Author: Teodor Vacev

Сигурен съм че много хора нямат търпение да оставят 2020-та година в миналото и гледат с надежда към 2021-ва и бъдещето. Както миналата година, сега е добър момент да погледна назад и да видя, какво съм постигнал в блога през миналата година и също да споделя какви са ми плановете за новата година о отношение на блога и като колекционер.

Една от целите ми беше да пускам нов пост всяка седмица, но това не се случи – през 2020-та имах 37 поста, което означава че съм пропуснал цели 15 седмици. Но и 37 поста не са никак малко, защото от тях 13 са прегледи на книги по темата, в други три поста съм успял да дам снимки от пет музея и в останалите съм показал около 50 оръжия, повечето от личната ми колекция. През 2021-ва ще опитам да продължа да пускам по пост на седмица, без да ми е фикс идея да следвам точен график. Имам още много оръжия и книги за споделяне, като се надявам да има и нови придобивки.

Като стана дума за придобивки, искам да опитам да преследвам основните си цели – тези от списъка с дългото хладно оръжие, публикуван преди няколко седмици, като имам и списъци за късо хладно оръжие и т.н.т. Също така много би ми се искало да имам волята да огранича количеството за сметка на качеството и знам, че ще е трудно. Отделно имам нужда да отделя повече време на четенето на книги.

Пандемията през 2020-та обърка много неща. Нямаше как да се пътува и музеите бяха (и много още са) затворени. Би било прекрасно ако с ваксиниране и надеждни методи на лечение проблемът с вируса бъде разрешен тази година, за да можем отново да пътуваме и да гледаме интересни музеи и исторически забележителности, както и да се срещаме пак с нови и стари приятели колекционери на живо. Това със сигурност ще стане, дано да е колкото се може по-скоро и да сме всички живи и здрави.

Всеки колекционер носи в съзнанието си няколко мечтани придобвки. Обикновено става дума за трудни за намиране, високи на стойност и скъпи на цена предмети, които съществуват, но които са предимно в сферата на мечтите. Реших да направя списък на моите топ 10 най-желани мечове и саби. Критериите са прости – трябва да са образци, каквито нямам. Също така трябва да са в сферата на реално постижимото, в смисъл такива предмети да състествуват в частни колекции и периодично да се появяват в продажба. Неща като сабята на Хан Крум, меча на Калоян, Екскалибур и прочee нямат приложение тук, защото не е ясно дали изобщо съществуват, поне не и докато археологията не докаже противното. Мечът на Хан Кубрат и ятаганът на Сюлейман Великолепни също не са за тази тема – те съществуват, но са уникални предмети в музеи, от които няма и не би трябвало да излизат. В този ред на мисли, ето го моят топ 10 (илюстрациите са от музеи, където съм снимал лично и от книгите на Хейлс и на Въчков).

10 Българска Генералска Сабя обр. 1905 г. Като българин винаги ще имам интерес към нашето хладно оръжие и в списъка винаги ще има място за поне едно. Изборът на генералската сабя може би буди недоумение у тези, с интерес по темата, защото има много по-трудни за намиране образци на българско хладно оръжие – шпаги, наградни саби, морски саби и т.н.т. Но аз съм много назад с българското дълго хладно оръжие, понеже не ми е основен фокус и от многото саби, които нямам, тази ми харесва най-много. Естетически, всички компоненти в нея ми допадат, от лъвската глава на помела до острието с разширения и двустранно заточен връх. Исторически, това е сабята на генералите, спечелили победите през Балканската Война и Първата Световна Война. Този списък е базиран на това, което аз искам най-много, а не непременно на това, кое е най-скъпо или рядко.

9 Каскара със сребърна дръжка. Каскари с дръжки, обковани със сребро се срещат сравнително често и не са на недостъпни цени. Те варират по качество, от по-съвременни образци от втората половина на 20-и век до мечове потенциално от личния арсенал на Али Динар, последния султан на Дарфур, който е имал над 100 каскари. Аз все още нямам каскара със сребърна дръжка вколекцията, но от този списък това е най-лесно достижимата цел.

8 Занзибарска Нимча с Дръжка от Слонова Кост. При нимчите от Оман и Източна Африка има някои разновидности. Може би най-атрактивната от тях се състои от саби с дръжка, изработена от слонова кост, често с позлатена украса и гард с три разклонения и без полукръгъл предпазител. С такъв тип саби са снимани телоохранители на високопоставени лица от Занзибар и Коморите.

7 Стара нимча от 17-и век. Когато става дума за нимчи, лично за мен са най-интересни най-старите от тях – абордажни тесаци с характерното късо острие с голям йелман, от което произлиза и името на този тип оръжия. И макар че имам такова острие с дръжка от Йемен, все още нямам класическа нимча от 17-и век. Добрата новина е че има достатъчно в частни колекции – даже преди години бях видял две в българска колекция.

6 Алжирска Пала. Единствената информация за тези пали, които се отличават по липсата на кръстачка е в книгата на Хейлс. Виждал съм и две в частна колекция. Предимствата на липсата на кръстачка са в потенциалното по-лесно вадене на сабята от ножницата, защото няма какво да се закачи и оплита в дрехи и ремъци. Ако тези пали са ползвани предимно в абордажни условия от алжирски корсари, в това изменение може би има логика. Украсата по сребърните части на кнаията и дръжката е в стил балкански барок. Това, че украсата е в балкански стил не е толкова изненадващо, защото много от по-високо качествените оръжия в Алжир са били внасяни от Балканите – например алжирските ятагани.

5 Омански Шамшир. През 19-и век, в резултат на персийско влияние, шамширът или поне дръжката от персийския шамшир е добила популярност и в Оман и Оманската Империя по източното африканско крайбрежие, вкл. и на Коморите (независими от Оман, но под силно Оманско културно влияние). На стари снимки от Занзибар се виждат мъже, които освен катари държат и шамшири. Но дръжката не е директно копирана от персийската, а е специфична, с типично омански черти, по-специално преплетените като панделка сребърни жици под кръстачката и формата и украсата на помела. Каниите също се отличават с омански декоративни мотиви. Остриетата понякога са персийски от булат, но понякога и от вносни европейски остриета от саби. Срещат се много по-рядко от персийските шамшири, но периодично се появяват в продажба – за последните няколко години имах три неуспешни опита.

4 Каскара с двоен помел. Каскари има много, но такива с двоен помел по някаква причина се срещат рядко. Какво е значението на двойния помел не е ясно, но може би е обозначавало висок статут на този, който е носил такъв меч или може би е по-стар вариант. Такива каскари има в Кралската Оръжейна в Лийдс и в Метрополитън, като тази в Метрополитън е с персийско острие от булат с гравирани змии. Каскара с булатно острие би било нещо доста специално само по себе си, дори и без двойния помел. Извън музеи, има и една такава каскара в книгата на Хейлс, така че надеждата че циркулират и извън музеите е жива.

3 Меч от Арсенала в Александрия. По време на походите на мамелюците през 14-и век и впослдствие като част от данък от Кипърското Кралство, в Арсенала в Александрия са били събрани добро количество европейски мечове от късното средновековие. Интересно е, че мамелюците не са им сменяли дръжките, а само са им добавили гравирани надписи с посвещения и понякога и годината на дарение в арсенала. Впоследствие тези мечове са пленени от османските турци и пренесени в арсенала в Света Ирина в Константинопол, а в по-ново време разпръснати по музеи и колекции. Като добре запазени образци, те са важни за изследователите на европейско хладно оръжие от средновековието, а за мен са интересни като примери на европейско оръжие, възприето в Африка. В случай че случайно някой от тези, които още не са в музей излезе в аукцион, цената със сигурност ще е шест цифрена, но поне на теория придобивката е възможна, макар и вероятността да придобия такъв меч да граничи с шансовете на Славия да спечели Шампионската Лига.

2 Мамелюкска сабя от 16-и век. Или поне острие от мамелюкска сабя от 16-и век, защото за пет века дръжките са сменяни многократно. Мамелюкската школа е продължител на селджукските и татарските школи и до голяма степен е положила основите на османската и персийските школи (ако следваме Кирил Ривкин). Те се явяват първообраз на шамширите и калъчите. Тези саби са и първите, при които в острието се вижда опит за шарка в булата – остриета от тигелна стомана са произвеждани и преди – например Улфберт мечовете, но чак при мамелюкските саби виждаме характерния контраст, макар и все още доста слаб в сравнение с османските и особено персийските остриета през следващите векове. Това са и може би най-старите саби на африканския континент, откъдето е и моят толкова голям интерес към тях. В днешно време излизат с какви ли не дръжки – от типични османски дръжки до тулвари и нимча, като една сабя в оръжейната на рицарите в Малта. Това всъщност би било идеалнта комбинация – старо мамелюкско острие с дръжка от Магреба поставена век или два по-късно. Уви, засега сабята от Малта е единствената с такава дръжка, която съм виждал, но и на такова острие с дръжка от тулвар бих се радвал много, стига да мога да си позволя пет цифрената сума, която би струвало (спрямо днешна дата) някой ден.

1 Саиф Бадауи Аз обичам ислямски двуостри мечове – такуби, судански и омански мечове. Но ако има нещо, което харесвам още повече това са старите мечове, от които произлизат. При оманските, това са архаичните къси мечове, т.нар. саиф ямани, за които вече е ставало дума. Такубите и т.нар. каскари произлизат от т. нар. саиф бадауи, от времанта на мамеюците и дори аюбидите и фатимидите. Тези мечове на свой ред произлизат от византийската спата (и може би от някои сасанидски мечове) и са били ползвани от всички в близкия изток, дори и от османските турци. Мечът на Скендербег от Хофбург във Виена е от този тип. Виждал съм поне един саиф бадауи в аукцион на Херман Хисторика, така че макар и малък, поне на теория има шанс.

В този списък на десет мечтани придобивки, някои са напълно достижими, други граничат с невъзможното, а останалите са въпрос на търпение и парични средства. Колкото по-трудно и по-дълго време отнема някоя придобивка, толкова по-голяма е радостта от нея. А когато постигнем някоя от големите си цели, на нейно място идва друга,която да преследваме.

Такубата може да е най-емблематичното оръжие на бронираните конници от Сахела, но основното им оръжие, както и на всички други тежки кавалеристи преди огнестрелните оръжия, е била кавалерийската пика. Аз имам два върха от такива пики в колекцията и тук ще ги представя.

Първият връх е вероятно от региона, където днес граничат Нигерия и Камерун. Този връх е с острие дълго 45 см, с централно разположен ръб от двете страни за да усилване на здравината и подобряване на бронепробивността срещу халчести ризници. Срещу такива ризници такубата с редки изключения не би била особено ефективно оръжие, но за сметка на това няма халчеста ризница, която да устои на удар с пика нанесен в галоп. Интересно е, че този връх дойде с част от дръжката,покрита с кожа, както и с калъф от тънка кожа. Украсата на кожените части и самия стоманен връх е от характерни за региона геометрични мотиви. Тези детайли демонстрират ковашкото и сарашкото майсторство на местните занаятчии и високата стойност и важното значение на това копие за притежателите му.

Първият връх сам по себе си е внушителен, но изглежда като миниатюра до втория връх, който имам в колекцията. Само острието е 70 см на дължина и над 6 см на широчина в най-широката си част, също усилено с централни ръбове. Втулката е още 28 см и украсена с мед и бронз. Останала е и част от дръжката, като целият предмет е 160см на дължина, но в оригиналния си вид сигурно е надминавал 3 метра. Произходът на моя връх може би е от днешна Буркина Фасо, от племената Моси, но такива върхове с украса от бронзови дисков по втулката има и от Северна Нигерия.

Подобен връх на кавалерийска пика има в една скица от Диксън Денам, британски откривател и пътешественик, който е обикалял в Западна Африка в началото на 19-и век. На нея е изобразен кралски телоохранител от Канем Борну. Доколко тези телоохранители са били с церемониално или реално бойно предназначение не ми е известно, но когато става дума за африкански оръжия символизмът и потенциалното церемониално предназначение са почти толкова важни, колкото и бойните характеристики. Балансът на пика с такова масивно острие, дори и при дълга дръжка, би бил доста изнесен напред и боравенето с оръжието сложно. На пиките от северен Камерун в долния край има железен обръч за подобряване на баланса, въпреки че техните върхове са с по-практични размери.

В специализираната литература, с която разполагам, подобен връх като първия, който показвам тук има в каталога на Музея за Изкуство от Франкфурт (Agthe, Waffen aus Zentral-Afrika), под номер 166. Под острието втулката е също облечена в кожа с много подобна декорация и форма. За музейния експонат пише, че е от северен Камерун и че е събран по време на експедиция между 1900-а и 1908-а година.

Колекционирането на копия е усложнено поради няколко причини. Първата е, че заради голямата дължина те не са удобни за пренасяне и съответно много по-малък брой са попаднали в колекции в сравнение с другите хладни оръжия. Като масово оръжие, те не са белег на ранк или благороден произход като мечовете, които са много по-атрактивни като боен трофей или сувенир. Разнообразието при формите на върховете на копия, особено ако игнорираме церемониалните и оставим само чисто бойните е ограниченo и при липса на допълнителна украса понякога е много трудно един връх да бъде определен. В случай, че цялото копие е запазено, съхранението и експонирането му е сложно заради размерите. Съответно интересът към този тип оръжие е по-нисък. Всичко това е в рязък контраст с историческото значение на копието като оръжие, съдейки по пътеписите на първите европейски пътешественици в Сахела и високото ниво на изработка на тези върхове на пики, които очевидно са били от първостепенно значение за някогашните им собственици.

Не е тайна, че нимчите и особено тези от Занзибар са ми от най-любимите дълги хладни оръжия и това самопо себе си е достатъчна причина да се стремя да придобия колкото се може повече от тях. Когато преди около половин година получих възможност да добавя нимчата, предмет на този пост в колекцията, не се колебах. Но я пускам чак сега, защото просто се чудех какво да напиша в поста – каквото знам за нимчите от Оман и Източна Африка вече съм го споделил в предишни постове.

На този етап не мога със сигурност да твърдя нито какъв е произходът на този тип дръжка и предпазител, нито дали се е разпространил от Средиземно Море към Арабско Море или обратно. Но за сметка на това можем да сравним новата нимча с другите две, които имам и да направим някои кратки размисли. Да започнем със сравненията – острието е различно, вероятно вдъхновено от европейските тесаци от 18-и век или дори директно взето от немаркиран европейски тесак. По форма и размери прилича na мароканската нимча с острие, маркирано с тичаща лисица и най-вероятно от английски тесак от средата на 18-и век.

Дръжката и предпазителя за сметка на това са почти еднакви с тези на другата оманска нимча в колекцията ми. Ръкохватката е без разлики, освен в размера и в украсата – липсват сребърните звезди и триъгълните мотиви в края на помела. Сребърната яка под предпазителя е налична и на двете дръжки. Предпазителят е с една съществена разлика – на новата нимча полукръгът не е запълнен. Канията е също дървена, но вместо красиво гравиран сребърен накрайник има по-прост бронзов нанкрайник. Освен това почти цялата е без кожа – ако някога е имало кожа, тя изглежда е била загубена отдавна, защото дървото е с тъмна патина.

Предишната нимча от този тип е по-луксозен образец, с повече украса. Тази е по-проста, но с по-масивна дръжка от нимчата с бронзов гард, която е най-грубата от трите, като при нея е почти сигурно че предпазителят е по-нов от дръжката и острието. Това показва, че тези нимчи не са били само символ на статус, а масово оръжие, ползвано от хора с различни финансови възможности. Остриетата и на трите са близки до абордажните тесаци, но трябва да внимаваме с такива заключения, защото съм виждал и мечове с дълги двуостри остриета с този тип дръжка.

Интересно е това, че полукръгът който предпазителят образува на новата нимча не е запълнен. На някои от старите нимчи от Магерба, които също имат такъв полукръгъл предпазител, той също не е запълнен. Това лично ме кара да предполагам, че запълването е започнало по-късно и само на нимчите в Арабия и Източна Африка. Това може би е било с цел да бъде усилен предпазителя – както се вижда, на моята нова придобивка той е счупен от едната страна. А може и да е било и с декоративна цел – тези причини не са взаимоиключващи се.

Този полукръг е част от мистерията на нимчите – има го на някои от най-ранните нимчи в Средиземно Море и на много от нимчите от Арабия и Източна Африка. Но има и изключения – не всички ранни нимчи го имат, както и не всички нимчи от Оман и Занзибар. На нимчите от 19-и век от Мароко няма полукръг, което предполага че с развитието на формата този тип предпазители са излезли от мода в Магреба. Това, че полукръгът е останал популярен от другата страна на Африка води на интересни размисли.

Антъни Норт в статия от 1975-а година дава силни аргументи в полза на теорията, че предпазителят на нимчата от Магреба е взаимстван или вдъхновен от предпазители на италианската сторта (вид едноостро хладно оръжие произлизащо от фалчиъна) през 16-и век. Преобладаването на полукръгa на предпазителя по арабските нимчи предполага, че те са стигнали в този край на света почти веднага след като са възникнали в Северна Африка – иначе не биха имали този белег на най-ранните нимчи. Това всъщност не бива да ни учудва, защото върхът на османските операции в Индийския Океан съвпада с разцвета на османската военноморска мощ в Средиземно Море: неуспешната обсада на Диу в Индия е по времето, по което Хайредин Барбароса е превзел Тунис, а пътешествията до Северна Суматра с цел да бъде оказана военна помощ на Султаната Аче са горе долу по едно и също време с обсадата на Малта. За кампаниите в Индийския Океан са били събирани войски от всички краища на Империята и дори европейски наемници, което обяснява как характерния тип дръжка на нимчата е била пренесена на изток почти едновременно с появата и в ислямския запад.

Но защо полукръгът на предпазителя е останал толкова популярен в Южна Арабия и по източното крайбрежие на Африка? Причината не е ясна, но е много вероятно да е заради характерния за този край на света консерватизъм по отношение на оръжията. Все пак там двуострите мечове са останали в употреба до края на 19-и век, да не говорим за т.нар. “саиф ямани” от Оман, който потенциално е с форма, останала още от най-ранните дни на арабския халифат.

Този пост стана по-дълъг, отколкото първоначално очаквах и тук е добър момент да му сложа край, а с тази тема ще продължа в случай на нова придобивка на нимча.

Най-интересният аспект в колекционирането на древни оръжия е проследяването на еволюцията на формите на базата на отделни находки. Придобих още една хазарска сабя точно с тази цел – да добавя малко по-късен образец в колекцията и да мога да правя сравнения с другата хазарска сабя, която вече показах в блога.

На дължина сабята е 86 см, с тегло от 620 грама – т.е., леко и повратливо оръжие, също както и хазарската сабя от 8-и/9-и век. Но веднага се виждат и важни разлики, основната от която е в острието. То е малко по-тясно и значително по-извито. На другата сабя цялото острие е с ромбоидно сечение, докато на тази само йелманът е с такове сечение, а останалата част е с триъгълно сечение. Дебелината на гърба в основата на острието е 6мм, а преди йелмана 4 мм. Самият йелман не е много по-различен от този на другата хазарска сабя освен в това, че е извит. Опашката на острието също е различна – по-къса и наклонена в обратната посока на извивката на острието. И гардът е различен, но от сравнително често срещан тип, който присъства в книгите на Ривкин и на Йотов.

Всички тези разлики водят до заключението, че това е по-късен образец, който се явява като следваща стъпка в еволюцията на сабята в сравнение с предишната ми придобивка. Съответно вероятно е от малко по-късен период – 9-и/10-и век, към края на властването на Хазарския хаганат и може би дори свързана с други народи от степта на север от Черно море – маджари или печенеги например. Докато първата хазарска сабя,която показах беше с много слаба извивка, почти права като палаш, тук извивката е силно израазена и това вече е същинска сабя, със съответните изменения и в опашката. Липсва т.нар. тунку в основата на острието, но е трудно да преценея дали е загубено или дали никога не е съществувало.

Тези саби не са ми основна тема, но имам влечение към тях, може би в резултат от книжките с картинки за българска история от детството. Не е трудно да си представим подобни саби в ръцете на българските конници при Булгарофигон или Ахелой и това ми стига като причина да ги добавям в колекцията.

Индонезия се състои от хиляди острови и стотици етноси, повечето от които имат своите характерни оръжия. Такова огромно разнообразие може да създаде трудности на колекционерите при определянето на придобивки, но на помощ идва книгата на Албер Ван Зоневелд “Традиционни Оръжия от Индонезийския Архипелаг”.

Като издание, книгата е голям формат с твърди корици. На обем е 160 страници, пълни с илюстрации на предметите. Повечето илюстрации са малки по размери, но това е защото книгата по своето същество е речник и справочник.

Това не е книга с глави за четене, а е изцяло речник, в който оръжия и доспехи от Индонезия са представени по азбучен ред. Информацията за всяко от оръжията е сравнително кратка, но достатъчна за придобиване на основна представа. Най-важната полза от тази книга е за определянето на нови придобивки, и сверяването им спрямо други подобни образци.

Оръжията от Индонезия са толкова много, че подробното им разглеждане в една единствена книга е просто невъзможно. Справочникът на Ван Зоневелд постига всеобхватност в един скъсен и удобен за разглеждане вид и ще е много полезен на всеки, с интерес към този регион.

Преди години когато интересите ми бяха по-обширни и тепърва оформях оръжейната ми библиотека, в нея попадна и книгата “Преоткриване на Оръжието и Доспехите от Тибет”, издадена по повод на специална изложба в оръжейната на Метрополитън посветена на този регион. Това, доколкото ми е известно, е единствената книга фокусирана върху тибетските оръжия и доспехи и тук е добър момент да споделя моя кратък преглед.

Самата книга е леко нестандартен, почти квадратен формат. Моята книга е с меки корици, но ако не се лъжа има и вариант с твърди корици. Страниците са от гланцова хартия, а снимките на предметите са цветни и с висока резолюция. Като цяло, намирам качеството на изданието за добро.

Книгата започва с няколко глави, от които първата, посветена на историята на оръжията и доспехите от Тибет е най-интересна. Има също кратък очерк на развитието на ковашкия занаят в Тибет, анализ на оръжията и доспехите в иконографията на региона и накрая и преглед на оръжията, натрупани в един от храмовете, където с вековете като част от даровете са събрани и някои много интересни образци. Същинската част е каталога, който е разделен на части според отделните видове оръжия и доспехи. Интересно е как някои от по-старите шлемове са трудни за разграничаване между тибетски или монголски. Други влияния върху местните форми, например от Индия и Китай са също очевидни. След каталога има апендикс с преводи на надписи и друга информация за тези с по-задълбочен интерес.

В заключение, книгата на Метрополитън е качествено издание, с информация и каталог, които са необходими за всеки с интерес към оръжията от Източна Азия. С оглед на приликите със съседни региони, тя ще е полезна и на всеки, който има интерес към Централна Азия и Индия или просто общ интерес към оръжията от различни места на света.

Китай е огромна страна, с голям брой малцинства, които имат своите традиции по отношение на приложното изкуство. Това се отнася и до хладното оръжие, където има много регионални разлики и тънкости. Това не е регион, от който съм се инересувал и познанията ми за него са слаби. Не съм имал и много неща от Китай в колекцията, като в момента съм запазил единствено едно ножче.

То е изработено и носено от бонаните в Северо-Западен Китай – там, където някога е свършвала Великата Китайска Стена и е започвал Пътя на Коприната. Бонаните са мюсюлмани по религия и се предполага че произлизат от монголски и централно азиатски гранизони, заселени в тази част на Китай през средновековието. Традиционните им занаяти са земеделие и ножарство, което обяснява защо ножовете им се срещат често, въпреки малкия им брой – около 17,000 според официалната статистика.

Късото острие с един канал е доста семпло в сравнение с дръжката и канията, за които са били положени сериозни усилия. Дръжката е от два чирена, нитовани към опашката на острието – задният от рог, а предният от кост и украсен с вездесъщия и почти универсален соларен мотив на точка в кръг. Преходът между острието и дъжката е изработен от някакъв бял метал, може би алуминий. Помелът е от слоеве метал и рог, като опашката на острието е заклепена към него за максимална здравина на цялата конструкция. Канията е метална и цилиндрична по форма, украсена с кожа от скат и тел в края откъм отвора. Отзад е закребена специална пластина с халка, за която да бъде прикрепен ремък към колана. Както е типично за оръжията от Централна Азия, дръжката влиза отчасти в канията.

Другият нож, който имах от този край на света беше от Източен Тибет или Бутан. Беше сравнително стар нож от първата половина на 20-и век и предназначен за ползване в местната култура, а не за сувенир. Острието беше значително по-масивно от бонанския нож с един тесен, едва доловим канал към гърба. Дръжката и накрайниците на канията бяха от стомана с гравирана флорална декорация, а канията дървена покрита с черна кожа. Такива автентични образци на този тип ножове са трудни за намиране сред огромната бройка съвременни сувенири, но реших да се разделя с него за да освободя място за други придобивки.

Бонанският нож обаче го запазих, защото въпреки че вероятно не е особено стар, е много добре направен и е малък и не заема много място. Един образец на ислямско оръжие от края на Източен Туркестан е достатъчен засега.