Author: Teodor Vacev

Първата придобивка за колекцията тази година е тази брадва от Судан. Когато става дума за судански оръжия от времето на махдистите, винаги възниква въпросът дали са с бойно или церемониално предназначение. Двете всъщност на са взаимоизключващи се – един предмет може да е функционално оръжие и същевременно да има важно церемониално и религиозно значение.

Брадвата се състои от дръжка, и две бойни глави – едната брадва, с форма на полумесец, а другата връх на копие. Дръжката е покрита изцяло с кожа от влечуго, почти сигурно нилски варан – такава кожа се среща често върху судански оръжия от 19- век. Размерите за разлика от церемониалните скиптъри, за които писах преди почти година са напълно във фунционалния диапазон: дължината от края на дръжката до върха на копиито е 78 см. Главата на брадвата по форма наподобява персийските табарзини, от които сигурно е вдъхновена, но е направена в Судан. Не е покрита с тулут, както много оръжия от махдисткия период, а вместо това е украсена с геометрични мотиви и изображение, което прилича на риба. Втулката на копието е изключително проста и изкована по същия начин като втулките на копията от суданските скиптъри – от две парчета стомана огънати едно към друго. И копието, и главата на вбрадвата не са стабилно закрепени – просто са нанизани върху дървото и в момента са хлабави и биха паднали при първото замахване, но е възможно дървото да е изсъхнало с времето (век, век и половина откакто този предмет е създаден) и някога сцеплението да е било доста по-добро. В долния край на дръжката има закачена кожена ремъчка от около 18 см, която да се увива около ръката, което предполага че някога брадвата е била предназначена за ползване и размахване, независимо дали в битка или по време на ритуали.

Основното оръжие на махдистите са били пленените египетски ремингтони, дългите копия и мечовете, които днес наричаме “каскара”. Брадвите се срещат по-рядко, което води до въпроси за това какво точно е било основното предназначение на брадвите в махдистката армия, след като не са били от най-популярните оръжия. Много от тези брадви са украсени с надписи от корана и понякога главите са просто изрязани от стоманен лист, а не изковани. Функционалността на такива предмети като оръжие е съмнителна и е възможно да са служили като своеобразен символ на ранк в армията или като религиозни стандарти, които да повдигат бойния дух на намиращи се наблизо войници. Брадвата е и важен атрибут на дервишите. Въпреки че Мухамад Ахмад, т.нар. Махди забранява дервишите, суфизмът е бил силно популярен в Судан и персийското културно влияние много силно. В Персия един от дервишките атрибути е брадвата, която е служила за самоотбрана на дервишите и като символ на ордените им. Съществуват судански брадви от времето на махдисткото въстание, които са с глави внесени от Персия, с характерната за епохата Каджар украса по тях.

Моята брадва е вдъхновена от персийските табарзини, но е изцяло произведена в Судан. Вместо с тулут, е украсена с геометрични и зооморфни мотиви, които свидетелстват за значението на древните анималистични поверия дори и по времето на махдистите. Заедно с церемониалните скиптри тя е реликва от махдистките армии, за които ритуалното значение на оръжията е било толкова важно, колкото и функционалното.

В сравнение с голямата кама от Батуми, другата ми най-любима кама е направо малка на размери. Няма кания или кой знае каква украса по дръжката и острието, но самото острие компенсира за всичко това.

Все още помня, когато я купих преди около 15 години. Бях много щастлив, когато успях да я спечеля на онлайн аукцион за двуцифрена сума, която тогава леко надвишаваше бюджета, който си бях определил за придобивки. Беше първата автентична кавказка кама в колекцията ми. Вярно, на снимките не се виждаше кой знае какво – обикновена кавказка кама, с дръжка от кокал (не моржова или слонова кост или друг специален материал), с украса от кофтгари по нитовете и острие с един канал по средата без каквато и да е друга украса или клейма по него. Но като я получих, почнах да разглеждам острието и ми се стори, че под определен ъгъл на светлина на него се вижда шарка. В онзи период ми се привиждаше шарка на почти всичко, с което се сдобивах, като повечето, да не кажем почти всички случаи бяха плод на въображението ми. Реших да пробвам дали наистина има шарка и отидох в кухнята, където разредих винен оцет с топла вода, почнах да топя един памучен парцал в разтвора и да търкам острието. И лека полека, за най-голямо учудване, шарката започна да се проявява – не само в канала, а по цялото острие. И то не каква да е шарка, а сложна, със завихряния, каквато до тогава бях виждал само по книги и в оръжейната в Топ Капъ. Това не беше просто първата кавказка кама в колекцията ми, това беше първото острие от булат, което имах.

Кавказки ками с остриета от булат се срещат, но рядко. Технологията е била популярна в Северен Кавказ през 9-ти и 10-ти век, но от 16-ти век нататък много Малка част от остриетата са изработени от булат. Някои са правени с вносни заготовки от Индия и Персия и има запазени образци от местни майстори, например Геурк Елиаров. Според Ривкин, в повечето случаи, когато кавказки кинжал има острие от булат, то е турско производство. Моето с централно разположения канал напълно може да е турско по произход.

След тази кама придобих и други оръжия от булат, вкл. и един от любимите ми мечове. Отделно с времето започнах да възприемам булата не като нещо с почти свръхестествени свойства, а просто като красива тигелна стомана. Но камата остава едно от любимите ми неща, а емоциите които изпитах, когато за пръв път проявих острието едни от най-приятните като колекционер.

Кавказките кинжали и ками са доста разнообразни и интересни, а едни от най-големите по размери сред тях са камите от региона около Трабзон и Западна Грузия, или т.нар. черноморски ками. Аз вече не колекционирам кавказки оръжия, но тези, които съм събрал са все още в колекцията ми и тази кама с дължина почти 55 см и размери на къс меч е от любимите ми. Размерът има значение!

Тези масивни ками се отличават освен по размерите, и по пропорциите. Остриетата са по-широки и ръбовете вървят паралелно почти до самият връх, който не е толкова заострен както на типичните кинжали. Дръжките са често с четвъртита глава, а не заоблена или триъгълна както на другите турски и кавказки ками. На моята кама главата е заоблена, така че има и изключения. Нитовете са покрити с декоративни елементи от сребро и ниело, с украса в черкезки стил. Каниите са с характерен стоманен накрайник, който от предната страна стига почти до средата на канията и завършва с декоративен елемент от кръгове пробити в стоманата. За разлика от повечето кинжали, чиито накрайници са украсени с ниело или кофтгари, декорацията по накрайниците на черноморските ками се свежда до прости гравирани линии.

Някои наричат тези ками “шапсугски” по името на шапсугите, едно от 12-те черкезки племена, което изсотирчески е обитавало черноморското крайбрежие и поречието на река Кубан. Но дори и ако произходът на тези ками е черкезки, повечето които са достигнали до нас не са били ползвани от черкези, а от грузинци и понтийски гързи (лази). На снимки на понтийски гърци, борци срещу турския геноцид по време на ПСВ, се виждат такива ками.

Ривкин пише, че тези ками са от средата на 19-и век, като най-ранните образци датират от 1840-те. Според него има два вида остриета – с два еднакви на дължина сравнително къси канала, който е по-късният вариант или с два канала с различна широчина – един тънък и един малко по-широк като на моята. Този, по-ранен вариант е от 1840 до 1855 година. Ривкин споменава тези ками се отличават с по-проста украса и тази, която е показал, също е със заоблена глава на дръжката. Според него тези ками са от Гурия в Западна Грузия и центърът на производството им е бил Батуми, защото това е единственият град в Гурия, за когото има данни да е имал оръжейни занаятчийници. След 1865г. излизат от мода в Грузия и производството им изведнъж почти спира, но остават популярни в региона около Трабзон.

На фона на това, можем да заключим, че моята кама е най-вероятно от Батуми, произведена между 1845-а и 1855-а година. Тези ками се срещат сравнително рядко и аз бях много щастлив да придобия моята навремето и до сега е една от двете ми най-любими ками.

В Сахела от Сенегал и Мавритания до Судан и Сомалия има голямо разнообразие от ножове, особено такива за носене на ръка. Засега никой не е публикувал подробна информация за тях, защото наистина става дума за много видове ножове и варианти. Вместо това, в общите книги и каталози на африканско оръжие има показан по някой и друг образец. На мен обаче това ми е доста интересна тема и за това от време на време тук ще пускам постове с отделните видове.

Започвам с характерните ножове на племената Тебу, които от край време живеят на територията на днешен Чад, също както и в южна Либия и в северо-западните части на Судан и Нигер. Всъщност, тези ножове са разпространени в целия регион и ползвани от множество етноси, но са кръстени на племената Тебу, въз основа на предполагаемия им произход. Тебу са народност от нило-сахарската група, който обитава тези земи в централната част на Сахела от древността. Водят номадски начин на живот, пособен на туарегите и са мюсюлмани сунити по религия. Обществото им е организирано на семeeн и кланов принцип и няма данни някога да са имали собствени държавни образувания.

Така наречените ножове на Тебу се отличават по помела (горния накрайник на дръжката), който е изкован заедно с острието и опашката и изглежда като къс и тъп шип. Остриетата са прави, двуостри и симетрични с остър връх, с ромбично сечение. Ръкохватката е изработена от кожа, с характерно удебеление по средата, като кожата обхваща и долната част на острието и по този начин създава удобен предпазител, вместо отделно обособено кръстовище. Канията също е от кожа и от единия край има прикрепена кожена гривна, която позволява закрепването и носенето на ножа върху предмишницата.

Тези ножове са доста разпространени и в повечето случаи сравнително семпли като украса, сведена до геометрични мотиви по канията и дръжката. Аз имам два от тях, като първият е къс и добре изработен нож, чиято кания в долния край е от кожата на крокодил и с форма като опашка на риба. Подобен нож, без рибешка опашка обаче, е публикуване от Агте в “Waffen aus Zentral-Afrika” и датиран към началото на 20-и век по времето, когато южната част на езерото Чад е била в рамките на германските колониални владения в Африка. Там е описан като султански нож, като под султан трябва да се разбира селски или племенен старейшина, а не владетел на империя. Дадено е и местното име: “могео те ме”. Очевидно е, че тези ножове са били символ на статус и съответно в изработването и украсата им е вложено много време и труд и представляват върха на местните занаятчийски възможности. Канията е украсена с геомтрически мотиви и кожени ресни, а крокодилската кожа със сигурност също има важно символично значение. В други места в Сахела като Судан крокодилската кожа е със значение на сила, защото нилският крокодил е сред най-големите и опасни животни по тези места. Както крокодилът е цар на езерата и реките, така и крокодилската кожа по канията символизира първенството на собственика в обществото. Острието е също с геометрични триъгълни украси. Те вероятно също символизират украската по влечуги, като например отровни змии и може значението им да е като това на крокодилската кожа и опашката или подобно на някои зиг-заговидни украси в Северна Африка да служат да отблъскват злото око.

Другият нож в колекцията ми всъщност е по-скоро къс меч, поне на размери. Интересно е че острието е оформено чрез наклепване, ане чрез заточване – вероятно въпрос на инструменти и възможности. Канията е от тънка жълтеникава кожа и най-вероятно не е оригиналната, а по-късна замяна. Виждал съм подобни мечове с оригинална кания от тъмна кожа, с характерната гривна за носене на ръка. От едната страна острието е украсено с триъгълни мотиви, подобни на тези на ножа, а от другата страна е украсено с полукръгове. Значението на последните не ми е ясно – може би имат някаква връзка с лунния сърп, а може и да произлизат от имитациите на италианските маркировки с такава форма – традиция, вазимствана от такубите.

Както стана дума, тези типове ножове с характерен помел се срещат на много места в Сахела. Народността тебу днес наброява под 3 милиона, така че очевидно и други племена са носели тези оръжия. Гравюри от ранните европейски пътешественици показват роби и слуги с такива ножове, като знаем че в много общества, от туарегите до Хауса и халифата Сокото, на нисшите касти е било забранено да носят друго оръжие освен нож. Възможно е в такъв случай с цел самозащита членовете на тези касти да са опитали да намерят вратичка в правилата като удължат ножовете така, че да станат с размери на къс меч, но формално да останат ножове. Има такива паралели по цял свят, например немските месери и бауервери от Ренесанса или ятаганите по нашите земи. Това, че запазените кании на дългите остриета са с гривната за носене на ръка потвърждава тезата, че това оръжие остава с характер на нож, а не на меч, независимо от размерите. За това и тук ги наричам събирателно ножове Тебу, а не ножове и мечове.

Тук показах два стари и интересни ножа, но разнообразието е всъщност доста голямо. Остриетата са къси и дълги, тесни и широки, във всевъзможни комбинации. При помелите също – някои са като шип, други заоблени, някои са плоски а други имат и ръбове в средата. Отделно съществуват и какви ли не варианти в цветовете и материалите на кожата и украсата на дръжки, кании и остриета. Темата е голяма и този пост е само увод в нея.

Колкото по-старо е едно оръжие, обикновено толкова по-малко знаем за него и за притежателите му някога. Кортиците от соц време не са толкова вълнуващи, колкото мечовете със средновековни остриета, но пък за сметка на това понякога знаем с абсолютна точност на кого са били. А когато е известна личността, притежавала оръжието, нещата придобиват лично измерение и историята оживява чрез военната кариера на този човек.

Значително по-масово срещани от царските кортици, соц кортиците не представляват кой знае какъв интерес за колекционерите – естетически и по качество отстъпват на хладните оръжия от епохата на монархията и не са някаква рядкост. Аз имам два соц кортика – единият е максимално тривиален общовойскови или милиционерски кортик. При положение че това е бил кортикът, носен от офицери от всички войски без флота, а също така и от офицери от МВР, бройката на произведените кортици е била много голяма. За разлика от царските кортици унищожаването или укриването на соц кортиците никога не се е налагало заради репресии при смяната на режим, така че тези кортици са масово запазени. Моят е комплектен с носача.

Другият соц кортик е по-интересен, най-малкото за това, че е военно-морски, каквито са били произведени в по-малки бройки. Освен това заради лошото качество на изкуствената черна кожа по-трудно се срещат такива кортици, в добре запазено състояние. Но моят кортик има и нещо по-интересно – посвещение на острието. Бил е подарен на Капитан I-ви ранг Константин Площаков през 1982-ра г. Това ми даде възможност да опитам да науча повече за Константин Площаков и открих, че той е бил командир на подводница проект 613 или клас “Уиски” по натовско обозначение. .

За мое щастие, той също така е бил и писател и една от книгите му, “В Подводницата” съдържа спомените му от времето на активната му служба. Преди няколко години, когатo се сдобих с кортика я прочетох и ми беше интересно да науча за устройството на подводницата, особеностите по поддръжката и експлоатацията й, живота в нея, а даже и за личностните вражди в българския флот през тези времена от Студената Война.

Въпреки че за щастие на Капитан Площаков никога не му се е наложило да изпълнява дълга си в реални бойни условия, това не прави историята на българския подводния флот в годините, когато е бил най-силен по-малко интересна. Носталгията по времената, когато България е иамала няколко боеспособни подводници е особено силна в момента на публикуването на този пост, в който няма нито една. Константин Площаков отдавна не е сред живите – починал е през 2006-а, т.е. около 6 години преди българският подводен флот да бъде закрит. Кортикът е останал като вещ, свидетел на тези отминали времена.

В края на 2019-а е добър момент да погледна назад и да направя равносметка на годината от гледна точка на хобито. Беше добра година, с доста нови придобивки. От българското оръжие, два щика и жандармерийския кортик попълват празнини в колекцията. Тази тема върви лека полека за мен. От средновековните оръжия, брaдвата и хазарската сабя са добри образци на оръжията от най-ранната история на българската държава. Връщайки се към основната тема за африканското мюсюлманско оръжие, успях да добавя една кумая в добро състояние и мавърския ханджар към късото хладно. Освен това се сдобих с алжирски ятаган и флиса с размери на ятаган, а покрай тях и един гръцки ятаган в добро състояние, който нямаше как да подмина. Към дългите оръжия добавих още две такуби – една обикновена с европейско острие от 19-и век и разбира се, придобивката на годината, такубата със средновековното острие. Не бива да забравям и суданските церемониални скиптърчета, които макар и не тoлкова ценни, са сравнително редки и доста интересни. Общо взето, една дузина придобивки или по една на месец.

Тази година беше много добра и откъм нови книги. На български излязоха дългоочакваната книга за овчарските ножове на Пламен Митев, както и книгата на Красимир Ганчев за царските кортици. Друга книга, която излезе от печат през 2019-а е първата книга на Симеон Цветков за щурмовите отряди през ПСВ със снимки на окопната кама. Друг книги на български, с които се сдобих са второто издание на Предов за кортиците и книгата на Богданович за сръбските щикове и ножове, преведена от Казазян, а и книжката за униформите и оръжиетона Бългaрската Легия. Тази година беше и моментът да попълня библиотеката и с двата каталога на оръжия от колекция Ватеви. По основната ми тема за африкански оръжия купих четири книги, плюс една за оръжейната в Малта, защото исках да науча повече за нимчите там. За Коледа получих за подарък каталог на индийски оръжия украсени със скъпоценни камъни и метали от колекцията Ал Сабах от Кувейт.

През Април посетих оръжейната в Малта – нещо, което исках да направя отдавна заради нимчите там. Дори и само те да бяха там, щеше да си струва, но и другите оръжия са много интересни, както и останалите музеи в Ла Валета и другите забележитолности по двата острова. Преди това, през март започнах този блог, за да съм сигурен че постовете и снимките ми няма да изчезнат с поредния закрит форум.

За следващата година е трудно да се правят точни планове, но все пак имам няколко основни цели:

1. Броят на новите книги да е по-голям от броя на новите придобивки. Причините са няколко – основната е, че при придобивките искам да се съсредоточа върху качество, а не върху количество. Книгите са значително по-евтини от качествените придобивки и са не само важни за подобряване на познанията, но и времето прекарано в четене на добра книга носи, поне на мен, голямо удоволствие. .
2. Да обновявам блога всяка седмица поне по веднъж. Това е просто въпрос на дисциплина.

Весела Нова Година на всички, дано 2020-а ви донесе придобивките, за които мечтаете!