огнестрелните оръжия, е било копието, или “будиак”. Аз имах хубаво копие с ламинирано острие и дръжка от бамбук.
Разбира се, ползвани са и ножове. Гононгът е най-разпространеният вид(6). Имах и малко по-нетипичен гунонг от периода на Втората Световна Война, който по-скоро беше умален Крис (5). И накрая, един миниатюрен баронг (6). Според някои, предназначен за жени като скрито оръжие за самозащита, но е много възможно и да е бил просто сувенир, с размери за по-лесно пренасяне.
Много народи по света си имат характерен нож – гурките кукрито, американците буито, а ние, българите – овчарския нож. Почти всеки, който събира българско оръжие има в колекцията и няколко стари овчарски ножа – все пак дори и сега те се намират сравнително лесно и цените още са на сравнително достъпни нива. Обаче въпреки интереса към тях и дългите теми по форумите, реално до скоро нямаше нито една книжка по въпроса, в която някой да е опитал да напише историята на тези ножове и да ги систематизира по типове, региони и производители. Ето защо с огромен интерес очаквах книгата на д-р Пламен Митев. Тя излезе преди няколко месеца и най-после едно копие от нея стигна и до мен и съответно веднага го прочетох. Когато някой пише първа книга по дадена тема, предизвикателството е сериозно – липсва друга литература, а въпросите са много, като авторът все пак трябва да се вместо в някакъв обем по чисто практически причини. Книгата е предназначена предимно за любители на овчарските ножове и поне според мен целите пред нея би трябвало да са да дефинира какво е “овчарски нож”, да проследи историята на тези ножове, да систематизира вариантите им в типология на базата на някакви признаци и не на последно място, да засили интереса към тях.
Първото, което прави впечатление е луксозното издание – книгата е голям формат с твърди корици и обложка, с гланцови и страници и много цветни илюстрации на овчарски и други стари ножове. Другото, което ми хареса е че съдържанието, по западен образец е изнесено в началото, а не е в края на книгата. Сега набързо ще разгледам книгата глава по глава, споделяйки собствените си впечатления. Първата глава е посветена на Възраждането, което е правилния подход – все пак преди да почнем да разглеждаме ножовете, трябва да сме наясно с историческия им контекст. Този период е добре изследван в българската историография и всеки трябва да реши сам за себе си дали да прочете тази глава – чисто хронологично авторът разглежда периода от края на 18-и век до 20-те години на 20-и век. От страниците силно се усеща разочарованието на автора от съвременната българска действителност. От една страна това ни дава възможност да усетим част от личността на автора, но от друга, такива коментари рискуват да отклонят вниманието на читателя от основната тема в книгата на един ранен етап.
Втoрата глава е за овчарството и овчарите. Аз лично не знаех почти нищо за този поминък през Възраждането и ми беше интересно да науча за живота на овчарите и обстоятелствата, при които ножът им е трябвал като инструмент и оръжие. Следва кратък очерк на ножовете и тяхното развитие, както и кратка металургична справка. За съжаление не всичко в нея съответства на някои от по-съвременните изследвания по въпроса и като цяло може би е по-добре читателят да прескочи тази част и да отиде диркетно на следващата, в която става дума за производството на ножове през възраждането. Подобно на главата за овчарите, тази глава е посветена на ковачите и технологическите, социалните и икономочески процеси, които са били определящи за ножарския занаят. Тази глава определено дава добра представа за това кой и как е правил ножовете.
Следва най-съществената част на книгата, касаеща самите ножове. Първо накратко за тяхното предназначение и съставни части, а след това и разглеждане на отделните типове в детайли. Преди да прочета книгата имах леки резерви с оглед на твърденията, че само в Габрово са произвеждани стотици различни видове ножове. Това разнообразие е силно преувеличено, защото в него влизат какви ли не ножчета и инструменти, произвеждани след Освобождението и имащи доста малко общо с овчарските ножове, както и ножове със съвсем незначителни разлики. Като към това се добавят и различни имена за едно и също нещо от различни краища на България според местния диалект и има опасност да се получи сериозно объркване, но авторът се е справил добре и в крайна сметка е свел ножовете в седем основни типа според особеностите на остриетата заедно сопашките и метода на закрепване на дръжките към тях. С това вече имаме и първата типология на овчарските ножове от Възраждането, която със сигурност ще бъде ползвана от колекционерите и следващи автори по темата.
Книгата продължава с украсата на ножовете и маркировките по тях. Уви, по отношение на маркировките акцентът е върху габровските майстори след Освобождението, докато за по-старите и мистериозни клейма има твърде малко. Авторът сам пише, че оставя на следващи ентусиасти илиизследователи да разкриват тези загадки, може би просто защото информацията за старите еснафски клейма е прекалено оскъдна. Това е разбираемо, но все пак е можело да бъдат представени отделните клейма и техните вариации, дори и ако точният произход остава неизяснен.
За сметка на това каниите са разгледани подробно с различните материали от които те и гривните им са били правени, включително и технологията на изработване. Книгата завършва с поверията за ножовете и заключение, което всъщност се явява резюме на български и английски.
Постига ли книгата това, което един колекционер би искал от първата книга някога, посветена на овчарските ножове? Моето мнение е, че в по-голямата си част книгата би била изключително полезна на всеки, с интерес по темата. Някои от главите от по-общ характер като тази за Възраждането или тази за историята на ножа в световен мащаб са пълни със спорна информация и коментари, но това, което е по-важно е че авторът е успял да създаде типология на овчарските ножове, разгледал е особеностите на отделните им части в детайли и е обърнал достатъчно внимание на ковачите, които са ги правили и на овчарите, които са ги ползвали, така че да ги оценим в контекста, в който са съществували. Книгата вдъхновява ли да колекционираме и съхраняваме тези ножове? За мен честно казано овчарските ножове са неугледните и грубовати роднини на ятагните, но след като прочетох книгата отидох и извадих от дъното на един от шкафовете, където държа колекцията си няколкото овчарски ножа, които имам и ги разгледах – нещо, което не бях правил с години. Д-р Пламен Митев е вложил собствени средства в издаването и разпространението на книгата, резултатът от които е че тя може да се купи на цена, която няма да стигне и за половин истински стар овчарски нож в прилично състояние. Заключението се налага от само себе си – книгата си заслужава.
Едно време, преди да се фокусирам върху ислямски оръжия от Африка, събирах ислямски оръжия от цял свят. Едни от най-интересните бяха оръжията от Юго-Източна Азия, по-специално тези от Индонезия и Филипините. Тяхното разнообразие е огромно и съответно не бях дори близо до това да събера основните типове. Впоследствие, продадох всички от тях с изключение на крисовете, за да освободя средства и място за африканските оръжия, които исках. Тук простo ще покажа индонезийските оръжия, които някога имах, като текстът ще е максимално кратък.
Оръжия от АчеОстрието на ренконга с памор
Започваме в северния край на Суматра с оръжия от султанатa Аче, който е сред най-старите мюсюлмански държавни образувания в Индонезия. Щитът е отлят от бронз и се нарича “пюрис”. Късият меч е “сикин панджанг” и дръжката символизира челюстите на крокодил. Най-интересен беше ножът, наречен “ренконг” с острие с ятагановидна извивка от дамаска стомана.
Суматренски педанг – главата на Макара е завоалирана в растителни декоративни мотиви в съгласие с догмите на ислямаСуматренски педанг с Макара ясно изобразенаПамор върху суматренски педанг
В цяла Индонезия едно от най-популярните оръжия е педнагът, или нещо като мачете. В колекцията имах два от Суматра, с дръжки с помели като главата на чудовището Макара от хиндуистката митология. И двата суматренски педанга бяха с остриета от памор, т.е. композитен дамаск.
Писо поданг
В Суматра живеят и батаките, чиито къси саби “писо поданг” са директно вдъхновени от индийския тулвар. Остриетата пък наподобяват европейски тесаци от 18-и век, вероятно взаимствани от оръжията на холандската източно-индийска компания.
Педанг лурусДетайл от канията на педанг лурусДетайл от дръжката на педанг лурус
Прехвърляме се на Ява, където едно от основните оръжия е т. нар. педанг лурус, или прав педанг. Имах хубав такъв с кания и дръжка обковани в сребро и острие от памор.
Още един педанг
Имах и още един педанг, закойто предполагам че е от Ява. В основата на острието имаше позлатено лъвче.
Бадик
Бадекът е малък нож от Ява. Моят беше с памор и дупка, поставена нарочно за да служи за магически цели – ако човек погледне през нея и още някакъв специален предмет, например парче стъкло има поверие, че ще придобие това,което гледа. Аз имах само ножа, така че не мога да потвърдя дали е вярно.
Тумбук лада
Видовете ножове в Индонезия са страшно много. Един от тях е тумбук лада. Моят беше сравнително нов, с дръжка от рог във формата на папагал.
Мандау
Време е да се пръхвърлим на Борнео, островът на белия раджа Джеймс Бруук (злодеят от романите за Сандокан) и даяките, ловци на глави. Тяхното оръжие е мандауто и аз разбира се имах едно в колекцията.
Пакаюн
По-малко известни от даяките, но не по-малко свирепи воини са мурутите от северо-източния край на Борнео. Тяхното оръжие е пакаюна, една от по-редките къси саби от Индонезия. С това,може би най-интересно от всичките изндонезийски оръжия в някогашната ми колекция, завършваме и тази тема.
Не са много хладните оръжия в света, които освен средство за самозащита са и символ на мъжественост и свобода, индикатор на социален статус, сакрален инструмент ползван при клетви и договори и съкровище, в което е съхранена голяма част от семейното бoгатство. Ханджарът (джамбията) е всичко това. Обемът на тази статия е твърде малък за да проследи всички варианти на този тип ножове от Мароко до Югоизточна Азия и нейната цел е да запознае българските читатели накратко с ханджарите и джамбиите от южната част на Арабския полуостров, където този тип оръжие е възникнал и където и до ден днешен неговото културно значение е най-силно.
Карта на Арбския полуостров от 19-и век
Джамбията най-вероятно е възникнала в периода между 15-и и 17-и век под влияние на извитите ханджари от Персия и Османската Империя. Първите писмени сведения с това име датират от един списък с оръжия на могулския император Акбар I от началото на 17-и век. Във всички случаи, през 18-и век джамбията вече е била с форма, много сходна със сегашната й, съдейки по един образец, взет от датската експедиция на Карстен Нийбур през 1760-те. В колекцията на австралийския изследовател Стив Грейси съществува кания с още по-ранна датировка върху сребърния накрайник – 1707 г. В този период е и една от малкото епохи на икономически възход в Йемен, в резултат от бума на кафе в Европа. Това дава възможност дръжките да са от рог на носорог, а каниите украсени със сребро.
Йеменски джамбии – тази най-отляво без канията е намерена в стара къща в Западна България
В Йемен има два основни вида джамбия, които указват произхода на собствениците. До 1962-ра година, когато пада монархията, йеменското общество е било силно разделено на социални слоеве. На робите и нисшите слоеве е било забранено да притежават собственост и да носят джамбия. Джамбии са носени само от двата по-висши класа – Манасиб, или свободните мюсюлмани от бедуински произход и Саиди – кадии, имами и други хора на висока служба, които твърдят, че произхождат директно от Пророка Мохамед. Двата вида джамбия са с идентични дръжки и остриета и се различават само по канията и начина на носене. Т.нар. тума джамбия е запазена само за Саиди класа и е с малка извивка и заострен накрайник, облечен в сребро. На края на накрайника обикновено има малък сферичен или овален елемент, който прилича на вид на скилидка чесън, или тума на арабски, а от там и името на типа каня. Асиб джамбията,от Манасиб е за всички останали с парво да носят оръжие и се отличава с по-силно извитата кания. Масово, асиб каниите сапокрити с кафява кожа, но понякога се случва да са целите обковани със сребро, в зависимост от финансовото състояние на собственика. Разлика има и в начина на носене – тумата се носи отляво на хълбока и наклонена, докато асиб джамбията се носи отпред на тялото и отвесно. Според традицията, момчетата получават джамбия като символ на мъжественост през пубертета, а в някои области при обрязването.
Тума джамбия – стилът на сребърния накрайник на канията загатва за индийско влияние
Джамбията е основно оръжие за близък бой. Според сведенията на пътешествениците от 19-и век, традиционният хват е с вътрешната извивка навън с цел удар да бъде нанесен с върха на острието. Ползвана е била както по време на война, така и за разрешаване на спорове, особено в по-селските райони. Значението на джамбията не е само бойно, но и сакрално – например, при сключване на договор един от обичаите е да бъде положена клетва, като участниците кръстосват остриетата на джамбиите си.
Клеймо с името на майстора Салим Бусани от 1870-те и пробата сребро нусфи (50%)
С идването на Исляма в Йемен през 7-ми век са наложени правила върху украшенията, които един мъж може да носи. Те са ограничени до един единствен пръстен и до украсата на оръжието. Насърчава се носенето на сребро пред златото и съответно джамбията, стига собственикът да има достатъчно парични средства, е украсена със сребърни елементи,изработени от евреи бижутери, които до 50-те години са живяли в Йемен от незапомнени поколения. Основен източник на среброто за джамбии са били претопени стари сребърни елементи и бижута, както и внoсни сребърни монети. Особено популярен е бил австрийският талер с изображението на Мария Тереза, направен от сребро проба .833 и с тежест около 28 грама. Ползвани са и османски и индийски сребърни монети, но с по-ниска популярност заради по-ниското съдържание на сребро. При поръчката на канията, клиентът е доставял сребърния материал, като той винаги е бил малко над това, от което бижутерят е имал нужда, като разликата е била заплащането на майстора. На старите кании отзад имa клеймо с името на майстора и пробата на сплавта – например 75% проба се нарича “муклас”, 50% “нусфи”, 25% “руби”. В миналото, на много места мъжете са носели почти едни и същи дрехи, като само разликата в джамбията е указвала разликата в социалното положение.
Дръжка от рог на носорог
Дръжката също е важна част от джамбията, като най-предпочитаният материал е рог от носорог. След забраните през 80-те във връзка сусилията носорозите да бъдат спасени от изчезване, стойността на рога от носорог е станала още по-висока и притежаването на стара дръжка от него въпрос на престиж и семейна гордост. Йемен е една от най-бедните държави в света, особено на фона на богатите на петрол съседни страни и често богатството на цяло едно семейство е съсредоточено в някоя стара джамбия със сребърна украса и дръжка от рог на носорог. Дръжката също като канията , особено при по-старите образци е украсена със сребро – от набити сребърни пирончета до масивен сребърен обков. В миналото, златният венециански дукат е бил популярна украса под нитовете, а в по-ново време много джамбии са украсени с пластини от жълт метал, наподобяващи венецианската монета. Остриетата са широки в основата, от която се стесняват до върха и с характерната извивка. Почти всичките са усилени с централен ръб. В миналото, в Йемен се е ковала тигелна стомана, т. нар. “булат”, но много малкo стари джамбии с булатни остриета са запазени. В по-ново време остриета са изработвани от две половини стоманен лист, пресовани във форма и заварени едно към друго по ръба. Впоследствие мястото на заварката е изпилено, за да не личи и такива остриета се познават по по-лекото тегло и звънтенето на кухо.
Джехаз джамбия – спираловидният шев показва силно османско влияние
Основните типове джамбия са тума и асиб, но освен тях съществува огромно разнообразие от форми на регионален и социален принцип. За търговци и занаятчии от градските центрове, които не са Саиди по прoизход и същевременно не са и част от племената от селско-стопанските райони, съществува специална джамбия, наречена “джехаз”. На форма канията е като тума, но с по-малки размери и без сребърен накрайник, а просто облечена в кожа. Съществува и специална джамбия за градските викачи, т.нар. даушани, но тя е по-рядка и за съжаление нямам образец в колекцията, който да споделя тук.
Бедуинска асиб джамбия с гусби острие
В Южната част на Йемен, в Хадрамаут, е популярен характерен тип асиб джамбия, известна сред колекционерите като “гусби”. Гусби въщност се отнася до определен стил острие и по-правилното наименование е бедуинска асиб джамбия. Отличава се по драматично извитата кания, завършваща с островърх метален (предимно бронзов, понякога сребърен) накрайник, който често свършва на едно нивo със средата на ръкохватката. Канията е покрита с кафеникава кожа, а металните части са традиционно украсени с карнеоли или в по-ново време, с червено стъкло/пластмаса.
Сабики от Асир
Асир е регион на север от Йемен, днес в рамките на Саудитска Арабия, който изторически е бил част от Йемен преди 1930-те. Местното название на джамбията е сабики или дария и се отличава с по-голямата дължина, достигаща размер на къса сабя при някои образци. Сред колекционерите понякога този тип са известни като”уахабитски джамбии”, което е абсолютно неточно – местните жители не само не са уахабити, но и дълго време са оказвали въоръжена съпротива на уахабитите и саудитските им наследници. Различните на вид сабики указват племенната принадлежност на собствениците – например Бени Шахр, Бени Малик, Бени Карн.
По-старите остриета на сабики джамбиите са обикновено плоски и с не особено високо качество. Централният ръб се среща на по-нови остриета – най-долното сабики е от 60-те години на 20-и век
Един от най-красивите типове джамбия е популярен сред колекционерите като “мекански” по името на най-свещения гард за мюсюлманите, но всъщност се среща от Хеджаз до Аден и правилното название е “абди”. За съжаление аз нямам такава джамбия в колекцията, но това е джамбията, която Лорънс Арабски носи на повечето си снимки. Неговата е с кания и дръжка, изработени от злато – Лорънс е имал на разположение сериозна сума златни британски монети, дадени му като средства с които да разпалва бунтовна дейност сред арабите срещу Османската Империя през Първата Световна Война.
Джамбия, произведена в Индия
В исторически план винаги е имало серозен културен обмен между Индия и Южна Арабия. Много индийски търговци и занаятчии са мигрирали в Йемен, докато араби от Йемен са отивали на гурбет в Индия, основно като наемници в Хайдерабад например, където някои от наследниците им живеят и до ден днешен. В Индия са произвеждани джамбии с йеменски стил, но с местни декоративни елементи, които ги отличават от традиционните арабски джамбии. Част от тях е стигнала до Южна Арабия със завръщането на собственицвите им, а и индийските занаятчии също са допринесли в стиловото развитие на украсата през вековете.
Омански ханджари, този най-вдясно е в Саиди стил, а в средния се вижда централно азиатско влияние
В съседен Оман, джамбията е известна под думата, използвана за този тип ножове в останалия ислямски свят – “ханджар” и носи същото значение и важност като в Йемен. През 18-и век, влиянето на Йемен върху Оман по отношение на опръжието е било силно, например архаичните омански къси мечове са известни като “саиф Ямани”, т.е. йеменски мечове. Оманските ханджари са всичките с ножница от типа Асиб и се отличават с формата на дръжката, наподобяваща буква Т. Рогът от носорог също е най-предпочитсания материал и както дръжката, така и канията на по-добрите образци са украсени със сребро. С разрастването на Оманската Империя по крайбрежието на Африка, оманските ханджари са символ и на мъжете от места като Занзибар, където столицата на империята е временно преместена от Мускат. През 19-и век се е появил и друг характерен за Оман стил – т.нар. Саиди или кралски стил, макар че този тип ханджари са носени от всякакви хора, не непременно само от управляващото семейство. Според легендата, една от жените на Сайид бин Султан, владетелят на Оман и Занзибар през първата половина на 19-и век, е била принцеса от персийски произход. Тя, предполагаемо отегчена от семплия стил на дръжката на ханджара му, е направила дизайн за дръжка с повече сребърна украса и така е възникнал Саиди стилът. Първата снимка на такъв ханджар е на султан Сеид Маджид бин Сайид Султан (1856-1870). Оманската Империя е имала владения и по крайбрежието на днешен Пакистан и съответно на някои ханджари се срещат централно азиатски влияния, като тюркоази и кадифе.
Детайл от дръжката на Саиди ханджар
Джамбията е едно от малкото традиционни оръжия по света, което е останало в употреба до днес. Съвременни автоматични оръжия са заменили старите фитилни пушки, мечове и саби, но повечето мъже и в Йемен, и в Оман продължават да носят джамбия с ежедневното си облекло. Има я даже и на оманските герб и флаг. Това е, защото тя е не просто оръжие, а най-важният мъжки атрибут в тези страни – символ на национална принадлежност, социален статус и наследствена гордост.
Библиография
Elgood, Robert, “The Arms and Armour of Arabia in the 18th-19th and 20th Centuries” 1994
Gracie, Stephen, “Jambiya: Daggers from the Ancient Souqs of Yemen” 2010
Военно-Морският Музей в Мадрид е разположен в центъра, на лесно за достигане място близо до останалите туристически атракции. Посветен е на историята на испанския военно-морски флот, като залите са пълни с модели на кораби и оръжия, основно от епохата на корабите с платна. Историята на испанския военно-морски флот е изключително богата – от откриването на Новия Свят, през битката при Лепанто, разгромът на Армадата и чак до Трафалгар, испанците са били морска сила в световен мащаб. В залите към края са изложени образци на хладно и огнестрелно оъжие – такова на стандартна служба в испанския флот от 19-и век насам, както и от далечни краища на света, като Филипините и Полинезия.
Нимчите от северо-западна Африка са сравнително добре познати. Но има нимчи и от другата страна на континента, от източното крайбрежие, от места като Занзибар и Коморските острови, които условно ще наричам тук занзибарски. Те са много подобни на мароканските и алжирските, до степен че лесно могат да бъдат сбъркани за такива, но всъщност си имат своите особености, които ги правят различни. Като цяло източно африканските нимчи са сравнително по-редки, но аз имам две от тях, което ми дава възможност тук да разгледам приликите и разликите с мароканските.
Дръжките на нимчите от Магреба и на тези от източна Африка са толкова подобни като форма, така че е сигурно, че има връзка. Каква точно е връзката обаче е неясно, засега. Ако приемем че първо този тип дръжка е възникнала в Магреба, възниква въпроът как е стигнала до другия край на континента. Възможно е това да е станало по пътищата на керваните през Османската Империя, обаче липсата на саби с такива дръжки в Източното Средиземноморие подлага тази хипотеза на съмнение. Друг вариант е нимчите да са стигнали до Индийския Океан чрез португалците и тяхната империя. Разбира се, възможно е пътят да е бил обратен – от Индийския Океан към Средиземно Море. Ако тези дръжки са абстрактен, силно стилизиран дракон или чудовището от хиндуистката митология Макара, тогава може да има паралели с кастането от ШриЛанка и различните видове тесаци от Юго-Източна Азия, например тези от Малайския архипелаг.
Дръжка от мароканска нимчаДръжка от занзибарска нимча
Първо, нека да сравним две дръжки – едната от мароканска нимча, другата от занзибарска. Формата на ръкохватката е различна – при мароканските, дръжката е почти под прав ъгъл. При тези от Индийския Океан, главата на дръжката е леко извита. Друга важна разлика е, че на т. нар. занзибарски нимча на главата има ясно изразени “уши”или “рога” в края. И на двата вида, опашката на озтрието е заклепена към главата на дръжката, но на занзибарските това място е покрито с декоративен елемент, който според една теория наподобява морска костенурка – животно с важно символично значение по африканското крайбрежие на Индийския Океан. Предпазителите също са различни – мароканският е с три разклонения и дъгата,която предпазва пръстите е права, докато на занзибарския вместо три разклонения, има полукръг. При занзибарските предпазители дъгата над пръстите обикновено е извита.
“Костенурката” от горния край на главата на занзибарския тип дръжкаНакрайник с характерни омански декоративни мотиви
Каниите, стига да са запазени, също имат разлики – занзибарските са украсени с омански декоративни мотиви,а мароканските – с марокански. Това се вижда най-добре върху металните части – накрайници и гривни.
Остриетато е сравнително късо – 77.5 см, почти прaво и със сложна система от канали. Остриета с такава форма са били популярни в Южна Арабия през 19-и век и се срещат и на други саби, например на сабите от Хадрамаут (Южен Йемен). Според Елгууд, по време на черкезката диаспора, една част от черкезите са се заселили в разни части на Арабия и са донесли с тях и шашките си. Тези арабски остриета всъщност доста приличат на остриета от шашка и е вероятно дори и повечето от тях да не са взети директно от шашки, да са били повлияни от кавказките остриета. Това обаче се отнася за втората половина на 19-и век, а на дръжки от този тип се срещат разнообразни остриета, включително и по-стари прави остриета от мечове европейско производство. Уви, аз нямам такова в колекцията засега.
Но за да бъде идентификацията по-сложна, първата нимча от Арабия или Източна Африка която придобих е малко по-различна от класическия тип. Дръжката е с ръкохватка от рог, но по-плоска и не толкова масивна, колкото другата, като предпазителят е от месингов лист и само с две разклонения. Ръкохватката е все пак от занзибарския тип – с извита глава с уши и отдолу се вижда дупката, където някога е имало “костенурка”. Острието е от тип, характерен за абордажни тесаци от края на 18-и век и популярен в целия Индийски Океан. Острието и дръжката са стари поне колкото другата нимча,потенциално дорипо-стари. Възможно е предпазителят да е сложен по-късно, но може и да е оригинален. Защо е предпочетен пред по-масивен стоманен предпазител, не знам.
В тази дупка някога е имало декоративен елемент – костенурка?
За съжаление в специализираната литература информация за тези изотчно африкански нимча почти изцяло липсва. Има ги публикувани бегло в книгата на Елгууд за арабското оръжие, но понеже са по-характерни за Занзибар, Суахили крайбрежието и Коморите, а не за Южна Арабия, не им е обърнато особено внимание. Авторите на книги за африканско оръжие пък ги намират за арабски оръжия, донесени от оманците в Африка и съответно изобщо не ги разглеждат. Има ги в каталозите на Тири, но там са просто снимани и толкова. Тири като цяло предимно показва образци без да задълбава в каквито и да е подробности за историята им. Съчетано със сравнителната рядкост на тези саби и мечове, всичко това спомага за мистериозността им.
Преди борисовите и фердинандовите саби, преди шашките и палите, преди дори и мечовете от Второто Българско Царство, историята на дългото българско хладно оръжие започва с мечовете, палашите и сабите на българите на Кубрат и Аспарух. Мечът (или палашът) на Кан Кубрат е добре известен. За съжаление от острието не се е запазило почти нищо, а дръжката е от тип, който се свързва с Източна Азия и според Кирил Ривкин е характерна за церемониални оръжия.
Мнозинството от дългите хладни оръжия, ползвани в степта на север от Черно Море между 7-и и 10-и век са доста по-различни. Условно ги наричаме хазарски, просто защото тези земи са били под влатта на Хазарския Хаганат през този период. Хазарите са оставили след себе си много от древните селища в степта – според много историци те са основали дори и Киев, както и изключително много остриета с прилично качество спрямо тогавашното технологично развитие. Икономиката на хаганата е била основана на данъците върху търговските пътища, минаващи през степите, на селско стопанство и очевидно на коването на оръжия и доспехи. Палашите и сабите са произвеждани в толкова големи количества, че на теротирията на Украйна и Русия до тук са изкопани хиляди от тях. Това говори не само за милитаризирания характер на обществото, но и за сериозен производствен капацитет.
Върхът е двустранно заточен и остър
Това изобилие от находки дава възможност и на колекционери като мен да се сдобият с образци от дългите хладни оръжия от този период. Моята сабя е типична за 8-и и 9-и век, с почти право острие с ромбично сечение. В основата има ясно изразено удебеление, по аналогия с хабаки-то на японските мечове или т.нар. “тунку”, а върхът е двустранно заострен – наченки на йелман, за да позволи освен сечащи и мушкащи удари. Тези особености са характерни и за източно азиатските саби, като и двата типа имат общ прародител някъде в Алтай. Но предпазителят е съвсем различен от източните и много по-характерен за европейските оръжия. По това време започва обособяването на сабите от степта между Черно и Каспийско Море от тези в източна Азия и впоследствие развитието води до сабята в Европа и Близкия Изток във формите, в които е позната и днес, вкл. и стандартните модели на въоръжение в европейските армии.
До предпазителя се вижда т. нар. “тунку” в основата на острието
В България сред археологическите находки няма точно такъв тип острие. По това време, Българската Държава е вече утвърдена на Балканите, приела христянството и културно под много по-силно византийско, отколкото степно влияние. С приемането на християнството отпада и практиката на погребения с оръжие в тях. Това може би обяснява до известна степен защо находките в България са стотици пъти по-малко като бройка в сравнение с тези от Украйна да речем. Позлван ли е бил този тип острие в Първата Българска Държава? Засега няма фактологически доказателства за това, но с оглед на малкия брой находки е възможно просто такъв тип острие все още да не е намерено или просто да не се е запазило. А ако някой ден бъде намерено такова острие в България, мястото му е в музей, със съответната археологическа документация, а не в моята колекция. За мен обаче тази сабя, изкопана някъде в Украйна е най-близкият вариант на това да имам образец и от ранните български хладни оръжия в колекцията си. Останалото е въпрос на попълване на колекцията с нещата между нея и офицерските и подофицерските саби М 1927.
