Най-интерсният музей в Мадрид за любителите на хладни оръжия е Военно-Морския. Но освен него, има поне още три музеи, в които са експонирани интересни оръжия. Първият е етнографския музей, където са показани оръжия от Филипините, Персия, Африка и Америка. Най-интересният експонат е един крис с помел от слонова кост от Филипините.
Друг интересен музей е Музеят на Америка, посветен на културата на Новия Свят от преди Колумб. В залите, между останалите артефакти има и оръжия от Амазония и Андите до шлемове и брони от западното тихоокеанско крайбрежие на днешните САЩ и Канада. В началото има няколко зали със стари шкафове с разнообразни оръжия и доспехи от Филипините и Океания, където всъщност е съсредоточено най-интересното въоръжение. Целта на залите изглежда е да предаде духа на старовремските колекции в резултат на морските експедиции из Тихия Океан, но осветлението е оскъдно и това пречи да бъдат направени добри снимки.
Последният музей си заслужава да се посети по принцип – Археологическия Музей. Историята на иберийския полуостров е древна и много богата и този музей обхваща периода от праисторията до късното средновековие. Моят любим експонат там е една хинета, много рядък меч на мюсюлманите от Ал Андалус от времето на Реконкистата. В една витрина има и оръжия и доспехи от 17-и век. За съжаление, когато посетих музея пропуснах да снимам някои от по-интересните древни оръжия, например няколко много добре запазени фалкати.
В някои от книгите за африканско оръжие са показани и част от доспехите – щитове, шлемове и ризници. Като най-масово използваното защитно въоръжение щитовете получават най-голямо внимание и има и две книги изцяло посветени на тях. От тях книгата на Плашке и Цирнгибл е много скъпа и трудна за намиране, но за сметка на това книгата на Барбие и Бенитез е все още напълно достъпна. Тук е моят кратък преглед на тази книга.
Книгата е голям формат с твърди корици. В нея са представени 100 щита от колекцията на музея за изкуство Барбие-Мюлер в Женева. В началото, както е прието има няколко глави посветени на историята и развитието на щита като средство за защита, но най-интересната част е тази, в която са показани самите щитове. Всеки щит е представен на две страници – една с описание, информация и където е възможно, стари снимки на воини, носещи такъв тип щит, а на другата страница с голяма цветна снимка.
В Африка разнообразието от щитове е голямо. Книгата на Бенитез и Барбие не ги обхваща всичките, но почти половината от щитовете в каталога са от черния цонтинент, което помага. Едно от най-големите достойнства на книгата е че накрая има секция с бележки и препратки към източници за всеки един от щитовете, което дава възможност за по-задълбочено допълнително проучване.
Щитовете са атрактивни, но основният проблем при колекционирането им е големия им размер и многото място, което заемат, особено ако са експонирани. Това за мен лично означава, че ще се огранича само до няколко щита и то предимно такива, с по-малки размери, като например сомалийския гашан, който вече показах в блога. Но дори и за няколко щита е хубаво да има справочници и книгата на Барбие-Мюлер е една добра основа в това отношение.
Едно от многото интересни оръжия от рога на Африка е ножa “джиле” на афарите (известни още като данакили). Тези ножове съчетават някои от чертите на други оръжия от региона, но същевременно са напълно уникални като форма. Аз добавих един в колекцията и въпреки че моят не е особено стар, това ми дава възможност да представя тези ножове в блога.
Афарите обитават регион в Източна Африка, който се състои от Северо-Източната част на днешна Етопия, южното крайбрежие на днешна Eритрея и Северната Част на Джибути. Етнически кушити и близки до сомалийците, афарите през средновековието са били част от Адалския султанат, а в по-ново време са основали собствения Султанат на Ауса, който се е запазил в полуавтономна форма в Етиопия чак до 70-те. От тогава водят въоръжена борба за независимост чрез Афарския Революционен Демократичен Обединителен Фронт. По религия, афарите са мюсюлмани сунити.
Ако историята на афарите е слабо позната в световен мащаб, то историята на джилето като форма е изцяло незивестна. В книгите за африканско оръжие като цяло липсва подробна информация за тези ножове – Спринг ги споменава бегло в главата си за Рога на Африка, а Тири показва няколко в двата си каталога, където изказва предположение че сребърната украса на по-класните образци е слагана в Хартум. Някои версии търсят произхода в йеменските джамбии от другата страна на Червено Море и Аденския Залив, но най-голямата прилика с големите джамбии (сабики) от Северен Йемен е в начина на носене – на специален колан, отпред на корема. Същевременно джилето по форма на острието прилича повече на някои варианти на етиопския шотел, до степен че при някои образци е трудно да се определи дали са джиле или шотел.
Приликата с шотела е най-силно изразена във формата на острието, което започва като право в основата и постепенно се разширява, след което в средата е леко извито напред и постепенно се стеснява към върха. Острието е с ромбоидно сечение, като често в средата има един или два канала, които свършват малко след началото на извивката. Дръжката е изработена от едно парче дърво или рог и формата е близка до тази на традиционните етиопски мечове и саби. Ножната се изработва от светла на цвят кожа. При по-луксозните образци, дръжката и канията са украсени със сребро.
Моят е сравнително нов, от втoрата половина на 20-и век. На дължина в канията е впечатляващите 60 см, а в най-широката част острието е почти 7 см. Накрайниците на канията и украсата на дървената дръжка са изработени от някакъв бял метал, вероятно алуминий, но декоративните елементи и техники по тях са изцяло традиционни. На снимки на афарски бунтовници с АК-47 винаги се виждат и тези ножове. Изработката е по-груба в сравнение със старите ножове и рога от носорог и среброто са заменени от по-евитни материали, но джилето не е просто сувенир, а продължава да бъде неизменна част от мъжкото облекло и екипировка.
Джиле – още едно от многото почти непознати африкански ислямски оръжия. Липсата на подробна информация обаче е голяма част от причината тези оръжия да ме привличат – всяка нова придобивка е възможност да открия и науча нещо ново.
През османския период в Босна е имало много оръжейни центрове, както за огнестрелно, така и за хладно оръжие. Предмет на този пост не са всички възможни ножове някога произвеждани в Босна в последните пет века, а за произвежданите в големи количества ножове с дръжки с характерна украса от края на 19-и и началото на 20-и век, по времето когато Босна е била част от Австро-Унгарската Империя.
Скан от книжката на Херман Хисторика, където са показани разнообразни образци
Тези ножове като цяло не представляват някаква рядкост, а са сравнително лесни и достъпни за придобиване. Въпреки това, в англоезичната литературa липсва подробна информация за тях – има ги снимани в някои каталози на колекции. Най-много на брой са представени в една книжка на Херман Хисторика за ножовете от Близкия Изток.
Малък босненски нож – ясно се вижда разликата между режещия ръб и останалата част на остриетоТипична кания от две тънки дървени половини, покрити с месингова ламарина
На размери варират от 20 до 50 сантиметра обща дължина, като по-малките по размери образци преобладават. Остриетата са предимно прави и едноостри. Най-характерната особеност на тези ножове са дръжките, изработени от два чирена от кост и украсени с набивки от бронз. Конструкцията е с ходна с тази на ятаганите, с бронзова лента между чирените, които в помела имат малки уши. На някои дръжки чирените са оцветени в зелено. Каниите са от две дървени половини, покрити с тънка бронзова ламарина или по-рядко с черна кожа.
Чирен с характерната за босненските ножове украсаСнимка на дръжката от горната страна – вижда се украсата по лентата между чирените
Дръжките са най-атрактивната и интересна част от тези ножове. В украсата преобладават два мотива – кръг с точка в средата и кръг с три точки, разположението на които прилича на модерния символ за радиоактивност. Тези мотиви са типични не само за Босна, а се срещат по целите Балкани, например на дръжките на т. нар. aширтмалии (украсени овчарски ножове). Символът с точката в кръг специално е изключително универсален и разпространен на много места по света. Произходът е вероятно соларен, макар че Соня Семерджиева от Етнографския Музей в Пловдив предлага и интерпретация в мюсюлмански контекст – точката в средата изобразява Аллах, а кръгът около него е вселената. Другият символ с трите точки също е с дривен произход. Такава конфигурация от три точки се среща върху знамето на Тимуридите, където символизира мир. Украсата по дръжките на по-луксозните образци се допълва от месингови или сребърни пирончета. Някои дръжки са със спираловидна резба, подобно на бурмалиите от Делиормана. Лентите между чирените са украсени с характерни за Балканите зиг-заговидни линии а към помела често имат пъпки, които имитират коралите и камъните, слагани по лентите на ятаганите.
Надпис “Сараево 1894”
Вариант на най-често срещаното клеймо
Остриетата са изработени по същата традиционна технология като овчарските ножове, с острие от високо въглеродна стомана вложено в гръб от по-мек материал. На по-дългите и луксозни образци, гърбът е изпилен и украсен. Най-честата маркировка е с формата на шамшир, който погледнат от определен ъгъл е стилизирана буква f, за Фоча, най-големият център на ножарството в Босна и известен с ятаганите си със сребърни дръжки и кании. На някои от ножовете има поставени надписи чрез кофтгари технологията – почти винаги Сараево и година, а много рядко и Мостар. Датите са неизменно от периода между 1878-а г. до Първата Световна Война, когато Босна и Херцеговина са част от Австро-Унгарската Империя.
Босненски ножове от Военно-Историческия Музей във Виена
Какво е било предназначението на тези ножове? С оглед на късната им поява и масово производство, изглежда че те са били предназначени за подаръци и сувенири за австро-унгарските офицери и държавни служители в Босна. По това време ориентализмът е на мода в цяла Европа и занаятчии от Северна Африка до Индия и Юго-Източна Азия произвеждат традиционни оръжия с различно ниво на качество, за да задоволят западното търсене. Босненските ножове се вписват в тази тенденция и това обяснява защо на изработката на дръжките им е отделено толкова внимание.
Сувернирният характер и сравнително късната датировка на тези босненски ножове може би обяснява защо те не са предмет на интерес от изследователите. Въпреки това те съчетават в себе си традиционни техники на изработка и украса и са интересна част от развитието на ножовете на Балканите.
Този кинжал от моята колекция не е нито от рядък тип, нито с острие от дамаск или нещо друго кой знае колко забележително по него. Но показва как тези ножове са се утвърдили на Балканите в края на 19-и век, с характерни за нашия регион промени в украсата и формата.
Дръжката на кинжала е директно взаимствана от кавказките кинжали, но острието е съвсем различно. То е едноостро и двустранно заточено в третината откъм върха. Откъм гърба са издълбани два тесни канала. От едната страна острието е гравирано с флорални и рибни мотиви, които позволяват да го определим като гръцко на базата на подобни гравировки по други оръжия, и e датирано от 1894-а година. Друга интересна черта на острието е че е изковано от голяма пила. В някои места, където не е напълно полирано личат ромбчета, останали от зъбците на пилата при прековаването. Индустриално произведени пили като източник на добра стомана са били ползвани из цял свят през този период.
Дръжката от друга страна е от кавказки тип, но с балкански привкус. Направена е от две половини тънка ламарина, запоени една към друга и към острието. На помела и предпазителя има пъпки, които имитират декорациите, покриващи нитовете на кавказките кинжали, но тук те са изцяло декоративни като не изглежда дръжката да е занитена към опашката на острието. От всички страни дръжката е украсена със зиг-заговидна линия, както е характерно за Балканите и Мала Азия в края на 19-и век и началото на 20-и век. Канията е от две дървени половини покрити с червена кожа.
Този гръцки кинжал не е сред най-ценните в колекцията ми, но за сметка на това показва как кавказките кинжали са били възприети и видозименени на Балканите в края на 19-и век. От него можем да научим повече за историята на оръжията отколкото например от някой от хилядите кубачински кинжали покрити целите със сребро от същия период.
Като едно от най-емблематичните оръжия от Османската Империя, ятагните присъстват в почти всяка книга за ислямски оръжия от по-общ характер. Tук ще разгледам двете книги публикувани до момента, които са изцяло посветени на това оръжие.
Първата е от Дора Бошкович, в която е публикувана колекцията на историческия музей в Загреб. Тази книга до известна степен се явява преиздаване на каталог на ятаганите от същия музей, публикуван от Мария Серчер през 70-те по повод на специална изложба. Впоследствие изложбата гостува във ФРГ, за което е издаден и каталог на немски. В тези каталози ятаганите са снимани с кратко описание и надписите по тях са преведени. В книгата на Бошкович, издадена през 2006-а година, каталогът е допълнен от нови ятагани в колекцията на музея заедно с няколко глави, в които е даден исторически очерк на ятаганите, еничерския корпус и проникването на този тип оръжие в Босна и Херзеговина, Далмация и вътрешността на днешна Хърватска. Тези глави са добре написани едновременно на хърватски и английски и носят интересна информация за ятаганите в северо-западната част на Балканите. Втората половина на книгата е каталогът, където за съжаление ятаганите са представени с малки снимки, от които не могат да се видят детайлите по тях, а някои от номерата в каталога дори нямат и снимка а само описание. Това e и основния недостатък на това издание – липсата на качествен снимков материал.
Втората книга е каталог на ятаганите от Аскери Музея в Истанбул с автор Гьозде Яшар. Тази книга е изцяло на турски и съответно ми е трудно да дам мнение за информацията в няколкото кратки глави в началото. Както е характерно за подхода на Аскери музея към експонатите в него, всички оръжия от различните краища на османската империя са описани единствено като “османски”, без никакъв опит да бъде разграничено между отделните региони на империята с техните характерни форми и декорация. Това е тенденциозно и най-вероятно по политически причини, нещо нелепо за издание от началото на 21-ви век (книгата е публикувана 2009-а годна). От една глава на английски от същата авторка в друго издание съм останал с впечатлението, че тя не е провела сериозни проучвания по темата, а предпочита да се осланя на информация от анекдотен характер, вероятно под влияние на национализъм и пантюркизъм, което е меко казано несериозно като подход. В каталога ятаганите са представени хронологично на базата на датите по остриетата им. Тези дати са приети за верни без съпсотавка с други образци, въпреки че в миналото е имало практика остриета да бъдат датирани много по-рано, отколкото са били произведени. Този тип грешка, при която датирането е базирано изцяло върху един надпис без по-задълбочен анализ на самоя експонат, за съжаление просъства и в една статия за ятаганите от НВИМ и съответно ятагани, типични за 19-и век биват обявявани за “реликви” и “съкровища” от 16-и век.
В заключение, коя е най-добрата книга за ятагани? За мен лично най-добрата информация за ятаганите е главата за тях в книгата на Елгууд за балкански оръжия. Двете книги разгледани тук, макар и изцяло посветени на ятаганите, са просто каталози, които показват експонати от два музея. От тях, в едната липсват добри снимки, а другата е на трудно достъпен език и информацията в нея e съмнителна. За колекционери със силен интерес към ятаганите има смисъл да добавят тези две книги в библиотеките си, но книга, в която ятаганите са изследвани подробно и внимателно и която да служи като справочник за тях все още не е написана и издадена.
В предишния пост разгледахме архаичния омански меч, или саиф ямани и връзките му с древните ислямски мечове. Тук ще проследим как формата се е променила през 19-и век и как в един момент и сабята е навлязла в Оман и Занзибар, пригодена към местнте дръжки.
Типичен Омански саиф (меч) от 19-и век
През 19-и век архаичните мечове са заменени с нови по форма, при които острието е по-дълго и тясно, а дръжката опростена и сведена до конусовидна форма, без предпазител. Появата на тези мечове съвпада с върха на оманската експанзия по източното крайбрежие на Африка и създаването на Занзибарския султанат. В същото време е белязано и от засилен внос на европейски, предимно солингенски остриета във вътрешността на Африка. Моето лично мнение е че тези неща са свързани и са довели до появата на новата форма мечове. Достъпът до прилични като комбинация от качество и цена европейски остриета е довел до изоставянето на старите остриета от “йеменски” тип и бързото възприемане на типичното солингенско острие. Тези солингенски остриета са били произвеждани с хиляди без особени разлики в модела, базиран на стари остриета от късното средновековие и ренесанса с един широк или три тесни канала и са били популярни от Западна Африка до Судан, като дръжките са слагани според местния вкус. Логично е и оманците да са участвали в търговията с тези остриета като част от крайните им потребители и просто да са ги приспособили към техните специфични дръжки.
Типична дръжка на омански меч
Тези дръжки са доста примитивни в сравнение със старата форма и имат аналог с някои чисто африкански форми. На вид много приличат на дръжките на мандинго сабите от Мали и Сенегал в Западна Африка, но разстоянието между тези земи и суахили крайбрежието е прекалено голямо дори и ако допуснем, че по пътя на керваните през Сахара е имало обмен на оръжейни форми. Мечовете на масаите от Кения и Танзания, с които оманските търговци със сигурност са били запознати също се сътоят от елементарна дръжка без предпазители, увита в кожа. Кое оръжие точно е послужило за вдъхновение за новата форма на оманските мечове е трудно да се каже, но според мен е почти сигурно че е имало африканско влияние. В долния край помелът е от отделно парче стомана, което служи за баланс и през което винаги е пробита дупка за къс ремък, който да се увива около китката и да пази от това мечът да изпадне от ръката при сечащи удари. Мушкащи удари почти не са били ползвани, поради което липсата на кръстачка не е чак такъв пробем, а и разширението на дръжката към острието до известна степен служи като предпазител. Често дръжките са украсявани със сребърна тел. Каниите са дървени, облечени в кожа. Наустниците и накрайниците, стига да са запазени са често от сребро, както понякога и двете гривни, които служат за окачване на презраменен пояс.
Маркировки в основата на острието на омански меч – гурда и “термометър”
Има теория, според която този тип мечове са ползвани само за танци. Тази теория е неправдоподобна по две прични – първо, на всички стари снимки и гравюри на воини и телоохранители от Оман и Занзибар се виждат такива мечове като част от въоръжението, което включва фитилни мускети, ханджари и специфичен малък щит от кожа на носорог. Няма логика всички тези хора да са позирали с функционалното си въоръжение и само мечовете да са изключение. Снимка на германски трофеи от арабското възстание в Германска Източна Африка през 1888-а година показва такъв меч до типична оманска нимча и сабя от Южен Йемен заедно с цял куп ханджари. Изследването на самите мечове показва, че повечето от тях са с вносни европейски остриета, каквито няма логика да бъдат слагани на атрибут, предназначен само за танци, на фона на по-евтини опции. В последния половин век, мечовете с остриета изрязани от стоманен лист със сигурност са вече само с церемониално предназначение, но през 19-и век тези мечове са били изцяло функционални и част от арсенала на воините в Оман и по суахили крайбрежието.
Най-запазеният омански меч в колекцията ми
Аз имам три омански меча от този тип в колекцията. Един от тях е с черната си кания и със солингенско острие с маркировки – т.нар. гурда (с формата на челюсти) и кръстчета. На канията е запазен избелял пискюл, който е бил част от украсата.
Скобите в основата на острието заедно с “надписи”
Освен този типичен образец, имам още един дълъг меч с европейско острие. В средния от трите канала са нанесени надписи, които имитират европейски надписи от по-стари остриета. Оригиналната кожена облицовка на дръжката е загубена и заменена с кожа, прикрепена към дръжката с няколко големи кабърчета. До помела е останала част от оригиналната сребърна тел. Интересни са двете скоби в основата на острието, вероятно сложени там с цел да помогнат загрепянето към дръжката което може да се е наложило ако опашката е била захабена. Това обикновено се случва при дълго ползване и често сменяне на држъката, така че това острие може да е потенциално и по-старо.
Третият меч е със скъсено от оригиналните размери острие, като скъсяването е извършено откъм основата, а не откъм върха и по тази причина най-вероятно е направено нарочно, а не заради счупване. На дължина е доста близо до старите омански мечове и е възможно собственикът някога да е искал острие с размери, близки до тези на старите мечове или просто по-късо оръжие. На канията си личат гнездата за гривните, които изглежда като да са били премахнати преди сегашната кожа да бъде сложена. Може би оригиналните накрайници и гривни са били рециклирани заради сребърния материал в тях, но мечът е бил ползван и след това и грубата кафява на цвят кожа загатва за източното крайбрежие на Африка.
Флорална украса в основата на острието на катарата, каквато понякога се среща и върху кавказки шашки
Макар и по-късно от почти навсякъде другаде, сабята е навлязла и в Оман и Източна Африка. Слабо извити остриета се срещат по оманските нимчи, а освен това в Оман, Занзибар и Коморските Острови има и вариант на персийския шамшир, обикновено запазен за султани, везири и други високопоставени хора. Но и по-обикновените хора са възприели извитие остриета, защото се срещат и на дръжки като на мечовете и в този вариант са известни като “катара”. Аз имам една катара, като тези саби са доста редки. Както стана дума в поста за нимчите, след етническото прочистване на черкезите при завладяването им от Руската Империя през 19-и век, много от тях са потърсили убежище в Османската Империя и са разселени из Близкия Изток. Много от остриетата на техните шашки са били изнесени за Южна Арабия, където са намерили добър пазар заради символите по тях, познати на арабите от старите остриета произвеждани в Централна Европа. Не бих се учудил ако острието на моята оманска катара някога е било острие на черкезка шашка. Във всички случаи катарата е добила популярност бързо в Оман и дори днес на герба на Оман има две кръстосани катари.
Интересна маркировка с форма на кръст в края на каналите на омански меч
Трите меча и катарата в колекцията ми са със стари, вносни остриета. Въпреки дългите дръжки, тези оръжия са леки – към 700-800 грама и са предназначени са една ръка, къто другата се предполага да държи малък щит. На стари снимки от Занзибар ги носят търговци, телоохранители и дори роботърговецът, пътешественик и впоследствие писател Типу Тип, който за кратко е създал собствена империя във вътрешността на Африка. Тези редки оръжия са част от слабо известната но интересна история на Оманската Империя и Източна Африка.
Освен енигматичните нимчи, в Оман и Оманската Империя по крайбрежието на Източна Африка са ползвани и други дълги хладни оръжия. Заради сравнителната изолация на Оман и оманските владения, в тях двуострият меч се е запазил чак до края на 19-и век, като формата на дръжките на тези мечове е доста особена и дори силно архаична в някои случаи. Тези мечове са ми сред любимите хладни оръжия за колекциониране и тук ще покажа моите и ще разгледам развитието им.
По времето на царуването на Харун ал-Рашид през 8-ми век е бил разцветът на Абасидския Халифат, включително и в културно и научно отношение. По заръка на халифа, един от най-изявените интелектуалци в Багдад по това време – Ал-Кинди, е написал трактат, посветен на мечовете и качествата на техните остриета. В него са разгледани остриета от целия познат на арабите свят – от франките до Индия и Юго-Източна Азия. Според Ал-Кинди, най-добрите остриета на мечове по това време са били тези от Йемен. Те са били ковани от булат – технология, добре усвоена в ислямския свят по това време и която се е запазила в Южна Арабия до 19-и век, като желязната руда е била внасяна предимно от Индия.
След Абасидите, Южна Арабия е била част от различни империи – Селджуки, Аюбиди, Османска Империя и в един момент, част от Португалската колониална империя. Португалците са владeeли Мускат, докато вътрешността е останала независима. В средата на 17-и век, Оманската Ярубидска династия е превзела Мускат от португалците, което е поставило началото на Оманската експанзия по западното крайбрежие на Индийския Океан, за сметка на западането на португалците. Най-древните запазени мечове от този период са известни в Оман като саиф яруби, по името на династията или по-често като саиф ямани, т.е. йеменски меч. Последното вероятно е в резултат на репутацията на йеменските ковачи, които са продължавали да правят мечове, на вид вероятно много близки до тези, които е разглеждал Ал-Кинди 8 века по-рано.
Аз имам един меч от този архаичен тип, вероятно от 18-и или началото на 19-и век. Острието е сравнително късо и широко – 91.5 см дължина на 5 см широчина в основата. Направено е от булат, с един канал. По форма и размери може да се търси аналог с някои ранни мечове, показани със скици от Дейвид Никол в “Early Islamic Arms and Armour”. Дръжката също е специфична, от тип характерен за ислямския свят и Източната Римска Империя през ранното средновековие. За разлика от западно-европейските мечове, които ползват нанизна конструкция, при ислямските и ромейските дръжката е прикрепена към острието с нитове през опашката, като предпазителят е с формата на чаша, в която острието влиза. Такива предпазители има намерени и по нашите земи и подробно описани от Валери Йотов и Деян Рабовянов. На моя меч дръжката е шестоъгълна и от две метални части над дървена сърцевина. Горната образува въпросната чаша и разклонения, успоредни на острието, а долната образува помела, върху който има следи от сребърна украса.
В каталога на фонадацията Фурусия има подобен омански меч от 18-и век, за който Башир Мохамед пише, че на вид е сигурно най-близко до митичния зулфикар на Пророка Мохамед. Дали това е вярно няма как да знаем, но със сигурност тези мечове произлизат от най-ранните ислямски мечове и техните ромейски и сасанидски предшественици. В следвшатата част ще разгледам развитието на формата през 19-и век.
Стефан Прадин е автор, който ми е познат с изследванията си по история на Източна Африка, от Египет до Суахили крайбрежието. За неговите теории за конусо-сферичните съдове стана дума в поста за церемониалните скиптъри от Судан. Въпреки че в този случай заключенията му най-вероятнo са грешни, е хубаво че има историк, който се интересува от ислямските оръжия от Източна Африка, за които няма почти никаква информация иначе. Той наскоро е публикувал книга за колекцията от ислямски оръжия на френския офицер, пътешественик и писател Пиер Лоти. Аз я получих наскоро и съответно тук са моите лични впечатления.
Книгата е среден по големина формат, с меки корици. Бих предпочел да е малко по-голям формат и с твърди корици, но явно целта е била коричната цена да се задържи до 25 евро и за целта са направени някои икономии. За радост, повечето снимки на предметите от колекцията сега във фонда на музея в Рошфор са големи и всички снимки са цветни с добра резолюция. Отделните оръжия са представени с една единствена снимка в общ план, без допълнителни детайлни снимки – вероятно обемът на изданието не е позволявал повече снимки, като авторът е решил вместо това да пoкаже всяко едно от оръжията от колекцията.
Книгата е на френски. Първите две глави са преведени на английски – в тях е описано как колекцията на Лоти е била изградена в контекста на ориенталисткото течение в Европа през 19-и век. За съжаление описанията на предметите са изцяло на френски, език, който не говоря и съответно освен общите данни като географски произход и наименованията на оръжията, е трудно да получа пълната информация от иначе доста подробните описания.
Такива книги посветени на слабо известни колекции са винаги добре дошли, защото от тях научаваме за образци, за които не сме и предполагали, че съществуват. Тази колекция е била напълно изградена в края на 19-и век до 1905-а година, така че това ни дава възможност да датираме много от оръжията в нея към този период, а не по-късно или по-рано. Това например е много полезно за разни ножчета от Сенегал, които Лоти е събрал по време на престоя си там. В колекцията има и някои важни оръжия, като например един меч от Йемен, един омански шамшир и цял куп много хубави оръжия от Балканите. На този етап ми е трудно да коментирам частта с описанията, заради езиковата бариера, но от първите две глави научих нови неща за ориентализма и начина, покойто много от старите европейски колекции са били създадени.
Прадин е млад изследовател и се надявам тази книжка да бъде последвана от други издания, вече по-специализирани и посветени на оръжията от Занзибар.
От мароканското късо хладно оръжие ми липсваше т. нар. дженуи и чак сега успях да добавя и този тип в колекцията. Това дава повод да разгледаме тези ножове в контекста на останалите ножове и ханджари от Мароко.
Името дженуи предполагамео произлиза от арабската дума за “генуезки”, т.е. идващ ог Генуа. Като водещата търговска сила в Западното Средиземноморие, Генуа е била основен доставчик на европейски остриета в Магреба. Изглежда че в един момент дженуи епридобило значението на дума, ползвана за европейски прави остриета, както например по нашите земи европейските остриета за саби са били известни като “френгия”. В контраст с кумаята, ножовете дженуи са винаги прави и по форма като класически нож. Някои остриета са двустранно заточени на върха, а при по-късни образци са ползвани и щикове, например такива за Гра.
Каниите са дървени, обикновено покрити с кожа и с метални накарайници. На моят накрайниците са от бронз, като често се срещат и от сребро. Дръжката е от масивно парче рог, най-вероятно от носорог с осмоъгълно сечение и с характерно разширение в частта към помела. Преходът между дръжката и острието е от бронз с характерни за Мароко растителни мотиви, в същия стил като бронзовите части на канията.
От горе на долу: сбула, шула, дженуи и кумая
По мои лични наблюдения, ножовете дженуи се срещат значително по-рядко от кумаите, дори и ако се абстрахираме от сувенирното производство. Какви са причините за това, не знам. По-редки са и от останалите марокански къси хладни оръжия, като шулата и сбулата. Сега вече имам основните типлове ножове и ханджари от Мароко, но ми остават някои варианти на кумаята.
