Има много видове ятагани – босненски, гръцки, зейбекски, истанбулски, фочански и прочee. Аз обаче исках алжирски, за темата ми ислямски оръжия от Африка. Мисля, че най-после успях да придобия такъв. Както стана дума в поста за флисата, в Западните Балкани са били произвеждани ятагани за износ за Северна Африка и по-специално Алжир. Отличават се основно по дръжката, която е с малки, триделни уши. Много често дръжките са от рог на носорог или слонова кост. Интересно е, че остриетата често са с турска панделка – може би трябва да опитам да полирам и ецна моето някой ден.
Острието на моя е типично острие на ятаган. Дръжката е с чирени от слонова кост, с малки и триделни уши, макар и от малко по-различна от типичната форма. Обковът на дръжката – лента, паразвани и пера е от посребрен калай с флорални мотиви. Всички тези характеристики съответстват на дръжка на алжирски ятаган.
Канията също сочи към Северна Африка и вероятно е направена там. Тя е дървена, обкована в месингова тенекия. По-стaрата част от обкова е откъм долния край и по-светла на цвят, с по-сложна украса, докато другата, по-тъмна половина е слагана по-късно и украсена по-грубо с мотиви от точки и кръстчета. В горния край е добавено и ухо за лента или връв за носене. Както знаем от флисите, алжирският метод на носене е не в пояса, а на лента или връв. Накрайникът изглежда като напръстник и прилича много на накрайника на флисата, която вече коментирахме. Комбинацията от тези елементи по канията не оставя съмнение, че този ятаган някога е бил ползван в Северна Африка.
Възможно е и някога ятаганът да е бил със сребърни кания и чирени, но с времето да са се захабили и да се е наложило да бъдат сменени, което е станало в Северна Африка. Това би обяснило до известна степен защо в ушите има малка разлика – просто местният майстор така е интерпретирал класическата дръжка.
С този ятаган, броят им в колекцията ми става едва пет, но пък за сметка на това са разнообразни.
В рога на Африка, от другата страна на ислямския свят, една православна нация изолирана от останалите християни е успяла да запази религията си и независимостта си през вековете. Обект на мюсюлмански нашествия от времето на експанзията на арабския халифат чак до махдистите в края на 19-и век, етиопците успешно за отбъснали враговете си. Впоследствие са останали една от малкото независими нации в Африка, когато почти целият континент е бил поделен между европейски колониални интереси. През 1896-а година при Адуа те са разгромили италианците в един от малкото случаи, когато африканска армия е постигнала победа срещу съвременно екипирана европейска армия. Тази успешна съпротива буди уважение и тук ще покажа част от оръжията, с които етиопските успехи са били извоювани.
И в Етиопия, както и в заобикалящите я ислямски земи, традиционното дълго хладно оръжие е бил мечът. Даже етиопците са въприели арабската дума за дълго хладно оръжие – “сеиф”, като термин за обозначение на меч. В края на 19-и век, в Етиопия са внасяни остриета, украсени с етиопския герб и символика и произвеждани в цяла Европа. Моят меч е от тези специално предназначени за етиопския пазар, със скъсено острие и дръжка, сложена в по-късен момент, когато оригиналната е била загубена по някаква причина.
През 19-и век сабята навлиза и в Етиопия, където е въприета бързо. Етиопската дума за сабя е “гураде”. Ползвани са всякакви остриета европейско производство – както специална поръчка за Етиопия със съответната украса, така и военен излишък. Първото гураде, което имам е с острие от английската сабя за лека кавалерия модел 1796. Този тип остриета са популярни в цял свят и в Близкия Изток и Индия ги ползват дълго след края на наполеоновите войни. Моето е с дръжка от бакелит, така че това старо острие е билоползвано и през 30-те.
Второто гураде е с острие от Руска офицерска сабя модел 1865, произведено в Златоуст през 1875-а година. По време на разпределението на територии в Африка между европейските държави, Руската Империя седи встрани и не участва директно, основно поради липса на ресурси. Но руснаците решават да опитат по друг начин – чрез сближаване с етиопците, по линия на общата православна вяра. Вместо скъпи военни експедиции са изпратени доктори и офицери като военни съветници. Тези опити в крайна сметка не са довели до нищо, но явно остриета от руски саби са останали в Етиопия и рядко се срещат с местни дръжки.
Късото хладно оръжие е представено от различни ножове и ханджари. Един особен тип ножове се отличават с проста изработка на острие и дръжка, но красиви кании с фин метален обков. Според някои това са дворцови ножове, носени от хора на специална служба, но това едва ли е вярно. Металният обков е всъщност от накрайниците на кании от мечове и саби. Тези мечове и саби наистина са били давани на генерали и други с висок социален статус, но е очевидно че в един момент са били преработени. Моята хипотеза е различна. В средата и втората половина на 20-и век, особено след международната забрана върху рога от носорог, в Йемен са търсели други източници на материал за дръжки. Такъв е намерен в старите етиопски мечове и саби, много от които са с дръжки от рог на носорог и достатъчно дебели, за да позвоят преработване в дръжки от джамбия. Много от тях са изнесени за Йемен, като остриетата там също са усвоени като са им сложени дръжки в йеменски стил, но от каниите не е имало нужда. Вместо да бъде изхвърлен, красивият обков на каниите е преработен в кании за ножове.
Етиопската армия до втората половина 19-и век е била въоръжена основно по средновековен маниер. Копието е било основно оръжие както на пехотата, така и на конницата и се е запазило като основна част от въоръжението дори и след навлизането на съвременно огнестрелно оръжие, вкл. и по време на италианското нашествие през 30-те години на 20-и век. Понеже са по-трудни за пренасяне и съхраняване заради размерите, копията се срещат по-рядко в колекциите от сабите и мечовете, но аз имам едно, с дължина към 195 см. То е прекалено леко за да се използва като кавалерийска пика, но пък би ставало за хвърляне. Главата е украсена с кръстове, показващи по недвусмислен начин религиозната принадлежност на някогашните собственици на копието.
Доспехите често се свеждат само до кръгъл кожен щит. Направен от дебела кожа, той не покрива голяма част от тялото, но дава възможност да се използва за блокиране на удари с едната ръка, докато другата държи меч или сабя. През 20-ти век,когато съвременното огнестрелно оръжие ставе достъпно, щитът придобива церемониална форма и богато украсени щитове със сребро и позлата са подарявани от императора на приближените му генерали, като символ на техния ранк.
Колекцията ми от етиопско оръжие в никакъв случай не е пълна – например нямам шотел, специфичната сърповидна сабя с обратна извивка. Но въпреки това, показаното тук дава прилична представа за типичното въоръжение на етипските воини от най-славния период в модрената история на тази нация.
Тази година за радост на колекционерите на хладно оръжие излязоха няколко интересни книги на български. Сред тях е книгата на Красимир Ганчев за кортиците на Царство България. Аз я получих като подарък от приятел, за което съм му много благодарен.
Книгата на Ганчев е голям формат, което позволява качествени цветни илюстрации. Хартията е леко тънка, но това не е фатално. Както е ясно от самото заглавие, предмет на книгата са само кортиците от времето на Царство България, преди рефрендума, с който България става република. Авторът също така още в увода обяснява, че няма да разглежда ерзаци, заради липсата на документация и пoдробна информация за тях и съответно чисто спекулативния характер на това, което би могъл да напише по въпроса.
В самата книга всички отделни видове кортици от царско време са разгледани един по един, включително и кортиците и ножовете на Бранник. Първото, което прави впечатление е че освен кортиците са оподробно разгледани и аксесоарите към тях – носачи и лопуси. Авторът, по подобие на някои издания за кортици на Вермахта, е решил да даде и ориентировъчни цени за всеки вид кортик. Това е полезно за колекционерите, но тези цени са условни и с времето със сигурност ще се променят с инфлацията и повишен или понижен интерес към темата. По-важно предимство на книгата, от колеционерска гледна точка, е подробното разглеждане на автентични образци и реплики, богато илюстрирано със снимки на целите изделия както и на някои дребни, но важни детайли. Този подход е нож с две остриета, защото помага и на фалшификаторите да подобрят качеството на продукцията си, така че в един момент тя да стане почти невъзможна за различаване от оригиналите, но на този етап колекционерите могат да научат как да избегнат репликите, които циркулират на пазара в момента.
Няма как да не възникне въпросът за сравнение между тази книга и второто издание на Тодор Предов. Книгата на Предов е по-всеобхватна, защото включва и кортици ранни републикански емисси, соц кортиците и съвременните кортици. Но за съжаление, някои от образците показани в книгата на Предов са съмнителни, като например музикантския кортик, който всъщност е компилация от острие от общовойскови кортик и други потенциално съвременни елементи. Изводът е, че ако някой е решил да купува кортик от царско време, консултация с книгата на Ганчев е препоръчителна. Книгата на Предов също е полезна, особено с информацията за моделите след 1946-а, но не помага по отношение на разпознаването на автентичните образци и някои от показаните екземпляри в нея са реплики, които могат да подведат начинаещи колекционери.
В крайна сметка и двете книги заедно като цена са не повече от една десета от цената на хубав царски кортик. Между двете, книгата на Ганчев е по-тясно специализирана да бъде колекционерско помагало.
Когато стане дума за оръжия от Северна Африка, едно от първите неща, което изниква в съзнанието е флисата на кабилите от Алжир. Но каква е историята на това оръжие и откъде води началото си? С помощта на последната ми придобивка ще покажа най-вероятната за мен теория, а именно, че флисата произлиза от ятагана.
Алжирски ятаган от Кралския Музей на Онтарио
Алжир е завладян от Османската Империя през 16-и век в битки с Хабсбургите и алжирските паши и бейлербейове остават васални на Високата Порта до 1830-а година и френското нашествие. Османското присъствие е ограничено по крайбрежието, без опити за проникване във вътрешността. Кабилите, които живеят в атласките планини в северната част също са оставени свободни от османската администрация. Управляващият елит се състои от еничери, набирани от Мала Азия и Балканите чак до 19-и век, включително и от български градове като Гюмюрджина, Димотика, Кюстендил, Татар-Пазарджик, Русчук и прочее, както е описано в османските регистри. Тези еничери са донесли и характерните за Балканите оръжия с тях, включително и ятагана. Отделно на Балканите са произвеждани ятагани, специално предназначени за износ за Алжир, за които са характерни дръжки с чирени най-често от рог на носорог с много малки уши и триделен помел. Притежаването на такъв ятаган е било въпрос на престиж, защото е показвал произхода на собственика от еничерския елит.
Сравнение между флиса и ятаган
Кабилите със сигурност са виждали ятаганите на османските си съседи. Не е трудно да си представим, че са се опитвали да ги копират, като с времето формата се е развила и някои екземпляри са по-дълги от един метър. Името флиса е по името на кабилското племе “ифлисен”, което към периода на френското нашествие е било известно с ковачите си, които са произвеждали флиси в над стотина работилници в селата на племето. Най-старите флиси в западните колекции с доказана дата са от началото на 19-и век. За съжаление не е имало практика остриетата да бъдат датирани.
Моята последна придобивка се явява интересно междинно звено между флисите, които по размери и форма са почти като ятаган (или каракулак) и дългите варианти. Дължината е 72 см, а само на острието 61 см. Острието е с лека ятагановидна извивка, а в основата му декоративните елементи приличат на обкова в основата на ятаган.
Приликите продължават в дръжката, която е с ядка. За разлика от ятаганите и овчарските ножове тя е доста по-дълга и стига до средата на дръжката. Другата половина е от дърво, обковано с бронзова ламарина в зооморфна форма. Помелът е стилизирана глава на животно, може би орел или друга хищна птица или бозайник. Украсата е типична за флисите, като някои от елементите, например по гърба на острието символизират змия и предназначението им е да отблъскват “злото око”.
Приликите с ятаганите са още по-очевидни в канията. Повечето флиси са с дървени кании с резба от триъгълни и зиг-заг мотиви, но тази е дървена облечена с кожа, с метални накрайници. Интересно е че наустникът е с форма като ключалка както е на почти всички ятагани и част от дръжката влиза в канията. Напасването е доста добро, защото дори когато е обърната с дръжката надолу, флисата не изпада. От предната страна канията е бродирана с флорален(?) елемент.
Има обаче и разлики с класическия ятаган, особено по отношение на острието. То е по-право и по-тясно от това на ятаган, а върхът е остър и двустранно заточен в последната една трета. Сечението също е различно – триъгълно, като острието е изключително дебело откъм гърба в основата, след което постепенно се стеснява към върха. Целта на кабилските ковачи ебила да създадат оръжие, което да комбинира отличните сечащи характеристики на ятагана и възможността за мушкащи удари. Това обаче е за сметка на по-висока тежест и по-лош баланс в сравнение с ятаганите. Друга причина за голямата ядка и дебелия гръб е ниското качество на острието, в което личат доста пукнатини и други дефекти. В крайна сметка, кабилските селски ковачи са направили каквото са могли, но просто не са били на нивото на ковачите от Балканите и Мала Азия. Интересно ми е как е балансът на дългите флиси, дълги над метър, но сигурно не е особено добър.
Засега нямам от най-дългите флиси, но за сметка на това имам флиса с размер на нож за сравнение. На ножа канията е по-традиционна, с гайка за окачване на колана. Тук острието е доста просто, но все пак ставе дума повече за инструмент за ежедневно ползване, отколкото за оръжие.
В заключение, приликите между флисата и ятагана са прекалено много, за да няма връзка между двете оръжия. Кабилите са почерпили вдъхновение от ятагана, но също така са внесли и собствени промени в дизайна. Резултатът е специфично за този район на Алжир оръжие, с разнообразие от форми и размери от нож до дълги над метър саби.
Най-интересният музей в Испания е националния военно-исторически музей, който обаче не е в Мадрид, а в замъка в Толедо. В това няма нищо лошо, защото Толедо е само на час път от Мадрид с бърз влак и само по себе си е много приятно за посещение градче. Експозицията опитва да проследи военната история на Испания от античността и битките на келт-иберите с Рим, но реално наистина започва с обединението на Кастилия и Леон и завършека на реконкистата. От тогава са и моите любими експонати – мечовете “хинета” на Боабдил, последния владетел на Гранада. Този тип мечове е донесен в Испания от берберите, чието име носи и дръжката произлиза от древните арабски мечове, но е богато украсена в мавърски стил. Предполага се, че тези мечове са били носени от хора на всиши позиции в Гранада като символ на статуса и ранка им. Много рядък меч, в цял свят няма и десет такива мечове или дори само части от тях. Има разбира се и трофеи от Лепанто и зали, посветени на периода на най-голяма военна мощ на Испания. Следват Наполеоновите Войни, в които Испания е била основен театър на военните действия между англичани и французи, после останалите войни, вкоито Испания е участвала чак до Гражданската Война. В избите на замъка се помещава колекцията от образци хладно и огнестрелно оръжие, някога на официално въоръжение в испанската армия – за няколко стотин години история моделите са доста. Има натрупана и всякаква артилерия, от примитивни бомбарди до оръдия от 20-и век. Не липсват и етнографски оръжия, особено от места, в които испанците са били активни като Мароко и Филипините например. В музея се помещава и колекцията Мединачели, изградена през 18-и век от обекти от предните няколко века. Според сайта на музея в него има над 4,300 хладни и 5,000 огнестрелни оръжия и стотината снимки тук давит само малка представа за това, какво ни очаква вътре.
В предишен пост показах индонезийските оръжия, които някога имах, а тук продължавам с филипинските. Като става дума за Филипините, там има голямо разнообразие от оръжия и сериозни разлики между северната част, успешно колонизирана от испанците и южните острови, където мюсюлманите, наречени от испанците Моро успешно отстояват независимостта си в продължение на векове. Моят интерес беше към Моро оръжията, както се вижда тук.
Започваме с два криса. Първоначално, филипинските крисове са били близки до останалите крисове от малайския архипелаг по форма, но през 19-и век вече са били ползвани като къси мечове. Първият крис е от началото на 20-и век, с гравировки по острието наричани “окир”. Уви, някога това острие се е счупило и после само декоративно е прековано отново.
Вторият беше по-стар, от края на 19-и век и с хубаво острие, на което се виждаха слоевете, на които острието е изковано.
Друг характерен за Моро къс мече е баронгът, с листовидно острие. моят не беше много стар, но пък илюстрираше формата добре.
Най-впечатляващото орежие в арсенала на мюсюлманите от Минданао и арехипалага Сулу е кампиланът. Според легендите, Магелан е убит с кампилан от охранителите на дату Лапу-Лапу в битката при Мактан. Разбира се, кампиланите в началото на 16-и век сигурно са изглеждали много различно от кампиланите от 19-и век, но е вярно, че това оръжие е било запазено за бодигардовете на местните владетели (“дату”).
Основното оръжие на Моро воините, както почти навсякъде по света преди огнестрелните оръжия, е било копието, или “будиак”. Аз имах хубаво копие с ламинирано острие и дръжка от бамбук.
Разбира се, ползвани са и ножове. Гононгът е най-разпространеният вид(6). Имах и малко по-нетипичен гунонг от периода на Втората Световна Война, който по-скоро беше умален Крис (5). И накрая, един миниатюрен баронг (6). Според някои, предназначен за жени като скрито оръжие за самозащита, но е много възможно и да е бил просто сувенир, с размери за по-лесно пренасяне.
Много народи по света си имат характерен нож – гурките кукрито, американците буито, а ние, българите – овчарския нож. Почти всеки, който събира българско оръжие има в колекцията и няколко стари овчарски ножа – все пак дори и сега те се намират сравнително лесно и цените още са на сравнително достъпни нива. Обаче въпреки интереса към тях и дългите теми по форумите, реално до скоро нямаше нито една книжка по въпроса, в която някой да е опитал да напише историята на тези ножове и да ги систематизира по типове, региони и производители. Ето защо с огромен интерес очаквах книгата на д-р Пламен Митев. Тя излезе преди няколко месеца и най-после едно копие от нея стигна и до мен и съответно веднага го прочетох. Когато някой пише първа книга по дадена тема, предизвикателството е сериозно – липсва друга литература, а въпросите са много, като авторът все пак трябва да се вместо в някакъв обем по чисто практически причини. Книгата е предназначена предимно за любители на овчарските ножове и поне според мен целите пред нея би трябвало да са да дефинира какво е “овчарски нож”, да проследи историята на тези ножове, да систематизира вариантите им в типология на базата на някакви признаци и не на последно място, да засили интереса към тях.
Първото, което прави впечатление е луксозното издание – книгата е голям формат с твърди корици и обложка, с гланцови и страници и много цветни илюстрации на овчарски и други стари ножове. Другото, което ми хареса е че съдържанието, по западен образец е изнесено в началото, а не е в края на книгата. Сега набързо ще разгледам книгата глава по глава, споделяйки собствените си впечатления. Първата глава е посветена на Възраждането, което е правилния подход – все пак преди да почнем да разглеждаме ножовете, трябва да сме наясно с историческия им контекст. Този период е добре изследван в българската историография и всеки трябва да реши сам за себе си дали да прочете тази глава – чисто хронологично авторът разглежда периода от края на 18-и век до 20-те години на 20-и век. От страниците силно се усеща разочарованието на автора от съвременната българска действителност. От една страна това ни дава възможност да усетим част от личността на автора, но от друга, такива коментари рискуват да отклонят вниманието на читателя от основната тема в книгата на един ранен етап.
Втoрата глава е за овчарството и овчарите. Аз лично не знаех почти нищо за този поминък през Възраждането и ми беше интересно да науча за живота на овчарите и обстоятелствата, при които ножът им е трябвал като инструмент и оръжие. Следва кратък очерк на ножовете и тяхното развитие, както и кратка металургична справка. За съжаление не всичко в нея съответства на някои от по-съвременните изследвания по въпроса и като цяло може би е по-добре читателят да прескочи тази част и да отиде диркетно на следващата, в която става дума за производството на ножове през възраждането. Подобно на главата за овчарите, тази глава е посветена на ковачите и технологическите, социалните и икономочески процеси, които са били определящи за ножарския занаят. Тази глава определено дава добра представа за това кой и как е правил ножовете.
Следва най-съществената част на книгата, касаеща самите ножове. Първо накратко за тяхното предназначение и съставни части, а след това и разглеждане на отделните типове в детайли. Преди да прочета книгата имах леки резерви с оглед на твърденията, че само в Габрово са произвеждани стотици различни видове ножове. Това разнообразие е силно преувеличено, защото в него влизат какви ли не ножчета и инструменти, произвеждани след Освобождението и имащи доста малко общо с овчарските ножове, както и ножове със съвсем незначителни разлики. Като към това се добавят и различни имена за едно и също нещо от различни краища на България според местния диалект и има опасност да се получи сериозно объркване, но авторът се е справил добре и в крайна сметка е свел ножовете в седем основни типа според особеностите на остриетата заедно сопашките и метода на закрепване на дръжките към тях. С това вече имаме и първата типология на овчарските ножове от Възраждането, която със сигурност ще бъде ползвана от колекционерите и следващи автори по темата.
Книгата продължава с украсата на ножовете и маркировките по тях. Уви, по отношение на маркировките акцентът е върху габровските майстори след Освобождението, докато за по-старите и мистериозни клейма има твърде малко. Авторът сам пише, че оставя на следващи ентусиасти илиизследователи да разкриват тези загадки, може би просто защото информацията за старите еснафски клейма е прекалено оскъдна. Това е разбираемо, но все пак е можело да бъдат представени отделните клейма и техните вариации, дори и ако точният произход остава неизяснен.
За сметка на това каниите са разгледани подробно с различните материали от които те и гривните им са били правени, включително и технологията на изработване. Книгата завършва с поверията за ножовете и заключение, което всъщност се явява резюме на български и английски.
Постига ли книгата това, което един колекционер би искал от първата книга някога, посветена на овчарските ножове? Моето мнение е, че в по-голямата си част книгата би била изключително полезна на всеки, с интерес по темата. Някои от главите от по-общ характер като тази за Възраждането или тази за историята на ножа в световен мащаб са пълни със спорна информация и коментари, но това, което е по-важно е че авторът е успял да създаде типология на овчарските ножове, разгледал е особеностите на отделните им части в детайли и е обърнал достатъчно внимание на ковачите, които са ги правили и на овчарите, които са ги ползвали, така че да ги оценим в контекста, в който са съществували. Книгата вдъхновява ли да колекционираме и съхраняваме тези ножове? За мен честно казано овчарските ножове са неугледните и грубовати роднини на ятагните, но след като прочетох книгата отидох и извадих от дъното на един от шкафовете, където държа колекцията си няколкото овчарски ножа, които имам и ги разгледах – нещо, което не бях правил с години. Д-р Пламен Митев е вложил собствени средства в издаването и разпространението на книгата, резултатът от които е че тя може да се купи на цена, която няма да стигне и за половин истински стар овчарски нож в прилично състояние. Заключението се налага от само себе си – книгата си заслужава.
Едно време, преди да се фокусирам върху ислямски оръжия от Африка, събирах ислямски оръжия от цял свят. Едни от най-интересните бяха оръжията от Юго-Източна Азия, по-специално тези от Индонезия и Филипините. Тяхното разнообразие е огромно и съответно не бях дори близо до това да събера основните типове. Впоследствие, продадох всички от тях с изключение на крисовете, за да освободя средства и място за африканските оръжия, които исках. Тук простo ще покажа индонезийските оръжия, които някога имах, като текстът ще е максимално кратък.
Оръжия от АчеОстрието на ренконга с памор
Започваме в северния край на Суматра с оръжия от султанатa Аче, който е сред най-старите мюсюлмански държавни образувания в Индонезия. Щитът е отлят от бронз и се нарича “пюрис”. Късият меч е “сикин панджанг” и дръжката символизира челюстите на крокодил. Най-интересен беше ножът, наречен “ренконг” с острие с ятагановидна извивка от дамаска стомана.
Суматренски педанг – главата на Макара е завоалирана в растителни декоративни мотиви в съгласие с догмите на ислямаСуматренски педанг с Макара ясно изобразенаПамор върху суматренски педанг
В цяла Индонезия едно от най-популярните оръжия е педнагът, или нещо като мачете. В колекцията имах два от Суматра, с дръжки с помели като главата на чудовището Макара от хиндуистката митология. И двата суматренски педанга бяха с остриета от памор, т.е. композитен дамаск.
Писо поданг
В Суматра живеят и батаките, чиито къси саби “писо поданг” са директно вдъхновени от индийския тулвар. Остриетата пък наподобяват европейски тесаци от 18-и век, вероятно взаимствани от оръжията на холандската източно-индийска компания.
Педанг лурусДетайл от канията на педанг лурусДетайл от дръжката на педанг лурус
Прехвърляме се на Ява, където едно от основните оръжия е т. нар. педанг лурус, или прав педанг. Имах хубав такъв с кания и дръжка обковани в сребро и острие от памор.
Още един педанг
Имах и още един педанг, закойто предполагам че е от Ява. В основата на острието имаше позлатено лъвче.
Бадик
Бадекът е малък нож от Ява. Моят беше с памор и дупка, поставена нарочно за да служи за магически цели – ако човек погледне през нея и още някакъв специален предмет, например парче стъкло има поверие, че ще придобие това,което гледа. Аз имах само ножа, така че не мога да потвърдя дали е вярно.
Тумбук лада
Видовете ножове в Индонезия са страшно много. Един от тях е тумбук лада. Моят беше сравнително нов, с дръжка от рог във формата на папагал.
Мандау
Време е да се пръхвърлим на Борнео, островът на белия раджа Джеймс Бруук (злодеят от романите за Сандокан) и даяките, ловци на глави. Тяхното оръжие е мандауто и аз разбира се имах едно в колекцията.
Пакаюн
По-малко известни от даяките, но не по-малко свирепи воини са мурутите от северо-източния край на Борнео. Тяхното оръжие е пакаюна, една от по-редките къси саби от Индонезия. С това,може би най-интересно от всичките изндонезийски оръжия в някогашната ми колекция, завършваме и тази тема.
Не са много хладните оръжия в света, които освен средство за самозащита са и символ на мъжественост и свобода, индикатор на социален статус, сакрален инструмент ползван при клетви и договори и съкровище, в което е съхранена голяма част от семейното бoгатство. Ханджарът (джамбията) е всичко това. Обемът на тази статия е твърде малък за да проследи всички варианти на този тип ножове от Мароко до Югоизточна Азия и нейната цел е да запознае българските читатели накратко с ханджарите и джамбиите от южната част на Арабския полуостров, където този тип оръжие е възникнал и където и до ден днешен неговото културно значение е най-силно.
Карта на Арбския полуостров от 19-и век
Джамбията най-вероятно е възникнала в периода между 15-и и 17-и век под влияние на извитите ханджари от Персия и Османската Империя. Първите писмени сведения с това име датират от един списък с оръжия на могулския император Акбар I от началото на 17-и век. Във всички случаи, през 18-и век джамбията вече е била с форма, много сходна със сегашната й, съдейки по един образец, взет от датската експедиция на Карстен Нийбур през 1760-те. В колекцията на австралийския изследовател Стив Грейси съществува кания с още по-ранна датировка върху сребърния накрайник – 1707 г. В този период е и една от малкото епохи на икономически възход в Йемен, в резултат от бума на кафе в Европа. Това дава възможност дръжките да са от рог на носорог, а каниите украсени със сребро.
Йеменски джамбии – тази най-отляво без канията е намерена в стара къща в Западна България
В Йемен има два основни вида джамбия, които указват произхода на собствениците. До 1962-ра година, когато пада монархията, йеменското общество е било силно разделено на социални слоеве. На робите и нисшите слоеве е било забранено да притежават собственост и да носят джамбия. Джамбии са носени само от двата по-висши класа – Манасиб, или свободните мюсюлмани от бедуински произход и Саиди – кадии, имами и други хора на висока служба, които твърдят, че произхождат директно от Пророка Мохамед. Двата вида джамбия са с идентични дръжки и остриета и се различават само по канията и начина на носене. Т.нар. тума джамбия е запазена само за Саиди класа и е с малка извивка и заострен накрайник, облечен в сребро. На края на накрайника обикновено има малък сферичен или овален елемент, който прилича на вид на скилидка чесън, или тума на арабски, а от там и името на типа каня. Асиб джамбията,от Манасиб е за всички останали с парво да носят оръжие и се отличава с по-силно извитата кания. Масово, асиб каниите сапокрити с кафява кожа, но понякога се случва да са целите обковани със сребро, в зависимост от финансовото състояние на собственика. Разлика има и в начина на носене – тумата се носи отляво на хълбока и наклонена, докато асиб джамбията се носи отпред на тялото и отвесно. Според традицията, момчетата получават джамбия като символ на мъжественост през пубертета, а в някои области при обрязването.
Тума джамбия – стилът на сребърния накрайник на канията загатва за индийско влияние
Джамбията е основно оръжие за близък бой. Според сведенията на пътешествениците от 19-и век, традиционният хват е с вътрешната извивка навън с цел удар да бъде нанесен с върха на острието. Ползвана е била както по време на война, така и за разрешаване на спорове, особено в по-селските райони. Значението на джамбията не е само бойно, но и сакрално – например, при сключване на договор един от обичаите е да бъде положена клетва, като участниците кръстосват остриетата на джамбиите си.
Клеймо с името на майстора Салим Бусани от 1870-те и пробата сребро нусфи (50%)
С идването на Исляма в Йемен през 7-ми век са наложени правила върху украшенията, които един мъж може да носи. Те са ограничени до един единствен пръстен и до украсата на оръжието. Насърчава се носенето на сребро пред златото и съответно джамбията, стига собственикът да има достатъчно парични средства, е украсена със сребърни елементи,изработени от евреи бижутери, които до 50-те години са живяли в Йемен от незапомнени поколения. Основен източник на среброто за джамбии са били претопени стари сребърни елементи и бижута, както и внoсни сребърни монети. Особено популярен е бил австрийският талер с изображението на Мария Тереза, направен от сребро проба .833 и с тежест около 28 грама. Ползвани са и османски и индийски сребърни монети, но с по-ниска популярност заради по-ниското съдържание на сребро. При поръчката на канията, клиентът е доставял сребърния материал, като той винаги е бил малко над това, от което бижутерят е имал нужда, като разликата е била заплащането на майстора. На старите кании отзад имa клеймо с името на майстора и пробата на сплавта – например 75% проба се нарича “муклас”, 50% “нусфи”, 25% “руби”. В миналото, на много места мъжете са носели почти едни и същи дрехи, като само разликата в джамбията е указвала разликата в социалното положение.
Дръжка от рог на носорог
Дръжката също е важна част от джамбията, като най-предпочитаният материал е рог от носорог. След забраните през 80-те във връзка сусилията носорозите да бъдат спасени от изчезване, стойността на рога от носорог е станала още по-висока и притежаването на стара дръжка от него въпрос на престиж и семейна гордост. Йемен е една от най-бедните държави в света, особено на фона на богатите на петрол съседни страни и често богатството на цяло едно семейство е съсредоточено в някоя стара джамбия със сребърна украса и дръжка от рог на носорог. Дръжката също като канията , особено при по-старите образци е украсена със сребро – от набити сребърни пирончета до масивен сребърен обков. В миналото, златният венециански дукат е бил популярна украса под нитовете, а в по-ново време много джамбии са украсени с пластини от жълт метал, наподобяващи венецианската монета. Остриетата са широки в основата, от която се стесняват до върха и с характерната извивка. Почти всичките са усилени с централен ръб. В миналото, в Йемен се е ковала тигелна стомана, т. нар. “булат”, но много малкo стари джамбии с булатни остриета са запазени. В по-ново време остриета са изработвани от две половини стоманен лист, пресовани във форма и заварени едно към друго по ръба. Впоследствие мястото на заварката е изпилено, за да не личи и такива остриета се познават по по-лекото тегло и звънтенето на кухо.
Джехаз джамбия – спираловидният шев показва силно османско влияние
Основните типове джамбия са тума и асиб, но освен тях съществува огромно разнообразие от форми на регионален и социален принцип. За търговци и занаятчии от градските центрове, които не са Саиди по прoизход и същевременно не са и част от племената от селско-стопанските райони, съществува специална джамбия, наречена “джехаз”. На форма канията е като тума, но с по-малки размери и без сребърен накрайник, а просто облечена в кожа. Съществува и специална джамбия за градските викачи, т.нар. даушани, но тя е по-рядка и за съжаление нямам образец в колекцията, който да споделя тук.
Бедуинска асиб джамбия с гусби острие
В Южната част на Йемен, в Хадрамаут, е популярен характерен тип асиб джамбия, известна сред колекционерите като “гусби”. Гусби въщност се отнася до определен стил острие и по-правилното наименование е бедуинска асиб джамбия. Отличава се по драматично извитата кания, завършваща с островърх метален (предимно бронзов, понякога сребърен) накрайник, който често свършва на едно нивo със средата на ръкохватката. Канията е покрита с кафеникава кожа, а металните части са традиционно украсени с карнеоли или в по-ново време, с червено стъкло/пластмаса.
Сабики от Асир
Асир е регион на север от Йемен, днес в рамките на Саудитска Арабия, който изторически е бил част от Йемен преди 1930-те. Местното название на джамбията е сабики или дария и се отличава с по-голямата дължина, достигаща размер на къса сабя при някои образци. Сред колекционерите понякога този тип са известни като”уахабитски джамбии”, което е абсолютно неточно – местните жители не само не са уахабити, но и дълго време са оказвали въоръжена съпротива на уахабитите и саудитските им наследници. Различните на вид сабики указват племенната принадлежност на собствениците – например Бени Шахр, Бени Малик, Бени Карн.
По-старите остриета на сабики джамбиите са обикновено плоски и с не особено високо качество. Централният ръб се среща на по-нови остриета – най-долното сабики е от 60-те години на 20-и век
Един от най-красивите типове джамбия е популярен сред колекционерите като “мекански” по името на най-свещения гард за мюсюлманите, но всъщност се среща от Хеджаз до Аден и правилното название е “абди”. За съжаление аз нямам такава джамбия в колекцията, но това е джамбията, която Лорънс Арабски носи на повечето си снимки. Неговата е с кания и дръжка, изработени от злато – Лорънс е имал на разположение сериозна сума златни британски монети, дадени му като средства с които да разпалва бунтовна дейност сред арабите срещу Османската Империя през Първата Световна Война.
Джамбия, произведена в Индия
В исторически план винаги е имало серозен културен обмен между Индия и Южна Арабия. Много индийски търговци и занаятчии са мигрирали в Йемен, докато араби от Йемен са отивали на гурбет в Индия, основно като наемници в Хайдерабад например, където някои от наследниците им живеят и до ден днешен. В Индия са произвеждани джамбии с йеменски стил, но с местни декоративни елементи, които ги отличават от традиционните арабски джамбии. Част от тях е стигнала до Южна Арабия със завръщането на собственицвите им, а и индийските занаятчии също са допринесли в стиловото развитие на украсата през вековете.
Омански ханджари, този най-вдясно е в Саиди стил, а в средния се вижда централно азиатско влияние
В съседен Оман, джамбията е известна под думата, използвана за този тип ножове в останалия ислямски свят – “ханджар” и носи същото значение и важност като в Йемен. През 18-и век, влиянето на Йемен върху Оман по отношение на опръжието е било силно, например архаичните омански къси мечове са известни като “саиф Ямани”, т.е. йеменски мечове. Оманските ханджари са всичките с ножница от типа Асиб и се отличават с формата на дръжката, наподобяваща буква Т. Рогът от носорог също е най-предпочитсания материал и както дръжката, така и канията на по-добрите образци са украсени със сребро. С разрастването на Оманската Империя по крайбрежието на Африка, оманските ханджари са символ и на мъжете от места като Занзибар, където столицата на империята е временно преместена от Мускат. През 19-и век се е появил и друг характерен за Оман стил – т.нар. Саиди или кралски стил, макар че този тип ханджари са носени от всякакви хора, не непременно само от управляващото семейство. Според легендата, една от жените на Сайид бин Султан, владетелят на Оман и Занзибар през първата половина на 19-и век, е била принцеса от персийски произход. Тя, предполагаемо отегчена от семплия стил на дръжката на ханджара му, е направила дизайн за дръжка с повече сребърна украса и така е възникнал Саиди стилът. Първата снимка на такъв ханджар е на султан Сеид Маджид бин Сайид Султан (1856-1870). Оманската Империя е имала владения и по крайбрежието на днешен Пакистан и съответно на някои ханджари се срещат централно азиатски влияния, като тюркоази и кадифе.
Детайл от дръжката на Саиди ханджар
Джамбията е едно от малкото традиционни оръжия по света, което е останало в употреба до днес. Съвременни автоматични оръжия са заменили старите фитилни пушки, мечове и саби, но повечето мъже и в Йемен, и в Оман продължават да носят джамбия с ежедневното си облекло. Има я даже и на оманските герб и флаг. Това е, защото тя е не просто оръжие, а най-важният мъжки атрибут в тези страни – символ на национална принадлежност, социален статус и наследствена гордост.
Библиография
Elgood, Robert, “The Arms and Armour of Arabia in the 18th-19th and 20th Centuries” 1994
Gracie, Stephen, “Jambiya: Daggers from the Ancient Souqs of Yemen” 2010
Военно-Морският Музей в Мадрид е разположен в центъра, на лесно за достигане място близо до останалите туристически атракции. Посветен е на историята на испанския военно-морски флот, като залите са пълни с модели на кораби и оръжия, основно от епохата на корабите с платна. Историята на испанския военно-морски флот е изключително богата – от откриването на Новия Свят, през битката при Лепанто, разгромът на Армадата и чак до Трафалгар, испанците са били морска сила в световен мащаб. В залите към края са изложени образци на хладно и огнестрелно оъжие – такова на стандартна служба в испанския флот от 19-и век насам, както и от далечни краища на света, като Филипините и Полинезия.
